Борис Виан
Пяната на дните (47)

XLVI

Никола наблюдаваше фурната. Разположил се бе пред нея, въоръжен с маша и бензинова горелка, и оглеждаше вътрешността. Горната част леко бе хлътнала надолу и ламаринените стени се бяха размекнали като затоплено сирене. Никола чу стъпките на Колин в коридора и стана. Чувстваше се уморен. Колин бутна вратата и влезе. Видът му беше доволен.

— Е, какво? — попита Никола. — Успя ли?

— Продадох го — отвърна Колин. — За две хиляди и петстотин…

— Дублезона?… — каза Никола.

— Да — отговори Колин.

— Невероятно!

— Аз също не разчитах на толкова. С фурната ли се занимаваш?

— Да — каза Никола. — Заприличала е на казан за огнище с дървени въглища и се чудя как, по дяволите, е възможно…

— Наистина е странно, но не повече отколкото всичко друго. Видя ли коридора?

— Да — рече Никола, — става чамов…

— Пак ти повтарям, че не ми се иска да оставаш тук — заяви Колин.

— Получи се писмо — прекъсна го Никола.

— От Клое?

— Да — каза Никола, — на масата е.

Докато разпечатваше плика, Колин сякаш чуваше нежния глас на Клое. Трябваше просто да се заслуша, за да прочете писмото. То гласеше:

Мили Колин,

Добре съм, времето е хубаво. Неприятни са единствено снежните къртици. Това са животни, които се движат пълзешком между снежната покривка и земята, имат оранжева козина и нощем вият. Правят големи купчини сняг, в които човек лесно може да пропадне. Слънцето е силно. Скоро ще се върна.

— Новините са добри — каза Колин. — И така, ще отидеш ли у Понтозанови?

— Не — заяви Никола.

— Ще отидеш — отсече Колин. — Те имат нужда от готвач, а и не желая да оставаш тук… много бързо остаряваш. Пък и ти обясних, че вече съм подписал.

— А мишката? — попита Никола. — Кой ще я храни?

— Аз ще се грижа за нея — обеща Колин.

— Невъзможно е! — възрази Никола. — Освен това аз съм извън играта…

— Напротив — рече Колин. — Атмосферата тук те съсипва… Никой не е в състояние да издържи…

— Повтаряш все едно и също — каза Никола, — но никакво обяснение не предлагаш.

— В края на краищата не е там работата… — промълви Колин.

Никола стана и се протегна. Изглеждаше тъжен.

— Вече не готвиш по рецепти на Гуфе — продължи Колин. — Занемарил си и кухнята, и себе си.

— Не е вярно… — запротестира Никола.

— Остави ме да се доизкажа — рече Колин. — Не се обличаш празнично в неделя и не се бръснеш всеки ден.

— Да не би да е престъпление?… — вметна Никола.

— Престъпление е — отсече Колин. — Не мога да ти плащам колкото заслужаваш. Но напоследък нивото ти спада, за което и аз имам известна вина.

— Не е вярно — възпротиви се Никола. — Не си виновен, че в момента имаш неприятности.

— Виновен съм — настоя Колин. — Това е, защото се ожених и защото…

— Глупости — каза Никола. — А кой ще готви?…

— Аз — отрони Колин.

— Но ти ще ходиш на работа!… Няма да имаш време…

— Не, едва ли ще работя, нали продадох пианоктейла за две хиляди и петстотин дублезона.

— Да, но докога ще изкараш с тях?…

— Отиваш у Понтозанови — нареди Колин.

— Ох, ядосваш ме… Ще отида, но не е хубаво от твоя страна.

— Ще си възвърнеш добрите обноски.

— Ти доста протестираше срещу тях.

— Да, защото при мен не са необходими.

— Ядосваш ме — повтори Никола, — ядосваш ме и само ме ядосваш…