Томас Харди
Далече от безумната тълпа (9)

8.
Пивоварната — Разговорът — Вести

Пивоварната на Уорън беше оградена от стар, гъсто обрасъл с бръшлян зид. Въпреки че в този час не можеше да се види какво става вътре, предназначението на постройката си личеше съвсем ясно по тъмните резки очертания в небето. Надвисналият над стените сламен покрив се издигаше в центъра, където стърчеше малък дървен купол, увенчан и от четирите страни с жалузи, през които струеше пара. По предните стени нямаше прозорци. Само през проблясващото квадратно стъкло на вратата навън проникваха успокояващи червени лъчи, които се стапяха в покрития с бръшлян зид. Отвътре долитаха гласове.

Ръката на Оук се плъзна по вратата с широко отворени като на заклинателя Елима^[1] пръсти, докато напипа една каишка и я дръпна. Тя повдигна мандалото и вратата се отвори.

Вътре помещението бе осветено единствено от жарта на сушилната пещ, която хвърляше червеникави хоризонтални отблясъци като залязващо слънце, раздвижваше, удължаваше и издигаше трептящите сенки на главите на присъстващите. По каменните плочи на пода се виждаше излъскана от времето пътека от вратата до огнището, а наоколо имаше много неравности. До едната стена бе опряна нерендосана дъбова пейка, а в далечния ъгъл имаше тясно легло, където често си подремваше денем и спеше нощем пивоварят Уорън.

Сега възрастният стопанин седеше срещу огъня. Побеляла коса и брада покриваха съсухреното му лице, както сивият мъх и лишеите — старите обезлистени овошки. Той носеше брич и високи обувки с връзки; очите му бяха приковани в огъня.

Сладкият аромат на малцова шира погъделичка носа на Габриел. Разговорът (който, изглежда, се отнасяше до причината за пожара) веднага спря и всички започнаха да го разглеждат изпитателно, с присвити очи и набръчкани чела, сякаш той излъчваше твърде силна светлина за несвикналите им очи. След като този процес приключи, няколко души едновременно възкликнаха дълбокомислено:

— Та това е новият пастир!

— Стори ни се, че чуваме някаква ръка да дращи по вратата, но помислихме, че е сухо листо — каза друг. — Влез, пастирю. Добре дошъл бъди, макар че не знаем името ти.

— Казвам се Габриел Оук, добри хора.

При тези думи старият пивовар, който седеше до сушилнята, бавно, с усилие се обърна.

— Не може да бъде! Внукът на Гейбъл Оук от Норкомб. Не може да бъде! — смаян извика той. Това възклицание не следваше да бъде разбирано в буквалния смисъл, но на всички беше ясно, че то изразява силна изненада.

— Дядо ми и баща ми отговаряха на името Габриел — спокойно заяви пастирът.

— Стори ми се, че познавам това лице, когато го видях на стога! Стори ми се, че те познавам! А къде овчаруваш сега?

— Смятам да започна тук — отвърна Оук.

— Толкова време се знаем с дядо ти! — продължи импулсивно пивоварят, сякаш не можеше да спре.

— Така ли!

— Познавах и баба ти.

— И нея ли!

— Знаех също и баща ти, още от момче. Точно така, моят син Джейкъб и баща ти бяха побратими, нали, Джейкъб?

— Разбира се — отзова се синът му, плешив младеж на около шестдесет и пет години, чийто единствен зъб отляво на горната му челюст стърчеше като пътен камък. — Но Джо му беше по-добър приятел. А може би синът ми Уилям сигурно познава този пастир. Нали, Били, още от Норкомб?

— Не, сигурно е бил Ендрю — каза синът на Джейкъб, Били, посивяващо около четиридесетгодишно дете, за което беше характерно странното съчетание на весела душа и мрачно тяло.

— Помня, че когато бях дете, там имаше един Ендрю — добави Оук.

— Онзи ден с малката ми дъщеря, Лиди, бяхме на кръщенето на внука — продължи Били. — Там говорихме за вашето семейство. Беше на Сретение господне. Нали знаеш, пастирю, на Сретение господне от енорийските приходи раздават помощи на най-изпадналите бедняци. Та си спомних много добре, сякаш беше вчера, че някога, преди години, на Сретение точно твоето семейство бе надошло в църквата, в ризницата, да му дадат помощ.

— Ела да пийнеш, пастирю. Ние тук от време на време си пийваме по малко — каза пивоварят, отмествайки от сушилнята зачервените си и насълзени от продължително вглеждане в огъня очи. — Джейкъб, вземи „Боже, прости ме“. Виж дали е топло питието, Джейкъб.

Джейкъб се наведе над огнището да вземе „Боже, прости ме“, което представляваше една поставена в пепелта голяма, обгорена и напукана от огъня халба с две дръжки. Отвън тя цялата беше в накип, особено по пукнатините около дръжките, чиито вътрешни извивки сигурно не бяха виждали светлина от няколко години, тъй като изцяло бяха покрити с корица, образувана от случайно намокрена с пиво и след това запечена пепел. Но за разумния ценител на пивото халбата изобщо не губеше от външния си вид, тъй като по ръба и отвътре тя безспорно беше съвършено чиста. Трябва да отбележим, че по необясними причини в Уедърбъри и околността такива халби се наричат „Боже, прости ме“, може би защото размерите й карат всеки върл пияница да се засрами от себе си, когато я изпие до дъно.

След като получи нареждането да провери дали напитката е топла, Джейкъб невъзмутимо потопи показалеца си като термометър, обяви, че наистина е топла, вдигна халбата и най-любезно се опита да изтрие пепелта от дъното й с пеша на блузата си, защото пастирът Оук все пак беше непознат човек.

— Чиста чаша за пастира — заповяда пивоварят.

— Не, няма нужда — с мек укор в гласа каза Габриел. — Малко чиста пепел не значи нищо за мен, щом като знам от какво е… — Той взе халбата, отпи близо два пръста от съдържанието и я подаде на съседа си. — Няма смисъл да безпокоя хората да мият халбата, когато на този свят има толкова много други работи — продължи Оук, с облагнал, влажен глас, когато най-после успя да си поеме дъх.

— Ето ви човек с разум — отбеляза Джейкъб.

— Да, да, точно така е — съгласи се Марк Кларк (весел, шеговит и пъргав младеж, с когото срещата на път означаваше да се запознаете, запознанството — да се почерпите, а плащането — уви, то оставаше за ваша сметка).

— Вземи си хляб и бекон, пастирю. Господарката ги прати. Сайдерът върви с мезе. Но внимавай като дъвчеш, защото когато идвах насам, изпуснах бекона на пътя и сигурно е само пясък. Тая е чиста мръсотия, както казваш. Разбирам ги тия работи. А ти не придиряш.

— Вярно е, никак не придирям — приятелски отвърна Оук.

— Не стискай много зъбите и няма да ти хрущи пясъкът. На всичко му се намира колаят. Да се чудиш просто.

— Така е, приятелю, и аз тъй мисля.

— На дядо си се е метнал. Дядото беше разбран човек като него — отбеляза пивоварят.

— Пий, Хенри Фрей, пий! — великодушно изрече Джан Коган (който, що се отнася до пиенето, споделяше възгледите на Сей Симон: да дели на всички по равно). Пък и виждаше, че бавно обикалящата в кръг съдина вече се приближава към него.

Хенри, който в този момент зяпаше замислено някъде в тавана, не отказа. Той бе мъж, прехвърлил средната възраст, с високо извити вежди, чийто страдалчески поглед, насочен над главите на събеседниците му, говореше, че законите в този свят, такъв, какъвто се представяше на неговото въображение, са несправедливи. Той винаги се подписваше „Хенери“ — много ожесточено настояваше за такова произношение, и ако някой пътуващ учител дръзнеше да отбележи, че второто „е“ звучи старомодно и излишно, получаваше отговора, че е бил кръстен „Х-е-н-е-р-и“ и ще остане верен на това име — и даваше да се разбере, че правописните различия са въпрос, който всеки е свободен да решава посвоему.

Мистър Джан Коган, който подаде халбата на Хенери, беше румен човек с широко лице и лукав блясък в очите, чието име през последните двадесет години бе записвано безброй пъти в сватбените архиви на Уедърбъри и съседните енории като кум и главен свидетел на сватби; той също често заемаше поста на почетен кръстник при веселите кръщелни церемонии.

— Пий, Марк Кларк, пий! В бъчвата има, да точиш и да остане! — каза Джан.

— Ще пийна, ще пийна. Това за мен е най-добрият цяр — отвърна мистър Кларк, който макар и с двадесет години по-млад от Джан Коган, беше от един дол дренки с него. Той събираше смешки за всякакви случаи и не пропускаше да изтръгне от събеседника си някое откровение, над което да се присмее и после да го разкаже в компания.

— Хей, Джоузеф Пуъграс, та ти не си пийнал и капка — обърна се мистър Коган към един свитичък човек, на когото подаваше халбата.

— Толкова си скромен! — отбеляза Джейкъб Смолбъри. — Срам те било да погледнеш младата си жена в очите, така чувам, а, Джоузеф?

Всички погледнаха Джоузеф Пуъграс със състрадателен укор.

— Ами! Кога ли съм я поглеждал! — пресилено усмихнат отвърна Джоузеф, съвсем смален, очевидно смутен от голямото внимание, което му се обръщаше. — А като я видях за първи път, се изчервих!

— Бедничкият! — отбеляза мистър Кларк.

— Това е особена природна черта за мъж — натърти Джан Коган.

— Да! — продължи Джоузеф Пуъграс, който видя, че стеснителността му, един толкова неприятен недостатък, сега се приемаше като нещо интересно за изучаване. — Когато говорех с нея, се изчервявах по десет пъти на минута.

— Вярвам ти, Джоузеф Пуъграс, защото ние те знаем какъв си срамежливец.

— Лошо нещо е това за мъж да го има. Клетият! — въздъхна пивоварят. — И чувам, отдавна страдаш от него.

— Да, от дете. И мама много се измъчи с мен, да! Но всичко беше напразно.

— А не си ли опитвал да излезеш сред хората и да се избавиш от това, а, Джоузеф Пуъграс?

— О, какво ли не съм опитвал и с какви ли не хора съм се събирал! Веднъж ме заведоха на панаира в Грийнхил, на една голяма гяволия, дето жените яздеха прави, стъпили на коня, по едни фустички само, но пак не се изцерих. После ме направиха разносвач в женския кегелбан, зад кръчмата „Терзийска среща“ в Кастърбридж! Това беше ужасно греховна работа и много нечестиво място за порядъчен мъж. Трябваше от сутрин до вечер да гледам безсрамни жени в лицето, но нищо не помогна — не се промених. Тази напаст се предава по наследство в нашия род. Все се изчервяваме. Но да благодарим на бога, че не е по-зле.

— Вярно — вметна Джейкъб Смолбъри и се замисли още по-дълбоко по въпроса. — Право казваш, че можеше да е и по-зле. Но дори и тъй, както е, за тебе е голяма мъка, Джоузеф! Виж какво ще ти кажа, пастирю, това може да е много хубаво за жена, но като си помислиш, за мъж като него е ужасна работа сиромахът!

— Така е, така е! — трепна Габриел, който се бе замислил. — Това за мъж е много притеснително.

— Отгоре на всичко е и плашлив — отбеляза Джан Коган. — Веднъж работил до късно в Ялбъри, а после пийнал и на връщане се загубил в Ялбърската гора, нали, Джоузеф?

— Не, не, не! Не беше точно така — възрази скромният мъж и се засмя, за да прикрие смущението си.

— И така, загубил се — продължи мистър Коган невъзмутимо, намеквайки, че правдивият разказ, както и времето, трябва да продължава своя ход и никого да не щади. — Върви той посред нощ, умира от страх и никак не може да излезе от гората. Тогава извикал: „Помощ! Изгубих се!“ А в същото време някакво пиле писнало: „Ти-ти-ти“ (Габриел кимна), а на Джоузеф му се счуло „Кой си ти?“ и отвърнал разтреперан: „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри, сър!“

— Не, не! Ти прекаляваш! — неочаквано окуражен извика стеснителният мъж. — Ами! Да имаш да вземаш! Честна дума, не съм казвал „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри, сър“. Не, не! Което си е право, право си е. Никога не съм казвал сър на пилето, защото много добре знам, че никой възпитан мъж няма да вземе да вика това посред нощ. Казах само: „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри“ и за това е виновна медовината, с която ме почерпи лесничеят Дей… Но, слава богу, всичко свърши добре!

Компанията замълча и даде да се разбере, че въпросът може да се смята за приключен, но Джан продължи дълбокомислено:

— Той е най-страхливият човек, когото познавам, нали, Джоузеф. Нали ти веднъж се запъна на портата на кошарата, а, Джоузеф?

— Да — отвърна Пуъграс с тон, който даваше да се разбере, че случаят е твърде сериозен, за да бъде премълчан.

— Да, пак било през нощта — поясни Джан. — Портата не искала да се отвори, колкото и да опитвал. Та той си помислил, че в тази работа е замесен дяволът и коленичил да се помоли на бога.

— Ах! — въздъхна Джоузеф, въодушевен от топлината, изпитото пиво и желанието да разкаже нещо интересно. — Този път сърцето ми слезе чак в петите, но аз коленичих, казах „Отче Наш“, после от край до край Веруюто и Десетте божи заповеди, ама съвсем сериозно. Но портата не се отваря! Тогава продължих със „Скъпи Възлюбени Братя“, и си казвам, това е четвъртата молитва, аз повече нищо не помня от Библията. Ако и това не помогне, тогава край, загубен съм! Когато стигнах до думите „Повтаряйте след мен“, станах и гледам, мога да отворя портата! Да, съседи, отвори се както обикновено.

Всички се замислиха над очевидния извод от това произшествие, насочиха погледи към сгурната яма, която блестеше като осветена от вертикалните лъчи на слънцето пустиня, присвиха очи и сбръчкаха чела, отчасти поради светлината, отчасти вследствие на философската дълбочина, съдържаща се в току-що чутата история. Габриел наруши тишината.

— Как е животът тук? Добра стопанка ли е младата фермерка? Добре ли се работи при нея? — Гърдите му потрепнаха леко, докато се опитваше незабелязано за околните да наложи така скъпата на сърцето му тема.

— Много малко знаем за нея, почти нищо. Тя дойде тук преди няколко дни. Чичо й заболя много тежко, извикаха добър доктор, но не можа да го спаси. Както го разбирам, сигурно тя ще управлява фермата.

— Аха, непременно така ще стане — подхвърли Джан Коган. — Много добро семейство са. Предпочитам да работя при тях, отколкото при някой друг. Чичо й беше много добър човек. Не беше женен. Ти познаваше ли го, пастирю?

— Не.

— Първата ми жена, Шарлот, беше доячка там, преди да се вземем. Често ходех у фермера — нали я обикалях. Фермерът Евърдийн беше много милостив. На мен като на почтен младеж ми позволяваше да ходя у тях, да се срещам с нея и да пия колкото си искам бира, но само да не изнасям нищо от къщата, освен това, което изпия, нали разбирате?

— Разбираме, Джан Коган, разбираме.

— А каква бира имаше! Цял живот няма да я забравя! Е, разбира се, аз се стараех да уважа стопанина и най-усърдно почитах него и неговата бира. Не съм аз като някои невъзпитани хора, дето се отплащат с неуважение за гостоприемството — само близнат и оставят…

— Правилно, мистър Коган, така е — потвърди Марк Кларк.

— … Та всеки път, преди да тръгна затам, се натъпквах здравата със солена риба и докато стигнех, изсъхвах съвсем, като сухар! Тъй силно пресъхвах целият, че бирата сама се стичаше надолу! Ах, колко сладко се хлъзгаше по гърлото! Щастливо време беше, чудесни дни! Така хубаво си пийвах в онази къща! Нали помниш, Джейкъб? Понякога и ти идваше с мен.

— Помня, помня — отвърна Джейкъб. — А онзи път на Петдесетница, в „Еленова глава“, здравата си сръбнахме.

— Аха. Хубаво пийване беше. Но нищо не може да замени гуляите в кухнята на мистър Евърдийн — бая се наквасвахме, правичката да си кажа, и все пак пияни хора нямаше. Псувните бяха забранени, не бяха позволени даже и най-кротките ругатни, дори в най-приятните моменти, когато всички бяха в настроение, макар че да напсуваш от време на време, докато си пийваш, това развеселява.

— Вярно е — потвърди пивоварят. — Природата си го иска от човека да изпсува, когато трябва, иначе това не е човек. Нали знаем — и без сквернословие не бива!

— Но Шарлот — продължи Коган, — не ми даваше да си отпускам езика. Ник’ви такива, вика, дори и най-меката думичка не можеше да казвам напусто!… Ах, бедната Шарлот! Кой знае дали е намерила покой? В рая ли е отишла душата й? Ами тя не беше много късметлийка, горката, и сигур’ е пропаднала долу, в ада!

— А някой от вас познаваше ли родителите на мис Евърдийн? — попита пастирът, който срещаше затруднения да насочи разговора в желаната насока.

— Познавах ги слабо — каза Джейкъб Смолбъри. — Но те бяха от града и не живееха тук. Умряха отдавна. Тате, що за хора бяха бащата и майката на госпойцата?

— Ами — започна пивоварят, — той не беше нещо особено, но тя беше много хубава жена. Той беше луд по нея, преди да се оженят.

— Даже и след като се ожениха — отбеляза Коган. — Хората казваха, че като започнел да я целува, не спирал. Не можел да се откъсне от нея.

— Много се гордееше с нея, когато се ожениха — добави пивоварят.

— Толкова я обичал, че не можел да й се нагледа. По три пъти палел свещ нощем, да й се любува — продължи Коган.

— Безгранична любов! Ако питаш мен, няма такова нещо на света! — измърмори Джоузеф Пуъграс, който обикновено в размишленията си относно нравствените проблеми боравеше с големи обобщения.

— Е, може и така да е — рече Габриел.

— Да, това е истината. Аз ги познавах добре. Леви Евърдийн, така се казваше човекът. Казах прибързано „човек“, но той беше от друга ръка човек — беше шивач-модист, много богат. И два-три пъти фалира с гръм и трясък.

— А аз мислех, че си е бил най-обикновен човек! — възкликна Джоузеф.

— Съвсем не. Губеше по цели купища пари; със стотици в сребро и злато.

Пивоварят започна да се задъхва и мистър Коган, след като огледа разсеяно едно въгленче, което беше паднало в пепелта, поде разказа с тайно намигане:

— Сигурно няма да повярвате, но този човек — бащата на нашата мис Евърдийн — после стана един от най-неверните съпрузи на света. Доколкото знам, той не искаше да й изневерява, но какво да прави, просто не го сдържаше. Горкият! Много искаше да й бъде верен и предан, но каквото и да правеше, сърцето му блуждаеше. Веднъж той ми разказа за това и беше ужасно натъжен. „Коган, казва той, по-хубава от моята жена не бих могъл да пожелая, но като знам, че ми е законна съпруга, вече мисля по друг начин и не мога да спра сърцето си да не скита, каквото и да правя.“ А после знаеш ли как се излекувал? Вечер, като затварял шивачницата и оставали само те двамата, той я карал да сваля венчалната халка, наричал я с моминското й име и си представял, че тя изобщо не му е жена, а любовница. И щом като си внушавал, че живее с нея в прелюбодейство и върши седмия грях, започвал много да я харесва и така всичко тръгнало постарому. Та заживели си те, сгрявани от взаимна любов.

— Това е просто безбожен лек — промърмори Джоузеф Пуъграс, — но трябва да сме доволни, че провидението му е попречило да го превърне в нещо по-лошо. Защото е можел да кривне по лошия път и да започне да върши запретени неща, греховни и незаконни!

— Как да ти кажа — рече Били Смолбъри. — Човекът наистина искаше да бъде добър, но сърцето му не го слушаше.

— После, когато поостаря, той влезе в пътя и стана много благочестив, нали, Джан? — каза Джоузеф Пуъграс. — Причести се още веднъж, ама съвсем сериозно, и започна да казва „амин“ по-силно от псалта. Обичаше да преписва душеспасителни стихове от надгробните паметници. Когато църковният хор пееше „Нека свети светлината ти“, все той държеше дискоса. Стана кръстник на много незаконородени деца. А на масата му винаги имаше една църковна касичка и щом влезеш у тях, веднага ще ти вземе лептата. И когато момчетата от приюта вдигаха шум и се смееха в църква, шамаросваше ги, доде посинеят. Имаше и други благочестиви дела, както подобава на набожен човек.

— Да, по онова време той мислеше само за възвишени неща — добави Били Смолбъри. — Веднъж го срещнал пастор Търдли и му казал: „Добро утро, мистър Евърдийн. Хубав ден е днес!“ А Евърдийн отвърнал „Амин.“ Много беше разсеян и като видеше пастора, все го свързваше с религията. Да, добър християнин си беше.

— Тогава дъщеря им съвсем не беше хубаво дете — каза Хенери Фрей. — Кой да се надява, че като порасне, ще стане такава красавица!

— Дано нравът й е тъй хубав като лицето.

— Е, да. Но с имението и с нас ще си има работа само управителят. Аха! — Хенери погледна към пепелта и се усмихна много иронично.

— Малко хлабав е като християнин, да ви кажа — многозначително добави Марк Кларк.

— Аха — най-сериозно се съгласи Хенери. — Между нас казано, мисля, че този човек не може да диша, без да лъже. И в делник, и в празник — все лъже!

— Така ли? Не може да бъде! — удиви се Габриел.

— Точно така — остро потвърди Хенери, оглеждайки компанията със спокойна усмивка, която предполагаше, че по житейските проблеми по-опитен от него няма. — Е, има всякакви хора — и добри, и лоши, но от такъв човек опазил господ!

Габриел сметна, че темата трябва да бъде сменена.

— Пивоварю, щом имаш толкова възрастни синове, сигурно си много стар — отбеляза той.

— Татко е толкова стар, че не помни на колко години е. Нали, татко? — подхвърли Джейкъб. — Напоследък обаче много се сгърби — продължи той, оглеждайки фигурата на баща си, която наистина беше доста по-прегърбена от неговата. — Като го гледа човек, си казва, че се е свил на три.

— Прегърбените живеят повече — мрачно измърмори пивоварят, чието настроение, изглежда, се развали.

— Пастирът иска да разбере колко си живял, татко. Нали, пастирю?

— Разбира се, че искам — отзова се Габриел тъй сърдечно, сякаш отдавна бе мечтал за това. — На колко години си, пивоварю?

Пивоварят се поокашля ненужно, отправи поглед към ямата за сгур и започна степенно и бавно, нещо напълно оправдано в случаите, когато важността на разказа се осъзнава от всички слушатели и те охотно приемат маниерното начало.

— Не помня в коя година съм се родил, но ако изброя местата, дето съм живял, ще можете да пресметнете възрастта ми. В Ъпър Лонгпадъл — и той посочи с глава на север — живях до единайсетата си година. После в Кингсбиър — кимна към изток — живях седем години и се захванах с пивоварството. Оттам отидох в Норкомб, където двадесет и две години бях пивовар и двайсет и две години копах ряпата и събирах реколтата. Та ти казвам, мистър Оук, Норкомб го знаех наизуст още преди да си бил роден. — Оук се усмихна развеселен. — Четири години в Дарновър бях пивовар и четири години копах ряпата. Четиринайсет пъти по единайсет месеца работих в Милпонд в Сейнт Джуд — той поклати глава на север-северозапад. — Старият Туилс не искаше да ме наема за повече от единайсет месеца в годината, за да не бъда в тежест на енорията, ако се случи нещо лошо с мен, докато съм на работа. После три години бях в Мелсток и накрая, скоро, на Сретение господне, ще станат тридесет и една години, откакто съм тук. Колко години наброи?

— Сто и седемнайсет — цъкна един друг също толкова стар джентълмен, който отдаваше предпочитание на аритметичните изчисления пред разговорите и досега беше седял в ъгъла, незабелязан от никого.

— Значи, на толкова години съм — натърти пивоварят.

— Не, татко! — намеси се Джейкъб. — Копането на ряпата е било през лятото, а пивоварството през зимата на едни и същи години. А ти ги броиш по два пъти.

— Стига си дрънкал! Тези лета да не би да не съм живял, а? Живях ли? Живях! Малко остава да кажеш, че съм пеленаче!

— Няма такава опасност, не се безпокой — усмири го Габриел.

— Пивоварю, много си стар — утеши го Джан Коган. — Всички знаем това. Изглежда, имаш много здрав организъм, та живееш толкова дълго, нали, съседи?

— Вярно, вярно, сигурно си много здрав, пивоварю — единодушно потвърди компанията.

Вече успокоен, пивоварят прояви такова великодушие, че дори се впусна да говори, с донякъде пренебрежителен тон, за предимствата на старостта и спомена, че халбата, от която пият, е с три години по-стара от него.

Докато разглеждаха халбата, някои от тях забелязаха, че от джоба на блузата на Габриел се подава флейтата и Хенери Фрей възкликна:

— Разбира се! Пастирю, нали теб видях да свириш на флейта в Кастърбридж?

— Да — отвърна Габриел и леко се изчерви. — Бях в беда, добри хора, неволята ме накара. По-рано аз не бях толкова беден като сега.

— Няма значение, човече! — весело подхвърли Марк Кларк. — Не се тревожи, пастирю, и твоето време ще настъпи. Нали ще ни посвириш, ако не си много уморен? Ще ти бъдем много благодарни.

— От Коледа не съм чувал нито барабан, нито тръба — каза Джан Коган. — Хайде, мистър Оук, посвири ни!

— Добре — съгласи се Габриел, извади флейтата и я сглоби. — Инструментът не е много добър, а и аз не съм голям майстор, но с удоволствие ще ви посвиря.

Оук започна „Панаирджийският мошеник“ и изсвири тази весела и жива мелодия три пъти поред, като третия път така се въодушеви, че придружи изпълнението си с леки извивки на тялото и потупване с крак.

— Много хубаво свири, много хубаво! — отбеляза един млад женен мъж, за когото не можеше да се каже нищо друго, освен че бе познат като „мъжът на Сюзан Тол“. Той продължи: — А аз, колкото и да се опитвам, сигурно никога няма да мога да свиря тъй хубаво.

— Има си дарба човекът. Провървя ни, че ще овчарува при нас — тихичко промърмори Джоузеф Пуъграс. — Трябва да благодарим на бога, дето ни свири тази весела мелодия, а не някои неприлични песни. На бог, както знаем, му е все едно. Можеше да го сътвори не такъв, какъвто е, а някой разпътен и груб нечестивец. Да, за доброто на нашите жени и дъщери, трябва да сме благодарни.

— Точно така! Благодарни! — бързо и решително потвърди Марк Кларк, за когото нямаше абсолютно никакво значение това, че чу само последните две думи на Джоузеф.

— Да! — прибави Джоузеф, който вече започваше да се чувства като библейски пророк. — Защото настъпи такова време, че можеш да бъдеш измамен както от най-парцаливия скитник, така и от този, който е чисто избръснат и с бяла риза.

— О, пастирю, сега вече си спомням лицето ти — продума Хенери Фрей, разглеждайки внимателно Габриел със замъглени очи, докато той свиреше следващата песен. — Като те гледам как надуваш флейтата, сещам се, че те видях да свириш в Кастърбридж. И тогава присвиваше уста и пулеше очи като удавник — също както сега.

— Жалко, че когато свири на флейта, човек изглежда такова плашило! — отбеляза критически Марк Кларк относно израза на Габриел, който се блещеше страховито — защото самият инструмент изискваше това, — докато свиреше припева на „Стрина Дърдън“: Там бяха Бет и Мол, и Кейт, и Дол, и нашата повлекана Дороти.

— Нали не се сърдиш на младежа, задето така неуважително те описа? — прошепна Джоузеф на Габриел.

— Разбира се, че не — отвърна мистър Оук.

— Защото ти си много хубав мъж, пастирю — продължи Джоузеф Пуъграс с подкупваща любезност.

— Право казва — потвърди цялата компания.

— Много ви благодаря — скромно отвърна Оук, обаче се закле на ум изобщо да не позволява на Батшеба да го гледа, когато свири на флейтата; с това си решение той показа скромност, достойна за откривателката на този инструмент — божествената Минерва^[2].

— А на моята сватба в Норкомбската черква — намеси се старият пивовар, недоволен от това, че вече не говорят за него — всички казваха, че аз и жена ми сме най-хубавата двойка.

— Дявол да го вземе, пивоварю, доста си се променил оттогава — прогърмя един глас, изпълнен с искрена убеденост, сякаш това се разбираше от само себе си. Беше старецът отзад, който със злобните си, оскърбителни подмятания се опитваше да прикрие своето раздразнение и завист.

— О, не чак толкова — рече Габриел.

— Пастирю, престани да свириш! — помоли мъжът на Сюзан Тол. — Трябва да си ходя, а докато свирнята продължава, не мога да мръдна. Много ще ми е трудно да си ида, ако знам, че музиката ще продължава.

— Тогава защо бързаш, Лейбан? — попита Коган. — Преди ти винаги си тръгваше с последните.

— Трябва да ви кажа, съседи, че скоро се ожених и сега си имам нови задължения… нали разбирате?… — младият мъж стеснително замлъкна.

— Нови господари, нови закони, както се казва — отбеляза Коган.

— Сигурно е така, ха, ха! — засмя се мъжът на Сюзан Тол и от тона му личеше, че приема незлобиво отправените му шеги. После се сбогува и излезе.

Пръв го последва Хенери Фрей. После се надигна Габриел и излезе заедно с Джан Коган, който му бе предложил подслон. След няколко минути, когато и останалите се бяха наканили вече да си ходят, Фрей се върна запъхтян. Размахвайки зловещо пръст, той впери кобен поглед някъде в пространството и случайно се натъкна на физиономията на Джоузеф Пуъграс.

— Какво става? Какво се е случило, Хенери? — попита Джоузеф, отвръщайки на погледа му.

— Какво е станало, Хенери? — заинтересуваха се Джейкъб и Марк Кларк.

— Били Пениуейс, Били Пениуейс! Какво ви казвах аз! Нали ви казах!

— Що! Да не са го хванали, че краде?

— Хванали го, я! Мис Евърдийн като се прибрала в къщи, тя по обичая си пак излязла вън, да види всичко ли е наред. Като се върнала, сварила го да се измъква от хамбара с пълна крина ечемик. Нахвърлила се върху него като дива котка, тя не си поплюва — но това между нас!

— Разбира се, Хенери, разбира се.

— Нахвърлила се върху него и накратко казано, добре че си признал за още пет чувала ечемик, дето ги бил откраднал. Обещала му да не го дава под съд. Сега той си събира партакешите да си върви. Пита се кой ли ще стане управител?

Въпросът беше толкова важен, че се наложи Хенери да пийне веднага от голямата халба. Той отпи такава глътка, че дъното се видя. Преди да остави халбата на масата, в пивоварната нахлу още по-вихрено мъжът на Сюзан Тол.

— Чухте ли новината? Цялото село говори!

— За управителя Пениуейс?

— Нищо повече ли не сте чули?

— Не, нищо! — отвърнаха всички, загледани точно в гърдите на Лейбан Тол, като че ли искаха да измъкнат неговите думи още от гърлото му.

— Каква нощ бе, какви ужасии! — промърмори Джоузеф Пуъграс, размахвайки конвулсивно ръце. — Отдавна ми пищеше лявото ухо и даже видях една сама сврака^[3]!

— Фани Робин — най-младото слугинче на мис Евърдийн — изчезнала! Два часа я чакали да се прибере, та да заключат — нея я няма никаква. Не смеят да си легнат, да не би да я оставят вънка. Нямало да се тревожат, ако от някой ден не била все умислена. Мериан вика, че ще почнат дирене, май на бедната опело й се пише.

— Изгоряла е, изгоряла е! — с пресъхнали устни прошепна Джоузеф Пуъграс.

— Удавила се е! — въздъхна Тол.

— Или с бръснача на баща си!… — подхвърли Били Смолбъри, с живо въображение и за подробности.

— Мис Евърдийн иска да поговори с нас, преди да сме се разотишли. Не стига белята с управителя, ами сега и това дете! Господарката е бясна от яд.

Всички забързаха към господарската къща. Остана само старият пивовар, когото никакви вести, огън, дъжд или гръмотевици не можеха да измъкнат от дупката му. Когато стъпките на другите заглъхнаха, той отново седна и продължи, както обикновено, да гледа в сушилната пещ, със зачервени и насълзени очи.

В прозореца на спалнята се очертаха раменете и главата на Батшеба, загадъчно обвити в нещо бяло.

— Има ли мои хора сред вас? — тревожно попита тя.

— Да, мем, няколко души — отвърна мъжът на Сюзан Тол.

— Искам утре сутринта двама-трима от вас да поразпитат из околните села дали някой не е виждал Фани Робин. Но по-предпазливо. За сега все още няма защо да тревожим хората. Може да е заминала по време на пожара.

— Извинявам се, мем, имаше ли в селото някой младеж, който да се навърта около нея? — попита Джейкъб Смолбъри.

— Не знам — отвърна Батшеба.

— Никога не сме чували такова нещо, мем — потвърдиха двама-трима.

— Не ми се вярва — продължи Батшеба. — Защото ако имаше кавалер и той беше почтен младеж, сигурно щеше да се появи тук. Но най-необяснимото — единственото, което ме безпокои — е, че Мериан я видяла да излиза от къщата само по рокля, дори без боне!

— Искате да кажете, мем, ако ме извините, че една девойка няма да тръгне при любимия си, без да се докара — подхвърли Джейкъб, припомняйки си някои свои минали преживявания. — Вярно е, мем, няма да тръгне така.

— Стори ми се, че носеше вързопче, но не можах да видя добре — чу се от съседния прозорец гласът на Мериан. — Но тя няма любим тук. Нейният живее в Кастърбридж — мисля, че е войник.

— Знаеш ли как се казва? — попита Батшеба.

— Не, господарке. Тя беше много потайна.

— Ако отида в кастърбриджските казарми, сигурно ще мога да разбера — каза Уилям Смолбъри.

— Добре. Ако до утре тя не се върне, ще имаш грижата да идеш там и да разбереш кой е този мъж и що за човек е. Чувствам се още повече отговорна за нея, защото тя няма приятели или роднини. Но да се надяваме, че някой непристоен мъж не й е сторил зло… А и този срамен случай с управителя… но сега няма да говоря за него. — Батшеба имаше толкова много причини за тревоги, че й се струваше неуместно да се спира на някоя от тях отделно. — Направете както ви казах — завърши тя и затвори прозореца.

— Разбрахме, господарке. Ще го направим — отвърнаха те и си тръгнаха.

Тази нощ у Коган, плътно затворил клепачи, Габриел Оук фантазираше буйно и въображението му го носеше като неукротима бърза река, която тече под леда. Нощем той най-ясно си представяше Батшеба и сега, в тези часове, които се нижеха необикновено бавно, Габриел я съзерцаваше с разнежен взор. Много рядко насладата от бленуването компенсира мъките на безсънието, но тази нощ с Оук се случи именно това, защото радостта му, че я видя, дори за съвсем кратко време, заличаваше за сега мисълта за голямата разлика между „видяно“ и „притежавано“.

Той също мислеше как да вземе от Норкомб своето скромно имущество и книгите си. Библиотеката му беше бедна, състоеше се само от: „Истински приятел на младежа“, „Наръчник на налбантина“, „Ветеринарен лечител“, „Изгубеният рай“, „Пътешественикът от този свят до онзи“, „Робинзон Крузо“, Речникът на Аш и „Аритметика“ от Уилкингейм^[4], но от нея, с прилежно четене, той бе почерпил много повече познания, отколкото други хора с по-добри възможности от отрупани с книги лавици.