Томас Харди
Далече от безумната тълпа (41)

40.
По пътя за Кастърбридж

Жената ходи доста дълго време. Крачките й ставаха все по-колебливи, тя напрягаше очи, вглеждаше се в губещия се далеч напред пустеещ път, едва различим във вечерния полумрак. Накрая вървежът й премина в залитане. Видя една врата, зад която имаше копа сено, отвори я, отпусна се на земята и веднага заспа.

Когато се събуди, беше тъмна, безлунна и беззвездна нощ. Тежка броня облаци закриваше небето, без никакъв просвет. В далечината над Кастърбридж светлееше зарево, което изглеждаше по-ярко на фона на гъстия мрак. Към това неясно, меко сияние устреми поглед жената.

— Да можех само да стигна дотам! — прошепна тя. — Да го срещна вдругиден. О, боже, помогни ми! Но дотогава сигурно вече няма да съм жива…

Някъде от глъбините на мрака долетя звън — часовникът в съседната къща тихо и приглушено удари един часа. След полунощ ударите на часовниците като че ли губят от силата и звучността си и преминават в тъничък фалцет.

После далеч в тъмнината се появи светлина, две светлини, които започнаха бързо да нарастват. По пътя се приближи карета и мина покрай вратата. Сигурно в нея пътуваха някои закъснели гуляйджии. За момент лъчите от фенерите осветиха свитата на земята жена и ясно очертаха релефа на лицето й. Това беше младо, но вече започнало да повяхва лице. Профилът му бе мек и закръглен като на дете, но някои отделни черти бяха поизтънели и заострени.

Пътничката се изправи, обхваната от възродена решителност, и започна да се оглежда. Пътят сигурно й беше познат и тя внимателно се взираше встрани от него, докато вървеше. След малко се очерта нещо светло — друг пътен камък. Тя прекара пръсти по повърхността, за да разбере какво пише на него.

— Още две! — въздъхна тя.

Няколко минути си почива, облегната на камъка, после се размърда и продължи пътя си. Петдесетина крачки вървя уверено, но след това отново отпадна, както преди. Наблизо имаше уединена горичка, където купища бели трески по обсипаната с листа земя показваха, че през деня секачи са връзвали съчки и са правили плетове. Сега бе съвсем тихо, вятърът беше спрял, дори и клоните не се удряха един в друг, да й правят компания. Жената погледна през вратата, отвори я и влезе вътре. Близо до вратата бяха подредени наръчи дърва, завързани и незавързани, а също и колчета с различни размери.

Няколко секунди странницата стоя напрегнато неподвижна, което означаваше, че движението само е прекъснато, но не е спряло съвсем. Тя имаше вид на човек, който се вслушва в звуците на окръжаващия го свят или в своите мисли. Ако някой я наблюдаваше внимателно отблизо, можеше да заключи, че тя бе погълната именно от второто. Нещо повече, както скоро се разбра, тя по странен начин упражняваше изобретателските си способности, съперничейки на Жаке Дроз, остроумния конструктор на автоматични заместители на човешките крайници.

Като опипа купа клони на слабата светлина от Кастърбриджското зарево, жената избра два здрави клона. Те бяха почти прави, дълги близо четири фута, и завършваха с чатали. Тя седна, окърши тъничките горни клонки, а дебелите клони взе със себе си. Като излезе на пътя, сложи под мишниците си по една такава импровизирана патерица, провери ги, внимателно се отпусна върху тях — а тя беше толкова лека — и се заклати напред. Жената си беше измайсторила патерици. Те й служеха много добре. Сега вече единствените звуци, които се чуваха, бяха тяхното почукване и потупването на стъпалата й. Тя отмина последния пътен камък и започна да оглежда замислено крайпътния насип, като че ли търсеше следващия. Въпреки че бяха много полезни, патериците все пак имаха работен предел. А нейните сили се бяха изчерпали дотолкова, че дори минималното напрежение, което се изискваше, за да бъде приведен в действие този прост механизъм, вече изглеждаше твърде голямо за нея. Най-после тя се олюля и падна.

И остана да лежи на пътя като безформена купчина дрехи. Минаха десетина минути. Утринният вятър лениво подухна над равнината и раздвижи сухите листа, които цяла нощ бяха лежали по земята. С отчаяно усилие жената се вдигна на колене и се изправи. Подпирайки се на една от патериците, тя направи крачка, после втора, трета, като ги използваше само като бастуни и продължи така. Тя бавно се спускаше по Мелстокския хълм и видя още един пътен камък, а след него — желязна ограда. Домъкна се до първия стълб на оградата, хвана се за него и започна да се оглежда.

Светлините на Кастърбридж вече се различаваха ясно една от друга. Развиделяваше се и тя можеше ако не да разчита, то поне да се надява да срещне някоя кола. Заслуша се. Не се чуваше нищо, освен мрачен и зловещ лисичи лай — три глухи ноти, през интервали от една минута, като отмерените удари на погребална камбана.

— По-малко от миля! — прошепна жената. — Не, повече е… — продължи тя след малко. — Миля е до кметството, а приютът е от другата страна на Кастърбридж. Малко повече от миля и ще стигна! — След минута тя отново заговори: — Пет или шест крачки на един ярд. Може би шест. Остават ми хиляда и седемстотин ярда. Сто по шест — шестстотин. Седемнадесет пъти по шестстотин? О, боже, смили се над мен!

Придържайки се за оградата, тя продължи, като първо се хващаше с едната ръка, после с другата, облягаше се с цяло тяло и накрая придърпваше краката си.

Тази жена не беше склонна към монолози, но знаем, че извънредното напрежение на душевните сили притъпява индивидуалните особености на слабия и ги изостря при силния човек. Тя продължи със същия тон.

— Вярвам, че краят е на пет стълба оттук, не по-далеч. Хайде, събери сили да ги отминеш!

Това беше едно практическо приложение на принципа, че е по-добре да вярваш престорено, неистински, отколкото изобщо да не вярваш.

Тя изброи пет стълба и се задържа на последния.

— Ще мина още пет, ако вярвам, че желаното място е там, в края на следващите пет. Мога да го направя.

Мина още пет стълба.

— Остават още пет.

После мина още пет.

— И още пет.

Мина ги и тях.

— Този каменен мост означава края на моето пътуване — каза тя, когато видя моста над река Фрум.

Довлече се до каменната ограда. При това усилие всеки път тя издишаше, сякаш никога вече нямаше да си поеме дъх.

— Сега вече няма защо да се залъгвам — каза си и седна. — Истината е, че ми остава по-малко от половин миля. — Самоизмамата, която тя прекрасно съзнаваше, й бе дала сили да измине половин миля, защото това сигурно щеше да бъде невъзможно, ако си беше представила цялото разстояние. Тази хитрост доказваше, че с помощта на някаква тайнствена интуиция жената бе достигнала до парадоксалната истина: понякога заслеплението може да постигне по-добър резултат от прозорливостта, а несъзнателното действие е по-плодотворно от благоразумното; и за успеха на борбата повече помага ограничеността, отколкото широтата на погледа.

Тази половин миля сега стоеше пред слабата, изтощена жена като безпощаден Джъгърнаут^[1] и олицетворяваше пълновластната бездушна необходимост. Тук пътят пресичаше Дърновърското торфено блато и от двете й страни се разстилаха открити простори. Тя огледа обширното пространство, светлините, себе си, въздъхна и легна до каменния стълб на края на насипа.

Никога човешката находчивост не е била проявявана с такава настойчива упоритост, както в случая с нашата пътничка. Всички възможни начини, похвати, хитрости и механизми, с помощта на които можеха да бъдат изминати тези последни страшни осемстотин ярда, бяха обмислени и отхвърлени като неосъществими. Тя си мислеше за пръчки, колела, пълзене, дори за търкаляне. Но усилията, които изискваха последните два начина, бяха по-големи, отколкото при ходенето. Всички възможности бяха изчерпани. Най-после и последната надежда бе угаснала.

— Повече не мога! — прошепна тя и затвори очи.

От отсрещната страна на моста, която беше изцяло потънала в мрак, се отдели едно тъмно петно и се придвижи по светлия път. Петното се приближи безшумно до легналата жена.

Тя усети, че нещо докосва ръката й. Нещо топло и меко. Отвори очи и пак усети същото докосване, този път по лицето. Едно куче ближеше бузата й.

Това беше огромно, тежко и кротко куче, което се извисяваше най-малко на два фута над очите й. Невъзможно беше да се определи дали е мастиф, хрътка, нюфаундленд или някакво дворно куче. То изглеждаше твърде необикновено и загадъчно, за да принадлежи към някоя от общоизвестните породи. Огромното могъщо куче обединяваше в себе си белезите, характерни за всички разновидности на кучешкия род. На измъчената пътница й се стори, че я милва самата нощ, приела образа на черно куче. В това превъплъщение нощта не я плашеше, не предвещаваше нещастия, тя излъчваше величава тъга и благост. Тъмнината придава поетични сили дори на най-безличните и окаяни хора; не е чудно, че страдащата жена си представи кучето по този начин.

Тя вдигна поглед към кучето точно тъй, както някога бе поглеждала нагоре към един мъж. Когато жената помръдна, животното, което беше бездомно като нея, се отдръпна почтително на една-две крачки, а като се убеди, че тя не го гони, отново близна ръката й.

В главата й проблесна мисъл: „Сигурно то ще може да ми помогне; тогава ще успея!“

Тя посочи към Кастърбридж. Кучето, изглежда, не я разбра, защото покорно тръгна натам. После, когато схвана, че тя не може да го последва, се върна и изскимтя.

Тогава изобретателността на жената й подсказа последното, най-жалко и най-странно усилие. Задъхана, тя се надигна, обхвана раменете му с малките си ръце, облегна се здраво и зашепна ласкави думи. Докато сърцето й се обливаше в мъка, гласът й беше весел и с нищо не издаваше отчаянието й. Но странното бяха не окуражителните думи, които по-слабият шепнеше на по-силния. Още по-удивително беше, че при такава страшна отпадналост бе възможно тъй артистично да се симулира веселост и бодрост. Нейният приятел тръгна бавно напред, а тя с немощни къси стъпки също заситни редом с него, облегнала половината си тяло върху животното. Понякога се отпускаше изнемощяла на земята, както преди, когато се придвижваше с патериците или се придържаше за оградата. В такива случаи кучето, което разбираше желанието й, но виждаше нейната безпомощност, обезумяваше от отчаяние; то дърпаше дрехата й със зъби, тичаше напред. Тя винаги го викаше обратно и сега вече можеше да се забележи, че жената внимателно се вслушва във всички звуци, опасявайки се от среща с хората. Очевидно тя беше решила да пази в тайна своето пътуване и окаяното си положение.

Естествено напредваха бавно. Стигнаха покрайнините на града. Уличните фенери на Кастърбридж светнаха пред тях като паднали на земята Плеяди. Те свиха вляво, в една тъмна кестенова алея и по този начин заобиколиха предградието. Градът беше отминат, целта беше достигната.

На това силно желано място извън града се издигаше живописно здание. Първоначално то е било просто нещо като сграда за живеене. Голите, без никаква украса стени издаваха бедността на обитателите на дома — както очертанията на труп се различават през саван. Впоследствие природата, като че оскърбена от това уродство, се бе намесила и помогнала. Гъсто преплетен бръшлян покриваше стените догоре, сградата бе заприличала на древно абатство. Освен това разбраха, че от фасадните й прозорци се открива великолепен изглед към морето от покриви на Кастърбридж, един от най-красивите в цялото графство. Някакъв граф, който владееше земи в съседство, веднъж заяви, че би дал едногодишния си доход само за да може да се любува от своите прозорци на същия изглед, на който се наслаждават обитателите на приюта. Най-вероятно и те охотно биха заменили изгледа за годишния доход на графа.

Каменното здание се състоеше от централен корпус и две крила, от чиито покриви като бойници стърчаха няколко тънки комина, които сега печално свиреха на слабия вятър. В стената се виждаше голяма врата, а една висяща жица изпълняваше ролята на дръжка за звънец. Жената се надигна на колене и с последни усилия стигна до жицата. Дръпна я и падна напред, обронила глава на гърди.

Наближаваше шест часът. Скоро от дома, който трябваше да стане тих пристан на тази измъчена душа, се чу шум от стъпки. В голямата порта се отвори една малка вратичка и на прага се появи човек. Той забеляза тежко дишащата купчина дрехи, отиде за свещ и бързо се върна. После изчезна и след малко дойде отново, този път придружен от две жени. Те вдигнаха лежащата, помогнаха й да влезе. Мъжът затвори вратата.

— Как е попаднала тук? — попита една от жените.

— Един бог знае — каза другата.

— Навън има едно куче — прошепна измъчената пътница. — Къде е то сега? То ми помогна.

— Прогоних го с камъни — отвърна мъжът.

Малобройната процесия тръгна: отпред мъжът със свещта, следван от двете костеливи жени, които поддържаха отстрани дребната, слаба и олюляваща се клетница.