Томас Харди
Далече от безумната тълпа (54)

53.
Concurritur — Horae Momento^[1]

 

Няколко души стояха навън в тъмнината пред дома на Болдуд. Те гледаха към вратата, която отвреме-на-време се отваряше и пропускаше вътре гост или прислужник; по земята пробягваше златна ивица светлина и изчезваше; наоколо всичко потъваше отново в мрак. Само фенерът, провиснал над вратата, сред зелените иглолистни клони, светеше слабо като светулка.

— Едно момче каза, че днес следобед го видели в Кастърбридж — прошепна един от мъжете. — Аз му вярвам. Нали знаете, че не намериха тялото му?

— Чудна работа! — въздъхна друг. — А тя нищо не знае.

— Нищо.

— Той сигурно не иска тя да научи.

— Ако е жив и е някъде наоколо, значи е замислил нещо лошо — продължи първият. — Бедната, тя е толкова млада! Ако е вярно, жал ми е за нея. Той съвсем ще я разори.

— А, не. Трябва вече да е поумнял — намеси се един от по-оптимистично настроените.

— Как е могла тъй глупаво да се излъже с този развейпрах! Толкова е своенравна и никого не слуша, ама най-после си намери майстора. Така й се пада.

— Не, не! Много строго я съдиш. Тогава тя беше още момиче, откъде можеше да знае що за човек е той? Ако всичко, което говорят хората, излезе истина, това за нея ще е тежко и незаслужено наказание… Хей, кой е там?

Чуха се стъпки.

— Уилям Смолбъри — долетя от тъмнината, откъдето изникна една неясна фигура и се присъедини към тях. — Каква тъмница, а? Замалко да падна от дъската над реката. Щях да бухна на дъното! Такова нещо никога не ми се е случвало. А вие кои сте? Работници на Болдуд? — Той се взря в лицата им.

— Да, току-що се събрахме тук.

— Аха, сега те познах, Сами Самуей. Така си и помислих. Гласът ми се стори познат. Е, ще влезем ли?

— Сега ще влезем. Уилям — прошепна Самуей, — да си чувал нещо интересно напоследък?

— Какво? Че са видели сержант Трой? За това ли питате, приятели? — също понижи глас Смолбъри.

— Аха, в Кастърбридж.

— Да, чух. Преди малко ми каза Лейбан Тол… А, ето го и самия Лейбан.

Наблизо отново прозвучаха стъпки.

— Лейбан?

— Да, аз съм — отзова се Тол.

— Да си чул нещо ново?

— Не — отвърна Тол, приближавайки се към групата. — И смятам, че е по-добре да си мълчим. Ако не е вярно, само ще я разтревожим нахалост, а ако е истина, то няма защо предварително да й объркваме главата. Дано да е само слух. Макар че понякога Хенери Фрей и другите мърморят против господарката, аз от нея само добро съм видял. Тя е буйна и малко опърничава, но все пак е прекрасна жена и никога няма да те излъже, дори и истината да не й отърва. Да, няма защо да й желая злото.

— Вярно е, тя никога не говори празни приказки, както другите жени. Ако има нещо против теб, казва ти го в очите. При нея няма скрито-покрито.

— Известно време те помълчаха, всеки зает с мислите си. От къщата долитаха весели гласове. Но ето, вратата се отвори и в светлия правоъгълник се очерта познатата фигура на Болдуд. Той излезе и бавно тръгна по пътечката.

— Стопанинът… — прошепна един от работниците, когато Болдуд се приближи до тях. — По-добре е да помълчим. Той скоро ще се прибере. Сигурно няма да му стане приятно, ако разбере, че се мотаем тук.

Болдуд мина покрай работниците, без да ги забележи, защото те стояха в сянката на храстите. Той спря, опря се на портичката на оградата и дълбоко въздъхна. Чуха го да казва тихо:

— Моля се на бога тя да дойде — иначе този празник ще е истинско мъчение за мен. О, скъпа моя, колко е мъчително това очакване!

Той говореше на себе си, но работниците чуха всичко. Болдуд млъкна и от къщата отново долетя шум. След няколко минути се чу потракване на колела — по хълма се спускаше кола. Скоро тя спря до къщата. Болдуд се втурна към вратата, отвори я и светлината освети Батшеба, която се приближаваше по пътечката.

Болдуд укроти вълнението си и сдържано я поздрави; работниците чуха нейния лек смях и извинението, че е закъсняла. Той я въведе вътре и вратата се затвори.

— Боже милостиви, не знаех, че е стигнал чак дотам! — въздъхна един от работниците. — Мислех, че отдавна е зарязал тия мераци.

— Значи не познаваш стопанина — отбеляза Самуей.

— Трябваше веднага да му кажем за тези слухове — явно разтревожен продължи първият. — Щото може да стане още по-лошо. Бедният мистър Болдуд, ще му дойде нанагорно. Да го вземат мътните тоя Трой!… Прости ми, господи, за тая клетва! Негодник! Какви номера прави на нещастната си жена! Откакто той дойде в Уедърбъри, всичко се обърка. А сега дори не ми се влиза в тая къща. Хайде да наминем за малко към Уорън, а, съседи?

Самуей, Тол и Смолбъри се съгласиха и тръгнаха натам, а останалите влязоха на празненството. Скоро тримата приближиха пивоварната, свиха от пътя и минаха през градината. Прозорчето, както винаги, светеше. Смолбъри малко беше изпреварил другите. Внезапно той спря, обърна се и прошепна на спътниците си:

— Ш-шт! Я вижте там!

Светлината от прозорчето не осветяваше обвитата с бръшлян стена, а някакъв предмет съвсем близо до стъклото. Това бе глава на човек.

— Я да се приближим — прошепна Самуей и те продължиха на пръсти. Вече нямаше никакво съмнение, това беше Трой. Притиснал лице в стъклото, той гледаше вътре и внимателно подслушваше. Те познаха гласовете на Оук и пивоваря.

— Значи пирът е в нейна чест? — профъфли старецът. — Макар той да казва, че празнува Коледа?

— Не знам — отвърна Оук.

— Така е. Аз пък не мога да разбера що за глупак е тоя Болдуд. На неговите години съвсем да си загуби ума по жена! А тя дори не ще да го погледне.

Когато познаха Трой, тримата безшумно се върнаха назад. Тази вечер щеше да се реши съдбата на Батшеба: всички наоколо говореха само за това. Когато се поотдалечиха, те спряха.

— Като го видях в лице, нещо ме прободе — задъхан прошепна Тол.

— И мене също — призна си Самуей. — Какво да правим сега?

— Работа ли ни е това? — колебливо промърмори Смолбъри.

— Как да не е! Това засяга всички! — заяви Самуей. — Ясно е, че стопанинът се е побъркал, а тя пък въобще не се сеща за Трой, и трябва веднага да им кажем. Лейбан, ти се знаеш най-добре с нея, я иди и поговори.

— Не съм аз за тая работа — тревожно се отдръпна Лейбан. — Мисля, че ако трябва да иде някой, това е Уилям. Той е най-старият.

— Не ща да се забърквам в тия работи — отсече Смолбъри. — Много е заплетено. Ще видите, че той сам ще си иде при нея.

— Не се знае. Хайде, Лейбан, тръгвай.

— Щом трябва, да ида пък — неохотно прошепна Лейбан. — Какво да кажа?

— Ти само извикай стопанина.

— Не. Няма да говоря с мистър Болдуд. Мога да кажа на господарката.

— Добре — съгласи се Самуей.

Лейбан се приближи до вратата. Когато я отвори, шумът от гласовете плисна навън като вълна — всички се бяха събрали в хола — и отново стихна, когато вратата се затвори. Приятелите чакаха напрегнато и поглеждаха към тъмните върхари на дърветата, които се поклащаха в небето и от време на време потрепваха от лекия вятър, като че ли тази картина много ги интересуваше, а в същност съвсем не им беше до нея. Един от тях започна да крачи напред-назад, но скоро спря, защото почувства, че съвсем не е време за разходки.

— Лейбан отдавна вече трябваше да се е видял с господарката — прекъсна мълчанието Смолбъри. — Изглежда, тя не е поискала да говори с него.

Вратата се отвори. Излезе Тол и се приближи към тях.

— Е, какво? — едновременно попитаха и двамата.

— Тъй и не я извиках — запъвайки се, промърмори Лейбан. — Всички се опитват да се веселят, но нещо не се получава, макар че за ядене и пиене има каквото ти душа иска. Ей богу, сърце не ми даде да разтревожа всички. Правете с мен каквото щете, не посмях.

— Най-добре е да влезем всички заедно — мрачно заяви Самуей. — Може би ще излезе случай да кажа на господаря.

Тримата влязоха в просторния хол, където беше подредено за гостите. Най-после младите започнаха да танцуват. Батшеба се колебаеше — да остане или да си тръгне; съвсем доскоро тя беше млада девойка, а сега трябваше да си придава важност и това й тежеше. Ту си казваше, че изобщо не е трябвало да идва, ту пък — че би било жестоко от нейна страна да постъпи така. Накрая избра нещо средно — реши да остане около един час и после незабелязано да се измъкне. От самото начало се беше зарекла да не танцува, да не пее и изобщо да не взема никакво участие във веселбата.

Когато определеният от нея час измина в разговори и оглеждане на другите гости, Батшеба пошушна на Лиди да остане и се качи да се облече в малката, ярко осветена гостна, украсена, както и холът, със зеленика и бръшлян.

В стаята нямаше никой, но не мина минута и се появи стопанинът на къщата.

— Да не би да си тръгвате, госпожо Трой? — попита той. — Празникът едва сега започва.

— Извинете ме, но бих желала да си отида. — Гласът й беше разтревожен, тя помнеше за своето обещание и знаеше за какво ще заговори той. — Още не е късно — добави тя. — Аз ще се върна пеша, а Лиди и моят работник могат да останат докогато поискат.

Аз отдавна търся случай да поговоря с вас — рече Болдуд. — Сигурно се досещате за какво.

Батшеба безмълвно сведе очи в пода.

— Давате ли ми го? — пламенно попита той.

— Какво? — прошепна тя.

— Ах, вие просто извъртате! Имам пред вид обещанието. Аз не искам да ви го изтръгвам със сила и ще запазя в тайна споразумението ни. Само ми дайте дума! Вие знаете, че това е чисто делово споразумение между двама души и тук съвсем не става дума за любов и страст. — Болдуд съзнаваше, че лъже, като говори така за себе си, но той вече беше убеден, че това е единственият начин да се приближи до нея. — Обещание да се омъжите за мен след пет години и осем месеца. Вие трябва да ми го дадете!

— Чувствам, че трябва — прошепна Батшеба. — Вие сте толкова настойчив. Но през това време аз много съм се променила… аз съм една нещастна жена… и вече не съм тази… не съм тази…

— Вие сте прекрасна, както и преди! — рече Болдуд. Той го каза чистосърдечно и напълно убедено, без да допуска, че тя може да приеме това за груб комплимент и желание да й се угоди.

Думите му обаче не й направиха особено впечатление и тя отвърна шепнешком, с равнодушен тон, който доказваше, че говори истината:

— Аз не изпитвам никакво чувство. Попаднах в трудно положение и право да си кажа, не зная как да постъпя, а няма с кого да се посъветвам. Но щом трябва, давам ви дума. За мен това е изплащане на дълг, разбира се, при условие че съм вдовица.

— И ще се омъжите за мен след пет или шест години?

— Не бъдете тъй настоятелен. Аз няма да се омъжа за никой друг освен вас.

— Но вие трябва да определите времето, иначе това не е никакво обещание!

— О, не зная. Моля ви, пуснете ме — задъхано прошепна тя. — Страхувам се да не направя грешка! Аз искам да бъда справедлива с вас, а по този начин ще причиня зло на себе си и може би ще наруша божията заповед. Имам основания да се съмнявам в смъртта му. Ако той е жив, това ще бъде ужасно престъпление. Позволете ми да се посъветвам с адвокат, мистър Болдуд.

— Скъпа моя, кажете желаните думи и повече няма да говорим по този въпрос. Шест години блажено годеничество и после сватба… О, Батшеба, кажете тези думи! — умоляваше я той с дрезгав глас. Болдуд не можеше повече да се преструва на неин приятел. — Обещайте, че ще бъдете моя! Аз заслужавам това, наистина заслужавам го, защото никой друг на света не ви обича тъй силно! И ако тогава, на Ялбърския път, съм изпуснал някоя необмислена дума, ако ненужно съм се разгорещил, повярвайте ми, скъпа, аз съвсем не исках да ви разстройвам, но бях отчаян до смърт, Батшеба, и не знаех какво говоря. Вие бихте се съжалили дори над едно куче, ако то бе страдало колкото мен! О, ако знаехте само колко се измъчвам! Понякога ми се иска да скрия всичко, което съм преживял заради вас, а друг път се ужасявам при мисълта, че никога няма да го узнаете. Съжалете се над мен, подарете ми тези трошици щастие. Защото аз съм готов да умра за вас!

Дантелите на роклята й, потрепващи на светлината на свещите, издаваха нейното вълнение; внезапно тя се разплака.

— Нали няма… повече нищо… да искате от мен, ако обещая… след пет или шест години? — прошепна тя през сълзи, когато най-после успя да намери сили да проговори.

— Да. Ще предоставим всичко на времето.

— Добре. Ще се омъжа за вас след шест години… ако той не се върне и ако сме живи — тържествено обеща тя.

— А сега приемете това в залог от мен!

Болдуд се приближи до нея, хвана ръката й с две ръце и я вдигна към гърдите си.

— Какво е това? О, аз не мога да нося пръстен! — възкликна тя, когато видя какво държи той в ръка. — Освен това не искам никой да знае за нашия годеж! Може би не постъпваме добре? Така ли се прави годеж? Не настоявайте, мистър Болдуд, не настоявайте! — Тъй като не можеше да измъкне ръката си от неговите, от яд тя тропна с крак по пода и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Това е само един обикновен залог… — никакви чувства… печат към деловия договор — каза той, вече по-спокойно, но без да пуска ръката й. — Позволете ми! — И сложи пръстена на пръста й.

— Не мога да го нося — продума тя, задъхана от ридания. — Вие наистина ме плашите. Що за безумна идея! Ако обичате, пуснете ме да си отида!

— Само за тази вечер… Носете го само тази вечер… Направете ми това удоволствие!

Батшеба се отпусна на стола и закри очи с кърпичката си, но Болдуд все още не освобождаваше ръката й. Най-после тя прошепна отчаяно:

— Добре. Щом толкова искате, ще го нося тази вечер. А сега пуснете ръката ми. Наистина ще го нося тази вечер.

— И от днес нататък шест години ще бъда ваш годеник, а след това — сватба?

— Тъй да бъде, щом толкова много искате — отвърна тя, защото чувстваше, че повече няма сили да се съпротивлява.

Болдуд стисна силно нейната ръка, после я пусна и тя немощно падна в скута й.

— Сега съм щастлив! — заяви той. — Бог да ви благослови!

Той излезе от стаята и след известно време, когато според него тя вече трябваше да се е успокоила, изпрати една прислужница при нея. Батшеба, съвзела се донякъде след преживяната бурна сцена, се спусна по стълбата с момичето, вече облечена и с шапка. За да стигне до вратата, трябваше да пресече целия хол. Тя спря за малко на най-долното стъпало и за последен път огледа всички.

Музиката замлъкна, танците спряха. В далечния край на хола, определен за работниците, няколко мъже си шепнеха нещо, доста разтревожени. Изправеният до камината Болдуд беше тъй погълнат от мечтите си за бъдещето, възкресени от полученото обещание, че не виждаше почти нищо, но все пак почувства особеното им държане и тревожните им погледи.

— Какво ви безпокои, приятели? — попита той.

Един от тях се обърна и отговори неуверено:

— Лейбан е чул нещо, сър. Това е всичко.

— Новини? Някой се е сгодил или оженил, родил или умрял? — шеговито попита фермерът. — Кажи ни, Тол. Всички се споглеждат тайнствено и шепнат, като че ли се е случило нещо страшно.

— О, не, сър, никой не е умрял — отвърна Тол.

— Жалко, че не е умрял… — прошепна Самуей.

— За кого говориш, Самуей? — остро попита Болдуд. — Ако имаш да съобщиш нещо, кажи го. Ако не, започвайте следващия танц.

— Госпожа Трой слезе в хола — обърна се Самуей към Тол. — Ако искаш да й известиш, говори по-бързо.

— Вие знаете ли за какво става дума? — попита фермерът Батшеба от другия край на хола.

— Нямам представа — отвърна Батшеба.

На вратата се почука рязко. Един от работниците веднага я отвори и излезе навън.

— Търсят госпожа Трой — съобщи той, когато се върна.

— Вече съм готова — каза Батшеба. — Макар че не съм поръчвала да изпращат кола за мен.

— Това е някакъв непознат, мем — поясни застаналият до вратата работник.

— Непознат? — удиви се тя.

— Кажи му да влезе — заповяда Болдуд.

Поканата беше предадена и на вратата се появи Трой с почти изцяло закрито лице.

Настъпи гробна тишина. Всички впериха погледи във влезлия. Хората, които бяха чули, че Трой обикаля наоколо, веднага го познаха, а останалите недоумяваха. Никой не обръщаше внимание на Батшеба, която се бе опряла на перилата. Мъртво бледа, със смръщени вежди и полуотворени устни, тя впи непреклонен поглед в посетителя. Обаче Болдуд не позна Трой.

— Влезте, влезте, пътнико — сърдечно повтаряше той. — Изпийте с нас коледната чаша вино.

Трой пристъпи в средата на хола, махна шапката си, свали яката на палтото и погледна Болдуд право в очите. Но Болдуд пак не позна този, който бе олицетворение на жестоката ирония на съдбата. Човекът, веднъж разбил щастието му, подиграл се с него и ограбил радостта му, сега отново бе дошъл да го измъчва. Трой се разсмя с металически смях — и чак тогава Болдуд го позна.

Възкръсналият се обърна към Батшеба. Невъзможно е да опишем състоянието, в което изпадна нещастната жена. Тя се отпусна на долното стъпало, устните й посиняха и пресъхнаха, широко отворените й невярващи очи гледаха към него с ням ужас.

Трой заговори:

— Батшеба, аз дойдох за теб!

Тя не отвърна нищо.

— Да си отиваме в къщи! Хайде!

Краката на Батшеба потрепнаха, но тя не стана. Трой се приближи до нея.

— Тръгвайте, мадам! Чувате ли какво ви казвам! — повелително подхвърли той.

Откъм камината, като от дълбоко подземие, долетя някакъв странен, глух звук. Никой не би познал гласа на Болдуд, толкова се бе изменил той от отчаяние.

— Батшеба, тръгнете с мъжа си!

Обаче тя не се помръдна. Истината беше, че Батшеба бе изпаднала в дълбока апатия, макар да бе в пълно съзнание. Състоянието й би могло да се нарече психическа gutta serena^[2], а нейният разум бе напълно помрачен, въпреки че отстрани това не се забелязваше.

Трой протегна ръка да я привлече към себе си, но тя ужасена се отдръпна. Това, изглежда, вбеси Трой, той озлобено хвана нейната ръка и силно я дръпна. Дали й бе причинил болка, или просто самото му докосване бе непоносимо за нея, това остана неизвестно, но тя се опита да се освободи и тихо изпищя.

Почти веднага след нейния вик гръмна оглушителен изстрел и ехото се разнесе из стаята. Всички се смръзнаха. Вътрешните дъбови стени се разтресоха от гърмежа и холът се изпълни със синкав дим.

Изумените гости се обърнаха към стопанина. Зад гърба на Болдуд, над камината, както във всяка къща, бяха окачени пушки. Когато Батшеба извика и се отскубна от ръцете на мъжа си, разкривеното от отчаяние лице на Болдуд неочаквано се промени. Вените на челото му се издуха, очите му заблестяха безумно. Той бързо се обърна, взе една от пушките над камината, вдигна ударника и веднага стреля в натрапника.

Трой падна. Разстоянието между двамата мъже беше толкова малко, че зарядът от сачми не успя да се разпръсне, а прониза като куршум Трой, който нададе продължителен гърлен стон, загърчи се, после се изопна, мускулите му се отпуснаха и той притихна неподвижен.

През дима се виждаше, че Болдуд отново е зает с пушката. Тя беше двуцевка и той бе успял по някакъв начин да привърже носната си кърпичка за спусъка и настъпил другия й край, насочваше дулото към себе си. Всички се вцепениха от ужас. Самуей пръв забеляза какво прави стопанинът му и се хвърли към него. Болдуд вече бе дръпнал кърпичката и пушката отново гръмна, но Самуей успя да я блъсне и зарядът удари една греда на тавана.

— Е, какво? Това няма значение! — задъхано произнесе Болдуд. — Мен ме чака друга смърт.

Той се освободи от Самуей, отиде при Батшеба и целуна ръката й. После сложи шапката си, отвори вратата и изчезна в тъмнината. Никой не помисли да го спира.