Томас Харди
Далече от безумната тълпа (51)

50.
Тържище на овцете — Трой докосва ръката на жена си

Грийнхил беше нещо като Нижни Новгород^[1] на Южен Уесекс; а най-оживеният, най-шумният и най-весел ден от всички в годината беше тържището на овцете. То събираше хората всяка година на един хълм, където доста добре се бяха запазили старинни земни укрепления — могъща крепостна стена и кръгъл ров, който я опасваше. Тук-там стената беше разрушена; от двете противоположни страни в нея имаше два широки прохода — към всеки от тях водеше лъкатушен път. Мястото за панаира беше оградената от крепостната стена поляна — около десет-петнадесет акра. Тук имаше няколко постройки, но повечето посетители предпочитаха да се настанят в палатки, където се хранеха и спяха, докато оставаха на панаира.

Пастирите, които идваха отдалеч, тръгваха от домовете си два-три дни или дори цяла седмица преди началото на панаира, изминаваха със своите питомци по десет-дванадесет мили на ден и привечер спираха да починат на предварително определени, наети от собствениците на стадата места, където нахранваха гладувалите от сутринта овце. След всяко стадо крачеше пастирът, прехвърлил през рамо торбата с всичко необходимо за цяла седмица, хванал с ръка гегата, която му служеше като жезъл в неговото поклонничество. Случваше се по пътя някои овце да се преуморят, да закуцат и дори да се обагнят. Затова ако стадото идваше отдалеч, често го съпровождаше каруца, в която качваха пострадалите овце и ги возеха до самия панаир.

Уедърбърските ферми не бяха много далеч от Грийнхил и не се налагаше да се вземат такива предпазни мерки. Обаче съединените стада на Батшеба и мистър Болдуд бяха твърде многочислени, представляваха голяма ценност и изискваха засилен и внимателен надзор, затова освен Болдуд, неговият пастир и Каини Бол, тях ги придружаваше и Габриел; разбира се, най-отзад подтичваше и старото куче Джордж. След като отминаха развалините на старинния град Кингсбиър, те започнаха да се изкачват по платото.

Тази сутрин, когато есенното слънце се издигна над Грийнхил и освети росната поляна на върха му, между плетовете покрай пътищата, пресичащи във всички посоки широката равнина, започнаха да се издигат мъгляви облаци прах. Постепенно облаците се приближаваха към подножието на хълма и скоро вече можеха да се различат отделните стада, които се изкачваха по криволичещите пътища нагоре към върха. Придвижвайки се бавно, те навлизаха през отворите на крепостната стена, накъдето водеха пътищата. Това бяха многобройни стада — рогати и безроги, сини и червени, бозави и кафяви, дори зелени или розови овце, в зависимост от вкуса на вапцаря и обичая на фермата. Хората викаха, кучетата лаеха, но плътно струпалите се пътници, привикнали по време на дългото пътешествие с това, което иначе ги плашеше, го възприемаха равнодушно, като само от време на време с жално блеене изразяваха безпокойството си, че са ги докарали сред толкова необичайно за тях обкръжение. Тук-там над морето от овчи гърбове се издигаше високата фигура на пастира, напомнящ гигантски идол сред тълпа паднали ничком поклонници.

Повечето стада на панаира бяха от саутдаунската или от уесекската рогата порода (каквито бяха овцете на Батшеба и Болдуд). Към девет часа, ред след ред, тези овце влязоха на площадката; извитите в красиви спирали рога висяха красиво от двете страни на главите им, а под рогата се криеха мънички бяло-розови уши. Виждаха се и овце от други породи, които с наситената си окраска напомняха леопарди без петна. Имаше също няколко от оксфордската порода, чиято вълна беше леко чуплива като ленените косици на дете; и от лестърската — с доста по-вълнисто руно, а най-къдрави бяха овцете от котсуолдската порода. Обаче най-живописно беше едно малко стадо ексмурска порода, случайно попаднало тази година на тържището. Пъстрите им муцуни и крака, тежките тъмни рога, увисналите от кафяво-черните им чела дълги кичури вълна се открояваха сред монотонното еднообразие.

Слънцето още не беше се издигнало много високо, когато хилядите блеещи и запъхтени от умора овце бяха разпределени по кошари; в ъгъла на всеки егрек пазеше по едно куче. Между плетовете имаше проходи, които скоро се изпълниха с купувачи и продавачи, надошли от близо и далеч.

Към обед на другия край на поляната всеобщото внимание бе привлечено от съвсем различна картина. Там издигаха огромна кръгла палатка от ново платно. Времето напредваше, стадата преминаваха от едни ръце в други, пастирите се поуспокоиха, отдъхнаха си и започнаха да проявяват интерес към палатката. Попитаха работника, който затягаше там някакъв сложен възел:

— Какво ще правите?

— Кралският цирк ще представи „Пътуването на Търпин до Йорк и смъртта на Черната Бес“^[2] — веднага отвърна работникът, без да вдига очи, и продължи работата си.

Щом палатката беше издигната, оркестърът тозчас засвири бодър марш и програмата бе съобщена. Отвън стоеше Черната Бес като живо, но едва ли особено необходимо доказателство за истинността на уверенията, прозвучали от подиума, през който публиката трябваше да се покатери, за да влезе. Простодушните призиви подействаха тъй убедително върху сърцата и умовете на хората, че скоро се образува голяма тълпа. Сред първите там се провираха Джан Коган и Джоузеф Пуъграс, които имаха почивен ден.

— Как се бута тоя дангалак! Нахал! — изпищя една жена, като се обърна към Джан.

— Как да не те натискам, когато и мен ме лашкат отзад — бойно се оправдаваше Джан и се опитваше да разгледа напиращите отзад, но тялото му бе здраво заклещено и той едва можа да извие глава.

Настъпи тишина. После барабанът и тръбите загърмяха оглушително. Тълпата изпадна в екстаз, юрна се напред, и отново изтласка Коган и Пуъграс в жените.

— Ей, грубиян, защо се блъскаш в слабите жени? — извика една от жените, полюшвайки се като тръстика на вятър.

— Добри хора! — обърна се Коган към публиката, която го беше затиснала. — Виждал ли е някой по-глупава жена? Кълна се в смачканото си тяло, ако мога да се измъкна от пресата, дето ме е подхванала, тия проклети жени ще се радват на представлението без мен!

— По-кротко, Джан — шепнешком го умоляваше Джоузеф Пуъграс. — Могат да насъскат мъжете си против нас и все ще ни пречукат. Още като ги зърнах, тия женища ми се видяха вещици. Очите им святкат ли, святкат.

Джан се поумири, за да угоди на приятеля си и те постепенно се добраха до стълбата. Тълпата притисна Пуъграс и почти го сплеска като паяк, а шестте пенса за билет, които стискаше вече от половин час, тъй се нагорещиха, че когато жената с белосано лице и рамене, цялата накичена с медни пръстени и фалшиви брилянти, взе от него монетата, веднага я изпусна, очевидно решила, че той иска да изгори пръстите й. Най-после всички желаещи влязоха и отвън палатката заприлича на огромен чувал с картофи, цялата в издутини и вдлъбнатини — в платното се притискаха стотици гърбове, глави и лакти.

До задната стена на тази огромна палатка бяха допрени две по-малки — гримьорни за артистите. Първата от тях, мъжката, беше разделена наполовина с парче платно; в едното отделение, седнал на тревата, обуваше ботушите си млад човек, когото веднага бихме познали — сержант Трой.

Нека обясним накратко появяването на Трой в тази роля. Бригът, на който го закараха, трябваше да отплава, но там не достигаха моряци. Преди отплаването изпратиха в Лълуиндския залив лодка; както и предположи, дрехите му ги нямаше. Той отработи като моряк пътуването си до Съединените щати, където известно време обикаляше от град на град и се препитаваше с уроци по гимнастика, фехтовка и бокс. Седем-осем месеца бяха достатъчни, за да му омръзне този начин на живот. Жизнерадостният Трой се отличаваше с донякъде аристократични навици и докато имаше пари, му се харесваше да живее в необичайни условия, но когато джобовете му се изпразниха, животът там стана непоносим за него. Освен това той не забравяше, че ако реши да се върне в Англия, в Уедърбъри ще има дом с всички удобства. Често го занимаваше въпросът дали жена му го смята за мъртъв. Накрая реши да се върне. Но колкото повече се приближаваше към Уедърбъри, толкова това място губеше от привлекателната си сила и той се разколебаваше. Струва ли си да живее там постарому? Когато стигна в Ливърпул, мрачно си помисли, че във фермата сигурно няма да го посрещнат особено добре. Чувствата на Трой бяха способни само на случайни изблици, често причиняващи му такива неприятности, които обикновено се случват след силни и безгрижни преживявания. Батшеба не бе от жените, които можеш да въртиш на пръста си; не беше и от безропотно страдащите; пък и как ли ще живее с една енергична жена, на която още с влизането си във фермата ще бъде задължен за всичко — за храна, за подслон? Още повече напълно възможно е жена му да не успее да се оправи със стопанството и да се разори, ако това не е станало вече; и тогава той ще бъде задължен да я издържа. Какво го очаква? Те ще бъдат обречени на нищета, а призракът на Фани винаги ще ги разделя. Трой ще стане ядовит, Батшеба — язвителна! Мисълта за Уедърбъри предизвикваше сложни чувства у него — неприязън, съжаление и срам. От ден на ден той отлагаше завръщането си и ако можеше да намери подслон и средства на друго място, щеше да го отлага до безкрай.

По това време — беше юли, два месеца преди Грийнхилския панаир — в един северен град той случайно попадна на представлението на пътуващ цирк. Трой направи силно впечатление на директора, след като обязди един буен кон, а после улучи от галоп с пистолетен изстрел ябълка и извърши други подобни подвизи. Тези таланти — за които до голяма степен трябваше да бъде благодарен на службата си в кавалерийския полк — му осигуриха приемане в трупата и главната роля на Търпин. Трой не се възгордя много от високата оценка на трупата, но това му даде още няколко седмици време. И така, вятърничав както винаги, той още не бе взел никакво решение и заедно с останалите членове на трупата се озова в този ден на Грийнхилския панаир.

Мекото есенно слънце вече се спускаше на запад, когато пред палатката се разигра следната сцена. Батшеба — доведена на панаира от чудака Пуъграс, — както и всички останали, прочете афиша и чу да съобщават, че световноизвестният майстор на обездката, мистър Френсис, ще изпълни ролята на Търпин. Тя беше млада, не особено затормозена от грижи и естествено то събуди нейното любопитство. Въпросното представление беше най-голямото и най-пищното на панаира, а останалите по-малки трупи бяха струпали палатките си около него като пиленца около квачка. Тълпата влезе в голямата палатка, и когато видя, че Батшеба остана сама, Болдуд, който цял ден търсеше възможност да я заговори, се приближи до нея.

— Надявам се, днес сте продали овцете изгодно, госпожо Трой? — развълнувано попита той.

— Да, благодаря ви — отвърна Батшеба и бузите й порозовяха. — Имах късмет и ги продадох всичките веднага щом пристигнахме, тъй че не се наложи да наемам кошара.

— И сега сте свободна?

— Да. Но след два часа трябва да се срещна с един търговец, иначе отдавна щях да си тръгна. Сега точно зяпах в тази голяма палатка и афиша. Гледали ли сте „Пътуването на Търпин до Йорк“? Нали Търпин наистина е живял?

— О, да, това е вярно. Дори веднъж, струва ми се — Коган каза, че един негов роднина познавал добре Том Кинг, приятел на Търпин.

— Имайте пред вид, че Коган обича да разправя всякакви удивителни истории за своите роднини. Не съм убедена, че може да му се вярва за всичко.

— Да, да, всички познаваме Коган. Но все пак Търпин наистина е съществувал. А вие сигурно не сте гледали това представление?

— Не съм. Когато бях малка, не ми позволяваха да ходя на такива места. Но какво става там? Защо е този шум? Как викат!

— Сигурно Черната Бес тръгва. Нали искате да видите това представление, госпожо Трой? Познах ли? Моля за извинение, ако греша. И ако нямате нищо против, ще ви взема билет. — Когато забеляза, че тя се колебае, той добави: — Аз няма да остана, защото съм го гледал.

Батшеба искаше да се поразвлече с представлението и не беше се качила на стълбата единствено защото й беше неприятно да бъде сама. Тя все се надяваше, че ще се появи Оук, който в такива случаи винаги й помагаше — това беше негово неотменно право. Но Оук го нямаше никакъв и затова тя каза:

— Ако първо отидете вие да видите дали има места, мисля, че ще вляза за няколко минути.

И след малко Батшеба влезе в палатката, съпроводена от Болдуд, който я заведе до едно „запазено“ място и излезе.

„Запазеното“ място се оказа покрита с алено сукно пейка върху парче килим, на най-видно място. Страшно смутена, Батшеба видя, че е единствената „почетна“ особа в цялата палатка; останалите зрители стояха прави, плътно заобиколили арената, и по всичко личеше, че се чувстваха много по-добре, въпреки че бяха заплатили двойно по-малко. Естествено самотно седналата на застланото с алено сукно почетно място Батшеба събуди в публиката не по-малък интерес, отколкото понитата и клоунът, които изпълняваха всевъзможни номера и трикове в очакване на Търпин. Какво да се прави, Батшеба трябваше да се примири с положението. Тя седна с достойнство и спокойно разстла полата си, тъй като беше сама на пейката. От присъствието на красивата жена всичко в палатката започна да изглежда поновому. След няколко минути тя забеляза долу пред себе си дебелия червен врат на Коган, а малко по-нататък — постния като на светец профил на Джоузеф Пуъграс.

Осветлението в полутъмната палатка беше своеобразно и много напомняше за картините на Рембранд.

Лъчезарният прозрачен есенен следобед преваляше, сенките потъмняваха, косите слънчеви лъчи, преминали през дупчиците и шевовете на платното, пронизваха синия сумрак в палатката, позлатявайки прашинките по пътя си, и хвърляха ярки петна върху отсрещната платнена стена, сякаш там бяха запалени малки висящи лампи.

Когато погледна през една цепнатина на платното, за да се ориентира, Трой видя точно пред себе си своята нищо неподозираща съпруга, която седеше, както вече беше описано, като кралица на рицарски турнир. Той се отдръпна страшно объркан и веднага си помисли, че въпреки силния грим, тя непременно ще го познае по гласа. Този ден той неведнъж бе допускал, че някой уедърбърец или друг негов познат може да бъде сред зрителите и да го познае, но предизвикателно бе поел този риск. Тук обаче беше самата Батшеба. Действителността осуети всичките му предположения и той разбра, че е проявил непростимо лекомислие.

Тя беше тъй очарователно красива, че неприязънта му към жителите на Уедърбъри веднага се изпари. Най-неочаквано, само за миг, тя го бе покорила отново. Какво да прави? Да излезе на арената, все едно че нищо не се е случило? Не можеше да направи това. По тактически съображения Трой не искаше да бъде познат. Освен това изпитваше силен срам при мисълта, че прелестната му жена, която и без това го презира, ще го намрази още повече, когато види до какво жалко положение е стигнал. Той се изчерви и му стана ужасно тъжно и досадно, че се е поддал на чувствата и мрачните си спомени от Уедърбъри и съдбата го подхвърля из цялата страна.

Но в трудни положения Трой винаги проявяваше особена находчивост. Той рязко дръпна завеската, разделяща неговата гримьорна от съседната, където се преобличаше директорът и собственикът на цирка. Пред очите му се показа от главата до пояса Том Кинг, героят на представлението; а от пояса до петите — гореспоменатият почтен директор.

— Дявол да го вземе! — възкликна Трой.

— Какво има?

— Сред публиката видях един мошеник, мой кредитор, от когото се крия. Само да отворя уста и съм загубен! Какво да правя сега?

— Мисля, че трябва да излезеш на арената.

— Не мога!

— Но нали представлението трябва да се състои?

— Обяви, че Търпин се е простудил и ще изпълни ролята си без думи.

Собственикът на цирка поклати глава.

— Във всеки случай и да играя, и да не играя, уста няма да отворя — твърдо заяви Трой.

— Добре. Чакай да си помисля. Ето какво — рече другият, очевидно съобразил, че в такъв момент не трябва да дразни първия си актьор. — Няма нищо да обяснявам. Изпълни си ролята без да казваш нито дума. Само от време на време намигвай многозначително, а на по-патетичните места поклащай геройски глава. Те изобщо няма да разберат, че са пропуснати думите.

Предложението изглеждаше приемливо, защото репликите на Търпин бяха кратки и малко на брой. Цялата прелест на пиесата се състоеше в бурно развиващото се действие. И тъй, представлението започна, в съответния момент Черната Бес изскочи на зелената арена, аплодирана от зрителите. Сцената при бариерата, когато късно вечерта полицаите преследват по петите Бес и Търпин, а дремещият пазач по нощна шапчица с пискюл ги уверява, че не е минал никакъв конник, предизвика бурен възторг у Коган. „Браво!“ — прогърмя той. Викът му се разнесе по целия панаир и заглуши блеенето на овцете, а Пуъграс се ухили щастливо, наслаждавайки се на драматичния ефект от контраста: героят току-що ловко прескочи бариерата, а неговите врагове, представителите на бавно куцукащото правосъдие, бяха принудени да чакат, докато ги пуснат. Когато Том Кинг умираше^[3], Джоузеф трескаво сграбчи ръката на Коган и прошепна просълзен:

— Нали не го застреляха наистина, Джан? Нали това е само на ужким?

А когато се разигра последната печална сцена и трупът на бързата и вярна Бес трябваше да бъде изнесен от дванадесет зрители-доброволци, Пуъграс неудържимо се втурна напред и предложи услугите си.

— Ще има за какво да разказвам на децата и при Уорън.

Действително оттогава Джоузеф много години наред разказваше в Уедърбъри с тон на доста поживял и препатил човек как със собствените си ръце е докоснал копитото на Бес. Ако, както твърдят някои мислители, безсмъртен е този, чийто образ навеки се запечатва в паметта на хората, то Черната Бес — при условие че и преди не е била безсмъртна — в този ден се обезсмърти.

А Трой се гримира така, че стана неузнаваем. При излизането на арената се чувстваше малко на тръни, но скоро разбра, че с изкусно положения грим неговата метаморфоза е пълна и дори Батшеба не може да го познае. Все пак, когато пиесата завърши, той си отдъхна облекчено.

Вечерта имаше второ представление и палатката бе осветена отвътре. Сега Трой изпълняваше спокойно ролята си и дори се престраши да произнесе няколко реплики. Но когато завършваше последната, застанал на края на арената, съвсем близо до първия ред зрители, на около ярд от себе си той забеляза един човек, който внимателно разглеждаше профила му. Трой бързо промени своята поза и се отдалечи, след като позна крадливия управител Пениуейс, заклетия враг на жена си, който продължаваше да се навърта около Уедърбъри.

Отначало Трой реши да не му обръща внимание и да действа според обстановката. По всяка вероятност този човек го бе познал; а може и да не бе така. Напълно основателно Трой се опасяваше, че вестта за неговото завръщане ще го изпревари в Уедърбъри и ако Батшеба узнае за настоящата му професия, това още повече ще го изложи пред нея. Освен това, ако реши изобщо да не се връща, подмятанията, че е жив и се навърта наоколо ще му навредят. Във всеки случай трябваше да разбере какво е материалното положение на жена му, преди да реши окончателно.

Измъчван от неизвестността, Трой се отправи на разузнаване. Хрумна му, че ще бъде благоразумно да намери Пениуейс и да опита да се сдружи с него. Сложи си дълга гъста брада от реквизита на цирка и тръгна из панаира. Притъмняваше и почтените хора подготвяха каруците и двуколките си за завръщане у дома.

Най-голямата палатка-бюфет беше оборудвана от собственика на странноприемницата в съседния град. Смяташе се, че това е най-доброто заведение, където човек може да се нахрани и почине. Стопанинът Тренчър (както фамилиарно го титулуваха в местния вестник) беше солиден човек, известен в целия окръг с изисканата си кухня. Палатката му беше разделена на две части — първа и втора класа, а в края на първата бе отредено място за най-изисканата публика. Отрупан с подноси тезгях, зад който се суетеше самият стопанин в снежнобяла престилка, отделяше двете части една от друга. Стопанинът Тренчър обслужваше посетителите в такъв вид, като че ли цял живот беше прекарал в тази палатка. В това светилище — отделението за най-изтънчена публика — имаше маса с няколко стола, а на нея самовар, посребрен чайник и кафеник, порцеланови чаши и подноси, кейкове със стафиди, в свещниците горяха свещи и всичко това създаваше впечатление за уют и разкош.

Трой застана на входа на палатката-бюфет, където една циганка пържеше палачинки и ги продаваше по пени парчето. Той огледа лицата на посетителите. Пениуейс не беше вътре, но скоро през един отвор в завесата се мярна Батшеба, седнала на масата за привилегирована публика. Трой се отдръпна от входа, потъна в тъмнината, заобиколи палатката и се ослуша. Различи гласа на Батшеба, седнала до самата стена. Тя разговаряше с някакъв мъж. Кръвта нахлу в лицето на Трой: нима тя е толкова лекомислена, че си позволява да флиртува на панаира? Не означава ли това, че го смята за мъртъв? За да се увери с очите си, той извади ножче, внимателно направи два кръстосани разреза в платното, дръпна крайчетата и се получи малка дупка. Той долепи око към нея и веднага се дръпна като ужилен: главата на Батшеба беше само на един лакът разстояние от него. От толкова близо не му беше удобно да я гледа. Затова направи друга дупка, малко по-ниско и встрани, на затъмненото място зад стола й, откъдето можеше лесно и спокойно да я наблюдава.

Сега Трой виждаше всичко, което ставаше вътре. Батшеба се бе отпуснала назад, с чашка чай в ръка и отпиваше малки глътки, а мъжкият глас беше на Болдуд, който очевидно току-що бе донесъл чая. Батшеба се държеше непринудено, небрежно облегната на платнената стена, която бе приела формата на раменете й. Беше почти в обятията на Трой и се наложи той да се отдръпне малко назад, за да не усети тя през платното топлината на тялото му.

Неочаквано Трой почувства, че в душата му отново се пробуди чувството, което бе изпитал през деня, преди представлението. Батшеба беше прекрасна както преди. Тя му принадлежеше. Изминаха няколко минути, докато той успя да овладее желанието да влезе в палатката и да предяви правата си над нея. Но после си помисли, че тази горда жена, която го гледаше отвисоко дори когато го обичаше, сигурно ще го намрази, ако разбере, че е станал странстващ цирков артист. Ако се върне, той трябва на всяка цена да пази в тайна от жителите на Уедърбъри този период от живота си, иначе ще стане за смях на цялата енория. Ще го кръстят „Търпин“ и този прякор ще му остане за цял живот. Без съмнение трябва напълно да зачеркне от биографията си тези последни месеци и чак тогава да се появи в качеството си на неин съпруг.

— Не искате ли още една чаша чай преди тръгване, госпожо? — попита фермерът Болдуд.

— Благодаря ви — отвърна Батшеба, — но трябва да отпътувам веднага. Колко неучтиво е от страна на онзи човек да ме кара да го чакам толкова до късно! Ако не беше тази среща, щях да замина още преди два часа. Изобщо не смятах да влизам тук. Чашка чай действа много освежаващо, но не бих дошла тук, ако вие не бяхте ми предложили.

Трой разглеждаше внимателно нейния профил, наблюдаваше играта на сенките върху бузата й, розово-бялата раковина на малкото й ухо. Тя извади кесията си и настоя да плати, когато в палатката влезе Пениуейс. Трой се сепна. Дявол да го вземе! Сега едва ли ще му се удаде да спаси името си! Тъкмо смяташе да се дръпне от дупката, да последва Пениуейс и да разбере дали бившият управител го е познал, когато същият се появи пред него. От думите му Трой разбра, че е закъснял.

— Извинявам се, мем — каза Пениуейс, — но трябва да ви съобщя нещо, което се отнася лично до вас.

— Сега не мога да ви изслушам — хладно възрази тя. Очевидно беше, че Батшеба не понася този човек; в действителност той непрекъснато й досаждаше с всевъзможни сплетни и клюки с надеждата отново да спечели доверието й, като очерня другите.

— Аз ще ви го напиша — поверително прошепна Пениуейс, откъсна листче от опърпаното си мръсно тефтерче, наведе се над масата и написа със закръглен почерк:

„Мъжът ви е тук. Аз го видях. Кажете сега аз ли съм глупакът?“

После сгъна бележката и я подаде на Батшеба. Тя не пожела да я прочете, дори не вдигна ръка да я приеме. Тогава Пениуейс се изсмя нагло, хвърли бележката в скута й, рязко се обърна и излезе.

Въпреки че Трой не можеше да прочете какво е написал бившият управител, по действията и думите му той веднага се досети, че в бележката става дума за него.

— Проклятие! — прошепна той и в мрака от устата му се изсипа поток мръсни ругатни като отровен вятър.

В това време Болдуд взе бележката от коленете на Батшеба.

— Искате ли да я прочетете, госпожо Трой? Ако не желаете, ще я скъсам.

— Може би ще бъде неучтиво от моя страна, ако не я прочета — безгрижно отвърна Батшеба. — Но аз се досещам какво пише. Той моли да го препоръчам някъде или иска да ми съобщи поредната клюка за някой от моите работници. В последно време това му е единственото занимание.

Батшеба държеше бележката в дясната ръка. В този момент Болдуд й поднесе чинията със сандвичи. За да може да си вземе един от тях, тя прехвърли бележката в другата, в която още държеше кесията, и я отпусна долу, почти до самата стена на палатката. Ето момента Трой да спаси своята игра! Не трябваше да го пропуска! Той отново погледна красивата ръка, видя розовите връхчета на пръстите, сините венички на китката, обхваната от коралова гривна — колко познато му беше всичко това! После с мълниеносна бързина и несравнима ловкост той безшумно провря ръка под долния край на платното, което не беше опънато много силно, повдигна го леко, без да сваля очи от дупката, и дръпна бележката от ръката на Батшеба. Платното отново падна, а Трой усмихнат хукна в тъмнината, към насипа — изуменият вик на Батшеба го развесели. Изкачи насипа, скочи долу в рова, тичешком измина около стотина ярда, изкачи се горе и съвсем спокойно, като че ли нищо не беше се случило, тръгна към входа на палатката. Целта му беше да открие Пениуейс и да го застави да мълчи дотогава, докато той счете за нужно.

Трой стигна до входа на палатката, смеси се с тълпата зяпащи безделници и напрегнато затърси с поглед Пениуейс, защото не се решаваше да попита някого и по този начин да привлече вниманието към себе си. От няколко места се чу, че току-що бил направен дързък опит да бъде ограбена една млада дама, седнала до стената на палатката. Предполагаха, че крадецът е помислил бележката в ръката й за банкнота. Той повдигнал долния край на платното, грабнал бележката и избягал, без дори да докосне кесията. Но когато разбере грешката си, разочарованието му ще бъде безкрайно, подсмиваха се зяпачите. Впрочем, изглежда, много малко хора бяха чули за произшествието; цигуларят, който свиреше до входа на палатката, дори не прекъсна мелодията, а четиримата мрачни, прегърбени старци, с бастуни в ръце, както преди продължаваха своя танц — шотландската тропанка „Майор Моли“. Зад тях стоеше Пениуейс! Трой се промъкна до него, направи му знак и прошепна няколко думи. Двамата си размениха многозначителни погледи и се отдалечиха заедно в тъмнината.