Томас Харди
Далече от безумната тълпа (42)

41.
Подозрение — Изпращат за Фани

След като се върнаха от пазар, Батшеба цялата вечер почти не продума, а и мъжът й, изглежда, съвсем не бе разположен за разговори. Той беше особено мълчалив, а движенията му — много неспокойни. Следващият ден, неделя, премина по същия начин — в мълчание. Батшеба ходи на църква два пъти — сутринта и следобед. Това беше денят преди конните надбягвания в Бъдмаут. Вечерта Трой неочаквано попита:

— Батшеба, можеш ли да ми дадеш двайсет фунта?

— Двайсет фунта? — като попарена възкликна тя.

— Наистина много ми трябват.

По лицето му се забелязваше непривично за него тревожно изражение. Това беше кулминацията на владеещите го през целия ден чувства.

— Аха, за надбягванията утре?

Трой не отговори веднага. Такава грешка беше добре дошла за един мъж, който не желае да го разпитват.

— Да предположим, че ми трябват за обзалаганията — най-после процеди той.

— О, Франк! — умолително прошепна Батшеба. — Само преди няколко седмици ти ми каза, че съм ти много по-скъпа от всички други твои развлечения, взети заедно, и обеща да се откажеш от тях заради мен. Сега няма ли да го направиш, след като знаеш, че това развлечение ще ти донесе повече неприятности, отколкото радост? Откажи се, Франк! Позволи ми да те придумам да останеш в къщи — с красиви думи, нежни погледи и ласки… Кажи „да“ на своята съпруга! Кажи „да“!

Сега, когато тя се опитваше да го разубеди, неволно се прояви цялата й нежност и женственост. Къде се дянаха изкуствената студенина и преструвките, към които тя прибягваше обикновено за самозащита? Малко мъже биха устояли на дяволитите и въпреки това изпълнени с достойнство молби на красивата жена. Батшеба отметна леко глава и с добре познатото му движение протегна ръка към него — жест, по-красноречив от всякакви думи. Ако тази жена не му беше съпруга, Трой щеше да се предаде веднага, но при това положение той реши да не я заблуждава повече.

— Парите съвсем не ми трябват за залагания — рече той.

— А за какво? Много ме безпокоят тези тайнствени задължения, които поемаш, Франк.

Трой се поколеба. Той вече не я обичаше чак толкова, че да се остави да бъде увлечен от нея. Все пак трябваше да се покаже възпитан.

— Оскърбяваш ме с тези твои подозрения. Още е рано да ми слагаш усмирителна риза, а и това не ти приляга.

— Мисля, че имам право да помърморя малко, щом плащам — капризно се нацупи тя.

— Точно така. И тъй като вече помърмори, смятам, че можем да преминем към следващата точка. Батшеба, нямам нищо против шегите, но не прекалявай, за да не съжаляваш после.

— Аз вече съжалявам — изчервена отвърна тя.

— За какво?

— Че моят роман свърши.

— Всеки роман свършва с брака.

— Бих искала да не говориш така. Много ме огорчаваш, когато остроумничиш за моя сметка.

— А ти си много отегчителна за моя сметка. Сигурно ме мразиш.

— Не теб, а пороците ти. Тях мразя.

— Много повече ще ти приляга, ако се заемеш да ме излекуваш от тях. Хайде сега да свършим сметките с тези двайсет фунта и да си останем приятели.

— Горе-долу такава сума бях отделила за домашни нужди. Щом ти трябват пари, вземи ги — примирено отвърна тя.

— Много добре. Благодаря ти. Мисля, че утре ще изляза още преди закуска.

— Налага ли се? Ах, Франк, преди никакви приятели не можеха да те откъснат от мен! Тогава ти ме наричаше мила. Но сега за теб няма никакво значение как прекарвам дните си.

— Трябва да отида въпреки чувствата — рече Трой.

Докато говореше, той погледна часовника си и очевидно подтикван от някакъв неосъзнат порив, отвори задния капак. Оттам се показа плътно притисната малка къдрица. Случайно тъкмо в този миг Батшеба бе вдигнала очи и я видя. Кръвта нахлу в лицето й от изненада и огорчение. Тя още не бе успяла да помисли нещо, когато от нея се изтръгна възклицание.

— Женска къдрица! О, Франк, чия е тя?

Трой веднага затвори капака на часовника и отвърна небрежно, като човек, който демонстративно прикрива чувствата си:

— Твоя, разбира се. Чия би могла да бъде. Съвсем бях забравил, че е тук.

— Каква ужасна лъжа, Франк!

— Казвам ти, че бях забравил за тази къдрица! — високо отвърна той.

— Моля ти се, та този кичур е рус.

— Глупости!

— Ти ме обиждаш. Видях, че това е кичур от руса коса. Чий е? Искам да знам.

— Добре, ще ти кажа, за да се успокоиш. Това е кичур от косата на едно момиче, за което щях да се женя. Но това беше преди да се запозная с теб.

— Тогава трябва да ми кажеш името й.

— Не мога.

— Омъжена ли е?

— Не.

— Жива ли е?

— Да.

— Хубава ли е?

— Чудно, как може да е хубава, бедната, когато има такъв недостатък!

— Недостатък? Какъв недостатък. — Бързо запита тя.

— Батшеба, не бъди толкова капризна и ревнива. Ти знаеше какво представлява семейният живот. Ако си се страхувала от такива непредвидени случаи, значи не трябваше да се жениш.

Думите на Трой наистина й причиняваха голяма болка. Нещо заседна на гърлото й, очите й се просълзиха. Макар че се срамуваше да проявява вълнението си, накрая тя избухна:

— Значи това заслужих за своята любов към теб! Ах! Когато се оженихме, твоят живот ми беше по-скъп от моя. Можех да умра за теб. Наистина можех да умра за теб! А сега ти ми се подиграваш за глупостта, че съм свързала живота си с тебе. О, много мило от твоя страна, да ми напомняш за извършената грешка! Каквото и да ти е мнението за моя ум, не трябваше да ми го съобщаваш толкова жестоко точно сега, когато съм в твоя власт.

— Не е моя вината, че се случи така — въздъхна Трой. — Кълна се в честта си, тези жени сигурно ще ме докарат до гроба!

— А защо пазиш чужди кичури?! Ще изгориш този кичур, нали, Франк?

Той продължи, сякаш не бе чул думите й.

— Имам задължения, по-важни от съпружеските. Имам вина, която трябва да изкупя… Ти нищо не знаеш за предишните ми връзки. Ако ти имаш причини да се разкайваш за брака ни, аз имам още по-сериозни причини за това.

— Разкайвам се само ако ти не ме обичаш повече от всяка друга жена на света! — прошепна тя отчаяно и същевременно увещавайки го, като сложи треперещата си ръка върху неговата. — Но иначе не съжалявам. А ти не се разкайваш, защото обичаш някоя друга повече от мен, нали?

— Не знам. Защо говориш така?

— Ти няма да изгориш тази къдрица. Ти харесваш жената с красивата коса, да, да. Косата й е хубава, по-хубава от моята черна грива! Е, няма смисъл, каквото и да правя, няма да стана по-красива. Харесвай я, щом искаш!

— Честна дума, от няколко месеца съвсем бях забравил за този кичур. Спомних си за него днес, когато случайно го видях.

— Но преди малко ти каза „връзки“. А онази жена, която срещнахме?

— Срещата с нея ми напомни за кичура.

— Значи той е неин?

— Да. Сега, след като измъкна всичко от мен, вярвам, вече си доволна!

— А какви са тези връзки?

— О, нищо сериозно… Просто се пошегувах.

— Пошегува се? — опечалена и учудена прошепна тя. — Как можеш да се шегуваш, когато аз тъй страдам. Кажи ми истината, Франк. Ти знаеш, аз не съм глупава, макар че съм жена и от време на време се поддавам на моите женски слабости. Хайде, бъди откровен с мен — каза тя, поглеждайки го открито и смело право в очите. — Аз не искам много. Само истината, това е всичко. Ах, някога мислех, че ще бъда щастлива само ако ме обожава мъжът, когото аз самата си избера. А сега ще ме ощастливи и най-незначителната проява на чувство, стига то да не е омраза. Да! Ето докъде стигна независимата и горда Батшеба!

— За бога, не ми прави сцени! — раздразнено извика Трой и излезе.

Веднага след това, със сухи очи, Батшеба избухна в бурни ридания, които, несмекчени от сълзи, сякаш я прерязваха с всяко изхълцване. Но реши да прикрие всички прояви на чувствата си. Беше победена, но нямаше да признае това, додето е жива. Когато отчаяна откри, че човекът, за когото се бе омъжила, не е тъй непорочен като нея, тя се почувства унизена и ограбена. Обхваната от негодувание, мяташе се буйно напред-назад като тигрица в клетка, завладяна от напрежение. Преди да се запознае с Трой, Батшеба беше горда, че е жена; тогава тя триумфално осъзнаваше, че устните й никога не са били докосвани от мъжки устни, кръстът й никога не е бил обгръщан от ръката на мъж. А сега се презираше. По-рано тя винаги тайно бе мразила момичетата, които ставаха робини на първия срещнат мъж, удостоил ги със своето внимание. Тя никога не бе приемала охотно отвлечената мисъл за брак, както правеха много от жените около нея. Объркана, уплашена да не загуби своя любим, тя се бе съгласила да се омъжи за него, но дори и в най-щастливите мигове не я напускаше мисълта, че от нейна страна това е жертва, че бракът съвсем не я е издигнал, не й е донесъл почит и уважение. Батшеба несъзнателно боготвореше Диана, въпреки че името на тази богиня едва ли й бе известно. Колко ниско бе паднала тя в своите очи: преди държеше мъжете на разстояние, не ги насърчаваше нито с поглед, нито с дума или жест; самотата не й тежеше, тя се гордееше с девическата си независимост и си въобразяваше, че има нещо унизително в смяната на скромната девственост с живота на омъжена жена, в това, че може да се превърне в смирена половина от едно усреднено цяло. Ах, как можа да извърши такава безумна постъпка, която в същност според хората беше напълно благопристойна! О, ако можеше отново да стане онази девойка, която стоеше на Норкомбския хълм! Щеше ли да посмее тогава Трой или който да е друг мъж да оскверни дори косъм от главата й с претенциите си!

На другата сутрин тя стана по-рано от обикновено, заповяда да оседлаят коня и както винаги обиколи своите владения. Когато се върна в осем и половина — тогава закусваха, — тя разбра, че мъжът й е станал, закусил и заминал за Кастърбридж с кабриолета.

След закуска се успокои и съсредоточи — това бе предишната Батшеба. Тя излезе, като възнамеряваше да обходи един участък от фермата, който все още често наглеждаше сама, доколкото й позволяваха домашните задължения (и естествено, както винаги, всеки път изпреварвана от съобразителния Габриел). Бе започнала да изпитва към него истински сестрински чувства. Разбира се, понякога си спомняше, че той е стар неин поклонник и дори се опитваше да си представи какъв ли би бил животът й с него като съпруг; също представяше си и живота с Болдуд. Въпреки тези чувства Батшеба не беше много склонна към празна мечтателност и нейните размисли в тази насока бяха краткотрайни и се отнасяха изключително до миговете, когато Трой демонстративно я пренебрегваше.

По пътя се приближаваше човек и тя позна в него мистър Болдуд. Мъчително изчервена, Батшеба започна да го следи с поглед. Доста далеч от нея фермерът спря и махна с ръка на Габриел Оук, който идваше по една полска пътечка. Двамата мъже се приближиха и, изглежда, започнаха сериозен разговор, който продължи доста дълго.

Покрай тях, тикайки количка, пълна с ябълки, за къщата на Батшеба, мина Джоузеф Пуъграс. Болдуд и Габриел го повикаха, поговориха няколко минути с него и после тримата се разделиха. Джоузеф продължи нагоре с количката. Батшеба, която любопитно наблюдаваше тази пантомима, изпита огромно облекчение, когато видя, че Болдуд се връща назад към дома си.

— Е, Джоузеф, какво ти казаха да ми предадеш? — попита тя, когато той се приближи до нея.

— Повече никога няма да видите Фани Робин, мем. Няма я вече.

— Защо?

— Защото тя е умряла в приюта.

— Фани мъртва! Не може да бъде!

— Да, мем.

— От какво е умряла?

— Не знам точно от какво, но мисля, че е било от телесна слабост. Откакто я помня, все такава слабичка си беше, не издържаше на тежка работа и се топеше като свещ, както се казва. Сутринта й призляло, а тя била доста немощна и изтощена. Умряла вечерта. По закон тя се числи към нашата енория. Мистър Болдуд ще изпрати кола в три часа да я докарат тук и да я погребат на нашето гробище.

— Аз няма да позволя на мистър Болдуд да направи това. Ще го направя аз! Фани беше прислужница на чичо ми и макар че я познавам съвсем слабо, аз ще се погрижа за нея. Колко печално е всичко това! Фани в приют за бедни! — Батшеба бе започнала да разбира страданието и говореше с истинско чувство… — Изпрати някой при мистър Болдуд да му каже, че госпожа Трой счита за свой дълг да докара тялото на девойката, която дълго е служила на семейството й… Не трябва да я слагаме в кола. Ще намерим катафалка.

— За това няма да имаме време, мем.

— Да, сигурно няма да имаме време — замислено прошепна тя. — Кога каза, че трябва да отидем да я вземем? В три часа?

— Днес следобед в три часа, мем.

— Добре. Ти ще отидеш. В края на краищата една красива каруца е за предпочитане пред някоя грозна катафалка. Джоузеф, вземи новата каруца на яйове, тази синята с червените колела, и я измий хубаво. И, Джоузеф…

— Да, мем.

— Откъсни зелени клонки и цветя, да сложиш върху ковчега й. Вземи клонки лаурустинус, пъстър чемшир, тис, боже дръвце и няколко стръка хризантеми. И впрегни стария Галчо, защото тя го познаваше толкова добре и се грижеше за него.

— Добре, мем. Казаха ми да предам, че четирма работника от приюта ще ме срещнат при вратата на гробището, ще я вземат и ще я погребат по правилата на Опекунския съвет^[1], както се полага според закона.

— Боже мой! Кастърбриджският приют! Как е могла Фани да стигне до това положение? — замислено продума Батшеба. — О, ако бях разбрала по-рано. Аз мислех, че тя е далече оттук. Колко време е живяла там?

— Само ден-два.

— О, значи не е била редовна обитателка на приюта?

— Не. Най-напред отишла да живее в един гарнизонен град, също в Уесекс, а после няколко месеца си изкарвала прехраната като шивачка в Мелчестър при една много почтена вдовица. Пристигнала в приюта неделя сутринта. Някои хора смятат, че е дошла пеша чак от Мелчестър. Не знам защо е напуснала Мелчестър. Да ви кажа нещо точно, все едно да ви излъжа. Та това е накратко, мем.

— Ах! — побледняла въздъхна тя и неспокойно продължи: — По нашия път ли е дошла?

— Сигурно… Лошо ли ви е, мем? Да извикам ли Лиди? Вие съвсем пребледняхте.

— Не, не я викай. Нищо ми няма. Кога е минала през Уедърбъри?

— Събота вечерта.

— Достатъчно, Джоузеф, можеш да вървиш.

— Разбира се, мем.

— Джоузеф, ела тук за малко. Каква беше косата на Фани Робин?

— Истина, мем, когато ме изпитвате така, като на съд, вярвайте, не мога да си спомня.

— Добре, няма значение. Хайде, тръгвай и направи каквото ти казах. Чакай… не, върви.

За да прикрие настроението си, което толкова явно се бе променило, тя се извърна и влезе в къщата, страшно отмаляла, с пулсиращи слепоочия. След половин час чу шума от каруцата и се показа навън, като съзнаваше, че изглежда смутена и обезпокоена. Облечен в най-хубавите си дрехи, Джоузеф тъкмо се канеше да тръгва. Клонките и цветята бяха натрупани в каруцата, както тя бе наредила. Но Батшеба не ги забелязваше.

— Джоузеф, кой беше нейният любим?

— Не знам, мем.

— Сигурен ли си?

— Да, съвсем сигурен съм, мем.

— В какво си сигурен?

— Сигурен съм само в това, че е пристигнала там сутринта и е умряла вечерта, без да каже нищо. Оук и мистър Болдуд ми разказаха много малко. „Джоузеф, малката Фани Робин е мъртва“, рече Габриел и ме погледна строго. Аз много се натъжих и го попитах: „Как е умряла?“ „Умряла е в Кастърбриджския приют за бедни и вече няма значение как е станало това. Стигнала до приюта в неделя рано сутринта, а е умряла същия следобед, това е ясно.“ После го попитах какво е правила напоследък, а мистър Болдуд престана да удря с бастуна си магарешкия бодил и ме погледна. Каза ми, тя била шивачка в Мелчестър и тръгнала оттам преди неделя. Минала някъде тъдява в събота вечер. После те ми поръчаха да ви съобщя за нейната смърт и си тръгнаха. Може би е умряла, защото цяла нощ е вървяла срещу студения вятър, нали разбирате, мем. Хората говореха, че била охтичава — зиме кашляше много. Но какво да говорим, вече се помина.

— А да си чул нещо друго за нея? — попита тя и го погледна толкова втренчено, че Джоузеф отвърна очи.

— Нито дума, господарке, уверявам ви! В селото още никой не знае за смъртта й.

— Чудно, защо Габриел не ми съобщи за това? Той обикновено ме осведомява дори и по най-маловажните въпроси — тя промърмори тези думи със сведени очи.

— Може би е бил зает, мем — предположи Джоузеф. — Габриел, изглежда, понякога страда душевно. За миналото скърби. Нали и той е бил фермер… Странен човек, но много разбран пастир, и учен при това.

— Докато Оук ти разказваше за Фани, не ти ли се стори, че той мисли за нещо друго?

— Имаше нещо такова, мем. Той беше много мрачен, а също и фермерът Болдуд.

— Благодаря ти, Джоузеф. Достатъчно. Сега тръгвай, защото ще закъснееш.

Батшеба се прибра много угнетена. А следобед попита Лиди, която бе осведомена за тъжното събитие.

— Какъв цвят беше косата на Фани Робин? Аз не я помня много добре, защото тя беше при мен само два-три дни.

— Руса беше, мем. Носеше я прибрана, скрита под бонето, та почти не се виждаше. Но вечер, преди лягане, я разпускаше. Косата й беше много хубава. Като златна.

— Нейният любим беше войник, нали?

— Да. От полка на мистър Трой. Господарят казва, че много добре го познавал.

— Какво? Така ли казва той? По какъв случай го е казал?

— Веднъж заговорихме за това, попитах го дали познава любимия на Фани. Той каза: „О, да, знам този момък тъй добре, както познавам себе си. И го обичах най-много от всички в полка.“

— Ах! Така ли каза?

— Да. Каза също, че те двамата страшно си приличали и хората често ги бъркали един с друг.

— За бога, Лиди, престани да бърбориш! — разсърдена я прекъсна Батшеба, която изведнъж проумя ужасната истина.