Томас Харди
Далече от безумната тълпа (52)

51.
Батшеба разговаря със своя спътник

Беше уговорено, когато Батшеба си тръгне, Оук да заеме мястото на Пуъграс на капрата и да я откара в Уедърбъри, защото привечер се оказа, че Джоузеф отново го е налегнала старата болест — „удвояващо око“ — и той няма да може да се справи със задълженията си на кочияш и защитник на дама. Но Оук беше много зает, тъй като трябваше да се занимава и с непродадената част от овцете на Болдуд. Без да споделя с Габриел или някой друг, Батшеба реши да се върне сама, както толкова често се беше връщала от Кастърбридж, като се довери на своя ангел-хранител. Обаче, когато срещна случайно (или поне на нея й се струваше така) фермера Болдуд, тя не можа да откаже на предложението му да я придружи на кон. Вече бе съвсем тъмно, но Болдуд я увери, че няма защо да се тревожи — луната ще се появи след половин час.

Веднага след произшествието в палатката, много изплашена, тя стана и тръгна към изхода. Беше благодарна на стария си поклонник за неговата помощ; но все пак съжаляваше, че го няма Габриел, с когото би предпочела да пътува — така щеше да бъде по-приятно и по-благоприлично — нали той беше неин служител и управител? Но какво да се прави! Никак не й се искаше да обижда Болдуд, пред когото се чувстваше виновна. Когато луната се издигна и приготвиха двуколката, Батшеба тръгна. Тя пресече върха на хълма и започна да се спуска по криволичещия надолу път, който сякаш водеше някъде в мрака и небитието: луната беше на една височина с ярко осветения хълм, а отпред долу сякаш бе зейнала черна пропаст, безкрайна като света. Болдуд яхна своя кон и последва Батшеба. Те слязоха в низината; от върха на хълма долитаха звуци като гласове свише, а светлините от панаира приличаха на огньове на някакъв небесен лагер. Скоро в подножието на хълма минаха покрай група пийнали веселяци, пресякоха Кингсбиър и излязоха на главния път.

Безпогрешният инстинкт отдавна подсказваше на Батшеба, че фермерът продължава да я боготвори и тя чувстваше към него искрено благоразположение. Тази вечер унилият му вид я потискаше. Тя си припомни своите безразсъдства, прииска й се — както беше пожелала преди една година — да изкупи вината си. Батшеба съжаляваше този непоносимо мрачен човек, претърпял заради нея толкова мъки, и въпреки всичко тъй постоянен в чувствата си. Тя му засвидетелстваше внимание, което би могло да бъде прието почти за нежност, и бедният Болдуд, подобно на Яков, отново започна да се отдава на сладостни мечти за седемгодишно аргатуване.

Скоро яздещият отзад Болдуд намери някакъв предлог да догони Батшеба и да продължи редом с нея. Така те изминаха две-три мили на лунна светлина — разменяха си банални фрази за панаира, стопанствата, незаменимостта на Оук и други незначителни неща, — когато изведнъж Болдуд попита направо:

— Госпожо Трой, смятате ли някога да се омъжите отново?

Неочакваният прям въпрос явно я смути и тя не отговори веднага.

— Не съм се замисляла сериозно за това.

— Разбирам ви. Но вече мина почти цяла година от смъртта на мъжа ви…

— Не забравяйте, че неговата смърт не беше окончателно установена и той може би е жив. Тъй че едва ли някой може да ме нарече вдовица — възрази тя, хващайки се като удавник за сламка за първия хрумнал й предлог.

— Не е доказано окончателно, но все пак достатъчно убедително. Един човек е видял как той се е удавил. Никой здравомислещ човек не се съмнява в смъртта му, а, предполагам, и вие също, госпожо.

— Съмнявам се, защото в противен случай щях да постъпя по съвсем друг начин — меко отвърна тя. — Отначало изпитвах някаква странна, необяснима увереност, че той не е мъртъв. А после ми хрумваха най-различни обяснения и тълкувания. Но дори и да бях убедена, че повече няма да го видя, аз изобщо не смятам да се омъжвам втори път. Ако допусках такава мисъл, щях да бъда достойна за презрение.

Известно време те продължиха мълчаливо. Сега вървяха по черния път, който пресичаше главния; чуваше се само скърцането на седлото на Болдуд и на пружините на кабриолета. Болдуд прекъсна паузата.

— Помните ли, когато припаднахте и аз ви пренесох в странноприемницата „Кралски щит“? На всяко нещо му идва времето; това беше моят час.

— Зная, всичко зная — бързо отвърна тя.

— Цял живот ще съжалявам, че така се стекоха обстоятелствата и ви загубих.

— И аз също много съжалявам — продума тя и веднага се поправи. — Искам да кажа, съжалявам, защото вие сигурно сте си помислили, че…

— Аз винаги си спомням за миналото с някаква печална радост… Тогава аз означавах нещо за вас — преди той да стане за вас всичко — и вие бяхте почти моя. Но това, разбира се, вече няма значение. Вие никога не сте ме харесвали.

— Напротив. Дори ви уважавах.

— А сега?

— И сега.

— Какво?

— Не ви разбирам.

— Дали ме харесвате или ме уважавате.

— Не знам… Не мога да кажа… Трудно е на една жена да говори за чувствата си с езика, който мъжете са създали главно за да изразяват своите чувства. Аз постъпих с вас лекомислено, непростително, много лошо! Винаги ще съжалявам за това. Ако можех по някакъв начин да изкупя вината си, щях да го направя с удоволствие. Но това бе невъзможно.

— Не обвинявайте себе си. Вие не сте чак толкова виновна, колкото смятате. Батшеба, да предположим, че получите реално доказателство и се убедите, че сте това, което действително сте — вдовица. Ще пожелаете ли да изкупите вината си, като станете моя жена?

— Не мога да ви отговоря. Във всеки случай за сега още не мога.

— Но за в бъдеще?

— О, да. Напълно възможно е, някога.

— Добре тогава. Вие знаете, че дори и да няма нови доказателства, след около шест години ще можете пак да се омъжите и никой няма да посмее да ви осъди.

— Да — живо отвърна тя. — Знам. Но за това е още рано да говорим. Шест или седем години! Какво ще стане с нас дотогава?

— Годините минават бързо и когато се огледаме назад, това време ще ни се стори много кратко, много по-кратко, отколкото ви изглежда сега, защото те предстоят.

— Да, от собствен опит зная това.

— Сега ме изслушайте още веднъж — пламенно настоя Болдуд. — Ако ви чакам всичките тези години, ще се омъжите ли за мен? Вие сама казахте, че искате да изкупите вината си пред мен. Нека това бъде изкуплението!

— Но, мистър Болдуд, шест години…

— Бихте ли се омъжили за някой друг?

— Не. В никакъв случай! Просто сега ми е неприятно да говоря за това. Може би не е благоприлично и аз не трябваше да допускам такъв разговор. Да не говорим за това, моля ви. Възможно е, както казах, мъжът ми да е жив.

— Разбира се, щом не желаете, няма да говорим. Но какво непристойно има тук? Аз съм човек на средна възраст, готов да ви бъда опора до края на дните си. От ваша страна, разбира се, и дума не може да става за любовна страст или осъдителна прибързаност, в която между другото биха могли да обвинят мен. Но напълно ясно е, че достойнството ви няма да бъде накърнено, ако от чувство за съжаление или, както казвате, от желание да изкупите вината си вие се споразумеете с мен за много години напред. Това ще бъде договор, който ще уреди всичко и ще ме ощастливи, макар и не толкова скоро. Не направихте ли вие първата стъпка? Не бяхте ли почти моя? Защо да не се сближите отново с мен, ако позволят обстоятелствата? Кажете, умолявам ви! Батшеба! Обещайте ми — какво ви струва това?, — че ако се омъжите отново, то ще бъде само за мен!

Той говореше толкова развълнувано, че въпреки съчувствието си към него, на нея й стана страшно. Това бе чисто физически страх — страх на слабия от силния — без каквато и да е неприязън или отвращение. Тъй като много добре си спомняше яростното му избухване на пътя за Ялбъри и се опасяваше то да не се повтори, Батшеба отвърна разтревожена:

— Каквото и да стане, докато вие ме искате за ваша жена, няма да се омъжа за никой друг… Само това мога да кажа… Вие така ме изненадахте…

— Кажете направо, че след шест години ще станете моя жена! За непредвидени обстоятелства няма да говорим, защото в такива случаи нищо не може да се направи. Сега вече съм сигурен, че ще удържите на думата си.

— Затова и не се решавам да ви я дам.

— Дайте ми дума, умолявам ви! Спомнете си миналото и бъдете добра.

— Ах, какво да правя? — тежко въздъхна тя. — Аз не ви обичам и се боя, че никога няма да ви любя така, както жената трябва да обича мъжа си. Ако вие разбирате това, сър, и все пак ще бъдете щастлив, когато получите от мен обещание да се омъжа за вас след шест години, значи ми оказвате голяма чест. Аз бих могла да се съглася само от приятелски чувства, но щом вие толкова високо цените съгласието на жената, която вече не може да уважава себе си както преди и едва ли е способна да обича, тогава аз… аз ще…

— Ще обещаете?

— … Ще си помисля дали ще мога скоро да ви обещая.

— Но това скоро може да значи никога?

— О, не. Наистина скоро. Да речем, на Коледа.

— На Коледа! — той помълча и след малко добави: — Добре. Дотогава няма да говорим за това.

Необикновеното състояние, в което се намираше Батшеба, доказваше до каква степен душата е роб на тялото, колко силна е зависимостта на безплътния дух от осезаемата плът и кръв. Можем без преувеличение да кажем, че тя изпита въздействието на някаква външна сила, която потискаше волята й, принуди я да даде това необичайно обещание за много години напред и дори й внуши мисълта, че е длъжна да направи това. Когато минаха няколко седмици от нощния им разговор и наближи Коледа, тя се разтревожи не на шега.

Веднъж в случаен дружески разговор с Габриел тя сподели своите затруднения. Откровението донесе известно облекчение на Батшеба, но това беше нерадостно чувство, с горчив привкус. Проверяваха с Оук сметките, когато по някакъв повод той каза за Болдуд:

— Той никога няма да ви забрави, мем, никога!

И тя неволно издаде тревогата си; разказа му каква неприятност й се е случила, за това, че Болдуд иска тя да се омъжи за него и колко се надява той на съгласието й.

— Най-тъжното е — мрачно каза тя, че за добро или зло ще трябва да се съглася, защото (това не съм го споделяла с никого) ако му откажа, той ще полудее.

— Така ли? — сериозно попита Габриел.

— Да, сигурна съм — продължи тя с неудържима откровеност. — И бог вижда, че съвсем не го казвам от суетност. Напротив, аз съм разстроена и потресена до дъното на душата си. Мисля, че съдбата на този човек е в мои ръце. Бъдещето му зависи от това как ще се отнеса към него. О, Габриел, при мисълта за такава отговорност цялата се разтрепервам. Това е ужасно!

— Мем, аз ще повторя нещо, което съм ви казвал и преди — рече Оук. — Той живее единствено с мечтите за вас. Все пак положението не е чак толкова страшно, колкото ви се струва. Вие знаете, че той винаги е бил саможив и мрачен, такъв му е характерът. Но щом като работата става толкова сериозна, защо да не му дадете това условно обещание? На ваше място бих го дал.

— Но дали ще бъде правилно? В миналото аз често съм постъпвала необмислено и това ме е научило, че жена, която е в центъра на вниманието, трябва да бъде особено благоразумна, за да запази уважението на хората. А аз наистина искам да действам предпазливо и дискретно. Шест години! Та дотогава всички можем да умрем. Освен това не е изключено да се върне мистър Трой. Обмислих всичко и виждам колко е нелеп този план. Не е ли безсмислено всичко това, Габриел? Не мога да разбера откъде му хрумна. Няма ли нещо неприлично тук? Вие знаете… нали сте по-възрастен от мен.

— С осем години по-възрастен, мем.

— Да, с осем години… Е, какво ще кажете?

— Споразумението е доста необичайно за един мъж и една жена, но според мен тук няма нищо лошо — бавно отвърна Оук. — Едно-единствено нещо може да ви накара да се замислите дали трябва да се омъжите за него. Вие не го обичате.

— Да, за любов и дума не може да става — отсече тя. — Аз не мога да обикна никого, за мен любовта е невъзможна, окончателно изживяна, абсолютно недопустима и достойна за презрение.

— Е, щом като не го обичате, струва ми се, че в споразумението няма да има нищо лошо. Ако бяхте пожелали по-скоро да се избавите от бремето, което се стовари върху вас с изчезването на мъжа ви, това щеше да бъде осъдително. Но ако питате мен, подобно споразумение, незасягащо чувствата ви, с човек, комуто искате да окажете голяма услуга, е съвсем друго нещо. Мем, обаче аз мисля, че истинско наказание е бракът с човек, когото не обичаш честно, с цялата си душа.

— Да, така е, и аз съм готова да понеса наказанието — твърдо каза Батшеба. — Знаете ли, Габриел, мен още ме мъчи съвестта, че с глупавото си лекомислие му причиних толкова много болка. Ако не бях се пошегувала тогава, той дори нямаше да се сети да ме иска за жена. Ах, да можех по някакъв начин да се откупя с пари и да снема греха от душата си!… Но такъв дълг се изплаща само по един начин и като честна жена аз съм задължена да го направя, без да мисля за себе си. Когато комарджията проиграе всичко, колкото и да му е неприятно и трудно, той все пак е длъжен да се разплати. Аз бях такава комарджийка и сега ви питам: вие знаете, че по-рано от седем години няма да преодолея съмненията и да се омъжа, пък и законът забранява това — нали мъжът ми се смята за изчезнал; кажете ми честно, имам ли право да обещая на Болдуд и по този начин да изкупя вината си? Нали това ще бъде изкупление? При тези обстоятелства бракът ми е крайно неприятен и аз не искам да вървя по пътя на някои твърде отстъпчиви жени.

— Според мен главното е дали вярвате, както всички нас, че мъжът ви е мъртъв.

— Да, защото ако беше жив, досега отдавна щеше да се върне. И аз не знам защо, но тъй мисля.

— Тогава по божия закон вие имате право да мислите за нов брак, както всяка друга вдовица, една година след смъртта на мъжа си. А защо не се посъветвате с пастора Търдли относно Болдуд?

— Не. Когато ми е необходимо да си изясня нещо, аз се обръщам към човек с широк кръгозор, а не към професионалист. По юридическите въпроси се съветвам с пастора, по медицинските — с адвоката, по финансовите — с доктора, а по нравствените ме интересува мнението на моя управител, тоест вашето.

— А по сърдечните въпроси?

— Моето собствено мнение.

— Боя се, че тук логиката ви малко понакуцва — отбеляза Оук с тъжна усмивка.

Тя не отвърна нищо и веднага си тръгна, като му подхвърли:

— Довиждане, мистър Оук.

Батшеба беше говорила с него напълно откровено и отговорът му я удовлетвори, като че ли не беше очаквала нищо друго. Но същевременно в глъбините на своята сложна душа тя изпита лекото убождане на разочарованието, въпреки че за нищо на света не би го признала дори на себе си. Оук нито веднъж не изрази желание да я види свободна и да се ожени за нея, нито веднъж не каза: „И аз като него съм готов да ви чакам.“ Ето това я огорчаваше. Тя, разбира се, не би обърнала внимание на подобна самонадеяност от негова страна. О, е, нали тя самата постоянно повтаряше, че такива мисли за бъдещето са непристойни. Пък и Габриел бе твърде беден, за да говори с нея за някакви чувства. И все пак той можеше да намекне за старата си любов и просто така, мимоходом, на шега, да се опита да заговори на тази тема. Това би й се харесало, може би щеше да й стане приятно и тогава тя сигурно щеше да съумее да му отговори ласкаво и обезоръжаващо: „Не.“ Но след като изслуша спокойния съвет, който в същност очакваше да чуе от него, нашата героиня цял ден не можа да се освободи от някакво необяснимо силно раздразнение.