Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

15.
Утринна среща — Все писмото

Пурпурнооранжевата светлина отвън не проникваше в пивоварната, която, както обикновено, бе осветена отвътре от също толкова силна светлина със сходни оттенъци — заревото на огнището.

След като беше спал няколко часа, без да се съблича, пивоварят седеше пред трикрака маса и закусваше хляб с бекон. Това ставаше по безчинийната система. На масата се поставяше филия хляб, а върху нея — посолен и намазан с горчица резен бекон. После с голям джобен нож тези пластове се срязваха, отрязаното парче се набождаше на ножа и потегляше по отредения за храната път.

Беззъбието на пивоваря съвсем не значеше отслабнала дъвкателна способност. Той живееше от толкова отдавна без зъби, че според него това състояние беше не толкова недъг, колкото причина да се сдобие с твърди венци. Той, изглежда, наближаваше гроба така, както хиперболичната крива се доближава до правата линия — колкото повече идва до нея, толкова по-бавно намалява разстоянието между тях, и накрая вече става съмнително дали изобщо ще се съединят.

В пепелта на сушилнята се печаха куп картофи и вреше гърне с попара от препечен до тъмнокафяво хляб, наричана „кафе“ — безплатно угощение за всеки посетител, тъй като в селото нямаше кръчма и пивоварната на Уорън представляваше нещо като селски клуб.

— Та виках си, хубав ден ще бъде, а през нощта такъв студ сви! — неочаквано прозвуча от вратата на пивоварната, която току-що се бе отворила. Хенери Фрей се насочи към сушилнята, спря по средата и изтупа обувките си от снега. Гръмогласното му нахлуване и неговите думи съвсем не удивиха пивоваря, понеже в този край се спускаха всякакви словесни и други встъпления и тъй като се ползваше със същата свобода, той не бързаше да отговори. Само бучна с ножа парче сирене, както месарят нанизва месо на шиш, и го лапна.

Хенери беше със сиво габардинено палто, облечено над дългата му работна блуза, която се подаваше цял фут отдолу. Ако човек е свикнал с такъв начин на обличане, това изглежда напълно естествено, дори елегантно — и определено е много удобно.

Следваха го Метю Мун, Джоузеф Пуъграс и други конегледачи и колари, с големи фенери в ръце, което показваше, че идват от конюшните, където са били още от четири часа сутринта.

— А как се справя тя без управител? — попита пивоварят.

Хенери поклати глава, усмихна се злобно и сбръчка челото си така, че в средата му се образува буца.

— Ще се разкайва тя за това, дума да няма! — отбеляза той. — Бенджи Пениуейс беше нечестен управител и продажна душица. Дори може да се каже, по-голям предател от самия Юда Искариотски! Но да си въобразява тя, че ще се справи сама! — Той поклати силно три-четири пъти глава. — Ами аз? Не очаквах, че така ще бъде възнаградено старанието ми, не очаквах!

Всички приеха думите му като заключение на някаква мрачна реч, която той е започнал на ум, безмълвно поклащайки глава. Междувременно Хенери Фрей бе запазил няколко черти на отчаяние, давайки да се разбере, че те сигурно ще влязат в работа, когато обладателят им продължи да говори.

— Всичко ще отиде по дяволите, да ви кажа, а и ние също! Ако не стане така, значи аз нищо не разбирам от господарските дела! — отбеляза Марк Кларк.

— Вироглава девойка, такава си е тя. И от дума не взема. От суета и надутост никой не е прокопсал. Господи, боже мой! Като си помисля, сърцето ми се къса и място не мога да си намеря по цял ден.

— Вярно, Хенери, виждам как се мъчиш — дълбокомислено потвърди Джоузеф Пуъграс с тъничка жалостива усмивка.

— Но има акъл повече от бая мъже — каза Били Смолбъри, който току-що беше влязъл, с единствения си зъб напред. — Говори на място и чат-пат дори казва нещо умно. Не е ли така?

— Абе вярно е; ама да кара без управител! Мен се падаше това — изрида Хенери, с физиономия на непризнат гений, отправил невиждащ поглед към видението на щастлива съдба, във висините според него изявено някъде върху работната блуза на Били Смолбъри. — Тъй ми било писано. Такава ми е орисията и светото писание тук не е право. Щото правиш ли добро, признание няма. Никой не се отплаща с хубаво, ами само гледа да те слъже!

— Не, не! Тука не съм съгласен с теб — възрази Марк Кларк. — Ако говорим за това, бог джентълменски въздава всекиму според делата.

— Дето се вика: дай — да ти дадат! — допълни Джоузеф Пуъграс.

В настъпилото след това мълчание Хенери, като по време на антракт, започна да гаси фенерите, защото малкото прозорче на вратата на пивоварната вече пропускаше достатъчно светлина отвън.

— Чудно, за ’кво ли й са на фермерка клависин, цитра, пиану и ’кво ли не още? И аз дори не знам как им казват — рече пивоварят. — Лиди вика, че си купили ново пиану.

— Пиану?

— Аха. Това, дето й го оставил чичо й, не й харесва. Накупила сума ти нещо. Все ново. Кресла за дебели гости, плетени столове за слаби и ей толкав часовник за камината.

— Пък и картини в разни ми ти рамки!

— И кушетките му — кушетки, и възглавничетата — възглавничета и все с пълнеж от конски косъм, за пияните — допълни Марк Кларк. — Дори огледала за фръцлите и пустословни книги за безпътните.

Отвън се чуха гръмки стъпки; вратата се открехна малко и някой извика:

— Съседи, ще се намери ли при вас място за две-три агънца, сега обягнени?

— Дума няма, пастирю — отвърнаха всички.

Вратата отхвръкна толкова рязко и силно, че се удари в стената и тя цялата се затресе. На прага се появи мистър Оук в пристегната с кожен колан работна блуза, обвити със слама глезени, със зачервено, изпускащо пара лице, сякаш събрал в себе си цялото здраве и сила на света. Раменете му бяха окичени с четири агнета, а след него пристъпи тържествено кучето Джордж, което Габриел беше успял да докара от Норкомб.

— Е, пастирю Оук, ако позволиш да запитам, как върви агненето тая година? — попита Джоузеф Пуъграс.

— Много трудно — отвърна Оук. — Последните две седмици по два пъти на ден ставах вир-вода от дъжд или сняг. Тази нощ не сме мигнали с Каини.

— Чувам, че доста дзвизки близнили, а?

— Много, много! Да, тази година агненето много се проточи. Няма да свършим до Благовещение.

— А миналата година до Сирна неделя всичко се беше обагнило — отбеляза Джоузеф.

— Донеси останалите, Каини — рече Габриел. — После изтичай при майките. Аз ще се върна скоро.

Каини Бол, момче с весело лице и малка, кръгла, вечно отворена устица, се приближи, остави още две агнета и се оттегли, както му бе наредено. Оук спусна агънцата от раменете си, загърна ги в сено и ги постави край огъня.

— Тук няма колиба за новородени, каквато имах в Норкомб — рече Оук. — А да нося тези полуживи агънца в къщи, това е просто наказия! Ако не беше твоята пивоварна, стопанино, не знам какво щях да правя в тоя студ. А ти как си днес, пивоварю?

— Здрав и прав, пастирю; само дето не младея.

— Аха, разбирам.

— Седни, пастирю Оук — продължи старият пивовар. — Ходил си в стария Норкомб за кучето, а? Какво ново там? Ще ми се и аз да ида, знам местата от едно време. Но бога ми, сигурно всичките ми акрани са измрели.

— Сигурно! Всичко много се е променило.

— Вярно ли е, че са съборили дървената кръчма на Дики Хил — най-хубавият сайдер беше там.

— Да, та и къщата на Дики, до нея.

— Така ли?!

— Да. И старата ябълка на Томпкинс, дето само от нея пълнехме две големи бъчви сайдер, и тя е изкоренена.

— Изкоренена? Не може да бъде! Как се мени всичко, брей! Неспокойни времена дойдоха!

— Сигурно помниш стария кладенец насред село? Турили са желязна помпа с бая ми ти каменно корито.

— Бре, как се менят народите! Какво доживях да видя! Па и тук също. Преди малко говорехме за господарката. Какво се чува за нея! Да се чудиш и маеш!

— Какво говорехте за нея? — рязко попита Оук, разгорещено обръщайки се към останалите.

— Тия старци я обвиняваха в надутост и суета — каза Марк Кларк. — Ако питаш мен, да прави каквото си ще. Но е сладинка и все ми се ще да я цункам по черешовите устни! — примлясна хитро галантният Марк Кларк.

— Марк — строго каза Габриел, — я не се щуросвай! Да ги нямаме такива. Стига вече цуни-гуни и глезотии за мис Евърдийн! Това не давам да говориш! Чу ли ме?

— Чух ами, къде ще ходя! Щом ти казваш! — от сърце отвърна мистър Кларк.

— Сигурно ти си говорил нещо против нея? — строго се обърна Оук към Джоузеф Пуъграс.

— Не, не! Аз… нито дума. Само казах, да сме доволни, че тя не е по-лоша, повече нищо… — отвърна Джоузеф, изчервен от вълнение и разтреперан от страх. — А Метю само каза…

— Какво си казал, Метю Мун? — попита Оук.

— Кой? Аз ли? Нали знаеш, че и на мравката път сторвам! Какво мога да кажа! — жално отвърна смутеният Метю Мун.

— Все някой е говорил. Я погледнете насам, съседи! — Въпреки че беше един от най-тихите и спокойни мъже на земята, тук Габриел най-нагледно даде да се разбере, че когато е необходимо, може да действа бързо и решително. — Това е юмрукът ми. — Той сложи пестника си, който по размери беше почти колкото самун хляб, точно в средата на масичката на пивоваря и удари по нея два-три пъти, сякаш да се увери, че очите им са го разгледали добре, преди да продължи. — Първият човек в енорията, когото чуя да говори лошо за нашата господарка — тук той отново вдигна юмрук и го остави да падне на масата, както сигурно е правил Тор[1], когато е изпробвал чука си, — ще помирише и усети това — ако не, вдън земя да се проваля!

Всички изражения показваха, че те изобщо не желаят той никъде да се проваля, дори напротив, много съжаляват, че са го принудили да прибегне към такава заплаха; а Марк Кларк извика:

— Ами да! Таман щях да го кажа!

След заплахата на пастира кучето Джордж вдигна очи и макар да не знаеше добре английски, заръмжа.

— Хайде, пастирю, не се горещи! Седни! — рече Хенери кротко и доброжелателно, като истински християнин.

— Чуваме, че си много добър и отракан човек, пастирю — страхливо продума Джоузеф Пуъграс иззад кревата на пивоваря, където се бе оттеглил за по-безопасно. — Сигурно е много хубаво да си имаш ум в главата — добави той с жест, който искаше да покаже неща възвишено, умствено и сложно, а не грубо телесно. — Всеки му се ще това, нали, съседи?

— Разбира се — подхвана Метю Мун и плахо се усмихна на Габриел, като че да му засвидетелства благоразположението си.

— Кой казва, че съм умен! — попита Оук.

— Така говорят хората — отвърна Метю. — Казват, че можеш да определиш часа по звездите, така както ние го определяме по слънцето и луната, а, пастирю?

— Да, разбирам малко от тези работи — потвърди Габриел, като човек, който не отдава голямо значение на това.

— Можел си да правиш слънчеви часовници и да изписваш печатни букви по каруците, като по поръчка, с красиви опашчици и завъртулки. Ама че ти си много оправен! Златни ти ръце. Преди ти да дойдеш, Джоузеф Пуъграс надписваше каруците на фермера Евърдийн и никога не можеше да пише правилно С и Е. Все ги обръщаше наляво, нали, Джоузеф? — Джоузеф поклати тъжно и ожесточено глава да покаже колко безнадеждно е положението. — И все така ги обръщаше, нали, Джоузеф? — Метю написа с дръжката на камшика върху прашния под — ДЖЕЙМС.

— А фермерът Джеймс те ругаеше и ти викаше глупак, нали, Джоузеф, когато виждаше как си обърнал името му? — прочувствено продължи Метю Мун.

— Ругаеше ме я — тъжно призна Джоузеф. — Но да не съм аз виновен, че никога не мога да запомня дали тези проклети букви гледат наляво или надясно. Забраван съм — пази боже!

— Лоша работа. И това на всичко отгоре!

— Е, така ми било от бога отредено. Но съм му благодарен, че не ме е създал с някой по-лош кусур. А пастирът — ще видите, господарката ще го направи управител, слушайте мен. Тъкмо за него работа.

— Да си призная, очаквам това — откровено каза Оук. — Надявам се да заема това място. Но ако мис Евърдийн предпочете тя самата да си е управител и да ме остави прост пастир, нейна воля. — Оук бавно пое дъх, погледна тъжно към светещия отвор на сушилнята и сякаш се замисли за нещо не много весело.

Живителната топлина на огъня започна да прониква в почти безчувствените телца на агнетата; те заблеяха и замърдаха с крака в сеното, чак сега осъзнали факта, че са родени. Скоро всички заблеяха в хор. Оук взе канчето с мляко, което бе оставил пред огъня, извади от джоба на работната си блуза едно чайниче, напълни го с мляко, отдели тези от безпомощните създания, които нямаше да бъдат върнати на майките си, и започна да ги учи да пият от чучурчето. Те усвоиха това удивително бързо.

— Чувам, че тя дори не ти позволявала да вземаш кожите на умрелите агнета, така ли? — попита Джоузеф Пуъграс, докато очите му меланхолично следяха действията на Оук.

— Аз не ги вземам — каза Габриел.

— Тя е несправедлива към теб, пастирю — осмели се да продължи Джоузеф с надеждата да получи в лицето на Оук съюзник в недоволството. — Май нещо те е нарочила. Не те харесва тя.

— О, не, съвсем не — бързо отвърна Оук и въздъхна, разбира се, не за това, че се лишава от агнешките кожи.

Преди някой да успее да каже нещо, на вратата се появи нова сянка и Болдуд влезе в пивоварната, поздравявайки всекиго поотделно и дружески, и малко покровителствено.

— А, Оук! Така си и мислех, вие сте тук. Преди десет минути пощальонът ми даде едно писмо, което отворих, без да погледна адреса. Мисля, че е за вас. Трябва да ме извините.

— Няма нищо. Не се безпокойте, мистър Болдуд — любезно отвърна Оук. Той не си пишеше с никого и смяташе, че когато получава писма, не е нужно да крие съдържанието им. Дръпна се настрана и прочете написаното с непознат почерк писмо.

Драги приятелю.

Не знам как се казвате, но вярвам, че тези няколко благодарствени реда ще стигнат до вас. Благодаря ви за това, което направихте за мен онази вечер, когато така набързо напуснах Уедърбъри. Също връщам парите, които ви дължа и се надявам да ме извините, че не ги задържам като подарък. Всичко свърши благополучно и съм много щастлива да ви съобщя, че ще се омъжа за човека, когото обичам. Това е сержант Трой от Единадесети Драгунски полк, който сега е разквартируван тук. На мъжа ми ще му бъде неприятно да узнае, че съм получила каквото и да е, освен заем, тъй като той е уважаван и порядъчен човек — дори благородник по произход.

Приятелю, ще ви бъда много признателна, ако засега запазите в тайна съдържанието на това писмо. Ние искаме да изненадаме всички в Уедърбъри и да пристигнем там като законни съпрузи. Чувствам, че се изчервявам, защото споделям това с един почти непознат човек. Сержантът е роден и израснал в Уедърбъри. Още веднъж ви благодаря за добрината и оставам Ваша най-искрена доброжелателка:

Фани Робин.

— Вие прочетохте ли го, мистър Болдуд? — попита Габриел. — Ако не сте, хвърлете един поглед. Зная, че се интересувате за Фани Робин.

Болдуд прочете писмото и опечалено вдигна очи.

— Бедната Фани! Все още не е настъпила щастливата развръзка на историята, за която тя тъй уверено пише. Тя забравя това. А може би никога няма да настъпи. Не си е написала адреса.

— Що за човек е този сержант Трой? — попита Габриел.

— Хм… Не е човек, на когото може да се разчита много в случай като този — промърмори фермерът, — въпреки че е умен и способен младеж. Неговата история е малко особена. Майка му, французойка по рождение, беше гувернантка. Изглежда, между нея и покойния лорд Севърн е имало тайна връзка. После тя се ожени за един беден доктор и много скоро след сватбата роди. Докато получаваха редовно пари, всичко беше добре. Но за нещастие на момчето, най-добрите му приятели и покровители умряха. Намери си служба като помощник-писар при един адвокат в Кастърбридж. Работи известно време и сигурно щеше да се издигне, ако не беше направил глупостта да се запише във войската. Много се съмнявам дали малката Фани ще може да ни изненада така, както се надява, много се съмнявам. Глупаво момиче! Глупаво!

Вратата отново се отвори шумно и вътре връхлетя задъхан Каини Бол. Дъхът излизаше с хриптене от широко отворената му като отвърстие на детска свирка червена уста. Още с влизането той се закашля и цялото му лице се изкриви и зачерви.

— Какво има, Каин Бол? — строго попита Оук. — Защо си тичал така бързо и си се задъхал? Колко пъти съм ти казвал да внимаваш?

— О… аз… като си поех дъх… се закашлях… и… кхъ, кхъ!

— Е, защо идваш?

— Тичах да ти кажа — изрече младият пастир, като облегна измореното си тяло на вратата, — че трябва да дойдеш веднага. Още две овце близниха, та затуй тичах, пастирю Оук.

— А, това ли било? — извика Оук и скочи, пропъждайки засега от главата си всички мисли за бедната Фани. — Хубаво си се сетил да побързаш — имаш от мене един голям пудинг със стафиди. Но сега, преди да тръгнем, подай ми гърненцето с катран, Каини, да бележим тези агънца и да приключим с тях.

От бездънния си джоб Оук извади желязно клеймо, потопи го в гърненцето и отпечата на бутовете на агнетата инициалите на тази, за която бленуваше — „Б. Е.“ Това означаваше за всички, че отсега нататък агнетата принадлежат единствено на фермерката Батшеба Евърдийн.

— Хайде, Каини, вдигни на рамо твоите две и тръгвай. Довиждане, мистър Болдуд. — Пастирът нарами четирите телца и шестнадесетте крака, които бе донесъл, и се запъти към близкия егрек. Съвзелите се агънца сега вече съвсем не бяха в окаяното състояние, в което се намираха преди половин час.

Болдуд тръгна подир него, но след няколко крачки се върна разколебан. После, явно твърдо решен, тръгна отново след него. Когато стигна до долинката, където се намираше егрекът, фермерът извади портфейла и го остави отворен на дланта си. Показа се пликът, в който бе получил картичката от Батшеба.

Исках да попитам, Оук — изрече той престорено нехайно, — знаете ли чий е този почерк?

— На мис Евърдийн.

Той се бе изчервил просто при мисълта, че трябва да произнесе името й. Но изведнъж бе обхванат от смътно подозрение. Писмото, разбира се, сигурно е анонимно. В противен случай Болдуд нямаше да пита.

Когато забеляза смущението на Оук, на свой ред Болдуд почувства неловкост. Лесно уязвимите хора винаги са готови да упрекват себе си, вместо да разсъждават логично.

— Исках да ви попитам откровено — разгорещено поясни той и в задълбочената сериозност, с която се зае да обяснява какво представлява една такава картичка-шега за Валентинов ден, се забеляза нещо нелепо. — Нали разбирате, другата страна разчита именно на това, че ще правя поверителни справки: точно там е шегата. — Той изрече „шега“ с напрегнато и неспокойно изражение, което много повече би подхождало на думата „мъчение“.

Необщителният самотник скоро се раздели с Габриел и тръгна към дома си да закуси, засрамен и огорчен от това, че с трескавите си въпроси е разкрил своя вътрешен мир пред един непознат. Той отново сложи посланието на камината и седна да поразмишлява върху обстоятелствата около появата му в светлината на потвърденото от Габриел.

Бележки

[1] Тор — в германо-скандинавската митология бог на гръмотевиците, бурите и плодородието, божествен герой, който защищавал боговете и хората от великаните и страшните чудовища. Когато удрял с чука си, чували се гръмотевици.