Томас Харди
Далече от безумната тълпа (36)

35.
На горния прозорец

Рано сутринта на другия ден росата проблясваше в първите слънчеви лъчи, радостното чуруликане на птиците огласяше чистия въздух, а паяжината на почти незабележимите облачета прошарваше тук-там бледата небесна синева, без ни най-малко да помрачава лъчезарното утро. Слънцето багреше всичко в жълто и омекотяваше сенките. Стените на старата къща бяха покрити с листата на увивни растения — виснали под тежки водни капки, които увеличаваха предметите зад тях като миниатюрни лупи.

Тъкмо преди часовникът да удари пет часа, Габриел Оук и Коган минаха през селския кръстопът и се запътиха към полето. Едва зърнаха къщата на своята господарка и на Оук му се стори, че един от горните прозорци се отваря. Двамата мъже спряха до обсипаните с черни плодове високи бъзови храсти, почти скрити в тяхната сянка.

На прозореца се бе облегнал красив мъж. Той погледна на изток и на запад като стопанин, който оглежда владенията си рано сутрин. Мъжът бе сержант Трой. Той бе наметнал небрежно червената си куртка, без да я закопчава, и се държеше непринудено, като войник, отседнал за почивка.

Коган заговори пръв, поглеждайки към прозореца.

— Те са се венчали!

Габриел, който преди малко бе видял човека на прозореца, сега бе обърнал гръб и не отговаряше.

— Така си и мислех, че днес ще узнаем нещо ново — продължи Коган. — Снощи покрай нас мина някаква кола. Теб те нямаше точно тогава. — Той погледна към Габриел. — О, небеса, как побеля лицето ти, Оук! Приличаш на мъртвец!

— Така ли? — слабо се усмихна Оук.

— Облегни се на портата. Аз ще почакам.

— Добре.

Те се облегнаха на портата за малко. Габриел унило гледаше в земята. Той се пренесе в бъдещето и си представи сцените на разкаяние, които неминуемо щяха да последват това прибързано решение. Веднага бе разбрал, че те са женени. Но защо всичко бе забулено в такава тайна? Стана известно, че поради грешката в пресмятанията на разстоянието пътуването до Бат е било ужасно: кобилата съвсем е окуцяла и са стигнали там след повече от два дни. По характер Батшеба не беше потайна. Въпреки недостатъците си, тя беше много откровена. Възможно ли е да е попаднала в някоя клопка? Този брачен съюз причини на Оук неизразима мъка и го порази като гръм от ясно небе, макар цялата предишна седмица да го измъчваха подозрения, че именно тъй ще приключи нейната среща с Трой далече от дома й. Спокойното й завръщане с Лиди донякъде разсея страховете му. Едва доловимото движение изглежда почти като неподвижност, но в същност няма нищо общо с нея. Така и неотдавнашното състояние на Оук, който хранеше слаба, граничеща с отчаянието надежда, не можеше да бъде наречено пълна безнадеждност. След няколко минути Габриел и Коган продължиха към къщата. Сержантът още стоеше на прозореца.

— Добро утро, приятели! — весело викна той, когато приближиха.

Коган отвърна на поздрава.

— Няма ли да кажеш добро утро? — подкани той Габриел. — На твое място бих поздравил. Нищо няма да ти струва, но все пак трябва да бъдеш учтив.

Габриел си помисли, че след като неизбежното вече се е случило, то колкото по-спокойно приеме събитието, толкова по-приятно ще бъде това на любимата жена.

— Добро утро, сержант Трой — отвърна той с безжизнен глас.

— Каква мрачна развалина е тази къща — усмихнат подхвърли Трой.

— А може и да не са се оженили! — тихо предположи Коган. — Може би тя не е там.

Габриел поклати глава. Войникът се обърна на изток и слънцето превърна пурпурния му мундир в оранжево петно.

— Но това е хубава стара къща — намеси се Габриел.

— Да, сигурно е така, но аз се чувствам като младо вино в стар мях. Мисля, че трябва да се пробият нови прозорци, а тези стени с ламперия да се подновят, да станат по-светли. Или изобщо да се махне дъбовата ламперия и да се сложат тапети.

— Ще бъде жалко.

— О, не! Един философ ми каза веднъж, че старите строители, които са работили в епохата на разцвета на изкуството, не уважавали творенията на своите предшественици и ги разрушавали или променяли по свой вкус. Защо и ние да не можем да правим същото? „Творчеството не се погажда с охраната на старините — казваше той. — И цял милион антиквари не могат да създадат някой нов стил.“ Същото мисля и аз. Искам тази къща да стане по-съвременна, за да живеем в нея по-весело, докато можем.

Военният се обърна и огледа интериора, обмисляйки какви подобрения да направи. Габриел и Коган си тръгнаха.

— Коган — неочаквано извика след тях Трой, сякаш си припомняше нещо, — имало ли е душевноболни в рода на мистър Болдуд?

Джан се замисли.

— Веднъж чух, че чичо му нещо не бил в ред, но само чух и не знам дали това е вярно — отвърна той.

— Както и да е, няма значение — безгрижно рече Трой. — Е, тази седмица ще поработя с вас на полето, но първо имам да уредя някои неща. Довиждане. Разбира се, ние с вас ще бъдем приятели. Аз не съм горделивец: никой не може да каже това за сержант Трой. Обаче тъй ми било писано. Ето ви половин крона да пийнете за мое здраве.

Трой ловко хвърли монетата през оградената ливадка точно към Габриел, който се дръпна с ядосано, зачервено лице. Коган я стрелна с очи, приведе се и я хвана, когато тя отскочи от пътя.

— Добре тогава, вземи я ти, Коган — презрително, почти злобно каза Габриел. — Аз ще мина и без подаръци от него!

— Не се надувай толкова — дълбокомислено го посъветва Коган. — Щото ако се е оженил за нея, той ще се откупи от армията и ще ни стане господар тука, помни ми думата. Та затова покажи му, че го уважаваш, а инак можеш да си го смяташ за негодник.

— Може би е най-добре да си мълча, но няма да се унижавам пред него. Аз не мога да лаская и ако се наложи да се умилквам някому, за да запазя мястото си, скоро ще го загубя.

Конникът, когото бяха забелязали в далечината, вече почти се бе изравнил с тях.

— Ето го мистър Болдуд — отбеляза Оук. — Какво ли искаше да каже Трой с онзи въпрос?

Коган и Габриел кимнаха почтително на фермера и забавиха крачките си в случай че той ги попита нещо. Но той не каза нито дума и те се оттеглиха встрани, за да му направят път.

Ужасната мъка, с която Болдуд се бори цяла нощ и продължаваше да се бори, се забелязваше само по бледността на строго очертаното му лице, издутите вени на челото и слепоочията и дълбоките бръчки около устата му. Конят го отнасяше все по-далеч и като че ли самите стъпки на животното говореха за безграничното отчаяние на ездача. Когато забеляза трагедията на Болдуд, Габриел за момент забрави своята. Той се загледа в широкия гръб на фермера, който седеше изправен в седлото, без да отмества поглед, с притиснати до тялото лакти. Широкополата шапка стоеше неподвижно на главата му. Най-после внушителната фигура на Болдуд се скри зад хълма. В глъбините на сърцето му се бе затаила горчива тъга, породена от жестокия сблъсък на неговите чувства с действителността; и тъй както понякога смехът е по-ужасен от сълзите, вцепенението на този поразен от мъката човек бе много по-изразително от какъвто и да е вик.