Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

37.
Бурята — Двама в нощта

Ярка светлина озари хармана — като отблясък на разперени в небето фосфоресциращи крила — и екна тътен. Това бе последното предупреждение.

Вторият удар беше силен, но мълнията изглеждаше сравнително по-слаба. Габриел видя, че в спалнята на Батшеба светна и скоро една сянка се раздвижи.

После долетя третият гръм. В необятните небесни висини ставаха необикновени размествания. Сега светкавицата бе със сребрист цвят и проблясваше като броните на небесно войнство. Тътенът премина в отривисти трясъци. От възвишението, на което стоеше Габриел, се виждаше цялата местност поне на шест мили околовръст. Всяка ограда, всеки храст и дърво се очертаваха ясно като на гравюра. На пасбището отпред Габриел видя стадо юници — те се мятаха бясно на всички посоки в див, безумен уплах, ниско привели глави, високо размятали копита и опашки. Близката топола се мярна като тъмна мастилена ивица върху матов калай. После картината изчезна, оставяйки след себе си тъй плътна тъмнина, че Габриел можеше да действа само пипнешката.

Той работеше с пика за стогове (която понякога наричат и кинжал) — железен прът със заострен, блестящ от постоянното триене връх. Когато го заби в кладната, за да създаде опора на снопите, в зенита избухна синкав плам и по някакъв необясним начин той блесна близо до върха на пиката и се плъзна надолу. Това бе четвъртата силна светкавица. И мигом тресна удар — остър, ясен, къс. Габриел почувства, че положението съвсем не е безопасно и се спусна на земята.

Още не беше капнала нито капка дъжд. Той уморено изтри потта от челото си и отново погледна към тъмните силуети на непокритите стогове. Толкова ли беше ценен за него собственият му живот? А хранеше ли той някакви надежди за бъдещето? Нали тази важна, неотложна работа не можеше да бъде извършена без риск? Той реши да продължи. Обаче взе предпазни мерки. Под каменните подложки на кладните се търкаляше дълга верига, с която спъваха конете, преди да ги пуснат на пасището. Той вдигна веригата на върха на стога, заби пиката през последната й брънка и хвърли другия край долу. После заби в земята шипа, с който завършваше веригата. Защитен от този импровизиран гръмоотвод, сега вече той се чувстваше в сравнителна безопасност.

Още преди Оук да хване отново инструментите, за пети път проблесна мълния и се изви като змия, с дяволски грохот. Тя беше изумруденозелена — последваха я зашеметяващи, оглушителни трясъци. И какво видя той? Долу пред него стоеше тъмна, очевидно женска фигура. Нима това бе Батшеба — единствената смела жена в енорията? Фигурата прекрачи напред и той вече не виждаше нищо.

— Вие ли сте, мем? — обърна се Габриел към тъмнината.

— Кой е там? — чу се гласът на Батшеба.

— Габриел. Аз съм на стога, покривам го.

— О, Габриел! Вие ли сте? Аз дойдох тук заради снопите. Събудих се от гръмотевиците и веднага помислих за зърното. Толкова ме е страх за него. Можем ли да го спасим? Не мога да намеря мъжа си. С вас ли е той?

— Не, не е тук.

— Знаете ли къде е?

— Спи в хамбара.

— Той обеща да се погрижи за снопите, а явно, че изобщо не ги е погледнал! Мога ли да ви помогна с нещо? Лиди я е страх да излезе. Не можех да допусна, че вие сте тук по това време! Но все пак нали мога да помогна с нещо?

— Можете да ми донесете няколко снопа слама за покриване, един по един, ако не ви е страх да се качвате в тъмното по стълбата — отвърна Габриел. — Сега всеки миг е ценен, а с това ще ми спестите доста време. Ако изчаквате малко след светкавиците, ще можете да виждате.

— Ще направя всичко! — решително заяви тя и веднага взе на рамо един сноп, изкачи се почти до Габриел, остави сламата до пиката и се спусна за още. Когато се изкачваше за трети път, стогът изведнъж се освети ярко и засвети с бронзовия блясък на сияеща майолика — можеше да се различи всяко коленце по отделните сламчици с най-малки подробности. Долу на земята се явиха две човешки сенки, черни като ахат. Стогът потъмня и силуетите изчезнаха. Габриел се обърна. Това беше шестата светкавица, която идваше отзад, от изток, а двата силуета бяха неговият и на Батшеба.

После тресна гърмът. Почти неправдоподобно беше божествената светлина да породи такъв дяволски грохот.

— Ужасно! — извика тя и го дръпна за ръкава. Габриел се обърна и я хвана за ръката, за да я задържи. В същия миг, докато още беше обърнат, проблесна нова светкавица и той видя силуета на високата топола от срещуположния хълм, пренесен в черен цвят върху стената на хамбара. Това беше сянката на дървото, сякаш захвърлена чак дотук от блясъка на мълнията.

Отново блесна силно. Сега Батшеба беше долу, вдигаше на рамо друг сноп слама, който понесе, без да трепне от блясъка и последвалия го гръм — и отново се изкачи с товара. После четири-пет минути навсякъде бе тихо и ясно се чуваше скърцането на сламата, в която Габриел бързо набиваше колчета. Той смяташе, че най-страшното вече е минало. Но някъде наблизо пак просветна.

— Стойте така! — заповяда Габриел и като пое снопа от нейното рамо, я хвана за ръката.

И тогава наистина небесата се разтвориха. Светкавицата беше тъй страхотна, че не можаха веднага да я схванат като опасност, а бяха просто поразени от величествената й красота. Мълниите се стрелкаха на изток и на запад, на север и на юг. Това бе същински танец на смъртта. Във въздуха се появиха скелети и костите им бяха сини пламъчета — те криволичеха, надпреварваха се, танцуваха, подскачаха с конвулсивни движения, объркваха се в безподобен хаос; в тях се преплитаха виещи се зелени змии — и всичко това на фона на трептящо зарево. Едновременно от всички посоки на продъненото небе се разнесе гръмовен рев, който не можеше да се сравни с никакви човешки звуци. Внезапно един от тези чудовищни, страховити призраци кацна на върха на пиката на Габриел, плъзна се надолу, пробяга по веригата и потъна в земята. Габриел бе почти ослепен и почувства, че топлата ръка на Батшеба потрепва в неговата — ново и необикновено вълнуващо усещане; но любов, живот и всичко земно изглеждаха незначителни в сравнение с разбеснялата се стихия.

Оук едва успя да събере тези впечатления в мисъл и да види колко странно заблестя на тази светлина червеното перо на шапката й, когато високата топола на хълма сякаш се нажежи до бяло и нов ужасен вопъл застигна задгробния трясък. Това беше изумителна гръмотевица — пронизваща, безмилостна. Тя блъсна ушите им с непоносимо рязък, сух и плътен удар, без барабанния грохот, присъщ на по-отдалечени гръмотевици. В ослепителното сияние, осветило цялата земя и необятния небесен купол, той видя, че високата права топола е разцепена до корен и че от нея е отхвръкнал огромен къс кора. Останалата част от ствола й стоеше права и на нея се белееше и проблясваше ивица гола дървесина. В дървото бе ударил гръм. Въздухът се изпълни с мирис на сяра. Настъпи тишина. Всичко наоколо бе тъмно като в Хиномска пещера.[1]

— Този път ни се размина! — бързо продума Габриел. — По-добре слезте долу.

Батшеба не отвърна, но той ясно чуваше учестеното й дишане и ритмичното шумолене на снопа до нея в такт с тревожното туптене на сърцето й. Тя се спусна по стълбата, а след известно колебание и той я последва. Мракът стана непроницаем дори за най-острото зрение. Двамата се изправиха мълчаливо един до друг. Батшеба, изглежда, мислеше само за времето, а Габриел — единствено за нея. Най-после той каза:

— Като че бурята отмина.

— И аз тъй мисля — съгласи се Батшеба. — Макар че много често святка от всички страни. Вижте!

Небето бе озарено от неугасваща светлина — непрестанните проблясвания се сливаха в истинско сияние, както при често повтарящите се удари на гонга се създава впечатление за непрекъснат звук.

— Нищо сериозно — рече той. — Но не мога да разбера защо не вали. Слава богу, така е по-добре за нас. Сега пак ще се кача.

— Габриел, вие сте по-добър към мен, отколкото заслужавам! Ще остана да ви помагам. О, защо другите не са тук!

— Те щяха да бъдат тук, ако можеха — колебливо отвърна Оук.

— О, знам, всичко знам — прошепна тя и бавно добави: — Всички спят в хамбара, спят пиянски сън. И мъжът ми е там. Така е, нали? Не мислете, че съм боязлива и слаба.

— Не съм сигурен — въздъхна Габриел. — Ще отида да видя.

Той я остави и отиде до големия хамбар. Там погледна през пролуките на вратата. Вътре беше тъмно, както преди няколко часа. От всички страни се носеше дружно хъркане.

Оук почувства върху бузата си леко дихание и се обърна. Беше Батшеба, която го бе последвала и гледаше през същата пролука. Той се опита да разсее неприятните й мисли, като я подкани внимателно:

— Мис…, тоест мем, ако дойдете и ми подадете няколко снопа, ще спестим много време.

Габриел се върна на хармана, изкачи се на стога, скочи от стълбата, за да може по-лесно да работи, и отново се захвана да покрива ечемика. Тя го последва, но без сноп.

— Габриел — прозвуча гласът й, някак особено и развълнувано.

Оук се обърна към нея. Току-що видяното я бе накарало да замълчи, горчиво замислена. Осветено от мекото сияние на отмиращите мълнии, мраморно бледото й лице се очертаваше на фона на тъмния небосклон. Батшеба седеше почти на върха на купчината снопи, с подвити крака, облегната на най-горното стъпало на стълбата.

— Да, господарке.

— Онази нощ, когато тръгнах за Бат, вие сигурно сте си помислили, че отивам да се омъжа?

— Да, помислих си, но не в началото, а чак накрая — отвърна той, озадачен от този внезапен преход към неочаквана тема.

— И другите са си помислили същото, нали?

— Да.

— И вие сте ме осъждали за това?

— Малко.

— Така си мислех. Аз държа на доброто ви мнение и искам да ви обясня нещо. Откакто се върнах, все търсех случай да поговоря с вас, но вие ме гледахте тъй строго… Защото ако умра — а това може да се случи скоро, — ще бъде ужасно вие завинаги да останете заблуден. Слушайте сега.

Габриел спря да работи.

— Онази вечер тръгнах за Бат с твърдото намерение да скъсам с мистър Трой, за когото вече бях сгодена. Но след пристигането ми в Бат обстоятелствата се стекоха така, че… че се ожених за него. Сега вече може би виждате случая в по-различна светлина?

— Да, донякъде.

— След като съм започнала, смятам, че трябва да продължа. Предполагам, това няма да ви огорчи, тъй като вие положително не си правите илюзии, че ви обичам, и ще повярвате, че говоря искрено, без никакви задни мисли. И така, бях съвсем сама в непознат град, а кобилата куцаше. Не знаех какво да правя. Много късно съобразих, че от срещата насаме с него ще пострада името ми. Вече смятах да се върна, когато той неочаквано заяви, че същия ден видял една по-красива жена от мен и ако не стана негова, после няма да мога да разчитам на постоянството му… Бях уязвена и развълнувана. — Батшеба се окашля леко и изчака, като че искаше да си поеме дъх. — И тогава, разколебана и разкъсвана от ревност, аз се омъжих за него! — стремително и отчаяно прошепна тя.

Габриел не каза нищо.

— Вината не беше негова, защото това за другата жена наистина беше вярно — поривисто добави тя. — А сега не желая да чувам никакви забележки по този въпрос, дори ви забранявам. Исках само да ви разкажа онази погрешно разбрана част от моя живот, преди да настъпи времето, когато изобщо няма да можете да я научите. Искате ли още снопи?

Тя се спусна по стълбата и работата продължи. Скоро Габриел забеляза, че движенията й стават по-отпуснати и несигурни и предложи по бащински нежно:

— Мисля, че трябва да се приберете, защото сте уморена вече. Аз мога да довърша останалото сам. Ако вятърът не се промени, сигурно няма да вали.

— Щом нямате нужда от мен, ще си отида — с чезнещ от умора глас промълви Батшеба. — Но ако се случи нещо лошо с вас!

— Вие много ми помогнахте, но не искам повече да ви уморявам. Справихте се отлично.

— Какво да кажем за вас! — благодарно отвърна тя. — Трогната съм от вашата преданост, Габриел! Хиляди пъти благодаря! Лека нощ. Знам, че ще направите за мен всичко, което е по силите ви.

Тя бързо изчезна в мрака и след малко се чу падането на мандалото след нея. Той продължи да покрива, унесен в размисли за нейния разказ и за непоследователността на това женско сърце. Какво я накара да му говори с такава топлота, каквато тя не беше проявявала нито веднъж преди омъжването си, когато свободно можеше да засвидетелства внимание към него?

Мислите му бяха прекъснати от някакъв стържещ звук, който идваше от постройката за коли. Ветропоказателят на покрива рязко се завъртя и тази промяна на посоката на вятъра беше сигнал, че скоро ще рукне опустошителен дъжд.

Бележки

[1] Хиномска пещера — Бен-Хином, долина на югоизток от Йерусалим, свързана с култа към Молох.