Томас Харди
Далече от безумната тълпа (19)

18.
Болдуд размишлява — Разкаяние

Болдуд беше арендатор на имението Малко Уедърбъри и жителите на това затънтено провинциално кътче виждаха в негово лице едва ли не аристократ. Ако на пътуващите по тези места граждани, светски хора — за които градът е всичко — им се случеше да останат за ден-два тук, те се оживяваха, когато чуваха шум от колела и вярваха, че ще им провърви и ще намерят изискано общество, може би някой скучаещ в уединение лорд или в краен случай някой едър земевладелец — но това се оказваше мистър Болдуд, тръгнал по работа. После още веднъж чуваха шум от колела, надеждата ги озаряваше отново — и още веднъж това беше мистър Болдуд, който се връщаше.

Домът му беше навътре от пътя, конюшните — а за една ферма те са същото, което е огнището за дома — бяха разположени зад къщата и скрити сред лаврови храсти. През открехнатата синя врата се виждаха трупите и опашките на половин дузина охранени и буйни коне, застанали пред яслите. Гледано отвън, това представляваше редица от тъмнокафяви и пъстри закръглени форми, същински сводове в мавърски стил, в средата с отвесен откос — опашките. Малко по-навътре от тези овалности, но скрити за погледа отвън, муцуните на животните с шумно движещи се челюсти дъвчеха солидни количества овес и сено, необходими за поддържането на гореспоменатите закръглености и подвижност в съответната форма. В самото дъно на конюшнята, в отворен бокс, се мяташе като сянка едно жребче, а равномерният шум на дъвчещи челюсти от време на време бе прекъсван от съскането и проскърцването на някое въже или от почукването на копита.

В конюшнята сред животните се разхождаше самият фермер Болдуд. Това място беше негово отшелие — ктиторска дарохранителница и монашеска обител в едно. След като се погрижваше за нахранването на четириногите си питомци, понякога заклелият се в безбрачие оставаше тук до късно и крачеше замислен, додето лунната светлина заструеше през паяжините на прашния прозорец или всичко наоколо потънеше в тъма.

Сега, в конюшнята, здравата му широкоплещеста фигура се открояваше още по-внушителна, отколкото сред тълпата на борсата. Замислено крачейки напред-назад, той стъпваше уверено с цяло ходило, а красивото му лице с бронзов загар беше леко отпуснато надолу, при което рязката гънка на плътно стиснатите устни и изпъкналата кръгла брадичка едва се забелязваха. На високото му гладко чело тук-там личаха тънки бръчици.

Животът на Болдуд течеше най-обикновено, но той самият съвсем не беше обикновен човек. Свойственото за характера и държането му невъзмутимо спокойствие поразяваше всички и в него се забелязваше нещо, много напомнящо вцепенението на една опустошена душа, но най-вероятно това беше съвършеното равновесие на скритите в Болдуд огромни противоречиви сили — положителни и отрицателни, — обикновено уравновесени до покой. Но при най-незначителното нарушение на този покой Болдуд за миг изпадаше в крайност. Ако се поддадеше на някое чувство, то го завладяваше изцяло. Чувството или властваше над него, или изобщо не се проявяваше. То се намираше или в пълен застой, или кипеше — чужди му бяха постепенните преходи. Чувството или го нараняваше жестоко, или въобще не го засягаше.

В характера му не се забелязваха някакви особени склонности към добро или зло. Строго последователен и справедлив в действията си, непридирчив към дреболиите, той се отнасяше към всичко с неизменна сериозност. Не виждаше нищо абсурдно в тъй честите прояви на човешко безразсъдство и ако веселяците и присмехулниците не го смятаха за приятен компаньон, улегналите, мъдри люде, поучени в житейските превратности и скърби, се радваха на обществото му. Всичко, с което се сблъскваше в живота, приемаше сериозно и макар да нямаше вкус към комичното, при всеки случай, когато ставаше свидетел на тъга или трагедия, той начаса се отзоваваше.

Батшеба не предполагаше, че загадъчната мълчалива личност, върху която най-небрежно бе хвърлила едничко семенце, бе тъй благодатната почва на тропическия зной. Ако знаеше какво преживява сега Болдуд, тя сигурно щеше да се почувства ужасно виновна и това завинаги щеше да остави тъмно петно върху съвестта й. Но ако съзнаваше с каква власт над този човек разполага, ако разбереше, че единствено от нея зависи да насочи съдбата му към добро или зло, тя би се ужасила от тази отговорност. Сега, за свое щастие, тя нямаше и понятие какво представлява Болдуд. (Уви, неведението й нямаше да продължава дълго.) Ако трябва да бъдем откровени, никой не очакваше това, което щеше да се случи; защото ако по стари, едва забележими следи от яростни води можеше да се гадае за дивото му чувство, никой и никога не бе го виждал в приливи на страст, способни да оставят такъв нанос.

Фермерът Болдуд се приближи до вратата на конюшнята и погледна навън, към широкото равно поле. Зад първия заграден участък се виждаше друг плет, а нататък се простираше ливада от имота на Батшеба.

Бе ранна пролет — време за първата паша на овцете, преди тревата да израсне достатъчно високо за косене. След източния вятър, който бе духал няколко седмици, нахлу южнякът и ето че пролетта настъпи неочаквано, почти без начало. В такива дни всекиму се струва, че дриадите се пробуждат. Растителният свят се оживява, набъбва, налива се със сокове, а в пълната тишина на безлюдните градини и пустеещите диви горички, където всичко изглежда залиняло и безпомощно след дългото господство на студа, изведнъж започват някакви движения, напъни, тласъци и задружни усилия, пред които мощта на скрипците и крановете в шумния град ни се струват пигмейско усилие.

Загледан в разстилащата се в далечината ливада, Болдуд видя там три фигури. Това бяха мис Евърдийн, пастирът Оук и Кайни Бол.

Когато Батшеба се появи пред очите му, фермерът просия, сякаш тя го озари със светлината си, както луната осветява висока кула. В зависимост от характера на човека — дали е затворен или откровен, резервиран или склонен към излияния — външността му може да скрива като черупка или да отразява като огледало тайните на неговата душа. Обичайната невъзмутимост изведнъж напусна лицето на Болдуд; сега върху него беше изписано, че той за първи път излиза от черупката си, почти болезнено усеща отсъствието й, беззащитен е. Когато силните натури обичат, те винаги чувстват това.

Най-после той реши да отиде при нея и направо да я попита.

Но пълната отчужденост, в която поради своето усамотение той се намираше от дълги години насам, и вече установеният навик да не открива и проявява чувствата си не можеха изведнъж да бъдат преодолени. Хората неведнъж са забелязвали, че причините за възникването на любовта са предимно на лична основа и Болдуд беше истинско потвърждение на това правило. Той нямаше майка, която да обича, нито сестра, към която да проявява братска нежност, нямаше никакви, дори мимолетни нежни връзки. Преизпълваха го смесените, непроявени чувства, които съставляват истинската обич на влюбения до полуда човек.

Болдуд се приближи до вратичката на заграждението. Зад нея мелодично и сладко ромоняха ручейчета, чучулиги звънливо пееха в небето, а към тези звуци се примесваше и тихото проблейване на овце. Господарката и пастирът бяха заети със сложна процедура: ако сукалчето на някоя овца умреше, даваха й друго, от чуждите близнета. За да го приеме тя като свое, навличаха му одраната кожа на мъртвото агне и затваряха майката с новата й рожба в малка клетка, докато свикне с нея. Габриел тъкмо навличаше кожата на агнето, а Батшеба държеше отворена вратичката на кошарката.

Когато привършиха с това, Батшеба вдигна очи и видя до вратата на заграждението фермера, почти закрит от клоните на една пищно разцъфнала върба. Габриел, за когото лицето на Батшеба беше като „априлски ден, променлив и неверен“^[1], долавяше дори и най-леките сенки на смущение върху него. Той забеляза, че тя изведнъж се изчерви и позна, че объркването й е предизвикано от външно влияние. Погледна към вратата и видя Болдуд.

Габриел веднага свърза това с показания му от Болдуд плик и заподозря, че Батшеба е повела някаква кокетна игра, която е започнала с писмото и оттогава я продължава, без той да е забелязал.

Фермерът Болдуд, който наблюдаваше нямата сцена, разбра, че те са усетили присъствието му и тъй като сега чувствата му бяха особено изострени, това му подейства като сноп силна светлина, насочена към лицето му. Той беше още от външната страна на оградата и тръгна покрай нея, опитвайки да скрие намерението си да влезе при тях. Отмина, напълно съкрушен, защото не разбираше нищо; измъчваха го съмнения, неловкост, срам. Може би по държането й се разбира, че тя иска да го види, а може би не — за него жените бяха загадка. Изглежда, загадъчното в тази любовна философия се свеждаше до скритите значения на най-обикновени жестове и думи. Всяко завъртане на главата, поглед, дума, интонация криеха нещо съвсем различно от това, което изразяваха външно, а досега той изобщо не беше се замислял над подобни неща.

Що се отнася до Батшеба, тя беше съвсем сигурна, че фермерът Болдуд съвсем не идва тук по работа или защото му е хрумнало да се разходи. Като прецени всички вероятности, Батшеба стигна до извода, че само тя е причината за идването му. И наистина се разтревожи, когато разбра, че от случайната искрица може да пламне такъв силен огън. Батшеба не беше от жените, които прибягват до хитрости, за да се омъжат, не обичаше да се подиграва с чувствата на мъжете; и ако някой блюстител на нравите я наблюдаваше, сравнявайки я с истинска кокетка, сигурно много щеше да се изненада, когато разбере, че тя съвсем не е такава въпреки външната прилика.

Тя се зарече никога вече нито с думи, нито с поглед да не нарушава спокойствието на този човек. Ала обещанието да избягваме злото много рядко се дава преди самото зло да е стигнало толкова далеч, че да не може да бъде избягнато.