Томас Харди
Далече от безумната тълпа (45)

44.
Под дървото — В таванската стая

Батшеба крачеше бързо по тъмния път, без да знае накъде отива, без да се интересува от посоката и крайната цел на това бягство. Когато се огледа за първи път, пред очите й се мярна порта, водеща в някакъв гъсталак, над който бяха надвиснали големи дъбове и буки. Спомни си, че е виждала мястото и преди; това, което приличаше на непроходим шубрак, в същност беше изсъхнала папрат. Батшеба просто не знаеше къде да се дене и все още разтреперана от вълнение, реши да се скрие сред папратите. Когато навлезе навътре, под едно наклонено дърво тя се натъкна на незасегнато от влагата местенце и седна върху леглото от папратови листа и стъбла. Механично придърпа към себе си сухи листа, за да се предпази от вятъра, и затвори очи.

Батшеба не беше много наясно дали е спала тази нощ. Но след няколко часа, когато се събуди, ободрена и вече поуспокоена, тя почувства, че над и около нея, по дърветата стават интересни неща. Първият звук бе дрезгавият крясък на едно пробудило се врабче.

После: „Чи-уиз-уиз-уиз!“ от друго място. Това беше сипка.

След това: „Тинк-тинк-тинк-тинк-а-чинк!“ от плета. Червеношийка.

— „Чък-чък-чък!“ — отгоре. Катерица.

От пътя се чу:

— С моята ра-та-та-та, и моето рум-тум-тум-тум!

Това беше едно младо ратайче. Скоро то се приближи и Батшеба го позна по гласа — то работеше в нейната ферма. Тежък, безпорядъчен тропот на копита заглушаваше песента му. Когато надникна през папратите, на слабата утринна светлина бегълката видя един впряг от конете си. Те спряха на водопой до езерцето от другата страна на пътя. Чу се плясък — конете влязоха във водата и се разлудуваха; на всички страни захвърчаха пръски. Наведоха се, започнаха да пият, а когато се изправиха и разтърсиха глави, водата затече като сребърни нишки от бърните им. Те си поиграха още малко, излязоха от езерцето и тръгнаха обратно към фермата.

Батшеба продължи да се оглежда. Денят започваше и в сравнение с прохладния въздух и спокойните цветове нейните разгорещени действия и решения от миналата нощ изглеждаха просто необясними. Тя откри, че докато е спала, в скута и по косата й безшумно са нападали много жълти и червени листа. Разтърси роклята си, да се отърве от тях, и във всички посоки се разлетяха множество листа „като нечисти сили, пръснати от магьосник“^[1].

В източната страна на гъсталака от папрати имаше отвор и предизгревното сияние привлече погледа й. До самите й крака започваше склон, гъсто обрасъл с живописни папрати, разперили на всички страни жълтите си пухкави крила, а долу, в падината, се виждаше малко тресавище, изпъстрено с блатни растения и отровни гъби. Сега над него висеше миазмена, но красива сребриста пелена, пронизана от слънчеви лъчи и все пак не съвсем прозрачна — отсрещният плет се очертаваше смътно през това мъгливо сияние. Падината бе обрасла отвсякъде със снопове папур, а тук-там се забелязваха стъбла на перуника, чиито стръкове проблясваха на изгряващото слънце като ножове. Блатото имаше зловещ вид. От неговата влажно-отровна повърхност във въздуха като че ли се отделяха парите на разтление. Гъбите растяха буйно, във всички посоки, изпод изгнили листа и дънери на дървета, някои откриваха пред разсеяния поглед на Батшеба лепкавите си шапчици, други — сълзящите си пластинки. Имаше гъби на големи червени петна, като опръскани с артериална кръв, други — шафраненожълти, а също и такива с източени като макарони стъбла. Или с шапчици, които изглеждаха като кожени, оцветени в сочни кафяви тонове. Падината беше нещо като разсадник на всякакви зарази, в непосредствена близост с уюта и доброто здраве. Батшеба се надигна, потрепервайки при мисълта, че е прекарала нощта близо до такова мрачно място.

По пътя отново се чуха стъпки. Нервите на Батшеба бяха опънати докрай, тя клекна да се скрие и след малко пътникът се появи. Това беше учениче с преметната през рамо торбичка с храна и книга в ръка. Момчето спря до портата и без да вдига поглед, продължи да мърмори доста високо.

— „О, боже; О, боже; О, боже; О, боже; О, боже“ — това го знам. „Дари ни, дари ни, дари ни, дари ни“ — това го научих. „Твоята милост, твоята милост, твоята милост, твоята милост“ — и това го знам.

Зубренето продължи. Момчето очевидно бе доста тъпо, а книгата беше псалтир; по този начин то учеше молитвата. Дори и в най-неприятните за човека моменти, изглежда, някакъв повърхностен слой от съзнанието остава незает с тежки мисли и податлив на някои дреболии. Батшеба се почувства леко развеселена от начина, по който момчето учеше. То продължи по пътя.

Скоро вцепенението й премина в тревога, а тя, от своя страна, отстъпи мястото си на глада и жаждата. На височината от другата страна на блатото, полускрита от мъглата, се появи една фигура и започна да се насочва към Батшеба. Жената — защото това беше жена — се приближаваше и сякаш се оглеждаше внимателно около себе си. Новодошлата заобикаляше блатото отляво и Батшеба видя очертания на слънчевото небе профил. По овалната извивка от челото до брадата, без какъвто и да е ъгъл или изявена черта на лицето, тя позна добре известния й мек профил на Лиди Смолбъри. При мисълта, че не е напълно изоставена, сърцето на Батшеба запърха от благодарност и тя скочи.

— О, Лиди! — каза тя или се опита да каже, защото думите останаха на устните й, а звук не се чу. Батшеба бе пресипнала съвсем от тежката, влажна нощна мъгла.

— О, мем, толкова се радвам, че ви открих — извика девойката веднага щом видя господарката си.

— Няма да можеш да прекосиш — прошепна Батшеба. Тя напразно се опитваше да повиши глас, за да я чуе прислужницата й. Лиди, която не се досещаше за това, пристъпи в тресавището с думите:

— Мисля, че ще ме издържи.

Батшеба запомни задълго мимолетната картина — Лиди прекосява тресавището, озарена от утринната светлина. От мокрите чимове зад стъпките на девойката се надигаха пъстроцветни мехури от зловонен подземен дъх. Те се пукаха със съсък, разпръскваха се настрани и струйки пара отлитаха нагоре, към мъгливото небе. Въпреки опасенията на Батшеба Лиди не потъна.

Тя благополучно се добра до другия бряг на блатото и погледна лицето на младата господарка — бледо, измъчено, но незагубило красотата си.

— Бедната! — възкликна просълзена Лиди. — Успокойте се, мем. Каквото и да…

— Аз мога само да шепна. Съвсем съм пресипнала — прекъсна я Батшеба. — Това сигурно е от влагата тук, около блатото. Лиди, нали няма нищо да ме питаш? Кой те изпрати?

— Никой. Когато не ви намерих в къщи, помислих, че нещо лошо се е случило. Снощи ми се стори, че чух гласа му. И аз реших: тук нещо не е в ред.

— Той в къщи ли е?

— Не. Излезе малко преди мен.

— Откараха ли Фани?

— Още не. Но скоро ще я вземат, в девет часа.

— За сега няма да се връщаме в къщи. Имаш ли нещо против да се поразходим из гората?

Без да разбира нищо, Лиди се съгласи и те тръгнаха заедно сред дърветата.

— Но, мем, по-добре ще е да се върнете и да хапнете нещо. Ще умрете от студ.

— Няма да се прибера. Сигурно никога вече няма да вляза в тази къща.

— Да ви донеса ли нещо да хапнете и да се облечете?

— Да, ако обичаш.

Лиди изчезна и след двадесет минути се върна с наметка, шапка, няколко филии, намазани с масло, чаша и малък порцеланов чайник, пълен с горещ чай.

— Отнесоха ли Фани? — попита Батшеба.

— Не — отвърна прислужницата, докато сипваше чай в чашата.

Батшеба се загърна, после хапна малко и пи чай. Гласът й се проясни, руменината се върна на бузите й.

— Хайде пак да се поразходим — предложи тя.

— Близо два часа те обикаляха из гората. Батшеба отговаряше едносрично на въпросите на Лиди, защото мислеше само за едно. Накрая я прекъсна.

— Дали са откарали вече Фани?

— Ще ида да видя.

Когато се върна, прислужницата съобщи, че мъжете са взели тялото; питали за Батшеба; Лиди им казала, че господарката не се чувства добре и не може да излезе.

— Значи те мислят, че съм в спалнята си?

— Да. — После Лиди се осмели да добави: — Мем, когато ви намерих, вие казахте, че никога вече няма да се върнете в къщи. Нали не говорехте сериозно?

— Не. Промених решението си. Само жени без всякаква гордост бягат от мъжете си. По-добре е да те намерят умряла от тормоз в дома на мъжа ти, отколкото жива, но избягала в нечий чужд дом. Цяла сутрин мислих за това и реших как да действам. Една избягала жена е бреме за всекиго, бреме за себе си и ще служи за назидание. Всичко това би ми причинило много повече мъки, отколкото ако си остана у дома, макар че там мога да бъда обиждана, бита и да гладувам. Лиди, ако някога, не дай боже, се омъжиш, сигурно ще попадаш в много неприятни положения; но запомни — не се предавай. Не отстъпвай, дори на парчета да те режат. Тъй ще направя и аз.

— О, господарке, не говорете така! — Лиди хвана ръката й. — Знаех си аз, че няма да си отидете. Мога ли да попитам какво толкова страшно се е случило между вас двамата?

— Можеш, но няма да ти отговоря.

След десетина минути те се върнаха по обиколен път в къщата и влязоха през задния вход. Батшеба се изкачи по задната стълба в една празна таванска стая, а прислужницата я последва.

— Лиди — заговори тя малко по-весело, защото отново бяха започнали да се проявяват младостта и надеждата, — за сега ти ще ми бъдеш довереничка. Нали трябва да разкривам душата си на някого и аз избирам теб. Временно ще живея тук. Ще напалиш камината и ще ми помогнеш да подредя всичко тук. После искам с Мериан да донесете легло, дюшек, маса и още някои неща… Какво да правя, за да минава по-бързо времето?

— Поръбвайте носни кърпички. Това е много приятно занимание — предложи Лиди.

— О, не, мразя да шия. Пък и никога не съм обичала.

— А плетенето?

— Също.

— Тогава можете да довършите бродерията. Остава да направите само карамфилите и пауните. После ще я сложим в рамка със стъкло и ще я окачим до бродериите на леля ви, мем.

— Бродирането е старомодно и ужасно провинциално занимание. Не, Лиди, ще чета. Донеси ми няколко книги, но да не бъдат нови. Нямам никакво желание да чета нови книги.

— Някои от старите книги на чичо ви, мем?

— Да. От онези, дето сложихме в сандъците. — И тя продължи, развеселена: — Донеси ми „Трагедията на девицата“ от Бомонт и Флетчър, „Невеста в траур“, „Нощни размисли“ и „Суетните човешки страсти“^[2].

— А историята на онзи негър, дето убил жена си Дездемона? Много тъжна и хубава книга и е напълно подходяща за вас сега.

— Значи, Лид, ти четеш моите книги без разрешение? Нали ти забраних! Откъде знаеш, че тази история ще ми хареса точно сега? Тя изобщо няма да ми бъде приятна за четене.

— Но нали другите подхождат…

— Не. И те не ми допадат. Няма да чета тъжни истории. Защо да чета тъжни книги? Донеси ми „Селска любов“, „Девойката от мелницата“, „Доктор Синтаксис“ и няколко броя на „Спектейтър“^[3].

Целия ден Батшеба и Лиди останаха в барикадираната таванска стая; предпазна мярка срещу Трой, която се оказа ненужна, защото той изобщо не се появи. Батшеба седя до прозореца до залез-слънце. От време на време прочиташе по някой ред, но предимно гледаше безцелно навън и слушаше разсеяно.

Този ден слънцето залезе почти кървавочервено и един сивкав облак на изток скри лъчите му. Западната стена на камбанарията, която единствено се виждаше от прозорците на Батшеба, се издигаше ясно очертана и блестяща на тъмния фон, а ветропоказателят на върха проблясваше. Там, под камбанарията, на полянката до църквата, всеки ден в шест часа селските момчета се събираха да играят на роби. Тази игра се играеше тук от незапомнени времена. Старите колони образуваха вратите, а земята около тях беше утъпкана от краката на играчите и станала гладка и твърда като паваж. Русите и чернокоси глави на момчетата се мятаха насам-натам, белите им ръкави просветваха на слънцето; от време на време някой вик или дружен взрив от смях разтърсваше предвечерната тишина. Играчите прескочиха стобора, заобиколиха камбанарията и изчезнаха от другата страна зад тисовото дърво, наполовина заслонено от един бук, сега широко разперил златистата си корона от листа, сред които клоните очертаваха черни линии.

— Защо прекъснаха тъй неочаквано играта? — попита Батшеба, когато след няколко минути Лиди влезе в стаята.

— Защото преди малко дойдоха двама мъже от Кастърбридж и започнаха да издигат голяма надгробна плоча с релефи — отвърна Лиди. — Момчетата отидоха да видят за кого е паметникът.

— Ти знаеш ли за кого е? — попита Батшеба.

— Не.