Томас Харди
Далече от безумната тълпа (7)

6.
Панаирът — Пътуването — Пожарът

Минаха два месеца. Беше Сретение господне, когато по отколешен обичай в Кастърбридж се провеждаше ежегодният панаир — фермерите наемаха работници.

В единия край на улицата се бяха струпали двеста-триста здрави и весели мъже — хора, за които тежкият труд е само привично преодоляване на земното притегляне, а висшето блаженство настъпва, когато то не е в сила. Сред тях конярите и коларите се отличаваха по ремъците от камшик, увити около шапките им; майсторите на сламени покриви украсяваха шапките си с въженца от слама; овчарите държаха геги — и по този начин веднага се разбираше кой каква работа търси.

Сред тълпата се разхождаше един атлетичен млад мъж, който се отличаваше от другите — може да се каже, превъзходството му над тях бе толкова ясно изразено, че стоящите наблизо загорели селяни се обръщаха към него с подчертано уважение, като с фермер, и го наричаха „сър“. Отговорът беше неизменен:

— Искам да се главя за управител на имение. Някой да търси управител?

Сега Габриел беше по-блед. Погледът му бе станал по-замислен, изражението на лицето му — тъжно. Той бе преминал през страданията, които му дадоха повече, отколкото бяха отнели. От скромните висини на своето пастирско процъфтяване той бе паднал в бездната на най-унизителната нищета, но бе придобил едно непознато преди непоклатимо спокойствие и безразличие към собствената участ, което прави някои хора подлеци, а други извисява. И така, унижението го направи по-благороден и превърна загубата в печалба.

Същия ден сутринта разквартируваният тук кавалерийски полк напускаше града и един сержант с взвода си обикаляше улиците да набира войници. Денят преваляше, но никой не бе наел Габриел и той почти съжаляваше, че не се е присъединил към кавалеристите, да служи на родината си. Омръзна му да стои на пазарището и тъй като му се удаваше всичко, той реши да търси някаква друга работа.

Изглеждаше, че всички фермери търсят овчари. А това беше специалност на Габриел. Той хлътна в една странична улица, а оттам в друга, още по-затънтена и влезе в ковачницата.

— За колко време ще можете да ми изковете кука за овчарска гега?

— За двадесет минути.

— Колко ще ми струва?

— Два шилинга.

Той седна на пейката, докато ковачът изкова куката и добави безплатно дръжка.

После отиде в магазина за дрехи, който имаше многобройна клиентела селяни. Тъй като за гегата беше дал почти всичките си пари, Габриел опита и наистина успя да смени палтото си за платнена пастирска блуза.

След приключването на сделката той отново забърза към центъра на града и застана на тротоара с гега в ръка.

Оук се бе превърнал в пастир, но сега като че ли започнаха да се търсят само управители. Все пак двама-трима фермери го забелязаха и се приближиха. Последвалите разговори бяха почти еднакви:

— Откъде си?

— От Норкомб.

— Доста далеч.

— Петнадесет мили.

— В чия ферма си работил?

— В моята.

Този отговор неизменно действаше като слух за холера. Любопитният фермер се отдръпваше, поклащайки със съмнение глава. Габриел, подобно на своето младо куче, беше прекалено добър, за да могат да му се доверят, а и той не се натрапваше.

По-сигурно е човек да е готов да приеме всякакво предложение, отколкото да си състави добър план и да чака възможност да го осъществи. Сега Габриел съжаляваше, че се бе обявил за пастир, но вече търсеше каквато и да е работа. Свечеряваше се. Около житната борса някои веселяци вече си подсвиркваха и пееха. Ръката на Габриел, която доста време бе седяла неподвижна в джоба на пастирската блуза, напипа пъхнатата там флейта. Ето една възможност да прояви мъдростта, придобита на такава скъпа цена.

Той извади флейтата и започна да свири „Панаирджийският мошеник“ така весело, сякаш в живота му не беше имало нито един тъжен момент. Оук надуваше сладко-сладко флейтата и добре познатата мелодия развесели сърцето му, а също и струпалите се наоколо зяпачи. Той продължи да свири с увлечение и за половин час спечели в пенсове сума, която за един мизерстващ човек представляваше цяло състояние.

Като поразпита хората, той разбра, че на другия ден в Шотсфорд също има панаир за наемане на работници.

— Далеч ли е Шотсфорд?

— На десет мили от Уедърбъри.

Уедърбъри! Където беше заминала Батшеба преди два месеца. Това беше съвсем неочаквано.

— Далеч ли е Уедърбъри?

— На пет-шест мили.

Батшеба сигурно отдавна не беше там, но Шотсфорд не бе далеч от Уедърбъри и той реши да опита късмета си, защото това място бе свързано с нещо важно за него. Още повече, ако се вярваше на мълвата, по-смели, по̀ късметлии, по-буйни и по-весели хора от уедърбърци нямаше в цялото графство. Оук прецени, че ще бъде по-добре да преспи в Уедърбъри тази нощ и веднага пое по пътя, за който му казаха, че води право към въпросното село.

Пътят минаваше през лъки, пресичани от ручейчета, гладки в средата и накъдрени край бреговете; а там, където поточетата бяха по-бързи, бели пенливи петна ошарваха повърхността им, поклащаха се невъзмутимо и спокойно се плъзгаха по водата. По височинките мъртвите сухи листа се търкаляха едно през друго и пак се надигаха, подхванати от вятъра, а птичетата шумоляха с пера, чирикаха и се настаняваха по-удобно за през нощта. Когато Оук минаваше покрай тях, те затихваха, но ако спреше да ги погледне — отлитаха. Чуваше се дрезгавото токуване на фазаните самци и хриптящото писукане на женските.

След три-четири мили всичко наоколо се покри с гъста тъмна мъгла. Когато се спусна от Ялбърския хълм, едва-едва различи пред себе си една покрита каруца, изтеглена встрани от пътя под голямо надвиснало дърво.

Отблизо можа да види, че в каруцата не са впрегнати коне, а наоколо няма жива душа. Явно тя беше изтеглена там за през нощта, защото освен наръча сено, на дъното й нямаше нищо друго. Габриел седна на теглича да размисли. Пресметна, че е изминал повече от половината път и тъй като беше на крака още от разсъмване, реши да легне в сеното, а не да продължава до Уедърбъри, където сигурно щеше да се наложи да плаща за подслон.

След като изяде последния резен хляб с шунка и пийна от бутилката със сайдер, която предвидливо беше взел със себе си, той се покачи в празната каруца. Разстла половината сено за легло, доколкото можа, придърпа другата половина върху себе си за завивка и се покри съвсем, чувствайки се напълно удобно, както винаги. Разбира се, на човек като Оук, склонен много повече от другите да се задълбочава, в сегашното положение му бе трудно да пропъди тъжните мисли. И тъй, припомняйки си отново своите любовни и пастирски неволи, той заспа; нали знаем, че овчарите, както и моряците, са надарени с удивителната способност да призовават бога на съня, вместо да го очакват, докато благоволи да слезе.

Колко беше спал не знаеше, но изведнъж почувства, че каруцата се движи, и то много бързо за превозно средство без ресори. Беше се събудил с неприятното усещане за барабанни удари в слепоочията, защото главата му потропваше по дъното като палка на литавра. От предната част на каруцата се чуха гласове. В пълно недоумение (което у някой преуспяващ човек навярно би преминало в уплаха; но нали знаем, че няма по-добро лекарство против страха от нещастието) той надникна внимателно през сеното и видя само звезди. Голямата мечка бе разположена под прав ъгъл с Полярната звезда и Габриел заключи, че сигурно е около девет часът — значи беше спал два часа. Това малко астрономическо изчисление бе направено без никакво усилие и той го извърши, докато надничаше безшумно да види в чии ръце се намира.

Отпред се очертаваха фигурите на двама души, седнали с провесени крака на капрата. Единият от тях държеше поводите. Габриел веднага се досети, че това е стопанинът на каруцата. И тези двамата като него идваха от панаира в Кастърбридж.

Разговорът продължаваше:

— Както и да е — да си говорим за външното, добра е. Но това е само отгоре, а инак, отвътре, тия кокони са горди като сатаната.

— Сигурно е такава, Били Смолбъри, сигурно е такава. — Тези думи бяха казани със силно треперлив глас, който най-вероятно си беше такъв по природа, но това негово свойство се усилваше от разтърсването и подрусването на каруцата, чието действие се отразяваше на ларинкса на говорещия. А говореше този, който държеше поводите.

— Много горделива женска, така казват хората.

— Не думай! Щом е тъй, няма да мога да я погледна в лицето. Ей богу, всеки друг, но само не и аз — ха, ха, ха! Нали съм си свит!

— Да, много се големее. Вечер, казват, преди да си легне, трябвало й огледало — хубаво да си нагласи бонето.

— И дори не е женена! Докъде стигна тоя свят!

— Свирела на пиану, викат. Толко’ хубаво свирела, че и псалмите ставали задявки!

— Не думай! Значи ни е провървяло. Вече се усещам нов човек. А като как плаща?

— Това не знам, мистър Пуъграс.

Докато слушаше разговора, най-изненадващо за самия себе си Габриел предположи, че става дума за Батшеба. Тази догадка сигурно беше неоснователна, защото каруцата отиваше към Уедърбъри, но може би щеше да продължи и по-нататък. Жената, която споменаваха, явно беше господарка на някакво имение. Изглежда, Уедърбъри беше близо и за да не тревожи напразно хората, Габриел скочи незабелязано.

Насочи се към един отвор в плета и когато се приближи, видя, че това е врата. Седна на нея и се размисли — дали да спи в селото, или да намери още по-евтин подслон в някоя копа сено. Скърцането и потракването на каруцата заглъхнаха. Вече смяташе да продължи, когато забеляза отляво, на около половин миля, някаква необичайна светлина. Оук се вгледа по-внимателно, а блясъкът се усили. Нещо гореше.

Габриел се покатери пак на портата, скочи от другата страна в изорана нива и се запъти право към огъня. Докато вървеше натам, пламъкът се усили двойно и освети съвсем ясно очертанията на стоги. Гореше харманът. Огряно от меките оранжево-червени отблясъци, умореното му лице заблестя, по гамашите и блузата му затанцуваха трънести сенки — огънят го осветяваше през един плет — и куката на гегата му проблесна като сребърна. Той се приближи до граничния стобор и спря да си поеме дъх. Изглежда, на гумното нямаше никого.

Огънят идваше от една продълговата копа слама, която беше изгоряла почти цялата и всички опити за спасяването й бяха безсмислени. Копа слама гори по иначе от къща. Кога духа вятър, той вкарва пламъка навътре и обхванатата от него част от копата просто изчезва, стопява се като захар, и не се вижда посоката на огъня. Обаче ако кладната със сено или стогът е напластен добре и огънят започне отвън, те ще устоят на пламъка дълго време.

Но тази кладна беше напластена лошо и пламъците навлизаха в нея с ужасна бързина. Тя припламваше откъм вятъра ту по-силно, ту по-слабо, като огънче на пура. Един наръч слама се изтърколи надолу със съсък; пламъците се удължиха и заизвиваха с глухо бучене, но без пукот. Обратно към кладната полетяха кълба дим като отминаващи облаци, а зад тях просветваха скрити огнища и оцветяваха в равномерно златисто полупрозрачния пласт пушек. Пълзящата алена жар поглъщаше отделни стиски слама, сякаш бяха кълба червени червеи. Над тях проблясваха въображаеми огнени лица с провесени езици, облещени ослепителни очи и раззинати чудовищни гърла, от които на тласъци изхвърчаха рояци искри като птици от гнездо.

Оук изведнъж осъзна, че положението е много по-сериозно, отколкото бе сметнал първоначално и престана да бъде безучастен наблюдател. Вятърът издуха завесата от дим и пред очите му се показа един стог житни снопи в опасно съседство с изгарящата сламена копа, а зад него още няколко, което в същност представляваше цялата реколта на фермата; значи това съвсем не беше една усамотена кладна слама, както той смяташе първоначално.

Габриел прескочи стобора и видя, че не е сам. Първият човек, с когото се сблъска, сновеше насам-натам като обезумял, сякаш мислите му тичаха на няколко ярда пред тялото, което те не можеха да теглят достатъчно бързо.

— Пожар, хора-а-а! Пожар! Огънят е добър господар и лош слуга!… Тоест лош слуга и добър господар! Хей, Марк Кларк, ела тук! И ти, Били Смолбъри. Хей, Мериън Мъни, Джан Коган, Метю! Насам! Насам!

Зад викащия мъж се появиха други фигури и сред пушека Габриел видя, че съвсем не е сам, а в голяма компания — многобройни сенки подскачаха весело нагоре-надолу, следвайки танца на пламъците, а съвсем не движенията на хората. Сборището — тези хора принадлежаха към обществената категория, която изразява своите мисли посредством чувства, а чувствата си под формата на суматоха — се захвана за работа в удивителен безпорядък.

— Спрете течението на въздуха под пшеничния стог! — извика Габриел на суетящите се около него хора. Снопите бяха наредени върху каменни подложки и жълтите езици на пламъка от горящата слама игриво се провираха между тях. Ако огънят стигне под този стог, всичко ще бъде загубено.

— Дайте брезент! Бързо! — заповяда Габриел.

Донесоха покривало и го провесиха като завеса между горящата кладна и житния стог. Пламъците изведнъж спряха да навлизат под стога и се устремиха право нагоре.

— Стойте тук с ведро вода и поливайте брезента — нареди Габриел. Сега пламъците, изтласкани нагоре, нападнаха ъглите на огромното покривало върху стога.

— Стълба! — извика Габриел.

— Тя беше опряна на кладната и изгоря съвсем — обади се някакво привидение сред пушека.

Оук зарови ръце в отрязаните краища на снопите, разгърна ги така, че да може по-дълбоко да пъхне крак и да се покатери нагоре, захващайки се с куката на гегата. Когато стигна върха, той веднага възседна билото, започна с гегата да удря и гаси огнените частици, които бяха долетели там, и викна към останалите да му подадат голям клон, стълба и вода.

Били Смолбъри — единият от двамата в каруцата — вече бе намерил стълба. Марк Кларк се изкачи по нея и седна до Оук. Пушекът там беше просто задушаващ. Чевръстият Кларк пое отдолу ведро с вода, плисна в лицето на Оук и го обля от глава до пети, докато Габриел, с дълъг буков клон в едната и гегата в другата ръка, удряше снопите и гасеше горящите сламки.

Долу групата селяни продължаваха да се мятат насам-натам — опитваха се да потушат пожара, но в същност не правеха много. Те всички бяха обагрени в оранжево и хвърляха рязко очертани, причудливо променящи формата си сенки. Отстрани, до най-големия стог стояха две млади жени, едната възседнала кон. Изглежда, нарочно бяха застанали по-далеч от огъня, за да не се подплаши животното.

— Това е пастир — каза жената до ездачката. — Да! Вижте как проблясва куката на гегата му, когато удря по снопите. А блузата му е прогорена на две места! Млад и хубав овчар! Да, мем!

— Чий пастир е той? — звънко попита ездачката.

— Не знам, мем.

— Познава ли го някой тук?

— Изобщо никой не го познава, питах ги всички. Съвсем непознат, казват.

Младата ездачка излезе от сянката на стога и се огледа тревожно.

— Как мислиш, няма ли да се запали сайвантът за снопи? — попита тя.

— Джан Коган, няма ли да се запали сайвантът за снопи? — предаде въпроса другата жена на най-близко стоящия до нея човек.

— Сега вече е в безопасност, поне така мисля. Ако се беше запалил този стог, след него щеше да се запали и сайвантът… Онзи смел пастир, дето размахва горе ръце като вятърна мелница — той спаси всичко.

— Здравата работи — съгласи се младата ездачка, поглеждайки към Габриел през дебелия си вълнен воал. — Добре ще е да стане наш пастир. Знае ли някой от вас името му?

— Нито съм чувал, нито съм виждал този човек преди.

Укротеният огън започна да притихва и след като се убеди, че присъствието му горе не е необходимо, Габриел се накани да слиза.

— Мериан — каза младата ездачка, — попитай го откъде е и му кажи, че фермерът иска да му благодари за голямата помощ.

Мериан се приближи към стога, откъдето Оук вече беше слязъл. Тя му предаде поръчението.

— Къде е този фермер, господарят ти? — попита Габриел, зарадван от мисълта да си намери работа.

— Не е господар, а господарка, пастирю.

— Жена-фермерка?

— Да, и то богата! — поясни един наблюдател. — Дойде тук скоро, някъде отдалеч. Пое стопанството на чичо си, защото той умря внезапно. Старият фермер мереше златото с половин пинтови халби, а тя, казват, сега си има работа с всички банки в Кастърбридж и си играе с големи пари, не като теб и мен!

— Ето я там, отзад, на коня — поясни Мериан. — Лицето й е покрито с мрежест воал.

Мокър, с мръсно, опушено и неузнаваемо от дима и горещината лице, с прогорена, изпокъсана и наквасена блуза, овъглена и скъсена с пет-шест инча от огъня гега, Оук смирено — тежките житейски превратности бяха оставили отпечатък върху него — се приближи до нежната ездачка. Почтително, но същевременно и галантно свали шапка и нерешително попита:

— Търсите ли пастир, мем?

Тя повдигна вълнения воал от лицето си и погледна изненадана. Габриел и неговата безчувствена възлюблена, Батшеба Евърдийн, стояха един срещу друг.

Батшеба мълчеше и той механично повтори със смутен и тъжен глас:

— Търсите ли пастир, мем?