Томас Харди
Далече от безумната тълпа (17)

16.
Задушница и празник Вси Светии

Една делнична утрин в старата черква „Вси Светии“ в малкия казармен град, за който вече говорихме, група от енориаши, предимно жени и момичета, струпани пред самия амвон, се вдигаха от пода, където бяха коленичили при свършването на литургията. Този ден нямаше проповед и те вече се канеха да се разотидат, когато изведнъж вниманието им бе привлечено от гръмки и енергични крачки, които прозвучаха във входа и се приближиха към централната галерия. Шумът от крачките се примесваше с някакъв необичаен за черквата звук дрънчене на шпори. Всички извърнаха глави към главния проход. Между редовете към олтара вървеше млад военен в червена кавалерийска униформа с три сержантски нашивки. Забелязваше се старанието му да не издава смущението си, но с демонстративно твърдите крачки и изразената на лицето му решимост да се покаже напълно спокоен той още повече го подчертаваше. Докато преминаваше под устремените към него любопитни женски погледи, той се бе леко изчервил, но когато стигна до подиума, военният продължи, без да забавя крачки, и спря чак до парапета на олтара. Известно време остана там съвсем сам.

Свещеникът, който служеше литургията и още не бе успял да свали одеждите си, забеляза влезлия и го повика до олтара. Там те размениха шепнешком няколко думи, свещеникът извика псалта, който на свой ред шепнешком призова една възрастна жена, изглежда — негова съпруга, и тя също се приближи до олтара.

— Това е сватба! — оживено прошепнаха някои жени. — Да останем да погледаме!

Повечето отново седнаха. Отзад се чу някакъв шум и скърцане и по-младите се извърнаха да видят. От западната стена на камбанарията отвътре се появи малък балдахин с фигурка, под която висеше камбанка — фигурката се задвижваше от същия часовников механизъм, чрез който биеше и голямата камбана на камбанарията. Черквата и камбанарията бяха разделени от глуха решетка, чиято вратичка обикновено стоеше затворена по време на богослужение, да не се вижда в църквата движението на този причудлив механизъм. Но сега вратичката беше отворена и много от присъстващите успяха да видят как появилата се фигурка удари два пъти по камбанката и се скри, а звънките удари прозвучаха в цялата черква. Голямата камбана удари единадесет и половина.

— Къде е булката? — шепнешком се питаха един друг енориашите.

Младият сержант стоеше неподвижно, вкаменен, досущ като колоните наоколо и безмълвно гледаше на югоизток. Времето минаваше, без да се появи никой; всички в църквата бяха замрели в очакване и тишината ставаше все по-осезаема. Още веднъж се разнесе металното скърцане, показа се механическата фигурка, отби единадесет и три четвърти и изчезна със същото скриптене, което стресна повечето от присъстващите.

— Чудно къде ли се губи булката? — отново прошепна някакъв глас.

Напрегнатото очакване скоро започна да се изразява в шаване на крака и престорено покашляне. Накрая се чу и хихикане. Сержантът дори не помръдна. Той стоеше прав като колона, обърнат на югоизток, с шапка в ръка.

Часовникът продължаваше да цъка. Нервното напрежение сред жените отслабна, смешките и хихиканията зачестиха. И неочаквано настъпи мъртва тишина. Всички замряха в очакване на развръзката. На много от нас вероятно се е случвало да почувстват как необичайно бързо лети времето, когато часовникът удря всеки четвърт час. Механическата фигурка с гръмко скърцане се показа отново с чукчето си, удари отсечено, както преди, последната четвърт от часа и просто беше трудно да се повярва, че не е объркала минутите. Всекиму се стори, че уродливата физиономия на човечето се изкриви в ехидна усмивчица и в неговите потръпвания имаше нещо злорадо. След това последваха далечните глухи удари на камбаната — часовникът на кулата удари дванадесет. Жените бяха потресени и вече никой не хихикаше.

Свещеникът влезе безшумно в ризницата, а псалтът изчезна. Сержантът продължаваше да стои неподвижно: всички жени в църквата чакаха да видят лицето му и той очевидно съзнаваше това. Най-после се обърна и закрачи решително към изхода, с предизвикателно стиснати устни, без да се оглежда наоколо. Двама прегърбени беззъби стари просяци се спогледаха и се закискаха след него съвсем безобидно. Но този смях прозвуча зловещо.

Няколко старинни къщи хвърляха живописни сенки върху павирания площад пред църквата. Щом излезе, младежът тръгна направо и по средата на площада се срещна с дребна млада жена. Развълнуваното й лице посивя, после потъмня от ужас и тя се спря като закована, когато съзря сержанта.

— Така значи, а? — продума той с едва сдържана ярост, гледайки я в упор.

— О, Франк, заблудих се! Мислех, че черквата с кулата е „Вси Светии“ и бях там точно в единайсет и половина, както ми каза. Чаках до дванайсет без четвърт и тогава разбрах, че съм в черквата „Вси Покойници“. Но не се разтревожих, защото си помислих, че може и утре.

— Глупачка! Знаеш ли как ме изложи? Стига си дърдорила!

— Значи утре, нали, Франк? — смутено попита тя.

— Утре! — изсмя се той пресипнало и грубо в лицето й. — Не! Засега ми стига това удоволствие, можеш да бъдеш сигурна!

— Как така? — жално прошепна тя с треперещ глас. — Нали не се е случило нищо лошо. Просто се заблудих. Кажи ми, миличък Франк, кога?

— Кога? Един бог знае! — иронично подхвърли той, обърна се и закрачи бързо.