Томас Харди
Далече от безумната тълпа (49)

48.
Възникнали и разсеяни съмнения

Отсъствието на Трой продължаваше вече няколко дни и това озадачаваше и същевременно облекчаваше Батшеба. Обаче нищо не можеше да я извади от състоянието на хладно безразличие. Тя знаеше, че е навеки свързана с Трой, не виждаше никакъв изход от положението и не разчиташе на никаква случайност. Батшеба беше загубила самочувствието си на красавица и равнодушно, като страничен наблюдател размишляваше за очакваната я печална участ. Бъдещето се очертаваше пред нея в най-мрачни краски. Силната й млада гордост беше уязвена дълбоко, но заедно с това утихнаха и страховете й за утрешния ден, защото тревожна е само неизвестността, а Батшеба отдавна вече не очакваше нищо хубаво от живота. Рано или късно — най-вероятно не много късно — мъжът й щеше да се върне у дома. И тогава скоро ще настъпи краят на арендата на Горната ферма. Отначало агентът по арендирането на имоти проявяваше известно недоверие към Батшеба, наследницата на Джеймс Евърдийн, и смяташе, че е невъзможно една жена, при това толкова млада и хубава, да управлява ферма. Но завещанието на чичо й беше съставено тъй необичайно; преди смъртта си той неведнъж беше хвалил способностите й, а и тя самата така енергично и разумно се разпореждаше с многочислените стада, неочаквано наследени още преди подписването на договора за аренда, че хората повярваха в нейните сили и способности и повече нямаше никакви възражения. Напоследък тя започна да се съмнява дали бракът няма да се отрази по някакъв начин на юридическото й положение. Обаче смяната на фамилното име остана незабелязана и беше ясно само едно: ако по нейна или на мъжа й вина през януари не бъде внесен арендният наем, с тях няма много да се церемонят, а пък и те няма да заслужават снизхождение. Напуснеха ли фермата, със сигурност ги чакаше нищета.

Батшеба живееше с мисълта, че всичките й планове за бъдещето са рухнали. Тя не беше от жените, които хранят празни надежди; енергична и съобразителна, тя се различаваше от лекомислените глезли, за които надеждата е нещо като часовник — ако ги нахранят и приютят, сякаш навиват техния механизъм и настроението им веднага се оправя. С пълното съзнание, че е направила фатална грешка, тя се бе покорила на съдбата и хладнокръвно очакваше развръзката.

Следващата събота след заминаването на Трой, за първи път от сватбата си, тя отиде сама в Кастърбридж. Батшеба бавно си пробиваше път сред тълпата селски търговци; обикновено те се събираха пред зданието на Житната борса. И както винаги, гражданите ги наблюдаваха и си мислеха, че биха могли да живеят такъв здрав живот само ако се откажат от надеждите си да станат членове на градския съвет. Неочаквано човекът, който вървеше зад нея, подхвърли няколко думи на спътника си. Слухът на Батшеба беше остър като на диво зверче и тя ясно чу всичко, макар че не можеше да види лицата на говорещите.

— Търся госпожа Трой. Това тя ли е?

— Да, тази млада дама е госпожа Трой — отвърна другият.

— Нося й тъжна вест. Нейният мъж се е удавил.

Като надарена с пророческа дарба, Батшеба изпъшка:

— Не! Не е вярно! Не може да бъде!

След това тя не каза и не чу нищо. Ледената броня на самообладанието, с което се беше прикрила, внезапно се разкъса, чувствата се проявиха отново и я съкрушиха. Пред очите й притъмня и тя падна.

Но не на земята. Мрачният мъж, който стоеше под портала на старата Житна борса и я следеше с очи, чу възклицанието на Батшеба, веднага се озова до нея и успя да я подхване.

— Какво се е случило? — поддържайки Батшеба, Болдуд се обърна към съдбовния вестоносец.

— Мъжът й се е удавил в Лълуиндския залив. Бреговият пазач намерил дрехите му и вчера ги донесъл в Бъдмаут.

Очите на Болдуд заблестяха с особен огън и лицето му почервеня, издавайки вълнението, предизвикано от тайната надежда. В този момент всички погледи бяха устремени към него и безчувствената Батшеба. Той я вдигна на ръце, внимателно оправи гънките на роклята й — като дете, което вдига ранена от бурята птичка и оглежда смачканите й пера. После я понесе по улицата към странноприемницата „Кралски щит“. Там поиска отделна стая и в момента, когато полагаше — толкова неохотно — скъпоценния си товар на дивана, Батшеба отвори очи. Тя си спомни какво се беше случило и промълви:

— Искам да си отида в къщи!

Болдуд излезе от стаята и постоя малко в коридора, докато тя се съвземе. Страшно изненадан и поразен, той бе действал почти несъзнателно, а сега, когато до него достигна смисълът на случилото се, всичко беше вече минало. Няколко райски, блажени мига той беше я държал в обятията си. Има ли значение, че тя не бе почувствала това? Той я бе притискал до себе си; сърцата им бяха туптели заедно.

Болдуд намери прислужницата, изпрати я при Батшеба и излезе на улицата с намерението да изясни всички обстоятелства около това произшествие. Но не успя да научи почти нищо, освен това, което вече беше чул. Тогава той нареди да запрегнат нейния кон в двуколката и когато всичко беше готово, се върна да й съобщи за това. Въпреки че все още беше слаба и бледна, Батшеба вече беше успяла да повика жителя на Бъдмаут, донесъл тази лоша вест. Той й съобщи всичко, което му беше известно.

Сега Батшеба едва ли беше в състояние да управлява кабриолета тъй както на идване и Болдуд най-деликатно предложи да й намери файтонджия или да я откара със своя файтон, който бе по-удобен от нейната кола. Батшеба меко отклони предложението му и фермерът веднага си тръгна.

След половин час с усилие на волята тя се овладя, седна в двуколката и взе поводите — отстрани човек не би могъл да предположи, че нещо се е случило. Тя излезе от града по една криволичеща задна уличка и бавно пое по пътя, без да забелязва нищо наоколо. Когато пристигна в Уедърбъри, вече притъмняваше. Слезе мълчаливо от кабриолета, хвърли поводите на момчето и веднага се качи горе. Лиди я посрещна на стълбищната площадка. Новината беше изпреварила Батшеба с половин час и Лиди въпросително погледна господарката си. Батшеба не каза нищо.

Тя влезе в спалнята, седна до прозореца и размишлява дълго, докато тъмнината я обви и очертанията й се замъглиха. Някой почука на вратата и влезе.

— Какво има, Лиди? — попита тя.

— Мислех, че може би ще трябва да си купите нови дрехи — колебливо отвърна Лиди.

— Какви дрехи?

— Траурни.

— Не, не — бързо възрази Батшеба.

— Но нали все пак трябва да се направи нещо за бедния…

— За сега още не. Мисля, че не е нужно.

— Защо, мем?

— Защото той е жив.

— Откъде знаете? — удивено попита Лиди.

— Не мога да кажа откъде и защо. Но ако беше мъртъв, всичко щеше да е много по-различно, Лиди… Може би щях да науча още някои подробности или щяха да намерят тялото му. С две думи всичко щеше да бъде не такова, каквото е сега… Аз съм съвсем сигурна, че той е жив!

Батшеба твърдо държеше на своето до понеделник, когато две нови обстоятелства разколебаха увереността й. Първо, в местния вестник тя прочете една кратка дописка. Някакъв журналист доказваше, че Трой се е удавил; освен това там се цитираха важните показания на младия доктор Баркър от Бъдмаут, който в писмо до редактора твърдеше, че е бил очевидец на нещастния случай. Той се бил изкачил на скалата в далечния край на залива точно когато слънцето залязвало. Изведнъж видял подхванатия от течението плувец и веднага разбрал, че нещастникът почти няма шансове за спасение, освен ако не е изключително силен физически. После плувецът се скрил зад носа и мистър Баркър изтичал по брега в същата посока. Но когато се изкачил на едно възвишение, откъдето морето се виждало добре, вече било тъмно и нищо повече не могъл да забележи.

Второ, пристигнаха дрехите на Трой, които тя трябваше да огледа и да потвърди, че са негови, въпреки че това отдавна бе направено от хората, запознали се със съдържанието на намерените в джобовете му писма. Колкото и да беше развълнувана, стана й ясно, че Трой се е съблякъл, напълно уверен, че скоро отново ще се облече, и само смъртта би могла да му попречи да направи това.

Батшеба се питаше: „Всички са уверени в неговата смърт; чудно, защо аз не съм?“ Странна мисъл, подсказана от живата още ревност, я накара да изтръпне: Трой я е изоставил и е последвал Фани на другия свят. Ами ако е сложил край на живота си, като е симулирал нещастен случай? Може би работата съвсем не е такава, както си мислят хората. Тя си спомни за проявеното онази нощ разкаяние и мисълта за неговото самоубийство тъй я завладя, че изобщо не помисли за една друга възможност не толкова трагична, но много по-страшна за нея.

Тази нощ Батшеба дълго седя край догарящия огън в камината. Донякъде успокоена, тя взе часовника на Трой, който й бяха върнали с останалите му вещи. Отвори задния капак, както бе направил той преди една седмица, в нейно присъствие. Там лежеше русият кичур — малкият фитил, който предизвика този силен взрив.

— Те си принадлежаха един на друг — проговори Батшеба. — За тях аз съм нищо, тогава защо да пазя нейната коса? — Тя поднесе кичура към огъня. — Не, няма да го изгоря… Ще го запазя за спомен от нея. Бедната! — неочаквано добави тя и дръпна ръката си от камината.