Томас Харди
Далече от безумната тълпа (53)

52.
Пътищата се пресичат

I

Настъпи Бъдни вечер и в Уедърбъри всички говореха само за празненството, което тази вечер устройваше Болдуд. Удивлението на цялата енория предизвикваше не вечерята, която беше нещо обичайно за Коледа, а фактът, че я устройваше Болдуд. Тази новина се струваше на всички толкова странна и невероятна, както ако бяха чули, че в олтара на църквата някой играе крокет или че високоуважаваният съдия излиза на театралната сцена. Празненството обещаваше да бъде наистина весело, в това нямаше съмнение. Този ден от гората донесоха голям клон имел, който закачиха в хола на къщата на стария ерген. После се появиха наръчи бодлива зеленика и бръшлян. От шест часа сутринта до късно следобед в кухнята огънят съскаше, пращеше и хвърляше искри на всички страни. Котелът, тенджерата и трикракото гърне се мяркаха сред дима и пламъците на огнището като Седрах, Мисах и Авденаго^[1] във вавилонската пещ. Без почивка печаха меса, приготвяха всевъзможни сосове.

Когато наближи привечер, от просторния дълъг хол със стълба, която водеше нагоре, изнесоха всички излишни мебели, за да остане място за танци. Цялата вечер в камината трябваше тържествено да гори един неразрязан пън, толкова голям и тежък, че беше почти невъзможно да бъде внесен или изтъркалян в хола. Преди началото на празненството няколко мъже го дотътриха и закрепиха в камината с помощта на вериги и лостове.

Въпреки всичко това в къщата не се чувстваше атмосферата на безгрижно веселие. Никога по-рано стопанинът не бе устройвал такова празненство и сега всичко ставаше някак си насила. Замисляха се грандиозни развлечения, но всичко се правеше от равнодушни наемници, из стаите сякаш витаеше някаква зловеща сянка и нашепваше, че всичко, което става тук, е чуждо, неестествено за този дом и неговия самотен обитател и че то няма да доведе до нищо хубаво.

II

В същото време Батшеба беше в своята стая и се обличаше за тържеството. Тя поиска свещи. Лиди ги донесе и сложи от двете страни на огледалото.

— Не си отивай, Лиди — почти плахо прошепна Батшеба. — И аз не знам защо съм тъй глупаво развълнувана. Никак не ми се ще да ходя на това празненство, но сега вече няма как да откажа. Не съм виждала мистър Болдуд още от есента. Тогава му обещах да се срещнем на Коледа и да поговорим по един важен въпрос, но дори и не съм помисляла, че всичко ще се обърне така.

— Аз обаче ще отида — заяви Лиди, която също се приготвяше за празника, защото Болдуд канеше всички наред.

— Да, разбира се, трябва да се покажа там — съгласи се Батшеба. — Аз съм поводът за този празник и това ми е ужасно неприятно. Но не казвай на никого, Лиди.

— Няма, мем. Значи всичко това е заради вас?

— Да, аз съм виновницата за тържеството. Ако не бях аз, никакъв празник нямаше да има. Повече няма да ти обяснявам, пък и какво да обяснявам? По-добре изобщо да не бях идвала в Уедърбъри.

— Грехота е да говорите тъй. Как може да си пожелавате нещо лошо?

— Не, Лиди. Откакто съм тук, какво ли не се струпа на главата ми. А тази вечер сигурно ще се случи още нещо лошо. Донеси черната копринена рокля и виж дали ми стои добре.

— Няма ли да свалите черното, мем? Вие вдовствате вече четиринайсет месеца, а в такава вечер все пак можете да облечете нещо по-светло.

— Защо? Ще отида в черно, както винаги, защото ако сложа светла рокля, хората ще започнат да говорят, че съм много радостна, а в същност никак не ми е до смях. Не искам да ходя там, но както и да е, помогни ми да се облека.

III

В този час Болдуд също беше пред огледалото. При него бе един шивач от Кастърбридж, който му помагаше да облече новото, току-що донесено сако.

Никога досега Болдуд не се бе показвал толкова взискателен към кройката и въобще тъй придирчив. Шивачът се суетеше около него, оправяше гънките на талията, подръпваше ръкавите, приглаждаше реверите и за първи път в живота си Болдуд търпеливо понасяше това. Преди фермерът се възмущаваше от подобни дреболии, наричаше ги детинщини, но сега той не произнесе никаква философска тирада, не подхвърли никаква хаплива забележка по адрес на човека, който придаваше такова значение на гънките на сакото, като че ли ставаше дума за земетресение в Южна Америка. Най-после Болдуд заяви, че е общо взето доволен, плати и шивачът си тръгна точно когато влизаше Оук с ежедневния доклад.

— Вие ли сте, Оук. Предполагам, ще дойдете довечера. Надявам се добре да се повеселите. Аз реших да не жаля нито пари, нито труд.

— Ще се опитам да дойда, сър. Но може малко да позакъснея — спокойно отвърна Габриел. — Радвам се да ви видя тъй пременен.

— Да… признавам… днес съм в особено добро настроение… весел… дори нещо повече от весел… И като си помисля, че всичко това е толкова мимолетно… Бедите обикновено са ме връхлитали точно в такива моменти — когато съм се отдавал на радостни надежди. По-добре е да се радваш, когато си тъжен, и да се приготвиш за най-лошото, ако си весел. Но това са глупости. Глупости! Може би наистина идва и моят ден!

— Надявам се денят да бъде дълъг и ясен.

— Благодаря ви, благодаря. Но кой знае, може би нямам особени причини да се радвам… И все пак аз се надявам. Това вече е вяра, а не надежда, мисля, че този път няма да се излъжа в очакванията си… Оук, ръцете ми нещо треперят. Не мога да завържа шалчето. Ще ми го завържете ли вие? В същност в последно време не се чувствах много добре.

— Това е много печално, сър.

— О, нищо, нищо! Вържете го както на вас ви харесва. А може би е излязла някоя нова мода за връзване, Оук?

Болдуд се приближи до него и докато Оук се занимаваше с шалчето, фермерът продължи трескаво:

— Габриел, жената изпълнява ли обещанията си?

— Ако не са много трудни за изпълнение.

— А ако е условно обещание?

— Не бих гарантирал, че ще го изпълни — леко язвително отвърна Оук. — Условно! Тази дума е надупчена като решето.

— Не говорете така, Оук. Напоследък сте станали голям присмехулник. Защо? Ние с вас като че ли сме си сменили ролите: аз се превърнах в пълен с надежди младеж, а вие — в разочарован от живота старец. Но все пак, вие как мислите, ще удържи ли на думата си тази жена? Искам да кажа, не да даде обещание да се омъжи, а да каже, че ще обещае да се омъжи след няколко години? Нали вие по-добре познавате жените, кажете ми!

— Боя се, че мнението ви за мен е прекалено добро. Но мисля, че ако иска да поправи някоя обида, жената ще удържи на думата си.

— Е, още не е стигнало дотам, но скоро може би ще бъде точно така, да, точно така — разгорещено прошепна Болдуд. — Аз настоях, а тя като че ли склони и е съгласна да стане моя жена в далечното бъдеще. Това ми е достатъчно. Нима мога да разчитам на нещо повече? Тя си е въобразила, че жената може да се омъжи повторно, но не по-рано от седем години след смъртта на мъжа. Впрочем тя не е уверена в смъртта му, защото нали знаете, тялото му не беше намерено. Може би се съобразява със закона или с религията, но отказва да говори за това. Ала ми обеща… даде ми да разбера, че днес ще се съгласи.

— Седем години! — промърмори Оук.

— Не, не, нищо подобно! — нетърпеливо го прекъсна фермерът. — Пет години, девет месеца и няколко дни. Откакто той изчезна, минаха около петнадесет месеца. Толкова необикновено ли е тя да ми даде дума да се омъжи за мен след малко повече от пет години?

— Как да ви кажа?! Доста дълъг е този срок. Съветвам ви да не разчитате много на това обещание, сър. Спомнете си, че веднъж вече се излъгахте. Може да е била напълно искрена, но все пак… тя е толкова млада!

— Аз да съм се излъгал? Няма такова нещо! — разгорещено възкликна Болдуд. — Тя не е нарушавала никакво обещание, защото никога не ми е обещавала нищо! Уверен съм, че Батшеба държи на думата си и не би ме измамила!

IV

Трой седеше в ъгъла на кръчмата „Белият елен“ в Кастърбридж, пушеше и отпиваше от някаква димяща напитка. На вратата се почука и влезе Пениуейс.

— Е, говори ли с него? — попита Трой и му посочи да седне.

— С Болдуд ли?

— Не. С адвоката Лонг.

— Първо там отидох, но го нямаше в къщи.

— Нямам късмет!

— Аха, така изглежда.

— Все пак не разбирам защо един човек, когото смятат за удавен, макар и да е жив, трябва да носи някаква отговорност. Няма да питам никакъв адвокат. Няма!

— Не е точно така. Щом човекът сменя името си и заблуждава целия свят и жена си, значи той е измамник. Законът го счита за самозванец и мошеник и го преследва.

— Ха, ха. Добре го каза, Пениуейс! — изсмя се Трой, но веднага попита тревожно: — Ти как мислиш, има ли нещо между нея и Болдуд? Кълна се в душата си, не мога да го повярвам! Тя сигурно много ме мрази! Можа ли да разбереш дали го е насърчила с нещо?

— Нищо такова не можах да разбера. Изглежда, той много е хлътнал по жена ви, но за нея нищо не мога да кажа. До вчера не бях чувал нищо определено. Днес разбрах, че тази вечер тя ще отиде на празненството у тях. Хората казват, че изобщо не е влизала в къщата му и не била разменила нито една дума с него от Грийнхилския панаир насам. Но какво ли не говорят хората? Знам само, че тя не го харесва и се отнася с него равнодушно и дори сурово.

— Не съм уверен в това… Тя е красавица, нали, Пениуейс? Признай, че никога не си виждал толкова прелестна, великолепна жена! Честна дума, когато я видях такава, хвана ме яд на самия мен: що за глупак съм, как можах да я оставя за толкова дълго! Но тогава ме спираше проклетото представление в цирка, а сега, слава богу, се отървах от него. — Той всмукна още два-три пъти от лулата, а после добави: — Как изглеждаше тя вчера, когато я видя?

— Ами тя много не ми обърна внимание, но изглеждаше добре. Само така пътьом погледна жалката ми фигура и веднага извърна очи, като че ли видя някое изсъхнало дърво. Тя току-що беше слязла от кобилката си, идеше да погледа как за последен път тази година изстискват ябълки за сайдер. Цялата се беше зачервила, а гърдите й се дигат — спадат, дигат — спадат — много ясно се забелязваше. Момчетата работят с пресата, суетят се около нея и казват: „Пазете се, мем, да не си изцапате роклята.“ А тя: „Работете, не ми обръщайте внимание.“ После Гейб донесе млад сайдер и тя го опита, но не както пият всички хора, а през сламка. „Лиди — казва, — закарай в къщи няколко галона да направим ябълково вино.“ Само че, сержанте, тя ме няма за нищо.

— Трябва да ида и да разбера всичко за нея. Непременно трябва да ида. А Оук, той ръководи всичко, както преди, нали?

— Нещо такова. А също и Долната Уедърбърска ферма. Той управлява всичко.

— За всичко го бива, само дето с нея не му върви.

— Това вече не знам. Знам само, че тя без него не може една крачка да направи. А той го усеща и се държи много независимо. Сигурно и тя си има някои слабости, но аз не забелязах нито една, дявол да го вземе!

— Ех, управителю, та тя стои много над теб и ти трябва да признаеш това. Тя е породиста кобилка… нещо фино. Обаче ако се държиш за мен, тази горда богиня, този великолепен образец на женски пол, тази моя Юнона (някога е имало такава богиня) — пък и никой друг, няма да ти стори зло. Но тази история трябва да се проучи. Както виждам, точно работа за мен.

V

— Как изглеждам, Лиди? — попита Батшеба, приглаждайки за последен път роклята си пред огледалото.

— Отдавна не сте били толкова хубава. Да, сега ще ви кажа кога изглеждахте така — това беше преди година и половина, когато се нахвърлихте върху нас и ни се скарахте, че одумваме вас и мистър Трой.

— Сигурно всички ще си помислят, че съм решила да очаровам мистър Болдуд — прошепна Батшеба. — Поне така ще кажат. Ще можеш ли да ми пооправиш още малко косата? Никак не ми се ходи… но той ще изпадне в отчаяние, ако не отида.

— Каквото и да говорите, мем, но по-скромно от тази рокля ще бъде единствено ако си навлечете някой чувал. Сигурно защото много се вълнувате, изглеждате така красива тази вечер.

— Не мога да разбера какво става с мен: ту съм тъжна, ту съм много весела. Бих искала цял живот да живея сама, както през последната година и половина, на нищо да не се надявам, от нищо да не се боя, на нищо да не се радвам и да не тъжа.

— Ами ако мистър Болдуд ви предложи — представете си! — ако изведнъж ви предложи да избягате с него? Какво ще направите, мем?

— Лиди, престани! — прекъсна я Батшеба. — Не мога да търпя такива шеги! Чуваш ли?

— Извинявам се, мем! Глупав народ сме ние, жените… просто се изпуснах… Но повече няма.

— И дума не може да става да се омъжа още много години. Ако го направя някога, за това ще си има причини, но съвсем не такива, каквито очаквате ти и всички останали. А сега ми подай наметката. Време е да тръгваме.

VI

— Оук — каза Болдуд, — преди да си тръгнете, искам да ви кажа какво мислех в последно време: за споразумението ни за вашето участие в доходите на фермата. Вашият дял от печалбата не е голям, дори е съвсем незначителен, като се вземе пред вид колко малко се занимавам със стопанството и колко много време и внимание отделяте вие. И така, сега, когато животът като че ли ми се усмихва, аз искам да отбележа това и да увелича вашия дял. Ще съставя нов договор, който, смятам, ще бъде по-справедлив. Но сега нямаме време да говорим. Ще го обсъдим по-късно, на спокойствие. Аз реших напълно да се оттегля от управлението на фермата и само да се водя ваш съдружник, а всичко да поемете вие. После, когато се оженя за нея… а аз се надявам… чувствувам… и тогава…

— Не говорете за това, сър — бързо го прекъсна Оук. — Ние не знаем какво ни очаква. Всичко се случва. Както казват хората, човек може да се подхлъзне на всяка крачка… И аз ви съветвам… смятам, че ще ме извините… да не разчитате много на това.

— Знам, знам. Но аз пожелах да увелича вашия дял, защото ви познавам добре. Оук, аз като че ли разгадах вашата тайна: вие питаете към нея по-сериозни чувства, отколкото уважението на управител към господарка. Но вие се държахте като истински мъж, а аз като щастлив съперник — отчасти поради вашето добро сърце. И сега искам да ви покажа, че високо ценя вашата преданост и знам какво ви е струвало да се откажете от нея.

— Благодаря ви, но не е нужно — бързо отвърна Оук. — Както и да е, не съм първият, няма да бъда и последният.

С тези думи Оук излезе. Болдуд му внушаваше безпокойство, защото той отново се убеди, че страстта съвсем не е променила фермера.

Известно време Болдуд остана в стаята сам, облечен и готов да приеме гостите. Суетнята около приготовленията стихна и отстъпи място на тържественото настроение. Той погледна през прозореца. Тъмните силуети на дърветата се очертаваха в небето, преди да ги погълне нощният мрак.

После се приближи до стенния шкаф, отключи го и извади от едно малко чекмедженце кръгъл калъф, колкото кутийка за хапчета. Той смяташе да я пъхне в джоба си, но не можа да се въздържи и я отвори. Там имаше женски пръстен с брилянти, очевидно купен наскоро. Болдуд дълго не сваляше очи от искрящите камъни, но по изражението му се забелязваше, че той съвсем не се любува на пръстена, а само си представя бъдещето на това украшение.

Чу се шум от колела; някой се приближи до парадния вход. Болдуд затвори кутийката, внимателно я пъхна в джоба си и излезе на площадката на стълбището. В този момент старецът, неговият доверен прислужник, се появи долу.

— Гостите пристигнаха, сър. Много народ! И пешком, и на коне.

— Сега ще сляза. Дойде някаква кола. Това госпожа Трой ли е?

— Не, сър. Тя още не е дошла.

Едва Болдуд произнесе името на Батшеба и лицето му се помрачи, но това беше само един жалък опит да прикрие вълнуващите го чувства. Когато се спускаше по стълбите, той барабанеше с пръсти по джоба си, издавайки по този начин своята възбуда.

VII

— Е, добре ли се маскирах? — обърна се Трой към Пениуейс. — Сега съм сигурен, че никой няма да ме познае.

Той закопчаваше тежко, дебело, много старо сиво палто с качулка. Твърдата яка бе вдигната, скриваше врата му и стигаше почти до нахлупената над ушите му пътна шапка.

Пениуейс махна нагара от свещта и започна да оглежда Трой.

— Значи решихте да отидете? — попита той.

— Да отида? Разбира се.

— Защо не й напишете писмо? Вие съвсем се объркахте, сержанте. Когато се върнете, бъдете сигурен, че всичките ви дела ще излязат наяве, а те не са много за пред хората. Ей богу, на ваше място щях да си остана самотника Френсис. Хубавата жена е дар божи, но по-добре да нямате изобщо жена, отколкото да имате най-красивата. Тъй смятам и трябва да знаете, за мен хората ненапразно казват, че съм умна глава.

— Глупости! — изръмжа Трой. — Тя е червива с пари, има къща, ферма, коне и всички удобства, а аз тука карам на сух хлебец — мизерстващ авантюрист! Няма какво да говорим, вече е много късно и това ме радва. Днес ме видяха и ме познаха. Аз щях да се върна при нея още на другия ден след панаира, но ти ме обърка и подплаши с тези приказки за закона и с глупавите си съвети за развод. Но повече няма да отлагам. Какъв беше този дявол, дето ме накара да избягам от нея? Идиотска сантименталност — това беше. Но кой би могъл да помисли, че тя ще поиска да смени името си толкова скоро!

— На ваше място веднага бих се досетил. Такава леконравна жена на всичко е способна.

— Кой си ти, Пениуейс, та си позволяваш да говориш такива неща, а?

— Добре. Но ето какво ще ви кажа: по-добре е да изчезнете пак в чужбина, откъдето дойдохте. Заминавайте, докато не е късно. Няма смисъл да се пъхате между шамарите и да се оставяте да ви оскърбяват само заради удоволствието да живеете с нея. Защото рано или късно всички ще узнаят, че сте играли в цирк, колкото и да се надявате да го запазите в тайна. Бас държа, че ще се вдигне голяма патърдия, ако се появите там — в самия разгар на празника на Болдуд.

— Хм-м. Да. Ако тя е с него, той няма много да ми се зарадва — с мрачна усмивка отбеляза сержантът. — Ще се окажа в ролята на Смелия Алонзо^[2]. Когато вляза, гостите ще се вцепенят, смехът ще замлъкне, веселието ще спре, стаята ще се освети от зловещ син пламък, а червеите — б-р-р-р! Ужасно! Пениуейс, позвъни да ми донесат бренди, нещо много силно ме тресе! Да, какво още? Бастун! Трябва ми бастун!

Пениуейс се оказа в затруднено положение — Батшеба и Трой можеха да се помирят и нямаше да е зле да си осигури подкрепата на мъжа, за да се издигне в очите на жената.

— Понякога ми се струва, че тя продължава да ви обича и все пак е добра по душа — отбеляза той в желанието си да се измъкне от неудобното положение, в което попадна. — Трудно е да се прецени отстрани. Вие, сержанте, разбира се, ще постъпите както решите, а аз съм готов да направя каквото кажете.

— Я да видим колко е часът — каза Трой, след като пресуши чашата. — Шест и половина. Ще вървя спокойно и ще стигна там към девет.