Томас Харди
Далече от безумната тълпа (13)

12.
Фермери — Правило — Изключение

Първото нагледно доказателство за решението на Батшеба да управлява фермата лично, а не чрез доверени лица, беше появата й следващия пазарен ден на житната борса в Кастърбридж.

Ниската дълга зала с греди по тавана, опиращи се на дебели колони, неотдавна удостоена с почетното наименование Житна борса, беше пълна с разгорещено спорещи мъже, които разговаряха на групички по двама-трима. Обикновено говорещият поглеждаше под око слушателя и подсилваше казаното с намигане. Повечето от мъжете носеха ясенови пръчки, които използваха като бастуни, а също и да ръчкат прасетата, овцете или гърбовете на зяпачите, тоест всичко, което им пречеше по пътя за борсата (и поради това заслужаваше подобно отношение). По време на разговорите всеки използваше пръчката за най-различни цели — огъваше я зад гърба си, извиваше я на дъга в ръцете си, опираше се на нея, докато тя се изкриви в полукръг, или бързо я пъхаше под мишница, изваждаше торбичката с мострите и напълваше шепата си със зърно, което, след известни разисквания, хвърляше на пода. Тази процедура, изглежда, беше добре позната на пет-шест съобразителни градски кокошки, които обикновено се промъкваха незабелязано в залата и изчакваха осъществяването на своите надежди с протегнати шии и коси погледи.

Сред тези груби земевладелци се появи една жена — единствената в залата. Тя беше облечена хубаво, дори изящно. Движеше се между мъжете като файтон сред каруци, гласът й звучеше като романс след проповед, носеше се като ветрец покрай нажежени пещи. За да дойде тук, се искаше известна доза решителност — много повече, отколкото бе смятала в началото, — защото още при влизането й шумните разговори утихнаха, почти всички лица се обърнаха към нея, а тези, които вече бяха обърнати, останаха така.

Сред тази тълпа фермери Батшеба познаваше само двама-трима и се насочи към тях. Но ако беше практична жена, каквато смяташе да се покаже, търговията трябваше да върви, независимо от това познава ли хората, или не; и тя в края на краищата придоби достатъчно увереност да разговаря с мъже, които само бегло беше зървала някога. Тя също носеше торбички с мостри и постепенно усвои начина професионално да изсипва зърното в ръка — като по типично кастърбриджски начин вдигаше тясната си длан да покаже зърното.

Нещо неуловимо в очертанията на полуотворените й устни, открили равната редица зъби, и в леко извитите нагоре ъгълчета на устата, когато тя предизвикателно вдигаше лице при пазарлъка с някой висок мъж, подсказваше, че в тази дребна млада жена се крият достатъчно сила и дързост за вълнуващи любовни подвизи. Ала в очите й се забелязваше мекота — неизменна мекота, — която, ако те не бяха тъмни, щеше да ги замъглява; но в нашия случай погледът й беше остър и пронизващ, а мекото изражение на лицето го превръщаше в простодушно-чист.

Странното за такава жена в разцвета на младостта беше, че тя винаги оставяше своите събеседници да изкажат съображенията си докрай, преди да отговори. Когато възникваха спорове за цените, тя твърдо държеше на своето, което беше естествено за един продавач, и подбиваше техните цени, което беше типично за една жена. Но в нейната непреклонност имаше известна гъвкавост, която я разграничаваше от твърдоглавието, а в начина, по който се пазареше, се прокрадваше простосърдечие и това изключваше каквато и да е мисъл за непочтеност.

Фермерите, с които тя не търгуваше (тоест повечето в залата), непрекъснато се питаха един друг: „Коя е тя?“ Отговорът беше:

— Племенницата на фермера Евърдийн. Тя наследи фермата в Горно Уедърбъри, изгони управителя и казва, че ще управлява сама.

Другият човек поклащаше глава.

— Жалко, че е толкова упорита — продължаваше първият. — Все пак трябва да се гордеем с нея. Тя краси старата борса. Уви, много е хубава и скоро някой ще я грабне.

Може би ще бъде нелюбезно да предположим, че новото й занимание в тази необичайна за жена роля привличаше вниманието към нея не по-малко, отколкото нейната красота и грация. Обаче интересът беше всеобщ и този съботен дебют, каквото и да означаваше за Батшеба като фермерка, която купува и продава, несъмнено беше триумф за нея като жена. Наистина това чувство беше толкова очебийно, че от време на време тя прекратяваше преговорите и се понасяше сред тези богове на оранта като малък Юпитер в рокля.

Многобройните доказателства за нейната привлекателност изпъкваха още повече благодарение на едно подчертано изключение. За такива неща жените, изглежда, имат очи и на гърба си. Без да поглежда, Батшеба чувстваше, че в стадото има една черна овца.

Отначало това я озадачи. Ако и от двете страни имаше едно сносно малцинство, всичко щеше да бъде наред. Ако никой не я бе поздравил, щеше да го приеме равнодушно — случваха се такива неща. Ако този мъж й беше обърнал внимание, както всички останали, тя щеше да го приеме като напълно естествено — и друг път е било тъй. Но това многозначително изключение я заинтригува.

Скоро тя успя да разгледа въпросния опърничав мъж. Това беше един джентълмен с рязко очертан римски профил и мургаво лице, което от слънцето изглеждаше като бронзово. Беше строен, с права стойка и сдържани маниери. Но от другите се отличаваше най-много по едно — чувството за собствено достойнство.

Очевидно той неотдавна бе престъпил прага на зрелостта, когато външността на мъжа естествено — а при жените с помощта на изкуствени средства — престава да се променя за десет-петнадесет години, тоест от тридесет и пет до петдесет. На него можеше да се даде всяка възраст в тези граници.

Трябва да кажем, че четиридесетгодишните женени мъже обикновено с щедра готовност и разточителност поглеждат към всяка средно хубава жена, която срещнат. Вероятно — както става с играчите на вист, които играят от любов към изкуството, а не за пари — мисълта, че каквото и да се случи, не ги заплашва опасността да се разплащат, засилва предприемчивостта им. Батшеба беше убедена, че този равнодушен човек не е женен.

Когато търгът приключи, Батшеба се върна при Лиди. Тя чакаше до жълтия кабриолет, с който бяха дошли в града. Лиди запрегна коня и потеглиха. Пакетите с манифактурни стоки, захар и чай бяха натрупани зад тях и по необясним начин — с цветовете, формите и очертанията си — явно показваха, че вече са собственост на тази млада фермерка, а не на търговците.

— Край, Лиди, всичко свърши! Нямам нищо против да отида пак, защото те ще свикнат да ме виждат там. Но тази сутрин беше ужасно — сякаш присъствах на собствената си сватба. Всички ме оглеждаха!

— Знаех си, че така ще бъде — потвърди Лиди. — Мъжете винаги гледат толкова нахално!

— Но там имаше един здравомислещ човек, който предпочете да не си губи времето, за да ме оглежда. — Това бе произнесено небрежно, та Лиди да не се досети за накърненото честолюбие на господарката си. — Много хубав мъж — продължи тя. — Строен, около четирийсетгодишен. Знаеш ли кой може да бъде той?

Лиди нямаше представа.

— Не можеш ли да се досетиш? — разочаровано попита Батшеба.

— Не. Пък и това няма значение, щом като не ви е обърнал внимание. Ако ви беше гледал повече от другите, това вече е друга работа!

Батшеба явно не мислеше като нея и затова продължиха мълчаливо. Скоро ги задмина нисък файтон, който се движеше много по-бързо от тях, теглен от прекрасен чистокръвен кон.

— Но това е той! — ахна Батшеба.

Лиди погледна.

— Този ли? Това е фермерът Болдуд, разбира се! Същият, който идва онзи ден и вие не пожелахте да го приемете.

— Значи фермерът Болдуд — прошепна Батшеба и го погледна, когато той ги задминаваше. Фермерът изобщо не извърна глава. Погледът му беше впит далеч напред, някъде встрани от пътя. Той мина покрай тях невъзмутимо разсеян, сякаш красивата Батшеба въобще не съществуваше.

— Интересен мъж, нали? — отбеляза тя.

— Да, много интересен! Всички казват така — отвърна Лиди.

— Чудно защо е тъй затворен в себе си и безучастен? Толкова равнодушен към всичко наоколо!

— Казват, но това не е сигурно, че още като млад изживял силно разочарование. Зарязала го някаква жена.

— На хората им дай само да говорят! Много добре знаем, че жените рядко правят такива неща. Обикновено мъжете ни зарязват. Мисля, че по характер той е много сдържан.

— И аз тъй мисля, мис. Точно така, по характер и нищо друго.

— Все пак по-романтично е да предполагаме, че е бил зарязан, бедният! Може би се е случило именно това.

— Ами разбира се, точно така. О, да, мис, зарязала го е! Сигурно е така!

— Обаче ние винаги сме склонни да си представяме какво ли не за хората. Не бих се учудила, ако е имало по малко и от едното, и от другото. Нещо средно — отнесли са се жестоко с него, а и той е бил много сдържан и сигурно скучен.

— Божичко! Как може така, мис — по малко и от двете?

— Най-вероятно така е било.

— Ами да, така е. Сигурна съм, че точно така е било. Вярвайте ми, мис, точно това се е случило с него.