Томас Харди
Далече от безумната тълпа (46)

45.
Романтичността на Трой

В полунощ, когато Батшеба избяга, първата работа на Трой беше да закове капака на ковчега, за да не може никой да види Фани и детето. След като направи това, той се изкачи горе, хвърли се облечен на леглото и изпаднал в отчаяние, изчака утринта.

Последното денонощие върху него безмилостно се сипеха ударите на съдбата. Трагичните събития го завариха напълно неподготвен. Ако някой човек реши да промени своето поведение, трябва да води борба не само с вкоренените си навици; обстоятелствата също като че ли се обединяват против него и му пречат да се поправи.

След като получи двадесет фунта от Батшеба, той прибави към тази сума всички свои джобни пари, до последния фартинг — още седем фунта и десет шилинга. С общо двадесет и седем фунта и десет шилинга той тръгна на срещата с Фани Робин.

Когато стигна в Кастърбридж, остави коня и двуколката в една странноприемница. В десет без пет вече седеше на парапета на моста. Часовникът удари десет, но Фани я нямаше. В същност точно в този момент две прислужници в приюта я обличаха в саван — за първи и последен път това скромно създание получаваше помощ от прислужници. Мина четвърт час, половин час. Докато чакаше, Трой си припомни, че за втори път тя не идва на много важна среща с него. Ядосан, той си обеща, че това е за последен път. В единадесет часа, след като беше разглеждал толкова дълго камъните на моста, че можеше точно да каже кой камък къде има лишей, след като беше слушал монотонното плискане на водата долу, докато то не го угнети съвсем, той скочи, отиде в странноприемницата, взе двуколката и обхванат от някаква ожесточена невъзмутимост към миналото и дързост за бъдещето, отиде на конните надбягвания в Бъдмаут.

На хиподрума стигна в два часа и остана там известно време. После се върна в града и се шля там до девет часа. Но образът на Фани непрекъснато го преследваше; тя му се привиждаше такава, каквато се появи пред него в мрачната вечерна дрезгавина последния път, а упреците на Батшеба още звучаха в ушите му. Той се зарече да не залага и сдържа обещанието си. Същата вечер в девет часа, когато излизаше от града, джобовете му бяха олекнали само с няколко шилинга.

Караше бавно към Уедърбъри и чак сега за първи път си помисли, че може би Фани се е разболяла и затова не е дошла на уговорената среща. Този път тя не би повторила грешката си. Той съжали, че не е останал в Кастърбридж да разпита тук-там за нея. Когато пристигна, спокойно разпрегна коня и влезе в къщата, където, както вече видяхме, го очакваше жесток удар.

Веднага щом леко се развидели, Трой се надигна от леглото и без да го е грижа къде е Батшеба, дали е жива или не, слезе долу и излезе през задния вход. Тръгна към църковния двор. Там се поогледа, докато видя един новоизкопан гроб, който беше приготвен предишния ден за Фани. След като вече научи къде е гробът, той забърза към Кастърбридж. Спря само на хълма, където за последен път бе видял Фани жива, и се унесе в кратък размисъл.

Когато стигна в града, Трой хлътна в една малка странична уличка и скоро влезе през двойна порта с надпис „Лестър. Гравюри върху мрамор и гранит“. В двора бяха пръснати каменни плочи с всякакви размери, с издълбани на тях жалейни надписи, но без имена, защото бяха предназначени за хора още живи.

Видът, говорът и постъпките на Трой бяха толкова различни и необичайни, че дори и самият той съзнаваше това. Пристъпвайки към покупката на надгробната плоча, той се държеше като абсолютно непрактичен човек. Не можеше да си наложи да обмисля, пресмята или да икономисва. Овладя го неудържимо желание и той започна да настоява като дете, което иска играчка.

— Трябва ми хубав надгробен паметник — каза той на стопанина на каменоделната, който седеше в малка канторка в дъното на двора. — Дайте ми най-хубавата плоча, която имате, за двайсет и седем фунта.

Това бяха всичките му пари.

— Всичките разходи ли да включва тази сума?

— Всичко. Изрязването на името, закарването до Уедърбъри и издигането на паметника. Но веднага.

— Тази седмица няма да успея да го изработя.

— На мен ми трябва сега.

— Ако искате паметник като тези, дето ги имам на склад тук, в двора, ще стане веднага.

— Добре — нетърпеливо отвърна Трой. — Покажете какво имате.

— Този е най-хубавият, дето имам — каза каменоделецът и отиде под навеса. — Ето. Мраморна плоча, която ще стои изправена, с красиви орнаменти и медальони на съответната тема; в допълнение ето и другата, която се поставя в краката, със същите орнаменти; а това е надгробната плоча. Само полирането на този комплект ми струваше единайсет фунта. Материалът е от най-добро качество. Гарантирам, че ще издържи на дъждовете и студовете поне сто години без нито една пукнатина.

— Колко ще струва всичко?

— Ще издълбая името и ще го закарам в Уедърбъри за сумата, която споменахте.

— Пригответе всичко днес. Сега ще ви платя.

Каменоделецът се съгласи, учудвайки се на това настроение у човек, който не носеше никакви траурни дрехи. Трой му обясни какъв да бъде надписът, плати и си отиде. Следобед той дойде пак и видя, че надписът е почти готов. Почака в двора, докато опаковаха паметника и го натовариха на каруца, която тръгна за Уедърбъри. На двамата работника, които придружаваха паметника, той даде указания в Уедърбъри да попитат къде е гробът на споменатата в надписа особа.

Когато Трой излезе от Кастърбридж, вече беше тъмно. Той вървеше мрачен по пътя, понесъл тежка кошница. От време на време оставяше товара си за малко и спираше да си почине до някой мост или порта. По средата на пътя срещна работниците, които бяха закарали паметника. Той само попита дали са свършили работата и когато получи утвърдителен отговор, продължи.

В десет часа Трой влезе в църковния двор и веднага се насочи към мястото, където сутринта бе видял празния гроб. Той беше до северната фасада на камбанарията, почти скрит от погледите на минувачите. Доскоро на това място имаше само камъни и елшови храсти, но сега то беше разчистено и подготвено за погребения, защото гробището вече ставаше тясно.

Паметникът беше издигнат тук — красив и снежнобял в мрака. Състоеше се от две надгробия, на мястото на главата и краката; съединяваше ги мраморна плоча със запълнена с пръст вдлъбнатина в средата, където можеха да се посадят цветя.

Трой остави кошницата до гроба и изчезна за няколко минути. Когато се върна, носеше лопата и фенер, с който освети плочата, за да прочете надписа. Окачи фенера на най-ниския клон на тисовото дърво, а от кошницата извади луковици и корени — кокичета, зюмбюли, минзухари, теменужки и кичести маргаритки, които щяха да разцъфнат рано напролет; а за лятото и есента — различни сортове карамфили, момина сълза, незабравки, астри, кърпикожух и други цветя.

Трой нареди всички луковици на тревата и с каменно лице започна да ги сади. Кокичетата подреди отвън, до надгробната плоча, а останалите — вътре, в запълнената с пръст вдлъбнатина. Минзухарите и зюмбюлите трябваше да растат в редици; някои от летните цветя посади на мястото на главата и краката на покойницата, момината сълза и незабравките — над сърцето й. Останалите разпръсна навсякъде.

Може би защото в този момент беше много потиснат, Трой не съзнаваше, че в безполезността на тези романтични действия, продиктувани от разкаяние за предишното му равнодушие, има нещо нелепо. Наследил особеностите на характера си от двете страни на Ламанша, в подобни критични положения той демонстрираше типичната английска скованост и характерните за французите липса на чувство за мярка и сантиментална склонност.

Нощта беше облачна, влажна, непрогледна. Лъчите от фенера пронизваха двата стари тиса с особена, озаряваща светлина и като че ли се издигаха в неизмеримите висини, чак до тъмния таван на облаците. Но ето, една голяма капка падна върху ръката му, а скоро друга влетя в отвора на фенера, свещта изпращя и угасна. Трой се чувстваше много уморен и тъй като наближаваше полунощ, а дъждът сигурно щеше да се засили, той реши да довърши работата си на разсъмване. Като опипваше слепешком зида и прескачаше гробовете, най-после той се озова до северната фасада на камбанарията. Тук влезе в покритата галерия на църквата, отпусна се на една пейка и заспа.