Томас Харди
Далече от безумната тълпа (34)

33.
На слънце предвестникът

Мина седмица, а от Батшеба нямаше вест; нито се чу нещо.

Най-после пристигна писмо за Мериан. То гласеше, че работата, за която господарката е отишла в Бат, все още я задържа там; но тя се надява да се върне до жътва.

Измина още една седмица. Започна жътвата на овеса и всички мъже бяха на полето, под едноцветното августовско небе, обгърнати от маранята и късите обедни сенки. Вътре в къщите жужаха само мухите, отвред се чуваше свистенето на косите и съскането на отрязаните класове, които се търкаха един в друг, докато кехлибарените им стъбла падаха тежко при всеки замах. Всяка капка, която не беше сайдер в бутилките и манерките, се стичаше във формата на пот от челата им. Беше незапомнена суша.

Жътварите вече се канеха да се скрият под благодатната сянка на едно дърво до оградата, когато Коган видя тичаща през полето фигура в синьо сако с медни копчета.

— Кой ли е това? — почуди се той.

— Да не й е станало нещо на господарката? — каза Мериан, която връзваше снопи с другите жени (винаги връзваха снопите овес тук). — Щото тая сутрин ми се яви лош знак. Отивам да отключа и хоп — изпущам ключа. Падна на плочите и — на две. А ключ да счупиш е прокоба. Ох, що не си е в къщи господарката.

— Това е Каин Бол — каза Габриел, който точеше сърпа си.

Оук не беше задължен да участва в жътвата, но това време бе най-усилното за всеки стопанин, а овесът беше на Батшеба, затова той помагаше.

— Докарал се е — отбеляза Метю Мун. — Няколко дена не си беше дома, откакто му нагнои пръстът. Казва: „Щом не мога да работя, отпуска си земам.“

— Време само за почивка, временце един път — изправи гръб Джоузеф Пуъграс; защото и той като някои други намираше начин в такива горещини да си почине малко от тежката работа, като използваше незначителни поводи. За него пристигането на Каин Бол в делничен ден с празнични дрехи беше причина от първостепенна важност, за да спре работа. — Доде церях крака си, успях да прочета „Пътешественикът“, а Марк Кларк, кога му беше гноясал пръстът, научи четворката — сега страшно я играе.

— А баща ми едно време нарочно ръката си навехнал — да може да ходи по момите — каза Джан Коган уморено и глухо, като изтри лице с ръкав и килна силно шапката си назад.

Каин приближаваше жътварите и те видяха, че в едната си ръка държи голям комат хляб и шунка, от които отхапваше тичешком, а другата му ръка беше бинтована. Когато стигна до тях, устата му вече беше издута като камбана и той започна силно да кашля.

— Ех, Каини! — смъмри го строго Габриел. — Колко пъти съм ти казвал да не тичаш толкова бързо, когато ядеш? Някой ден ще се задавиш и ще умреш, да, точно така ще стане, Каин Бол.

— Кхъ-кхъ-кхъ! — отвърна Каин. — Един залък ми влезе в кривото гърло, кхъ-кхъ! Така стана, мистър Оук! А ходих в Бат, щото пръстът ми беше забрал. Да, и видях, кхъ-кхъ! …

Веднага щом Каин спомена Бат, всички захвърлиха сърповете и вилите и го наобиколиха. За нещастие криво влезлият залък съвсем не му помагаше да говори и в допълнение той кихна тъй силно, че големият часовник изскочи от джоба му и се залюля пред него като махало.

— Да — продължи той, насочвайки мислите и погледа си към Бат, — най-после и аз видях свят, ей! А видях и нашта господарка, кхъ-кхъ-кхъ!

— Дявол да го вземе, момчето ми! — каза Габриел. — На теб все нещо ти влиза в кривото гърло — никога не можеш да кажеш това, което трябва да кажеш.

— Кхъ! Аха! О, мистър Оук, току-що в стомаха ми влетя една мушица и пак се разкашлях!

— Ами да. Устата ти е винаги отворена, калпазанин неден!

— Много е лошо да нагълташ мушица. Бедното момче! — добави Метю Мун.

— И така, в Бат видя… — подкани го Габриел.

— Видях нашта господарка — продължи младият помощник-овчар. — На расотка с един войник. Вървяха един у един, па после се хванаха под ръка, като влюбена двойчица, кхъ-кхъ!, като влюбена двойчица, кхъ!, като влюбена двойчица… — Той се задъха, като с това загуби нишката на разказа си и се огледа наоколо из нивата, сякаш търсеше нещо да го подсети за какво е говорил. — Тъй де, видях господарката с един войник, кху-у-ъ!

— Уф, калпазанино! — въздъхна Габриел.

— Ще ме извиниш, мистър Оук, ама аз така си говоря — каза Каин Бол, поглеждайки укорително към Оук с насълзени от кашлицата очи.

— На ти малко сайдер, да ти облагне гърлото — каза Джан Коган, извади шише със сайдер, отпуши го и го допря до устата на Каини.

Междувременно Джоузеф Пуъграс неспокойно се замисли за сериозните последствия, ако Каини Бол се задуши от кашлица и историята на преживяванията му в Бат умре заедно с него.

— Аз, както ме гледаш, винаги казвам „да бъде волята божия“, преди да върша нещо — скромно промълви Джоузеф. — Така трябва да правиш и ти, Каин Бол. Това е отлична предпазна мярка и може някога да те спаси от задавяне и смърт.

— Мистър Коган щедро изсипваше сайдера в кръглата уста на страдащия Каини; половината от сайдера изтичаше по външните стени на шишето, а остатъкът се разделяше на две: едната част се изливаше навън, върху брадата му, а другата влизаше в кривото гърло. Момчето отново се разкашля и ороси събралите се жътвари със сайдеров облак, който се издигаше около тях, осветяван от слънцето като мъглица-издихание.

— Колко нескопосно кихаш! Дръж се като хората, бъди по-възпитан, пале недно! — скара му се Коган и дръпна бутилката.

— Влезе ми в носа! — извика Каини веднага щом можа да продума. — Шията ми заля, болния пръст, хубавите копчета и горките ми нови дрехи!

— Сиромашкото, загази с тая кашлица — каза Метю Мун. — А пък аз нямам търпение да изслушам новините! Тупни го по гърба, пастирю!

— Такъв съм си — оплакваше се Каин. — Мама все ми вика да не се вълнувам толкова.

— Вярно, вярно — потвърди Джоузеф Пуъграс. — Семейство Бол са такива едни чувствителни. Познавах дядо му на малкия — такова едно бъзливо беше, нервено, пък скромно и любезно, любезно, не мога ти го описа! Все се червеше, кажи го като мен, па аз това го нямам за лошо!

— О, то въобще не е лошо, мистър Пуъграс — каза Коган.

— Много висшо качество си е!

— Аха. Не обичам да ме хвалят, не обичам — смирено промърмори Пуъграс. — Ма всеки по рождение си е с дарбата си, т’ва е истината. Аз все гледам да не си изтъквам много скромните дарби. Ала човек може ли скри даденото му! Кога съм се раждал, Създателят сигур’ не се е поскъпил на дарби… Стой си под шиника, Джоузеф, крий си светилцето под шиника! Толко’ съм скромен, хора, да се чуди и мае човек! Пък и що ли ми трябват похвали!… Аз си имам Проповедта на планината с календар на светците, там се споменуват имената на някои смирени люде…

— Дядото на Каини беше много умен човек — добави Метю Мун. — Измисли нов сорт ябълка, тя и до ден-днешен се нарича „Ранна Боловка“. Червената ябълка от сорта „Том Пут“ се ашладисва с Ренета, а после с ранозрейка. Вярно, обичаше той да ходи в кръчмата и другаде с една жена и да бъде с нея така, както не му се падаше по закон. Но че беше умен човек, умен беше — дума да няма.

— Кажи сега, Каин — нетърпеливо го подкани Габриел, — какво видя?

— Видях как нашата господарка влиза подръка с един войник в ня’къв парк, дето имаше пейки, храстоляк и цветя — уверено продължи Каини с неясното чувство, че думите му оказват силно въздействие върху Габриел. — Мисля, че войникът беше сержант Трой. Седяха там има-няма половин час, говореха си едно такова умилно и тя изведнъж се разплака жално-жално. Като излизаха от парка, очите й лъскаха и беше бяла като крин; гледаха се галено, явно се бяха сдушили.

Лицето на Габриел изтъня.

— Е, и какво още видя?

— О, много нещо.

— Бяла като крин, а? Сигурен ли си, че беше тя?

— Да.

— Е, и какво още?

— Магазини с големи витрини, големи облаци — на дъжд — в небето и стари дървета по пътя.

— Дръвник! Друго какво ще кажеш? — попита Коган.

— Остави го на мира — намеси се Джоузеф Пуъграс. — Каза ти го момчето, че небето и земята в Батско са си като тукашните. За добро ни е да знаем нещо за чуждите градове. Оставете младото да каже.

— А хората в Бат — продължи Каини — въобще нямат нужда да палят огън, освен за разтуха, щото водата извира от земята вряла, готова.

— Вярно е — потвърди Метю Мун. — Чувал съм и други пътешественици да казват същото.

— Там не пият нищо друго — обясняваше Каин. — Като ги гледам как гълтат тая вода, мисля си, че сигур много им се аресва.

— Нас ни се струва дива работа това, ма ония там си я пият и пет пари не дават — каза Метю.

— А храната, и тя ли изскоква като водата? — попита Коган и намигна.

— Не. Да си ви кажа, това му е лошото на Бат, истина е лошо. Господ не е бил тъй щедър за яденето, както за водата и това беше мъчнотия, едвам я изтърпях, доде бях там.

— М-да, град с чудесии — отбеляза Метю Мун. — Сигур’ и на хората там да им се чудиш.

— Мис Евърдийн и войникът се разхождаха, тъй ли? — попита Габриел, който отново се присъедини към тях.

— Расождаха се, я, и тя беше с една хубава рокля, копринаж, златиста такава, с черна дантела. Толко корава рокля, че може да стои сама, ако трябва, без да има никой вътре. Красота! И косата на господарката беше сресана фантазе. А като светна онова ми ти слънце по копринажа и червения мундур, леле к’во нещоо! Виждаха се в улицата от единия край до другия.

— И после какво? — прошепна Габриел.

— После влязох у Грифин да ми накове табани на обущата. Оттам отидох в сладкарницата на Риг и си купих за едно пени от най-евтините и най-хубавите корави курабийки, а те излязоха мухлясали, ама не сичките. После се разхождах и си ги ядях, и гледам — един часовник колкото подница…

— Но какво общо има това с господарката?

— Мистър Оук, ако ме оставиш да говоря спокойно, ще стигна и дотам! — примоли се Каини. — Извинявай, ама ти сигур пак ще ме объркаш, аз ще се разкашлям и тогава нищо няма да мога да кажа.

— Така де, остави го да говори както знае — намеси се Коган.

Отчаян, Габриел се въоръжи с търпение, а Каини продължи:

— В Бат къщите са огромни и дори делник на улиците има повече хора, отколкото в Уедърбъри на Петдесетница. Влизах в големите църкви и в параклисите. Да видите само как хубаво се моли пасторът! Коленичи долу, сбере ръце, а златните пръстени на ръцете му блестят и хвърлят искри в очите ти. Така е — който се моли хубаво, и пръстени си е спечелил! Колко добре щеше да е да си живеех там.

— Нашият пастор Търдли, сиромахът, няма пари за такива пръстени — замислено продума Метю Мун. — Но пак си е един от най-добрите хора, дето съм срещал. Не ми се вярва бедният Търдли да има някакъв пръстен, дори и най-евтиния калаен или меден. Какво украшение щяха да са за него тия златни пръстени, да се изправи там на амвона, да светят ония ми ти свещи! Но това не е за него, бедния. Да, като си помислиш само как няма равенство на тоя свят.

— Сигурно той не е създаден за украшения — мрачно добави Габриел. — Е, достатъчно, Каини. Сега продължавай, бързо.

— Добре. А модерните пастори са с мустаци и дълги бради — продължи знаменитият пътешественик. — Те досущ приличат на Мойсей и Аарон, и на нас, енориашите, ни се струва, че сме чада Израилеви.

— Така трябва, добре ви се струва — насърчи го Джоузеф Пуъграс.

— А сега в нашата страна има две вери — англиканска и сектантска. Казах си, ще бъда и от двете по равно, затова сутрин ходех в англиканската църква, а следобед — в сектантската.

— Добро момче, разбрано — отбеляза Джоузеф Пуъграс.

— В англиканската пеят молитви и навсякъде блести, стените са изписани с всички цветове на дъгата; а в сектантската говорят проповеди и освен сиво сукно и голи варосани стени, друго няма. И после… вече изобщо не видях мис Евърдийн.

— Защо не каза това по-рано? — страшно разочарован възкликна Оук.

— Ако се хване с тоя мъж, ще съжалява — каза Метю Мун.

— Тя не се е хванала с него — възмути се Габриел.

— Не е толкова глупава, я — добави Коган. — Господарката е разумна, има пипе под тия черни къдри и такова нещо няма да направи.

— Той е от благородно потекло, не е някой недодялан, прост човек — колебливо рече Метю. — Стана войник, щото е луда глава, а на жените такива им харесват.

— Каин Бол — неспокойно се обърна към него Габриел, — можеш ли да се закълнеш с най-ужасната клетва, че онази жена е била мис Евърдийн?

— Каин Бол, ти не си и бебе сукалче — добави Джоузеф с напълно подходящ за разговора гробовен глас, — и знаеш какво е да се закълне човек. Клетвата, дето ще произнесеш и запечаташ с камъка, е ужасна, а нали пророк Матей ни казва, че „върху чиято глава падне клетвата, ще я смаже“.^[1] Сега можеш ли ти пред всичките, дето са събрани тук, да се закълнеш, че казваш истината, както иска пастирът?

— Моля ти се, мистър Оук! — разтревожен от религиозния смисъл на положението, извика Каини и неспокойно огледа наобиколилите го жътвари. — Нямам нищо против да кажа, че е вярно, но за нищо на света няма да река: „Ако не е вярно, в пъкъла да се продъня!“

— Каин, Каин, как не те е срам? — строго рече Джоузеф. — Молят те да се закълнеш със свещена клетва, а ти говориш като проклетия Симей^[2], син на Гера, дето обикалял и злословел. Срамота, момче, срамота!

— Не, аз не злословя. Ти, Джоузеф Пуъграс, само гледаш да ме вкараш в грях. Да, точно така! — разплака се Каини. — Аз исках само да кажа чистата истина, че това бяха мис Евърдийн и сержант Трой. Но ти май искаш да кажа някаква друга, ужасна истина, дето може би не са били те!

— Нищо не може да се разбере — каза Габриел и продължи да жъне.

— Тебе, Каин Бол, май трябва да те изпитат със залък хляб — ако лъжеш, да се задавиш — изпъшка Джоузеф Пуъграс.

Сърповете отново заиграха и класовете зашумяха. Габриел, без да се преструва на весел, не се показваше и особено потиснат. Обаче Коган беше човек врял и кипял в тези работи и когато отидоха на сянка, каза:

— Не се коси и не жали за нея, Габриел. Какво те е грижа чия любима е, като не може да е твоя?

— И аз така си казвах — отвърна Габриел.