Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

14.
Отглас от посланието — Изгрев

Вечерта на свети Валентин Болдуд, както обикновено, седна да вечеря пред пламтящите стари цепеници в камината. На полицата на камината пред него имаше часовник, увенчан с мраморен орел, а между разперените му крила бе честитката от Батшеба. Погледът на ергена се насочваше толкова често натам, че големият червен печат се превърна в кърваво петно върху ретината на очите му. Докато ядеше и пиеше, той продължаваше да вижда във въображението си отпечатаните на честитката думи, въпреки че те бяха твърде далеч, за да може да ги прочете.

ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Дръзкото предизвикателство наподобяваше някои кристали, които са безцветни, но приемат цвета на околните предмети. В тихия салон на Болдуд, където нямаше място за нищо несериозно и през цялата седмица витаеше атмосферата на пуританска неделя, написаното на честитката изгуби шеговития си тон и вместо на игра, прозвуча с дълбока, тържествена внушителност.

Още с получаването на посланието тази сутрин Болдуд почувства, че хармонията на живота му бавно започва да се изменя, подчинявайки се на някакво сладко, вълнуващо чувство. За сега това му въздействаше смътно обезпокоително, както първите водорасли, които Колумб забелязал в морето[1] — нещо нищожно малко, но открило безкрайни възможности.

Картичката трябваше да има подател и подбуда. Болдуд, разбира се, не знаеше, че поводът няма абсолютно никакво значение за подателя. Той и не допускаше подобно нещо. Озадаченият от някоя постъпка човек трудно може да си представи, че за нейното следствие няма значение дали тя е извършена с подтик отвътре, или е подсказана от случайността — това не променя резултата. Огромната разлика между заплитането на една верига от събития и направляването на вече започнали събития в определена посока е незабележима за пострадалия от изхода на въпросните събития човек.

Преди да си легне, Болдуд пъхна честитката в рамката на огледалото. Дори когато беше с гръб към нея, той усещаше присъствието на картичката. За пръв път в живота на Болдуд се случваше подобно нещо. Същата замая, която го караше да смята това за мотивирано действие, не му позволяваше да го приема за дръзка шега. Той отново погледна към огледалото. Под тайнственото въздействие на нощта образът на непознатата изплува пред самотния мъж. Нечия ръка — женска ръка — беше погалила нежно листа с написаното там негово име; очите й, които той още не е виждал, са проследили всяка извивка на думите; помислите й са били устремени към него. Защо е мислила за него тя? Устата й — какви са нейните устни, червени или бледи, пълни или свити? — е добила по-особен израз, докато перото се е движело — ъгълчетата й са потрепвали; какъв ли е бил този израз?

Представата за пишеща жена като илюстрация към написаното не притежава индивидуалност. За него тя беше такъв неясен образ, а пък и в момента самата му вдъхновителка спеше дълбоко, далеч от всякакви мисли за любов и любовни послания. Когато Болдуд задрямваше, тя приемаше облик и преставаше да бъде видение: когато се пробуждаше, картичката потвърждаваше съня.

Тази нощ луната светеше по необикновен начин. Прозорецът пропускаше само отраженията на нейните лъчи с променена от снега посока. Бледото сияние се насочваше нагоре, причудливо осветяваше тавана, хвърляше неочаквани сенки и озаряваше ъгли, обикновено скрити в сянка.

Болдуд беше развълнуван не толкова от съдържанието на посланието, колкото от самия факт на неговото получаване. Неочаквано му хрумна да провери дали в плика няма още нещо. Скочи от леглото, огрян от призрачната лунна светлина, взе плика, извади от него картичката, после го разтърси и погледна вътре. Нямаше нищо. И отново, както бе правил стотици пъти през изминалия ден, той впери очи в изпъкващия червен печат.

— Ожени се за мен — високо произнесе той.

Сериозният и сдържан фермер затвори посланието и го пъхна в рамката на огледалото. Там видя бледото си, сякаш не от този свят лице. Устните му бяха плътно стиснати, широко отворените му блуждаещи очи гледаха с поглед, който блуждаеше другаде. Смутен и недоволен от силното вълнение, което изпитваше, той си легна отново.

Зазоряваше се. Когато Болдуд стана и се облече, беше толкова рано, че въпреки ясното безоблачно небе, всичко изглеждаше сумрачно като в навъсен облачен ден. Той слезе долу, излезе и тръгна към вратичката, която водеше към полето. Когато стигна до оградата, облегна се на нея и хвърли поглед наоколо.

Слънцето изгряваше бавно, както обикновено става през зимата; небето — теменужено в зенита, беше оловносиво на север и навъсено на изток, където над заснежения склон — или пасбището на Горно Уедърбъри — само едната му половина светеше без лъчи, като червен огън без пламък, осветяващ бяло огнище. Това явление беше толкова далеч от залеза, колкото детството прилича на старостта.

В двете други посоки полето и небето бяха до такава степен уеднаквени по цвят от снега, че от пръв поглед беше трудно да се каже къде е хоризонтът. И тук се забелязваше същата неестествена размяна на местата на светлината и сянката, която съпътства пейзажа, когато земята започва да свети силно — нещо характерно за небето, — а земните сенки се издигат нагоре. Ниско на запад висеше бледата губеща се луна, вече помътняла, жълто-зеленикава като стар месинг.

Болдуд вяло забелязваше как студът е втвърдил и изгладил повърхността на снега и как сега той лъщеше на червеникавата утринна източна светлина с блясъка на полиран мрамор. На някои места от склона сковани в лед увехнали тревички стърчаха през гладката светла покривка като усукани нежни парченца старо венецианско стъкло. Отпечатъците от стъпките на няколко птици, които бяха подскачали по още мекия сняг, сега бяха замръзнали в някаква мимолетна неизменност. Той чу приглушен шум от колела и се обърна към пътя. Идеше пощенската кола — раздрънкана двуколка, която всяко подухване на вятъра можеше да отнесе. Пощенският раздавач му подаде едно писмо. Болдуд го взе и разкъса плика, очаквайки още едно анонимно писмо — до такава степен човек разчита на случая, когато се надява станалото да се повтори.

— Мисля, че не е за вас, сър — каза раздавачът, когато видя какво прави Болдуд. — Името на получателя не е написано, но ми се струва, че е за вашия пастир.

Тогава Болдуд погледна адреса.

Уедърбърската ферма. Близо до Кастърбридж За новия пастир

— О, прав сте, не е за мен. Не е и за моя пастир. Това е за пастира на мис Евърдийн. Занесете го на него — на Габриел Оук — и му кажете, че съм го отворил по погрешка.

В този миг горе на хълма, на фона на червеникавото небе, се очерта една фигура като черен фитил в пламъка на горяща свещ. После тя се раздвижи напред-назад, започна бързо и решително да минава от едно място на друго и да пренася някакви плоски квадратни предмети, които пропускаха слънчевите лъчи. Следваше я друга, малка четирикрака фигурка. Високата фигурка беше на Габриел Оук; малката — на кучето Джордж. Пастирът пренасяше плетени заграждания за сняг.

— Чакайте! — извика Болдуд. — Онзи човек горе е пастирът. Аз ще му занеса писмото.

За Болдуд това не беше просто писмо, адресирано до друг, а възможност. Той излезе на заснеженото поле и по съсредоточения израз на лицето му се виждаше, че е замислил нещо. В същото време Габриел започна да се спуска по десния склон на хълма. Меденочервената слънчева светлина грейна в същата посока и лъчите докоснаха далечния покрив на пивоварната на Уорън — накъдето се бе насочил пастирът. Болдуд тръгна натам.

Бележки

[1] През 1492 година Христофор Колумб прави първото си пътешествие към Новия свят, чието съществуване му е подсказано от плуващите във водата водорасли.