7.
Разпознаването — Плаха девойка
Батшеба се отдръпна в сянката. Тя не знаеше какво да прави — да се радва на неочакваната среща или да се тревожи от неловкото положение, в което изпадна. Имаше място за съжаление, а също и за известно задоволство: първото за положението, в което се намираше той, второто — за нейното. Тя не се смути много, а си припомни неговото обяснение в любов на Норкомбския хълм само за да си даде сметка, че почти е забравила за това.
Да — тихо отвърна тя, но после обърна важно леко поруменялото си лице. — Търся пастир, но…
— Тъкмо такъв човек ни трябва, мем — уверено се намеси един селянин.
Знаем, че убедеността подхранва убеждението.
— Да, наистина! — въодушевено потвърди втори.
— Ами да, разбира се. Напълно подходящ! — ентусиазирано добави трети.
— По-добър от него няма да намерите — разгорещено допълни четвърти.
— Тогава кажи му да говори с управителя — нареди Батшеба.
Отново всичко се върна в релсите на практичното. А може би тази среща щеше да получи подобаващата й романтична окраска, ако условията бяха по-подходящи — лятна вечер, уединение…
Посочиха управителя на Габриел и той (усмирявайки тупкането на сърцето си, когато разбра, че тази странно предрешена Астарта е само нов образ на познатата ни възхитителна Венера) се отдели с него да уговори необходимите условия за започване на работа.
Огънят угасна.
— Хей, хора — извика Батшеба, — след тази непредвидена работа трябва да се подкрепите. Елате у дома на почерпка!
— Щом черпите, можем да хапнем и пийнем туй-онуй, ако изпратите нещо в пивоварната на Уорън — отвърна един от тях. — Там ще ни бъде по-удобно.
Батшеба се отдалечи в тъмнината, а мъжете тръгнаха по двама, по трима към селото. Оук и управителят останаха при стога.
— Вече уговорихме всичко за твоята работа. Трябва да си вървя. Лека нощ, пастирю.
— Можете ли да ми помогнете да намеря подслон? — попита Габриел.
— Не мога — отвърна управителят, отдръпвайки се от Габриел като християнин, който се измъква покрай дискоса, когато не иска да даде своята лепта. — По този път ще стигнеш до пивоварната на Уорън, където всички отидоха да се гощават. Сигурно някой от тях ще те упъти къде да намериш подслон. Лека нощ, пастирю.
Управителят, който явно се страхуваше да засвидетелства каквато и да е любов към ближния си, тръгна нагоре по хълма. Оук се запъти към селото, все още удивен от случайната среща с Батшеба, щастлив, че е близо до нея, и озадачен от бързината, с която неопитното момиче от Норкомб се бе превърнало в спокойна, властна жена. На някои жени им трябва само непредвиден случай, за да разберат, че са създадени да управляват.
Принуден да смири мислите си, за да не изгуби пътя, той стигна до оградения със зид черковен двор и го заобиколи. Там растяха няколко големи вековни дървета. Меката дори през зимата трева заглуши стъпките му. Когато стигна до най-голямото корубесто дърво, което изглеждаше като патриарх даже сред тези стари великани, забеляза зад него някаква фигура. Габриел продължи и след малко случайно ритна едно камъче. От шума неподвижната фигура трепна. Това беше слабичка, съвсем леко облечена девойка.
— Добър вечер — приветливо поздрави Габриел.
— Добър вечер — отвърна тя.
Гласът беше изненадващо пленителен, тих мелодичен напев, който говореше за любов — най-обикновен, когато го описваме, но необикновен, когато го слушаме.
— Ще ви бъда много благодарен, ако ми покажете пътя за пивоварната на Уорън — продължи Габриел, като главната му цел беше да получи необходимото упътване, но все пак нямаше нищо против да послуша още малко сладката музика на гласа й.
— На прав път сте. Пивоварната е там, в подножието на хълма. А вие знаете ли?… — момичето се поколеба и продължи. — Знаете ли докога е отворен ханът „Еленова глава“? — Изглежда, учтивостта на Габриел я спечели, а той беше пленен от модулациите на гласа й.
— Изобщо нямам представа къде може да е този хан, нито докога е отворен. Да не би да смятате да отидете там сега?
— Да… — Жената отново се поколеба. Разговорът беше приключил и тя го продължи, може би повече водена от несъзнателното желание да прикрие смущението си с една нищо незначеща фраза. Разбира се, следващите й думи прозвучаха съвсем наивно, защото тя явно искаше да добави още нещо. Тъй постъпват простодушните хора, когато им се налага да действат предпазливо и тайно. — Вие не сте от Уедърбъри, нали? — стеснително попита тя.
— Не. Аз съм новият пастир. Току-що пристигнах.
— Само пастир! А по обноските изглеждате почти като фермер.
— Само пастир — глухо и решително повтори Габриел. Мислите му бяха насочени към миналото, а очите му — в нозете на девойката, където съзря някакво вързопче. Тя, изглежда, забеляза погледа му, защото се обърна умолително към него:
— Нали няма да кажете в селото, че сте ме видели тук? Поне до един-два дни?
Щом не искате, няма да кажа — обеща Габриел.
— Много ви благодаря — въздъхна девойката. — Аз съм много бедно момиче и не искам хората да ме одумват. — Тя млъкна и потрепери.
— В такава студена нощ трябва да имате поне наметало — отбеляза Габриел. — Съветвам ви да се приберете някъде на топло.
— О, не. Продължете си пътя, ако нямате нищо против. Много ви благодаря за съвета.
— Ще си продължа пътя — рече той и добави тактично: — Виждам, че сте закъсала. Може би ще приемете тази дреболия от мен. Само един шилинг, но това е всичко, което мога да ви дам.
— Да, ще го приема — признателно отвърна непознатата.
Тя протегна ръка и Габриел направи същото. Когато ръцете им се докоснаха, преди да беше предадена монетата, се случи нещо дребно, но то говореше много. Пръстите на Габриел докоснаха китката на младата жена. Пулсът й туптеше с трагична напрегнатост. Габриел често бе забелязвал същото ускорено, тежко пулсиране по бедрените артерии на преуморени агнета. Това говореше за прекомерното изтощение на жизнената енергия и силите, които, съдейки по крехкото телосложение на девойката, съвсем не бяха големи.
— Какво ви е?
— Нищо.
— Не. Има нещо!
— Не, не, не! На никого не казвайте, че сте ме видели!
— Добре. Няма да казвам. Лека нощ.
— Лека нощ.
Девойката остана неподвижна до дървото, а Габриел се спусна към село Уедърбъри или както понякога го наричаха — Лоуър Лонгпадъл[1]. Той си помисли, че с докосването до ръката на това слабо и крехко същество е попаднал в сянката на една дълбока печал. Но на истинската мъдрост е присъщо да смекчава първите впечатления и Габриел се постара да забрави за тази среща.
