Томас Харди
Далече от безумната тълпа (40)

39.
Завръщане у дома — Викът

Между Кастърбридж и Уедърбъри, на около три мили от града, главният път минава през Ялбърския хълм. Това е една от дългите стръмни височини, които много често се срещат по пътищата на тази хълмиста част от Южен Уесекс. На връщане от пазар фермерите и другите селски първенци, които пътуваха с коли и кабриолети, обикновено слизаха в подножието на хълма и се изкачваха на върха пешком.

Една октомврийска съботна вечер кабриолетът на Батшеба бавно пълзеше нагоре по склона. Тя се бе отпуснала на задната седалка, а долу до нея крачеше строен, добре сложен млад мъж, облечен в необичайно елегантен фермерски пазарен костюм. Въпреки че ходеше пеша, той държеше юздите и камшика и от време на време плясваше леко ухото на коня просто за да го ободри. Това бе мъжът й, бившият сержант Трой, който с нейните пари се бе откупил от армията и постепенно се превръщаше в енергичен напредничав фермер. Хората с установен начин на мислене все още продължаваха да го наричат при среща „сержант“. До известна степен това се дължеше на красивите, добре поддържани мустаци и стегнатата стойка, останала му от военното обучение.

— Да, ако не беше този проклет дъжд, много лесно щях да спечеля двеста фунта, любов моя — говореше той. — Разбираш ли, дъждът обърка всичките ми карти! Както пише в една книга, която някога четох, в нашата страна лошото време е повествование, а ясните дни — само редки отклонения от него. Не е ли вярно това?

— Но през есента времето винаги е променливо.

— Е, да. В същност тази есен надбягванията са разорителни за всички. Никога не съм виждал такова чудо! Мястото до Бъдмаут е открито, същински пущинак, близо до крайбрежните пясъци. И пред нас се люшкаше сивото море — истинска мокра напаст. Вятър и дъжд! Велики боже! А тъмнина! Още преди да почне последната гонка, беше тъмно като в шапката ми. Беше само пет часът, а конете можеха да се видят чак когато стигаха до стълба, да не говорим за цветовете на жокеите. Под копитата на конете кал, тежка като олово; и най-опитният човек не можеше да съди. Вятърът раздуха коне, жокеи и зрители като кораби в морето. Няколко трибуни се обърнаха и нещастните хорица изпълзяха на четири крака. В съседната нива хвърчаха поне една дузина шапки. А Пимпърнъл загази само на шестдесет ярда от финала и като видях, че Полиси я изпреварва, сърцето ми просто заблъска в ребрата, уверявам те, любов моя!

— Искаш да кажеш, Франк — тъжно промълви Батшеба с мъчително глух, безцветен и просто неузнаваем шепот в сравнение с живия, звучен глас от изминалото лято, — че за един месец си загубил повече от сто фунта за тези ужасни надбягвания? О, Франк, това е жестоко! Просто безумно е от твоя страна така да прахосваш парите ми. Ще трябва да се откажем от фермата, така ще свърши всичко.

— Глупости! Какво жестоко има тук? Хайде, стига. Ами да, сега пак ще пуснеш фонтанчетата. Ти само това си знаеш.

— Обещай ми, че няма да ходиш в Бъдмаут следващата седмица! Обещаваш ли? — помоли го тя. Малко й оставаше да се разплаче, но се овладя.

— Не виждам защо трябва да ти обещавам. Дори смятах, ако времето е хубаво, да взема и теб.

— За нищо на света! По-скоро ще ходя пеш сто мили в обратна посока. Дори името на този град ми е омръзнало!

— Дали ще отида на надбягванията, или не, няма нищо общо с разговора ни. Всички залагания се правят много преди започването на надбягването, можеш да ми вярваш. Също така ние нищо няма да променим, ако отидем или не отидем там следващия понеделник.

— Нима искаш да кажеш, че си заложил и на следващите надбягвания? — отчаяно възкликна тя.

— Престани! Не ставай глупава! Не бързай, всичко ще чуеш. Батшеба, къде изчезна дързостта ти, твоята смелост? Кълна се, ако знаех, че под цялата тази самоувереност се крие толкова нерешителност, никога нямаше… ти знаеш какво.

След неговия отговор Батшеба рязко се обърна и очите й проблеснаха негодуващо. Те продължиха мълчаливо. От клоните на дърветата, които образуваха нещо като покрив над пътя, пред тях се ронеха първите есенни листа.

На билото на хълма се появи жена. Хребетът беше толкова стръмен, че тя почти се бе изравнила със съпрузите, когато те я забелязаха. Трой се бе приближил до кабриолета, за да се качи отново и вече вдигаше крак към стъпалото, когато жената мина зад него.

Въпреки че полумракът се сгъстяваше и под дърветата беше тъмно, Батшеба ясно видя бедното облекло и тъжното лице на жената.

— Извинете, сър, знаете ли кога затварят Кастърбриджския приют? — обърна се непознатата към Трой, който беше застанал с гръб към нея.

Сепнат от гласа й, той забележимо трепна. Все пак, изглежда, Трой запази достатъчно самообладание и не се поддаде на порива да се обърне веднага и да я погледне.

— Не зная — глухо отвърна той.

Когато чу отговора му, жената бързо вдигна глава, впери поглед в профила му и позна войника, облечен като фермер. На лицето й се появи някакво сложно изражение, едновременно на радост и страдание. Тя извика истерично и рухна на земята.

— О, бедната! — възкликна Батшеба и понечи да слезе.

— Стой горе и наглеждай коня! — властно отсече Трой, като й подхвърли юздите и камшика. — Карай до върха. Аз ще се погрижа за жената.

— Но аз…

— Чуваш ли какво ти казвам? Хайде, Попит!

Конят, двуколката и Батшеба продължиха нагоре.

— За бога, как се озова тук? Аз мислех, че си отишла накрай света или си умряла! Защо не ми писа? — с непривичен за него ласкав тон Трой говореше бързо на жената, докато я вдигаше на крака.

— Страхувах се да ти пиша.

— Имаш ли пари?

— Не.

— Боже милостиви! Защо не нося повече пари у себе си сега! Ето, бедната ми, само това имам. Давам ти всичко, до последния фартинг. Аз нямам никакви пари, само това, което ми дава жена ми, нали разбираш? А сега не мога да поискам.

Тя не отговори.

— Имаме съвсем малко време — продължи Трой. — А сега слушай. Къде ще отидеш тази нощ? В Кастърбриджския приют?

— Да, смятах да отида там.

— Няма да ходиш там. Не, чакай. Може би само за тази нощ. Нищо повече не мога да измисля, проклета съдба! Тази нощ ще преспиш там и ще останеш до утре. Понеделник ми е първият свободен ден. Понеделник сутринта точно в десет часа ще се срещнем извън града, на кастърбриджския мост. Ще донеса всичките пари, които мога да намеря. И от нищо няма да имаш нужда, аз ще се погрижа за това, Фани. После ще те настаня някъде. Довиждане до понеделник. Аз съм животно, знам. Но… довиждане!

Когато стигна до превала, Батшеба се обърна. Жената беше на крака и Батшеба видя как тя се отдалечи от Трой, почна да се спуска с неуверени крачки по хълма и отмина третия пътен камък. До Кастърбридж оставаха три мили. Трой бързо настигна кабриолета, седна до жена си, пое юздите от нейните ръце и без да каже нищо, шибна коня. Той беше много развълнуван.

— Знаеш ли коя е тази жена? — попита Батшеба и го погледна изпитателно.

— Да — отвърна той и смело издържа на погледа й.

— Така си и мислех — предизвикателно отбеляза тя, без да сваля поглед от него. — Коя е тя?

Трой съобрази, че нито една от двете жени няма да спечели от откровеността му.

— Не ни е близка. Познавам я по лице.

— Как се казва?

— Откъде да знам?

— Мисля, че знаеш.

— Можеш да мислиш каквото си щеш. — Изречението беше завършено с ловък удар с камшика по хълбока на Попит и животното препусна. Нищо повече не беше казано.