Томас Харди
Далече от безумната тълпа (31)

30.
Зачервени бузи и разплакани очи

След половин час Батшеба беше у дома си. Свещите осветиха зачервеното й развълнувано лице, което в последно време често биваше в това състояние. В ушите й още звучаха думите, които каза Трой на раздяла. Той я изпрати чак до вратата и там й съобщи, че заминава за два дни в Бат при свои приятели. И я целуна за втори път.

Справедливостта изисква да поясним един факт, който стана известен доста по-късно: появяването на Трой така бързо и своевременно на пътеката онази вечер определено не беше предварително уговорено. Той беше предложил, тя бе забранила; и единствено опасявайки се, че Трой все пак може да дойде, тя беше отпратила Оук, защото в този момент никак не й беше приятна мисълта за една евентуална среща между тях.

Тя се отпусна на стола, възбудена и смутена от новите си разтърсващи преживявания. После скочи решително и взе от масичката писмените принадлежности.

За три минути, без да спира и да се замисля, тя написа писмо на Болдуд, в което спокойно, но твърдо заявяваше, че е обмислила предложението, за което той е бил така добър да й остави достатъчно време. Последното й решение е, че не може да се омъжи за него. На Оук беше казала, че смята да почака с окончателния отговор, докато Болдуд се върне. Останала сама, Батшеба разбра, че не може да отлага.

Невъзможно беше да изпрати писмото веднага, това можеше да стане чак сутринта. Все пак, за да преодолее чувството за неловкост и както се казва, да превърне думите в дела, тя стана да го занесе на някоя от жените в кухнята.

Но спря в коридора. От кухнята долиташе разговор, в който ставаше дума за нея и Трой.

— Ако се оженят, тя ще остави фермата.

— Не ще и дума, весело ще си живее, но сигурно не с много радост. Тъй си мисля.

— Е, ако аз се оженя за някой поне наполовина като него, няма да е зле.

Батшеба беше достатъчно разумна, за да приеме сериозно казаното от своите прислужници, но беше жена и не можеше да остави така това, което чу. Тя нахлу в кухнята.

— За кого говорите? — попита тя.

Всички млъкнаха. Най-после Лиди каза откровено:

— За вас говорихме, мис.

— Така си и мислех! Мериан, Лиди и Темперанс, забранявам ви да говорите такива неща. Вие знаете, че мистър Трой не ме интересува. Някого друг да, но не и мен. Всички знаят колко го мразя. Да! — повтори дръзката девойка. — Мразя го!

— Знаем, че го мразите, мис — каза Лиди. — И ние също го мразим.

— Аз също го мразя — потвърди Мериан.

— Мериан! О, вероломна жено! Как можеш да говориш такива отвратителни неща? — ядосано попита Батшеба. — Тази сутрин се възхищаваше от него, а сега? Да, Мериан, ти се възхищаваше от него!

— Да, мис, но тази сутрин и вие се възхищавахте от него. Той е хаймана и разпътник и вие сте права да го мразите.

— Не е хаймана и разпътник! Как се осмеляваш да ми казваш това в лицето!? Аз нямам право да го мразя, нито ти, нито който и да е. Но аз съм глупачка! Какъв ми е на мене той? Нали знаете, че не ми е никакъв! Никак не ме е грижа за него и не съм аз тази, която ще защищава доброто му име. Запомнете това и ако някоя от вас каже само една дума против него, веднага ще я изгоня!

Тя хвърли писмото и се втурна обратно в стаята си с разтуптяно сърце и просълзени очи. Лиди я последва.

— О, мис! — въздъхна благодушната Лиди, нажалено поглеждайки лицето на Батшеба. — Много се извинявам, че така погрешно ви разбрах! Съвсем не предполагах, че той ви харесва. Но сега, както виждам, това вече не е така.

— Затвори вратата, Лиди.

Лиди затвори вратата и продължи:

— Хората винаги говорят такива глупости, мис. Отсега нататък ще отговарям: „Разбира се, че една такава лейди като мис Евърдийн не може да го обича.“ Точно така ще го казвам на всички, черно на бяло.

Батшеба извика:

— О, Лиди, как може да си толкова глупава? Не можеш ли да отгатнеш? Не виждаш ли? Ти жена ли си?

Невинните очи на Лиди се разшириха от учудване.

— Да, ти сигурно си сляпа, Лиди! — дръзко замечтана и опечалена продължи Батшеба. — Обичам го безумно, измъчвам се и страдам! Но ти не се плаши, макар че такава като мен сигурно може да уплаши всяка жена. Ела по-близо до мен, по-близо. — Тя прегърна Лиди. — Трябва да го кажа на някого, иначе няма да издържа! Не ме ли познаваш достатъчно вече? Не разбираш ли какво означава това мое жалко отрицание? О, боже, каква лъжа беше то! Но небето и моята любов ще ми простят. Не знаеш ли, че когато една жена обича, тя може и да излъже? Излез от стаята, искам да остана сама.

Лиди тръгна към вратата.

— Лиди, ела тук! Закълни ми се най-тържествено, че той не е лекомислен човек; че това, което говорят за него, е лъжа!

— Но, мис, как мога да се закълна, че не е, когато…

— Ах, ти, жестоко момиче! Как можеш да бъдеш толкова коравосърдечна и да ми повтаряш това, което говорят всички! Ти си безчувствена… Но ако ти или някой друг в селото или в града посмее да говори, ще си има работа с мен! — Тя стана и закрачи от камината до вратата и обратно.

— Не, мис. Аз няма… Аз знам, че не е вярно! — прошепна Лиди, изплашена от необичайния жар в думите на Батшеба.

— Ти се съгласяваш с мен само за да ми угодиш. Но, Лиди, той не може да бъде лош, както казват хората. Чуваш ли?

— Да, мис. Да.

— И не вярваш, че той е лош човек?

— Не зная как да ви отговоря, мис — рече Лиди и се разплака. — Ако кажа „не“, вие няма да ми повярвате; ако кажа „да“, ще се разсърдите!

— Кажи, че не вярваш! Кажи, че не вярваш!

— Не вярвам да е чак толкова лош, колкото се говори.

— Той изобщо не е лош… О, божичко, колко съм безпомощна! — отпаднало и несвързано изпъшка Батшеба, без да я е грижа за присъствието на Лиди. — По-добре въобще да не го бях срещала! Любовта винаги е мъчение за жената. Никога няма да простя на бога, че ме е създал жена. Колко скъпо трябва да плащам за красотата си. — Тя внезапно се обърна към Лиди. — Лидия Смолбъри, запомни, че ако разкриеш някому дори една думичка от това, което чу сега в тази стая, никога вече няма да ти се доверявам, няма да те обичам и няма да те оставя при мен — дори за минута!

— Не искам нищо да разкривам — рече Лиди с женско достойнство в съответно умален вид, — но повече не желая да оставам при вас. И ако нямате нищо против, ще напусна след жътва, а може би още тази седмица, или даже днес… И смятам, че с нищо не съм заслужила такова отношение! — каза величествено дребната Лиди.

— Не, Лиди, трябва да останеш! — тонът на Батшеба с удивителна непоследователност премина от надменност към молба. — Не обръщай внимание на превземките ми. За мен ти не си прислужница, а приятелка. Миличка Лиди, откакто сърцето ми съвсем се обърка, просто не знам какво да правя! Докъде ли ще стигна? Сигурно съвсем ще се оплета! Понякога си мисля дали не ми е писано да умра в просешки приют. О, боже, толкова съм самотна.

— Няма да обръщам внимание на нищо, нито пък ще ви напусна! — изхлипа Лиди и поривисто целуна Батшеба. После Батшеба целуна Лиди и всичко беше пак наред.

— Лиди, аз не плача често, нали? Но ти ме разплака — прошепна тя и се усмихна през сълзи. — Ще се опиташ да мислиш за него като за добър човек, нали, мила Лиди?

— Добре, мис, ще се опитам.

— Той е един сериозен човек, който се е поотпуснал, разбираш ли? А това е по-добре, отколкото при някои хора, които се отпускат съвсем сериозно. Имам чувството, че аз съм такава. Обещай да пазиш моята тайна, обещай ми, Лиди! И не казвай на никого, че съм плакала за него, защото много ще ме изложиш. А и за него, бедния, също няма да бъде добре!

— Щом съм решила да пазя тайна, ще умра, но няма да кажа нито дума, господарке. И винаги ще бъда ваша приятелка — решително отвърна Лиди и от очите й капнаха няколко сълзи, не особено необходими според нея, но тя ги проля, за да допълни общата картина, което, изглежда, в такива моменти силно впечатлява жените. — Божията воля е такава, да бъдем приятелки, нали?

— Да.

— И, мила мис Батшеба, нали няма да ме тормозите и ругаете? Защото тогава ставате като лъвица и ме плашите! Знаете ли, когато ви прихванат, мисля, че ще бъдете лика-прилика на най-достойния мъж.

— Така ли? Така ли мислиш? — рече Батшеба усмихната, но леко обезпокоена от сравнението на Лиди. — Сигурно не съм чак толкова нескромна жена и мъжкарана? — тревожно попита тя.

— Не, напротив, дори сте прекалено женствена. Ах, мис — тъжно въздъхна Лиди, — ако можех да бъда поне наполовина като вас. За една бедна девойка като мен това е много сигурна защита в тия лоши времена!