Томас Харди
Далече от безумната тълпа (29)

28.
Падината сред папратите

Отвъд хълма срещу дома на Батшеба, на около една миля се простираше необработена земя, обрасла с гъсти високи папрати със сочни, прозрачни, наскоро покарали листа, проблясващи свежо и чисто във всички оттенъци на зеленото.

Тази лятна вечер в осем часа, когато последните дълги, разкошни лъчи от настръхналото златно кълбо на запад докосваха папратите, сред тях с тихо шумолене се появи Батшеба. Меките пухкави ветрила на листата галеха раменете й. Тя спря, обърна се назад, запъти се към хълма, а когато стигна на половината разстояние до дома си, оттам хвърли още един поглед към мястото, където беше преди малко. Изглежда, имаше причина да стои по-далеч от папратите.

Тя забеляза едно смътно червено петно, чуждо на средата, което се движеше нагоре по хълма и после изчезна от другата му страна.

Батшеба почака минута-две, представи си колко ще се разочарова Трой, когато разбере, че не е отишла на уговорената среща и затича обратно нагоре по склона, към мястото, откъдето току-що бе дошла. Сега тя беше задъхана и разтреперана, ужасена от себе си — как можа да бъде толкова безразсъдна! Дишаше учестено, а очите й блестяха трескаво. Но трябваше да отиде там въпреки всичко. Тя стигна до края на дерето сред папратите. Трой чакаше долу и я гледаше.

— Чух шума на папратите още преди да ви видя — каза той и пристъпи, протягайки ръка на Батшеба да й помогне да се спусне.

Дерето представляваше кръгла като чиния естествена падина с диаметър около тридесет фута и съвсем плитка — слънцето осветяваше главите им. Ако човек стои в центъра, вижда малък кръг от небето, заграден от папратите: те растяха по склона и стигаха чак до самото дере, където неочаквано изчезваха. Ограденото от този зелен пояс дере беше застлано с дебел килим мъх и трева, толкова мек и пружиниращ, че краката потъваха до глезените в него.

— И така — отбеляза Трой, изваждайки сабята, която веднага проблесна приветствено на слънчевата светлина, — първо имаме четири десни и четири леви сечащи удара; четири десни и четири леви пробождащи удара. Пехотните удари, сечащи и париращи, са според мен по-интересни от нашите, но не поразяват така. Пехотинците имат седем сечащи и три пробождащи удара. За начало това е достатъчно. Сега — първият сечащ удар. Като че ли сеете зърно, ето така. — Батшеба зърна за миг една обърната обратно дъга и ръката на Трой отново замря неподвижна. — Вторият удар е като че забивате кол, ето. Третият — все едно че жънете със сърп. Четвъртият е като при вършитба, така. После същото е и при левите удари. Пробождащите удари са следните: един, два, три, четири — десни; и един, два, три, четири — леви. — Той ги повтори. — Искате ли още веднъж? — попита той. — Един, два…

Тя го прекъсна бързо:

— Не! По-добре не. Вторите и четвъртите, както и да е; но първите и третите са ужасни!

— Добре. Пропускаме първите и третите. Следват нападащите и париращите сечащи удари заедно. — Трой ги демонстрира. — После, при преследването на противника, ето. — Той показа и това упражнение. — Това са добре познати начини. Пехотинците имат два просто дяволски удара отдолу нагоре, но от хуманни съображения ние не ги използваме. Ето ги: три, четири.

— Колко жестоко и кръвожадно!

— Да, пълно умъртвило! Сега ще ви покажа нещо по-интересно, свободни упражнения: всички нападащи и париращи удари смесено, кавалерийски и пехотни, с мълниеносна бързина. Правила не се спазват, просто насочваш инстинкта си, помагаш му. Вие сте моят противник, с тази разлика, че всеки път ударите ми ще минават на косъм от вас. Но каквото и да става, трябва да стоите напълно неподвижна.

— Разбира се — храбро отвърна тя.

Той посочи на около един ярд пред себе си. Тези нови, непознати досега занимания започнаха да привличат склонния към приключения дух на Батшеба. Тя застана точно срещу Трой, на мястото, което той й бе посочил.

— Сега само ще проверя дали сте достатъчно смела да издържите това, което смятам да направя. Ще ви подложа на предварителна проверка.

Той размаха сабята, сякаш да й покаже втория удар, и в следващия миг тя само усети, че върхът и острието на сабята проблеснаха отляво, малко над бедрото й; после мигновено се появиха от дясната й страна, все едно че изскочиха от ребрата, вече пронизали тялото й. И тя за трети път видя тази сабя съвсем чиста, без капчица кръв, в ръката на Трой, който я държеше вертикално (в позицията, която се нарича „първоначално положение“). Всичко това стана мълниеносно.

— О! — уплашено извика тя, притискайки ръка към сърцето си. — Вие ме пронизахте! Не, не сте! Какво направихте?

— Дори не съм ви докоснал — спокойно отвърна Трой. — Това беше просто ловкост на ръката. Сабята мина зад гърба ви. Нали не се страхувате? Защото ако се страхувате, не мога да продължа. Обещавам ви, че не само няма да ви раня, но и дори няма да ви докосна.

— Мисля, че не се страхувам. Вие сигурен ли сте, че няма да ме раните?

— Напълно.

— Сабята много ли е остра?

— О, не, съвсем не. Само стойте неподвижно като статуя. Започвам!

В миг всичко се завъртя пред очите на Батшеба. Отразените от сабята ниски лъчи на залязващото слънце заблестяха отпред, отгоре, около нея, скриха от нейните очи небето и земята — всичко изчезна, а светещото острие беше навсякъде и никъде. Дъговидните пламтящи отблясъци се придружаваха от някакво остро струене, което много приличаше на свистене — то я заобикаляше от всички страни. Тя бе обгърната от свистящ купол светлина, наподобяващ гледано отблизо небе, изпълнено с метеори.

Никога, откакто сабята с широко острие стана национално оръжие в Англия, тя не е била владяна така изкусно, както в ръцете на Трой, никога не е била правена такава въодушевена демонстрация с нея, както сега, сред папратите, пред Батшеба, под лъчите на залязващото слънце. За да отдадем полагаемото се на точните му удари, можем без преувеличение да кажем, че ако бе възможно острието да оставя след себе си във въздуха постоянна следа, незасегнатото пространство точно би очертало нейната фигура.

Зад заслепителните лъчи на тази Aurora militaris^[1] тя смътно различаваше червения ръкав на Трой, който обагряше пространството като звъняща струна на арфа, а още по-назад — самият Трой, с лице към нея; понякога, при демонстрацията на ударите в гръб, той се извръщаше настрани, но очите му не слизаха от нея, и здраво стиснал устни, точно съгласуваше всеки замах с очертанията на тялото й. После движенията му станаха по-бавни и тя започна да различава всяко от тях поотделно. Съскането на сабята престана и той спря неподвижен.

— Тази къдрица на косата ви трябва да бъде оправена — отбеляза Трой още преди тя да се бе опомнила. — Чакайте, аз ще го направя.

Сребърната дъга хвърли искра отдясно на главата й, сабята се отпусна и къдрицата падна на земята.

— Отлично се държите! — похвали я Трой. — Дори не помръднахте. За жена това е просто удивително.

— Но аз съвсем не очаквах такова нещо. О, вие ми развалихте прическата!

— Хайде, още веднъж.

— Не, не! Страх ме е от вас, наистина ме е страх! — извика тя.

— Няма да докосна нито вас, нито косата ви. Само ще убия гъсеницата, която е паднала върху роклята ви. Сега не мърдайте!

Оказа се, че от папратите една гъсеница беше изпълзяла отпред върху роклята на Батшеба и там се беше настанила. Тя видя как върхът на сабята проблесна и като че я прободе. Затвори очи, напълно уверена, че този път вече е убита. Но след като се почувства както обикновено, ги отвори.

— Ето я, вижте — каза сержантът и доближи острието до очите й.

На върха на сабята беше кацнала прерязаната гъсеница.

— О, това е вълшебство! — прошепна изумената Батшеба.

— Не, просто ловкост. Аз само насочих върха към гърдите ви, където беше гъсеницата, и го спрях на една хилядна част от инча до тялото ви.

— Но как можахте преди малко да отрежете къдрица от косата ми с ненаточено острие?

— Ненаточено! Тази сабя е остра като бръснач. Вижте!

Той докосна дланта си с острието и показа останалото върху него тъничко парченце кожа.

— Но нали в началото ми казахте, че сабята е тъпа и не може да ме нарани?

— Казах го, за да стоите спокойно и защото не исках да бъдете в опасност. Само ако бяхте помръднали, рискувах да ви засегна. Затова ви излъгах.

Тя потрепери.

— Значи бях на косъм от смъртта и даже не подозирах това!

— По-точно, двеста деветдесет и пет пъти вие бяхте на половин инч от опасността да бъдете одрана жива.

— Колко жестоко от ваша страна!

— Въпреки всичко вие бяхте в пълна безопасност. Моята сабя никога не греши. — И Трой върна сабята в ножницата.

Развълнувана от хилядите противоречиви чувства, които изпита, Батшеба се отпусна изнемощяла върху мъха.

— Сега трябва да се разделя с вас — тихо каза Трой. — Ще си позволя да взема това за спомен от вас.

Тя видя как той се наведе и взе от тревата къдрицата, която беше отрязал от буйните й виещи се коси. После я обви около пръстите си, разкопча едно копче на мундира на гърдите си и внимателно я сложи вътре. Батшеба се чувстваше безсилна да го спре или удържи, неспособна да му се противопостави. Тя приличаше на човек, който, зарадвал се на живителния вятър, е обезсилен от поривите му и чувства, че дъхът му спира.

Той пристъпи и повтори:

— Трябва да се разделя с вас.

И се приближи още повече. След секунда аленият му мундир изчезна сред гъстите папрати почти светкавично, като бързо размахан факел.

В този кратък интервал между двата мига лицето й пламна от гъста червенина, от главата до петите я обля огън и всичките й чувства така се объркаха, че пред очите й притъмня. Сякаш нещо я блъсна и от този удар — като от удара на Мойсеевия жезъл^[2], след който от скалата бликнала вода — от очите й закапаха сълзи. Батшеба изпита чувството, че е съгрешила с тежък грях.

И то защото Трой беше докоснал с устните си нейните. Беше я целунал.