Томас Харди
Далече от безумната тълпа (30)

29.
Вечерна разходка

Последните събития ни представят Батшеба Евърдийн в нова светлина. Но безразсъдството, с което тя се хвърли в тази авантюра, беше почти чуждо на нейния нрав. То проникна в нея със стрелата на Амура и изпълни цялото й същество. Здравият разум и женската природа се бореха в душата й. А този, който има възможност да наблюдава отблизо женския характер, не престава да се удивлява, от една страна — на склонността да се вярва на похвали, без съмнение лъжливи; и, от друга — на недоверието към напълно истинните порицания.

Батшеба обичаше Трой така, както обича уверената в себе си жена, когато загуби увереността си. Когато една жена със силен характер безразсъдно се отрича от своята сила, тя става по-безпомощна и от най-слабата жена, която няма от какво да се отрича. Една от причините за безпомощността й е, че тя за първи път осъзнава своята слабост. Тя няма никакъв опит и не знае как да постъпи. А когато човек не знае как да постъпи, той е два пъти по-слаб.

На Батшеба й бяха непознати хитростите, към които се прибягва в любовта. Въпреки че бе жена със светски опит, нейният свят бе застлан със зелените килими на ливадите, в който бродят само крави и шуми вятърът, а едно тихо семейство зайци живее зад оградата; където всички са съседи, а със сметки се занимават само в пазарен ден. Условностите на така наречения добър тон, приет в обществото, й бяха непознати, а за неписания устав на разпътниците тя нямаше понятие. Ако можеше да изрази с думи смътните си представи за любовта (което тя никога не правеше), сигурно щеше да стигне до извода, че предпочита да се подчини на импулса, а не на гласа на благоразумието. Тя обичаше съвсем по детски и чувството й беше едновременно жарко като лято и свежо като пролет. Вината й бе единствено това, че тя не се опита задълбочено и внимателно да се ориентира в своето увлечение и да помисли за последствията. Тя можеше да води другите в „трънливия и тесен път към рая“, но беше като онзи „поп двуличен,… погазил сам словата си“.^[1]

Неприятните страни на личността на Трой бяха недостъпни за погледите на жените, а всичко привлекателно бе изложено на показ. Точно обратният случай бе простодушният Оук, чиито недостатъци можеше да забележи дори и слепецът, а достойнствата му се криеха надълбоко като метала в земните недра.

Поведението на Батшеба нагледно показваше разликата между любовта и уважението. Преди тя споделяше най-непринудено и охотно с Лиди интереса си към Болдуд, но сега, когато ставаше дума за Трой, признаваше чувството си единствено на своето сърце.

Габриел забеляза нейното сляпо увлечение и тревожно размишляваше по цял ден, докато обхождаше пасищата, а понякога дори и нощем. Несподелената му любов беше мъчение за него, но фактът, че Батшеба попадаше в примката, го угнетяваше още повече и неговата мъка отстъпи на заден план. Това потвърждаваше прословутото наблюдение на Хипократ, че по-силната болка заглушава по-слабата.

Само този, който изпитва чиста, макар и безнадеждна любов, би се осмелил да разкрие грешките и заблужденията на любимото същество без страх, че ще спечели неговата или нейната неприязън. Оук реши да поговори с господарката си. Ще започне с нейното непочтено, както му се струваше, отношение към отсъстващия в момента Болдуд.

Удобният случай му се представи една вечер, когато Батшеба излезе да се разходи по междата сред близките ниви. Смрачаваше се. Оук, който този ден не беше се отдалечавал много със стадото, тръгна по същата межда и скоро срещна връщащата се от разходка Батшеба. Тя, както му се стори, беше доста замислена.

Пшеницата беше вече избуяла високо, а тясната пътечка се врязваше в нея и напомняше дълбока бразда между обкръжаващите я класове. Двама души не можеха да се разминат, без да смачкат пшеницата, и Оук се отстрани да пропусне Батшеба.

— О, вие ли сте, Габриел? — каза тя. — Вие също се разхождате. Лека нощ.

— Реших да ви посрещна, защото вече е късно — рече Оук, обърна се и я последва, тъй като тя премина бързо покрай него.

— Благодаря ви, но не ме е страх.

— Разбирам, но наоколо често се скитат лоши хора.

— Нито веднъж не съм ги срещала.

Оук смяташе — много хитро според него — да причисли галантния сержант към категорията „лоши хора“. Но планът му веднага пропадна, защото той съобрази, че това е доста непохватен начин и ще бъде неучтиво да започне с него. Той промени тактиката и започна ново встъпление.

— Тъй като човекът, когото бихте могли да срещнете, сега отсъства — думата ми е за фермера Болдуд, — ще повървя с вас.

— Добре. — Тя продължи, без да се обръща. Известно време се чуваше само шумоленето на роклята й, която закачаше тежките класове. После тя заговори, силно раздразнена: — Не разбирам защо ми подхвърлихте, че сигурно съм щяла да срещна мистър Болдуд?

— Хората смятат, че навярно ще се омъжите за него и затова си позволих да ви го кажа. Простете ми, че говоря без заобикалки, мис.

— Не е вярно — отсече тя. — Никаква сватба няма да има.

Настъпи моментът Габриел да каже съвсем откровено мнението си:

— Е, мис Евърдийн, да оставим настрана какво говорят хората, но по-сериозно ухажване не съм виждал през целия си живот.

Батшеба сигурно щеше да прекъсне разговора веднага, просто като забрани на Оук да подхваща тази тема, но тя съзнаваше, че положението й не е много сигурно и започна да извърта и хитрува, за да спаси репутацията си.

— Тъй като вече заговорихте за това — започна тя натъртено, — радвам се, че ще имам възможността да опровергая лъжливите слухове, които са ми неприятни и досадни. Не съм обещавала нищо на мистър Болдуд. Никога не съм изпитвала някакви чувства към него. Аз го уважавам и той наистина ми предложи да му стана съпруга. Но не му дадох определен отговор. Веднага щом се върне, ще му заявя, че не мога да се омъжа за него.

— Изглежда, хората се заблуждават.

— Да.

— По-рано те смятаха, че само си играете с него и вие почти опровергахте това. Сега казват, че вие се отнасяте сериозно към него, а вие ми заявявате право в очите, че…

— Че се подигравам с него, така ли?

— Смятам, че те говорят истината.

— Истината, но не съвсем. Аз не се подигравам с него, но той ми е безразличен.

За нещастие Оук се изпусна и започна да говори за съперника на Болдуд, но тонът му съвсем не беше подходящ за случая.

— По-добре изобщо да не бяхте срещали този сержант Трой, мис — въздъхна той.

Крачките на Батшеба се накъсаха.

— Защо? — попита тя.

— Той не е достоен за вас.

— Кой ви накара да ми кажете това?

— Никой.

— Тогава смятам, че сержант Трой няма никаква връзка с разговора ни — несдържано заяви тя. — Все пак трябва да ви кажа, че сержант Трой е човек образован и достоен за всяка жена. Той е от благороден произход.

— Това, че по образование и произход стои по-високо от простите войници, съвсем не говори в негова полза. Значи той не се издига, а пада все по-долу.

— Не виждам каква връзка има това с разговора ни. Мистър Трой в никакъв случай не се принизява. Той надвишава всички и достойнствата му са безспорни.

— Аз мисля, че той е безсъвестен човек. Най-чистосърдечно ви моля, мис, не говорете с него. Послушайте ме, мис, поне веднъж ме послушайте! Не казвам, че е толкова лош, колкото го смятах — моля се на бога дано да съм се излъгал. Но ние не знаем точно какъв е и по-добре ще е да се държим с него като че ли е лош. Просто така ще бъде по-безопасно за вас, нали? Не му се доверявайте, господарке, моля ви, не му се доверявайте!

— А защо, ако смея да запитам?

— Аз харесвам войниците, но не и този — упорито продължаваше Оук. — Той е изкусен в професията си и може би смята, че това му дава право да бъде изкусител. Бива го в приказките и така грабва ума на жените. Когато ви заговори, само кажете „Добър ден“ и се обърнете настрани, а ако видите, че идва насреща ви, минете по друг път. Когато ви каже нещо смешно, престорете се, че не разбирате и не се усмихвайте. Ако говорите с хора, за които предполагате, че ще му предадат думите ви, кажете: „Този смахнат човек“, или: „Този сержант, как му беше името.“ Или пък: „Този човек е от съвсем разорено семейство.“ Не бъдете груба с него, но му покажете, че не ви интересува и по този начин бързо ще се отървете от него.

Сърцето на Батшеба заблъска в гърдите й като случайно влетяла през прозореца червеношийка.

— Слушайте… Слушайте, как смеете да говорите така за него? И не разбирам как изобщо си позволявате — отчаяно извика тя. — Зная само, аз зна… аз зная само, че той е много порядъчен човек. Понякога дори е откровен до грубост, но винаги казва истината право в очите!

— Така ли?

— Той не е по-лош от който и да е в енорията. И често ходи на черква, да, много често!

— Боя се, че никой не го е виждал там. Аз определено не съм го виждал.

— Защото той влиза съвсем тихичко и незабелязано през задната вратичка на старата камбанария точно когато започва службата и седи в дъното на галерията. Той сам ми го каза — разгорещено поясни тя.

Това, което Батшеба изтъкваше като солидно доказателство за добродетелта на Трой, порази слуха на Габриел като тринадесетия удар на развален часовник. То не само че не беше в състояние да убеди събеседника, напротив — благодарение на него всички предишни доводи на Батшеба просто рухнаха.

С болка в сърцето Оук откри, че тя сляпо вярва на Трой. Силно развълнуван, той отвърна твърдо, което му струваше големи усилия:

— Господарке, вие знаете, че ви обичам и ще ви обичам винаги. Споменавам го само защото искам да разберете, че не ви желая злото. Но да не говорим за това. Аз загубих в надпреварата за пари и други блага. Не съм толкова глупав, че да се домогвам до вас сега, когато съм беден и вие стоите много над мен. Но Батшеба, мила господарке, едно ви моля — за да не изгубите уважението на обикновените работници и просто от съчувствие към почтения човек, който ви обича не по-малко от мен — не се сближавайте с този войник.

— Стига! Престанете, престанете! — задъхана извика тя.

— Вие сте ми по-скъпа от моите собствени дела, по-скъпа от живота! — продължи той. — Послушайте ме! Аз съм по-възрастен от вас с шест години, а мистър Болдуд е с десет години по-възрастен от мен. Помислете, помислете, докато не е станало късно! С Болдуд ще бъдете в сигурни ръце!

Това, че Оук спомена за своята любов, донякъде смекчи гнева й, предизвикан от неговата намеса, но тя не можеше да му прости, че загрижеността му за нея е по-голяма от желанието да стане неин мъж, и главно беше вбесена от пренебрежението, което показа той към Трой.

— Заминавайте, махайте се оттук — заповяда тя; Оук не можеше да види нейното пребледняло лице, но треперещият глас издаваше вълнението й. — Не искам повече да ви виждам в моята ферма. Не искам да ви виждам. Моля ви, идете си!

— Глупости — спокойно възрази Оук. — За втори път се каните да ме изгоните; и каква е ползата от това?

— Значи каня се, така ли? Вие ще си заминете, сър! Не искам повече да слушам проповедите ви. Тук аз съм господарка.

— Да си отида, така ли? Каква глупост ще кажете още? Отнасяте се с мен като с отрепка, а много добре помните, че доскоро положението ми не беше по-лошо от вашето. Кълна се в бога, Батшеба, вие прекалявате. А също много добре знаете, че ако си отида, във фермата така ще се обърка всичко, че няма да можете да се оправите до второ пришествие. Ще си отида, ако обещаете, че за управител или помощник ще вземете някой кадърен и разбран човек. Ако ми обещаете това, веднага ще си отида.

— Никакъв управител няма да вземам. Аз ще продължавам сама да съм си управител — решително заяви тя.

— Отлично! Но ако остана, сигурно ще ми бъдете благодарна. Какво ще стане с фермата, ако я управлява жена? Аз не желая да смятате, че ми дължите нещо. Не съм такъв. Стореното — сторено. Понякога си казвам, че ако замина оттук, ще бъда щастлив като птичка, защото моето сегашно положение не ме задоволява. Аз съм създаден за нещо повече. Обаче ще ми бъде неприятно да видя как фермата запада, а това сигурно ще стане, ако продължавате да разсъждавате така… Кълна се в живота си, не обичам да говоря за чуждите слабости така грубо, но вие сте толкова заядлива, че просто предразполагате човек да ви каже това, което никога не би казал! Признавам, че по този начин се намесвам във вашите работи. Но вие знаете много добре чувствата ми, знаете коя обичам и ще бъда последен глупак, ако се държа прекалено учтиво с нея.

Най-вероятно несъзнателно и само на себе си тя признаваше, че го уважава за тази строга преданост, която в неговия тон се изразяваше дори още по-силно, отколкото в думите му. Всеки случай тя прошепна, че ако иска, той може да остане. И добави съвсем ясно:

— Сега ще ме оставите ли? Не заповядвам като господарка. Моля ви като жена и вярвам, че няма да бъдете толкова неучтив да ми откажете.

— Разбира се, мис Евърдийн — внимателно отвърна Габриел.

Учуди го това, че молбата дойде в момент, когато спорът им бе приключил, те се намираха на един пуст, безлюден хълм, наоколо нямаше жива душа и вече беше много късно. Той спря и я остави да отиде далеч напред, докато тя се превърна в силует на тъмния фон на небето.

Скоро последва печалното за Габриел обяснение на желанието й да се отърве от него точно тук. Изведнъж до нея изникна някаква фигура. Това очевидно беше Трой. Макар че дори не можеше да чуе за какво си говорят, Оук веднага се обърна и изчака, докато разстоянието между него и влюбените стана двеста ярда.

На връщане Габриел се отби през църковния двор. Когато минаваше покрай камбанарията, си спомни, че тя му каза за добродетелния навик на сержанта да влиза незабелязано в църквата в началото на богослужението. Тъй като предполагаше, че вратичката, за която стана дума, не се използва, той се изкачи и я огледа. Полумракът все още позволяваше да се види, че бръшлянът от стената се беше вплел в дъските на вратата на повече от фут и по този начин ги съединяваше с каменната им рамка. Това беше безспорно доказателство, че вратата не е била отваряна поне откакто Трой е в Уедърбъри.