Томас Харди
Далече от безумната тълпа (14)

13.
Гадаене по Библията — Картичката-шега за Валентинов ден

Беше неделя следобед, тринадесети февруари. Обедът беше привършил и по липса на по-добър компаньон Батшеба повика Лиди. Свещите още не бяха запалени, кепенците не бяха спуснати, старата плесенясала къща тъмнееше унило; дори и въздухът като че ли беше стар като стените. Всяко ъгълче зад мебелите имаше своя собствена температура, защото в тази част на къщата не палеха толкова рано огъня. Новото пиано на Батшеба, което в други фамилни летописи вече се водеше като старо, изглеждаше особено раздрънкано и килнато върху неравния под, преди тъмнината да погълне ъгловатите му форми и да смекчи грозотата му. Лиди шумолеше като плитко поточе; бърборенето й ни най-малко не затормозяваше Батшеба, а напротив, оживяваше я.

На масата лежеше стара Библия с кожена подвързия. Лиди погледна към нея и попита:

— Опитвали ли сте някога, мис, да гадаете с Библия и ключ за кого ще се ожените?^[1]

— Не ставай глупава, Лиди. Като че ли такива неща могат да се предскажат с Библията.

— Според мен понякога може да се предскаже.

— Глупости, миличка.

— Когато отвориш Библията, сърцето ти се разтуптява уплашено. Някои вярват, други не; аз вярвам.

— Добре, нека опитаме — рече Батшеба и скочи от стола, обхваната от настроение за гадаене, без да се смущава, че Лиди може да се учуди от такава непоследователност. — Иди да вземеш ключа от външната врата.

Лиди излезе.

— Само че днес е неделя — рече тя, когато се върна с ключа. — Може би не трябва да правим това в неделя!

— Щом може в делник, значи може и в неделя — твърдо отвърна господарката й.

Отвориха Библията. Листата бяха потъмнели от времето и изтъркани на най-четените места от пръстите на отколешни читатели, които са чели на срички и внимателно са съпровождали с показалец погледа си от дума на дума, за да не се объркат. Батшеба намери стиха в Книга Рут и прочете възвишените думи. Те я изпълниха с трепет и смущение. И Мъдростта в отвлечен вид се срещна с Безразсъдството, приело плът. Безразсъдната се изчерви, но тъй като държеше на своето, сложи ключа върху Библията. Едно ръждиво петно точно на мястото, където легна ключът, показваше, че старата Библия не за първи път се използва за тази цел.

— Сега мълчи и гледай — заповяда Батшеба.

Стихът беше повторен, Библията завъртяна. Батшеба се изчерви виновно.

— На кое име опитахте? — любопитно попита Лиди.

— Няма да ти кажа.

— Забелязахте ли какво правеше мистър Болдуд в черквата тази сутрин, мис? — продължи Лиди, ясно давайки да се разбере с въпроса си за какво мисли.

— Нищо не съм забелязала — отвърна Батшеба напълно равнодушно.

— Неговото място е точно срещу вашето, мис.

— Знам.

— И вие не забелязахте какво прави той?

— Нали ти казах, нищо не съм забелязала.

Лиди се намуси и сви сърдито устни. За Батшеба това беше неочаквано и доста объркващо.

— Какво правеше той? — принуди се да попита тя.

— През цялата литургия изобщо не погледна към вас.

— Защо трябва да поглежда? — докачено попита господарката й. — Не съм го молила за това.

— О, не! Всички други ви поглеждаха. Странното е, че той не ви погледна. Такъв си е той. Богат и джентълмен! Какво го е грижа?

Батшеба отвърна с мълчание. То според нея показваше, че по въпроса тя е на особено мнение, което Лиди изобщо не би могла да разбере.

— Боже мой! — внезапно извика тя. — Щях да забравя честитката, която купих вчера.

— Честитка! За кого, мис? — попита Лиди. — Сигурно за мистър Болдуд?

Според Батшеба трудно можеше да се измисли по-неподходящо за случая име.

— Не. За малкия Теди Коган. Обещах му нещо и това ще бъде приятна изненада за него. Донеси ми писмените принадлежности и веднага ще я надпиша.

Батшеба взе от бюрото една богато украсена с релефни изображения честитка, купена предишния ден от най-голямата книжарница в Кастърбридж. В средата на честитката имаше овален медальон, оставен бял, за да може подателят да напише поздравлението, което му се струва по-подходящо за случая от общите изрази, които обикновено се печатат на подобни картички.

— Ето, точно тук — рече Батшеба. — Какво да напиша?

— Нещо такова — веднага отвърна Лиди.

Ухае син зимбилът,

трендафилът цъфти,

красив е карамфилът,

но по-красив си ти.^[2]

— Да. Напълно подходящо за такъв дебеланко — рече Батшеба. Тя написа стиховете с дребен четлив почерк, пъхна честитката в плика и потопи перото в мастилницата.

— Какъв смях ще бъде, ако я изпратите на стария глупак Болдуд. Колко ли ще се чуди! — прошепна неукротимата Лиди и се изсмя ужасно силно, но все пак донякъде страхливо; нали това беше един толкова почтен и благороден джентълмен.

Батшеба реши, че си струва да помисли върху тази идея. Болдуд започваше да се превръща в обезпокоителен образ — един пророк Данаил в нейното царство^[3], когото нищо не може да застави да обърне глава към нея въпреки че би било напълно естествено и той да последва общия пример и да насочи към нея възхитен взор. Нали това няма да му струва нищо? Тя съвсем не се чувстваше засегната от неговото безразличие. Все пак малко обидно бе, че най-достойният и уважаван мъж в енорията извръщаше очи от нея и една Лиди започваше да приказва за това. Тъй че идеята на Лиди отначало беше по-скоро неприятна, отколкото примамлива.

— Не, не мога. Той няма да разбере шегата.

— Ще умре да се чуди! — настоя упоритата Лиди.

— Всъщност не държа особено да изпратя честитката на Теди — отбеляза господарката й. — Понякога той е много немирен.

— Да, непослушен е.

— Нека хвърлим ези-тура. Като мъжете — лениво предложи Батшеба. — Значи ези е Болдуд, а тура — Теди. Но как да правим това в неделя? Значи дяволът да е доволен!

— Хвърлете жребий с молитвеника. В това няма нищо греховно.

— Добре! Отворен — Болдуд, затворен — Теди. Не, той сигурно ще падне отворен. По-добре отворен — Теди, затворен — Болдуд.

Молитвеникът запърха нагоре и падна затворен.

С лека прозявка Батшеба взе перото, после небрежно и спокойно написа името и адреса на Болдуд.

— Сега запали свещта, Лиди. Кой печат да сложим? Ето един с глава на еднорог — нищо особено. Какво е това? — два гълъба — не. Трябва ни нещо по-особено, нали, Лид? Ето един с девиз — помня, че беше нещо смешно, но не мога да го разчета. Ще опитаме този и ако не ни хареса, ще намерим друг.

Натиснаха големия червен печат. Батшеба се вгледа внимателно в горещия восък и прочете надписа.

— Прекрасно! — весело извика тя и подхвърли плика. — Това би нарушило достолепието дори и на викария.

Лиди се наведе над отпечатъка и прочете:

ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Същата вечер честитката бе пусната, надлежно разпределена в кастърбриджската поща, и на следващата сутрин отново върната в Уедърбъри.

Така нехайно-лекомислено беше извършена тази постъпка. Батшеба познаваше добре любовта като зрелище; но любовта като лично преживяване й бе непозната.