Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

57.
Мъглива вечер и мъгливо утро — Заключение

— Най-скромната, незабележима и проста сватба.

Това каза Батшеба една вечер, няколко дни след описаното в предишната глава събитие, и Оук размишлява близо половин час как да изпълни точно нейното желание.

— Разрешение. Първо трябва разрешение за брак без обява — каза си той най-после. — Значи първо — разрешение.

След няколко дни, една тъмна вечер, Оук излезе тихичко от дома на съдията в Кастърбридж. На връщане той чу нечии тежки стъпки и когато настигна човека пред себе си, разбра, че това е Коган. Те продължиха заедно до самото село, докато стигнаха до една тясна уличка, която водеше до къщата на Лейбан Тол; той неотдавна бе станал псалт в църквата, но продължаваше да изпитва смъртен страх, когато повтаряше суровите слова на псалмите, за съжаление съвсем сам, защото никой не смееше да го последва в тях.

— Е, довиждане, Коган — каза Оук. — Аз съм оттук.

— Я! — удивено възкликна Коган. — Какво става тая вечер, ако не е голяма дързост да попитам, мистър Оук?

Оук си помисли, че нищо лошо няма да се случи, ако разкаже на Коган какво става. Нали Джан му беше верен и твърд като стоманата приятел през всичките тези години, докато Габриел бе страдал по Батшеба. И попита:

— Умееш ли да пазиш тайна, Коган?

— Изпитвал си ме. Знаеш.

— Знам, знам. Ще ти кажа, че ние с Батшеба смятаме да се оженим утре сутринта.

— Сили небесни! И все пак, правичката да ти кажа, сегиз-тогиз си го помислях това, ще знаеш. Ама така, тайнешката! Както и да е, това не ми е работа. Живейте честито!

— Благодаря, Коган. Вярвай ми, тази тайнственост никак не ми е по вкуса, а и на нея също. Но да правим голяма весела сватба някак не иде, нали разбираш? Батшеба не иска цялото село да дойде в църквата и да я гледа — тя се срамува и това доста би я смутило. Затова се старая да направя всичко така, че да й угодя и да я успокоя.

— Ясно. Правилно. Сега при псалта ли отиваш?

— Да. Ако искаш, ела с мен.

— Страхувам се само да не ти иде трудът напразно — отбеляза Коган, крачейки до него. — Старата Толовица за половин час ще разтръби всичко из село.

— Вярно е. Ще го направи. Съвсем забравих за нея. И все пак трябва да го предупредя още от вечерта. Той работи много далеч и излиза от къщи рано сутрин.

— Слушай сега как ще оправим работата — каза Коган. — Аз ще почукам и ще извикам Лейбан навън, а ти ще стоиш настрана. Като излезе, ще му кажеш всичко. Тя няма да се сети защо го викам. Аз пък, да й отвлека вниманието, ще подхвърля това-онова за полето, за стоката.

Планът беше одобрен. Коган смело прекрачи напред и почука на вратата на Тол. Показа се Сюзан.

— Извикай за малко Лейбан. Искам да му кажа нещо.

— Няма го. Ще се върне към единайсет. Викнаха го веднага да иде в Ялбъри. Ако има нещо, кажи, може да свърша работа.

— Надали. Чакай малко — и Коган сви зад къщата, да се посъветва с Оук.

— Кой е там с тебе? — попита Сюзан Тол.

— Един приятел — отвърна Коган.

— Кажи й, че господарката е наредила той да я чака пред църквата утре в десет часа — прошепна Габриел. — И непременно да бъде облечен в празнични дрехи.

— Кажа ли за празничните дрехи, всичко издавам — отбеляза Коган.

— Няма какво да се прави — въздъхна Оук. — Обясни й.

Коган изпълни поръчението най-добросъвестно.

— Слушай сега: да вали, да вее, град да бие като камъни, той да дойде — добави от себе си Джан. — Работата е много важна. Трябва да завери подписа й под едни книжа. Тя сключва дългосрочен договор за някакво съдружничество с един фермер. На, казах ти го как си е, майко Тол. Може и да не биваше, ама нали пусто те обичам до немай-къде!

Като направи това признание, Коган се обърна и веднага изчезна — за да не може тя да го засипе с въпроси. После приятелите поговориха със свещеника, но разговорът им с него не предизвика ничие любопитство. Накрая Габриел се върна у дома и започна да се приготвя за следващия ден.

— Лиди — каза Батшеба същата вечер, когато си лягаше. — Утре сутринта, ако не съм станала до седем, непременно ме събуди.

— Но вие винаги ставате къде преди седем, мем.

— Да, но утре имам важна работа. Затова трябва да стана рано. После ще ти обясня всичко.

Обаче Батшеба се събуди в четири часа и повече не можа да заспи. Към шест вече изгуби търпение и започна да мисли, че часовникът е спрял. Стана и почука на вратата на Лиди. След много усилия й се удаде да разбуди прислужницата.

— Нали аз трябваше да ви събудя? — учудено попита Лиди. — Още няма шест часа.

— Как да няма шест часа! Как можеш да говориш така, Лиди? Сигурно отдавна минава седем. Ела в моята стая. Искам да ме срешеш хубаво.

Когато Лиди влезе в стаята на Батшеба, господарката й вече я чакаше. Девойката не можеше да разбере защо е това бързане.

— Какво се е случило, мем? — попита тя.

— Е, ще ти кажа — дяволито се усмихна Батшеба; очите й засияха. — Днес фермерът Оук ще обядва с мен.

— Фермерът Оук? И никой друг? Ще обядвате само двамата?

— Да.

— Но, мем, това е просто непредпазливо. Хората и бездруго говорят какви ли не работи! — плахо отбеляза прислужницата. — Доброто име на жената е нещо толкова нетрайно, че…

Батшеба се засмя, бузите й пламнаха. Въпреки че бяха съвсем сами в стаята, тя прошепна няколко думи на ухото на Лиди, която се опули и възкликна:

— Божичко! Какви новини! Я как ми затуптя сърцето!

— А моето просто ще изскочи! — призна си Батшеба. — Но вече нищо не може да се направи.

Утрото беше влажно и неприветливо. При все това в десет без четвърт Оук излезе от дома си,

премина тържествен под стария кестен,

отправи се смело към двора невестин[1],

и почука на вратата на Батшеба. След десет минути два чадъра — единият голям, а другият малък — се появиха на същата врата и заплуваха в мъглата към църквата. Разстоянието беше не повече от четвърт миля и разумната двойка бе решила, че няма смисъл да се качва на кабриолета. Ако имаше някой страничен наблюдател, той би трябвало да се приближи съвсем, за да може да види, че под чадърите крачат Оук и Батшеба, които за първи път в живота си ходеха хванати под ръка — Оук с дълъг до коленете балтон, а Батшеба с наметало, което стигаше чак до петите й. Въпреки делничното облекло Батшеба изглеждаше подмладена —

отново напъпила роза.[2]

Душевното спокойствие върна здравата руменина по бузите й. По молба на Габриел тази сутрин косите й бяха сресани така, както ги носеше преди няколко години, когато стоеше на Норкомбския хълм. Сега тя поразително приличаше на чаровната девойка от неговите мечти. Впрочем няма защо да се учудваме — тя беше само на двадесет и три или двадесет и четири години! В църквата ги чакаха Тол, Лиди и пасторът. Церемонията беше съвсем кратка.

Същата вечер те седяха спокойно на чаша чай в гостната на Батшеба. Беше решено фермерът Оук да живее тук, защото той нямаше нито пари, нито дом, нито мебели, достойни за неговата съпруга (въпреки че беше на път към богатството), а Батшеба разполагаше с всичко това.

Точно когато домакинята наливаше чай, навън пред къщата тресна оглушителен оръдеен изстрел, последван от невъобразим грохот на тръби.

— Разбира се! — засмян извика Оук. — Знаех си аз, че тези момчета ще направят нещо, по лицата им се виждаше.

Той взе свещта и заедно с Батшеба, която наметна един шал, излязоха в пруста. Светлината освети група мъже, застанали на посипаната с чакъл площадка пред къщата. Веднага щом видяха младоженците, всички дружно извикаха „Ура!“ и в същия миг някъде отзад отново изтрещя оръдието, а след него загърмя някаква доста неблагозвучна какофония — барабан, кларнет, дайре, серпент[3], обой, виолончело и контрабас. Това бяха реликвите, оцелели от някога знаменития неподражаем уедърбърски оркестър, почтените, надупчени от червеи инструменти, на които много отдавна, в прослава на херцог Малборо[4], бяха свирили прадедите на сегашните музиканти. Когато изсвириха туша, изпълнителите с маршова стъпка се приближиха до пруста.

— Това е работа на онези веселяци Марк Кларк и Джан — каза Оук. — Влезте, приятели, влезте да хапнете и пийнете с мен и жена ми.

— Съгласни, но не тая вечер — отзова се мистър Кларк, проявявайки по този начин изключителна самоотверженост. — Много благодарим за поканата, ама ще наминем друг път. Обаче решихме да не пропускаме случая и да ви засвидетелстваме нашата радост в тоя ден. Ако можете да пратите нещо за пийване при Уорън, ще ви бъдем много благодарни. Пожелаваме дълъг живот и много щастие на приятеля Оук и неговата булка-хубавелка!

— Благодаря! Благодаря на всички! — отвърна Оук. — Сега ще изпратя при Уорън и хапване, и пийване. Досещах се аз, че старите приятели ще устроят някакъв салют и току-що казах същото на жена ми.

— Ей богу! — шеговито се обърна Коган към останалите. — Тоя човек много бързо се научи да казва „жена ми“, а като погледнем, за да направи една седмица брачен живот му остават само някакви си шест дни. Какво ще кажете, приятели?

— Не съм чувал досега дори женен от двайсет години така хубаво да казва „жена ми“ — намеси се Джейкъб Смолбъри. — Е, ако го беше казал малко по-кисело, по-истинската щеше да дойде, ама за сега това не може да се иска от него.

— Нищо! Всяко нещо с времето си — намигна Джан.

Оук се засмя широко, а Батшеба само леко се усмихна, (защото сега тя почти никога не се смееше) и приятелите започнаха да се сбогуват.

— Колко хубаво стана всичко! — весело прошепна Джоузеф Пуъграс, когато си тръгнаха. — Пожелавам му щастлив живот с нея. Макар че днес два пъти насмалко не ми се отплеснаха от устата думите на пророк Осия; нали знаете, каквото и да правя, светото писание все ми е на езика. Навикът е втора природа. „Ефрем се прилепи: остави го!“ (Книга на пророк Осия, IV, 17.) Но като стана така — че можеше и по-лошо да бъде, — да благодарим богу за всичко!

Бележки

[1] От поемата „Историята на доячката Пати Морган“ от Р. Х. Бархам (1788–1864). Превод Спас Николов.

[2] Кийтс, „В навечерието на Света Агнеса“ (1820).

[3] Серпент — старинен духов инструмент.

[4] Херцог Малборо — Джон Чърчил (1650–1722), английски пълководец, удържал много победи над французите.

Край