Томас Харди
Далече от безумната тълпа (28)

27.
Роенето на пчелите

Тази година пчелите в Уедърбъри се рояха късно, в края на юни. На другия ден след разговора с Трой на ливадата Батшеба седеше в градината, наблюдаваше пчелите и се мъчеше да познае къде ще се съберат в рой. Тази година пчелите не само закъсняваха с роенето, но и се държаха много своенравно. Понякога пчелите рой след рой се събират съвсем ниско — по храстите френско грозде, по клоните на крайпътните ябълки — и така през целия сезон за роене. Друга година всички дружно летят право нагоре, събират се на клоните на някоя висока стара разклонена ябълка и се подиграват с всеки, който би се осмелил да пристъпи към тях да ги събере без стълба и прът.

Така беше и този път. Засенчила очи с ръка, Батшеба гледаше как пчелите летят, издигат се все по-високо и по-високо и накрая спират над едно такова разклонено дърво. И тук можеше да се забележи нещо подобно на това, което, както се предполага, е ставало преди много хилядолетия при образуването на вселената. Хаотичната маса, която отначало приличаше на тъмно разкъсано облаче, постепенно се уплътняваше, стягаше се в мъглива топка, после се прилепи за клона и буквално пред очите на Батшеба започна да се сбива и потъмнява, докато накрая образува голямо черно петно на светлия фон.

Всички работници, и мъже и жени, бяха заети с коситбата. Даже и Лиди бе отишла да помага. Батшеба реши да опита сама да вкара роя в кошера. Тя сложи там билки, поръсени с мед, донесе стълба, метла, дълга кука, надяна кожени ръкавици, сложи сламена шапка с дълъг воал — някога зелен, а сега избелял до цвета на енфие — и започна да изкачва стълбата. Още не бе успяла да вземе осем-девет стъпала и на няколко крачки от себе си тя чу един познат глас, който вече бе започнал по някакъв необясним начин да я вълнува.

— Разрешете да ви помогна, мис Евърдийн. Такова нещо не трябва да правите сама.

Трой вече отваряше вратичката на градината.

Батшеба захвърли метлата, куката и празния кошер, загърна набързо полата си и се спусна долу, без да гледа в краката си. Когато стъпи на земята, Трой вече беше до стълбата и се навеждаше да вдигне кошера.

— Наистина ми провървя, че се оказах тук в този момент! — възкликна сержантът.

Батшеба овладя гласа си чак след минута.

— Така ли? Искате ли да съберете пчелите вместо мен? — попита тя и въпросът й, който в устата на някое срамежливо момиче би прозвучал твърде смело, беше плах за девойка като Батшеба.

— Дали искам! Разбира се, че искам! Колко цветущ е видът ви днес! — Трой захвърли пръчката и сложи крак на стълбата.

— Но вие трябва да сте с ръкавици и воал, иначе пчелите ще ви изпожилят!

— Ах, да! Трябва да сложа ръкавици и воал. Ще бъдете ли така добра да ми покажете как се прави това?

— Трябва да сложите също и широкопола шапка, защото с вашата малка фуражка воалът ще бъде съвсем близо до лицето.

— Да, широкопола шапка, разбира се.

И ето, капризната съдба направи тъй, че Батшеба свали шапката с воала и я сложи на главата му, а той захвърли фуражката си в храстите цариградско грозде. После тя привърза около неговия врат краищата на воала и му подаде ръкавиците. В тази премяна Трой представляваше такава необикновена гледка, че въпреки смущението си Батшеба не издържа и се разсмя. Така падна още една част от стената на хладната учтивост, която държеше сержанта на разстояние.

Батшеба гледаше отдолу, а той събираше и изтръскваше пчелите от клона, като им подлагаше с другата ръка кошера, да се изсипват там. Докато вниманието му беше погълнато от пчелите, тя се възползва от това, че не я гледат, за да поправи прическата и роклята си. Той се спусна, протегнал в ръка кошера, след който се точеше цял облак пчели.

— Кълна се в живота си! — изпъшка той през покриващия го воал. — Този кошер измори ръката ми тъй, сякаш цяла седмица съм упражнявал саблен бой. — Когато цялата процедура по събирането и затварянето на роя приключи, той се приближи към Батшеба. — Ще бъдете ли тъй любезна да ме развържете и освободите. За малко щях да се задуша в тази копринена клетка.

Опитвайки се да прикрие своето смущение при непривичната операция по развързването на вървите около шията му, тя каза:

— А аз никога не съм виждала това, за което говорите.

— Какво не сте виждали?

— Упражненията в саблен бой.

— Аха! А искате ли да погледате?

Батшеба се колебаеше. От уедърбърци, които бяха ходили в Кастърбридж, тя често бе чувала, че тези упражнения наистина представляват вълнуваща гледка. Момчетата и мъжете, които надничали през цепнатините на оградата или се покатервали по казармената стена, разправяха, че човек не може да си представи нещо по-ослепително: мундири, копчета, нашивки, саби — всичко блести като хиляди звезди, тук, там, навсякъде; и всички движения са изумително точни и съгласувани. На нея много й се искаше да види това и тя отвърна сдържано:

— Да, ще ми бъде интересно да погледам.

— Добре. Така и ще направим. Ще ви покажа всичко.

— Не може да бъде! Как?

— Сега ще помислим.

— Но не с бастун. Така е много скучно. Трябва да бъде с истинска сабя.

— Да, разбирам, но тук нямам истинска сабя. Все пак смятам, че до довечера ще мога да намеря. И ето какво ще направим. — Трой се наведе към нея и тихичко прошепна на ухото й нещо.

— О, не, в никакъв случай! — изчервена извика Батшеба. — Много ви благодаря за поканата, но не мога да дойда.

— Разбира се, че можете. Никой няма да узнае.

Тя поклати глава, но не толкова решително.

— Ако дойда, разбира се, трябва да взема със себе си и Лиди, нали?

Трой се загледа покрай нея, някъде надалеч.

— Не виждам защо трябва да водите и нея — хладно отбеляза той.

По очите на Батшеба можеше да се разбере, че и тя мисли същото, но не поради сухия му отговор, а просто защото беше очевидно, че Лиди ще бъде излишна. Тя почувства това още преди да спомене за нея.

— Добре, няма да я вземам. И ще дойда. Но съвсем за малко, съвсем за малко — добави тя.

— Това ще ни отнеме само пет минути — каза Трой.