Томас Харди
Далече от безумната тълпа (3)

2.
Нощ — Стадото — Къщичката на Оук — Навесът

Беше почти полунощ, в навечерието на свети Томас^[1], най-късия ден в годината. От север налитаха опустошителни ветрове и брулеха хълма, откъдето онази слънчева сутрин преди няколко дни Оук бе наблюдавал жълтата каруца и красивата пътничка.

Норкомбският хълм — недалеч от пустеещия Толър-даун — беше място, което кара пътника да мисли, че стои пред едно от най-солидните земни образувания. Представляваше безформено възвишение от варовик и пръст — но такъв хълм можеше да издържи и най-разрушителния катаклизъм, докато други, далеч по-внушителни планински зъбери и шеметни гранитни пропасти биха се заличили от лицето на земята.

Северният му склон беше покрит със залинели стари буки. Силуетът, образуван от короните им над билото, го украсяваше като с грива. Тази нощ дърветата защищаваха южния склон от острите пориви на вятъра, който ги шибаше с недоволен вой и се опитваше да премине през горичката, а после стихваше съвсем и тогава се чуваше само шумоленето му сред високите клони. Сухите листа се надигаха и подскачаха, сякаш вряха на огън. От време на време тих като въздишка полъх измъкваше няколко от тях от канавката и ги отнасяше в тревата. Останалите все още по клоните листа политаха надолу и звучно тупкаха по стволовете на дърветата.

Между този полуоголен рид и неясния, безмълвно-неподвижен хоризонт се разстилаше тайнствено пространство, обгърнато от непроницаема безкрайна пелена от мъгла. Долитащите от тази посока звуци подсказваха, че и там, зад мъглата, става същото, което ставаше и тук. Тъничките тревички бяха изложени на ветрове с най-различна сила и посока — един ги разлюляваше, друг ги покосяваше жестоко, а трети ги погалваше като с мека четка. Пътникът инстинктивно се вслушваше как дърветата отляво и отдясно стенат или пропяват като редуващите се напеви на църковен хор. Крайпътните храсти откъм заветната страна подхващаха напева и го понижаваха до едва доловим плач и накрая лудешкият порив на вятъра заглъхваше бавно на юг.

Небето бе удивително ясно и блещукането на звездите напомняше пулсирането на общо тяло с едно голямо сърце. Вятърът духаше точно към Полярната звезда, а след залеза Голямата мечка се бе извъртяла на изток и сега се намираше под прав ъгъл към меридиана. Разликата в цвета на звездите — за която в Англия често се говори, но много рядко се вижда — тук беше ясно забележима. Царственото сияние на Сириус пронизваше очите със стоманен блясък, Капела^[2] беше жълта, Алдебаран^[3] и Бетелгейзе^[4] светеха огненочервени.

Когато в такава ясна нощ човек се изправи на самотен хълм, той почти осезаемо чувства движението на земята от запад на изток. Усещането е предизвикано от величественото придвижване на звездите, което се долавя, ако стоиш няколко минути неподвижно или се вгледаш внимателно. Създава се от вятъра или от самотата. Но каквато и да е причината, впечатлението, че плуваш заедно със земята сред безкрая, е ярко и незабравимо. „Поезия на движението“ е често употребяван израз. За да изпитате това върховно удоволствие, е нужно само да застанете на някое високо място в полунощ и след като първо сте се разграничили от огромната маса на цивилизованото човечество — която като цяло гледа пренебрежително и равнодушно на подобни действия в този час на нощта, — дълго и безмълвно да наблюдавате собственото си движение сред звездите. Трудно е след такава нощна гледка да се върнете обратно на земята и да повярвате отново, че човек е мъничък и слаб, загубен сред вселената.

Изведнъж на това място под небето се разнесоха необичайни звуци. Те предлагаха чистота, каквато воят на вятъра не притежаваше, и последователност, която не се срещаше никъде в природата. Това бе флейтата на фермера Оук.

Нещо сякаш заглушаваше тази мелодия, пречеше й да прозвучи с пълна сила и да се разпростре на воля. Звуците долитаха от ниска тъмна постройка до живия плет, окръжаващ буковата гора — овчарска къщичка, чието предназначение непосветеният трудно би отгатнал.

Цялостната картина създаваше впечатлението за малък Ноев ковчег върху един малък Арарат. Формата доста точно следваше традиционната, ревностно възпроизвеждана от майсторите на играчки, благодарение на които се запознаваме с нея още в най-ранно детство и я помним до края на живота си. Къщичката стоеше на малки колела, които я издигаха на около един фут. Такива къщички подслоняваха овчарите през сезона за агненето, когато те не биваше да се отделят от стадото дори и през нощта.

Хората сравнително отскоро бяха започнали да наричат Габриел „фермерът“ Оук. Една година преди времето, за което разказваме, след продължителни настойчиви усилия и с непрестанна упоритост той успя да наеме малка овцеферма и да развъди двеста овце. По-рано беше работил за кратко време като управител на имение, а още като момче беше помагал на баща си, стария Габриел, чак до неговата смърт, да гледа стадата на богати собственици.

Начинанието, предприето без ничия помощ, беше рисковано, а при това овцете още не бяха платени. Габриел Оук се намираше в критично положение и ясно съзнаваше това. Сега за него първата и най-важна работа беше агненето и тъй като овчарлъкът му беше занаят още от детинство, той благоразумно се въздържа да натовари с грижите по животните и пашата някой надничар или новак.

Вятърът продължаваше да блъска ъглите на къщичката, но звуците на флейтата секнаха. Появи се светъл правоъгълник, а след това в него — и фигурата на фермера Оук. В ръката си държеше фенер. Оук затвори вратата, слезе долу и остана на егрека близо двадесет минути. Светлината се появяваше и изчезваше, а лицето му се осветяваше или потъваше в мрак, в зависимост от това дали стоеше пред, или зад фенера.

Движенията на Оук бяха бавни и обмислени. Те издаваха спокойна сила и съответстваха на заниманията му в момента. Красотата е в здравето и никой не би могъл да отрече, че в отмерените му движения около стадото имаше своеобразна грация. Когато случаят изискваше, той можеше да мисли и действа с гъвкавия финес на гражданин, за когото това е напълно естествено, но неговата енергия — нравствена, физическа и умствена — бе статична и по правило не се влияеше от импулсите.

Един по-внимателен поглед върху земята наоколо, дори на бледата звездна светлина, показваше, че част от това, което би могло прибързано да се нарече пустеещ хълм, е била приспособена тази зима от фермера Оук за нуждите на важното му начинание. На различни места от клони и слама бяха струпани заслони, под които шаваха и шумоляха белезникавите сенки на кротките овце. Звънът на хлопатарите им, замлъкнал докато Габриел го нямаше, се появи отново, но вече по-мек и неясен, приглушен от пухкавата вълна на овцете. Това продължи, докато Оук се отдалечи от стадото. Той се върна в къщичката, понесъл едно новородено агънце. Краката му бяха като на голяма овца, а невзрачното хилаво телце бе сякаш на половината им.

Оук остави малкото живо клъбце върху наръч сено пред печката, на която беше сложено канче с мляко. После угаси фенера и осекна фитила. В стаята остана да свети една свещ, окачена на извита тел. Младият човек легна на твърдата постеля от няколко небрежно хвърлени на пода чувала, разхлаби вълненото си шалче и затвори очи. За по-малко време, отколкото е необходимо за несвикнал с физическа работа човек да реши на коя страна да се обърне, фермерът Оук вече бе заспал.

Къщичката бе уютна. Примамливата светлина на свещта и алените пламъци на огъня хвърляха весели отражения и радваха очите, макар и да осветяваха само сечива и съдини. В един ъгъл бе подпряна овчарска гега, а на лавицата до стената бяха наредени бутилки и тенекиени кутии с всякакви церове за овцете: спирт, терпентин, смола, магнезий, рициново масло, джинджифил. На триъгълна лавица в другия ъгъл имаше хляб, бекон, сирене, бутилка сайдер и чаша. До провизиите бе флейтата, чиито звуци допреди малко бяха развличали самотния овчар. Къщичката се проветряваше от две кръгли дупки с подвижни дървени капаци — досущ илюминатори на корабна каюта.

Съживено от топлината, агънцето се разблея и както става с чакани звуци, те веднага проникнаха в съзнанието на Габриел. Пробуждайки се мигновено от най-дълбок сън с лекотата, забелязана при обратното действие, той погледна часовника си и видя, че часовата стрелка отново се бе разхлабила. Габриел сложи шапката си, взе агънцето и го изнесе навън. След като остави мъничкото същество при майка му, той се изправи и започна внимателно да оглежда небето, за да определи часа по разположението на звездите.

Сириус и Алдебаран, сочещи към неспокойните Плеяди, бяха в средата на южното небе, а между тях, извисено над края на хоризонта, величественото съзвездие Орион блестеше ярко, както никога досега. Кастор и Полукс блещукаха спокойно над меридиана: мрачният празен квадрат на Пегас^[5] пълзеше на северозапад; високо в небето над хълма като лампион над голите дървета искреше Вега, а в най-горните клони изящно се вплиташе косата на Касиопея.

— Един часът — отбеляза Габриел.

Той съзнаваше, че в живота му има известно очарование. Сега, след като беше използвал небето като полезен инструмент, Габриел започна да го наблюдава одобрително, сякаш гледаше прекрасно произведение на изкуството. За миг той беше сякаш развълнуван от завладяващата самота на тази сцена или по-точно от пълната й непричастност към всичко, свързано с човешки взор и слух. Сякаш хората, борбите им, мъките им, радостите им въобще не съществуваха, като че ли на тъмната половина на земята освен него нямаше друго мислещо същество; той си представяше, че всички останали са се пренесли на огряното от слънцето полукълбо.

Изправен, с широко отворени очи, погълнат от разсъжденията си, Оук внезапно осъзна, че това, което преди малко бе помислил за звезда сред клоните, беше всъщност изкуствена светлина, и то съвсем близо.

Ако се окаже съвсем сам в нощ, когато би предпочел да е сред приятели, човек се плаши. Но когато интуицията, сетивата, паметта, сравненията, фактите, правдоподобността и основанията — тоест всички възможни доказателства в арсенала на логично мислещите хора — се обединят, за да убедят съзнанието, че е съвсем само, много по-смущаващо за него е да открие близо до себе си някакво тайнствено присъствие.

Фермерът Оук навлезе в гората и се запромъква през ниските клони към заветния склон на хълма. Той видя една тъмна издатина и си припомни, че тук, на вкопана в склона площадка, имаше обор от насмолени дъски, наковани отпред към подпори. Тези дъски образуваха покрив, който отзад постепенно се сливаше с наклона. През продълговатите и кръгли пролуки на покрива и стените струеше светлина, която бе привлякла вниманието му. Оук пристъпи, легна досами покрива и долепи око до една пролука, през която можеше да вижда ясно какво става вътре.

Под навеса се бяха приютили две жени и две крави. В едно ведро димяха попарени трици. Едната жена беше по-възрастна. Другата беше млада и хубава. Тъй като тя беше точно под него и Оук я гледаше в обща перспектива, така както Милтъновият Сатана е видял Рая най-напред^[6], не можеше да разбере как изглежда лицето й. Тя не носеше боне, нито шапка, а голяма пелерина, небрежно наметната и върху главата й.

— Скоро ще се върнем у дома — проговори по-възрастната жена, като се оглеждаше с ръце на кръста. — Мисля, че Дейзи ще се пооправи. Доста ме изплаши, но ако се съвземе, няма да съжалявам, че си прекъснах съня.

Младата жена, чиито клепачи явно се затваряха при най-кратката пауза в разговора, се прозя спокойно и Габриел, сякаш заразен, раззина уста в съчувствена прозявка.

— Ех, защо не сме богати. Щяхме да можем да наемем работник за тези неща — отвърна тя.

— Но като не сме богати, трябва сами да си вършим работата — каза другата. — Затова, ако останеш, ще трябва да ми помагаш.

— А шапката ми все пак изчезна — продължи по-младата. — Вятърът я отнесе през плета. Уж слаб вятър, а я отнесе.

Кравата, която стоеше неподвижно, беше девонска порода и тъй равномерно оцветена в червено от главата до опашката, сякаш е била натопена в червена боя, а дългият й гръб бе съвършено плосък. Другата беше пъстра, на сиви и бели петна. Сега вече Оук забеляза до нея малко теленце — на не повече от един ден. То гледаше двете жени с неразбиращ поглед, което показваше, че все още не бе привикнало със собственото си зрение. Теленцето често се обръщаше към фенера, който инстинктивно вземаше за луната. Очевидно неговият незначителен житейски опит още не бе имал време да поправи грешката му. Напоследък Луцина^[7] имаше доста работа сред овцете и кравите на Норкомбския хълм.

— Трябва да купим овесено брашно — каза по-възрастната жена. — Триците са на свършване.

— Да, лельо. Утре, веднага щом съмне, ще ида с коня.

— Но ние нямаме дамско седло.

— О, аз мога да яздя и на другото, вярвай ми.

Като чу това, Оук пожела да задоволи любопитството си и да види лицето на младата жена. Но пелерината пречеше. Когато гледаме отблизо и хоризонтално, преценката ни за формите и цветовете е доста по-реална. Но сърцето на Габриел жадуваше богиня. От известно време у него назряваше необходимостта да запълни една все по-нарастваща пустота. И ако очите му можеха още от самото начало да видят лицето на младата жена — красиво или не чак толкова, — от необичайната позиция, която предоставяше пълна свобода на въображението, те щяха да задоволят желанието на сърцето. От непознатата жена копнежът извайваше красавица.

По някакъв каприз на природата — която като грижовна майка, въпреки заетостта си, отделя време да ощастливи своите деца — младата жена свали наметката и върху червения жакет се разсипаха черните й коси. Оук веднага позна героинята от жълтата каруца, със саксиите мирта и огледалото: казано по-прозаично, това бе жената, която му дължеше два пенса.

Те сложиха теленцето отново при майка му, взеха фенера и излязоха. Светлината се смаляваше надолу по хълма, докато се превърна в едва забележимо петънце. Габриел Оук се върна при стадото си.