Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

23.
Вечерта — Второ обяснение

За вечеря на стригачите бе сложена трапеза на полянката пред къщата. Прекараха я през прозореца, така че фут-два от нея останаха вътре, в стаята — там седеше мис Евърдийн. По този начин за нея се осигуряваше почетно място, отделно от работниците.

Тази вечер Батшеба беше необикновено оживена Непокорните къдрици пищни тъмни коси подчертаваха живописно поруменелите бузи и алените устни. Тя явно очакваше някого и по нейно настояване мястото на другия край на масата бе оставено свободно, докато не започна вечерята. Но никой не идваше и господарката помоли Габриел да седне там, което той направи с най-голяма готовност.

В този момент на портата се появи Болдуд, който пресече полянката, отиде до прозореца при Батшеба и се извини за закъснението си: те явно имаха уговорка.

— Габриел — каза тя, — преместете се, ако обичате. На вашето място ще седне мистър Болдуд.

Той мълком се върна на мястото си.

Джентълменът-фермер беше облечен празнично с ново сако и бяла жилетка, което веднага биеше на очи, защото той обикновено носеше строг сив костюм. В душата му също беше празник и това се проявяваше с необичайна за него приказливост. И Батшеба се разприказва след идването му, макар и появата на неканения Пениуейс, бившия управител, когото бе прогонила за кражба, донейде да бе развалила настроението й.

След вечерята, без да чака покана, Коган поде:

Любимата загубих, ала не ме е грижа,

любимата загубих, ала не ме е грижа…

Ще си намеря друга, по-хубава съпруга;

любимата загубих, ала не ме е грижа.

Романсът бе изслушан и приет мълчаливо, съпроводен от замислено-одобрителни погледи, свидетелстващи, че тази любима песен в добре познатото изпълнение винаги се ползва с успех сред слушателите, и подобно на книгите на всепризнатите автори, които нямат нужда от вестникарски реклами, също не изисква похвали.

— Мистър Пуъграс, изпей ти нещо! — каза Коган.

— Аз доста си пийнах, пък и много не ме бива в тая работа — скромно отвърна Джоузеф в старанието си да остане незабелязан.

— Глупости! Как може да си толкова неблагодарен, Джоузеф? Не очаквах това от теб? — укорително извика Коган, преструвайки се на обиден. — А господарката те гледа, сякаш иска да каже: „Веднага запей, Джоузеф Пуъграс!“

— Прав си, тя наистина ме гледа и ща не ща, трябва да попея! Я вижте, съседи, дали това мое издайническо изчервяване не се е появило?

— Нищо ти няма, Джоузеф, изчервяване като изчервяване — успокои го Коган.

— Какво ли не правя, за да не се червя, като ме гледа хубавица! — стеснително призна Джоузеф. — Но то идва от само себе си и никак не мога да го спра.

— Хайде, Джоузеф, изпей твоята песен — подкани го от прозореца Батшеба.

— Добре, мем, щом няма накъде — отстъпчиво отвърна той. — Сърце не ми дава да ви откажа. Ще изпея една никаква баладия — сам си я съчиних.

— Браво! Давай! — викнаха сътрапезниците.

Така поощрен, Пуъграс запя с треперлив гласец и похвално усърдие някаква сантиментална песен за пламенна, високодобродетелна любов — мотивът се свеждаше до две ноти и певецът особено наблягаше на втората. Изпълнението на първия куплет има такъв успех, че Джоузеф веднага, без да си поеме дъх, премина към втория, но продължи успешно чак след няколко запъвания на първата строфа:

Пппосссях…

Пппосссях…

Посях любов, с любов пленен,

в омайна тръпка плаха,

в априлски, майски, юнски ден

и птиченца ми пяха.[1]

— Добре го извива — подхвърли Коган в края на куплета. — Особено ми се хареса: „и птиченца ми пяха“. Онова място, „посях любов“, така хубаво го накъдри, пустият му Джоузеф! А точно там, на „любов“, е много трудно за пеене, кога човек е пресипнал. Хайде, мастър Пуъграс, следващия куплет!

Но по време на третия куплет с младия Боб Коган се получи конфузно положение, в същност най-обикновено за едно момче — с тях винаги се случва нещо, когато възрастните са особено тържествено настроени: той с всички сили се опитваше да удържи смеха си, дори с тази цел напъха в гърлото си толкова покривка за маса, колкото докопа. И след като известно време стоя така, херметически запушен откъм устата, смехът избухна през носа му. Джоузеф го забеляза и страшно възмутен, веднага спря да пее. Коган тозчас плесна Боб.

— Продължавай, Джоузеф, продължавай. И не обръщай внимание на този калпазанин — каза той. — Баладията ти просто хваща за сърцето. Хайде, следващия куплет. Аз ще ти пригласям на височините, ако закъсаш:

Върбата плаче и тъжи, върбата клони вие…

Но певецът беше непреклонен. За лошото си държане Боб Коган беше изпъден да си върви и на масата отново се възцариха мир и веселие с помощта на Джейкъб Смолбъри, който подхвана една от онези безкрайни, изобилстващи с подробности балади, с които достопочтеният славен пияница Силен е услаждал слуха на младите пастири Хромис, Мнасил и другите безделници на времето си.[2]

Огненозлатистата светлина на залеза още сияеше, но сумракът вече се прокрадна; лъчите на заника едва докосваха земята, не се разстилаха по нея и не осветяваха заспалите равнини. Слънцето сякаш със сетно предсмъртно усилие се показа иззад дървото и запълзя надолу. Сгъстяващата се дрезгавина обви до пояса всички стригачи на масата, а главите и раменете им все още се радваха на дневната светлина, облени от равномерно златисто сияние, което сякаш не идваше отвън, а се излъчваше от тях самите.

Слънцето се скри в пелена от охра, а те седяха, пируваха и се веселяха като боговете в Омировото небе. Батшеба още седеше отвътре до прозореца, плетеше и от време на време поглеждаше към стъмняващата се поляна. Припадащият мрак се разстилаше все по-широко и накрая погълна всички около масата, но те още не смятаха да си тръгват.

Габриел изведнъж откри, че фермерът Болдуд е изчезнал от своето място на масата. Оук не разбра откога го нямаше; но очевидно той бе станал с настъпването на тъмата. Докато Габриел мислеше за това, Лиди донесе свещи в стаята и веселите езичета на техните пламъчета осветиха седналите около масата и потънаха в зелените сенки отзад. Фигурата на Батшеба, все още в същата поза, се очерта на прозореца и всички видяха, че Болдуд е в стаята, седнал до нея.

Един и същи въпрос беше на устата на всички: няма ли, преди да си тръгнат, мис Батшеба да им изпее с чудесния си глас „Водите край брега на Алън“.

Батшеба помисли малко, съгласи се и направи знак на Габриел, който жадуваше именно това — да бъде близо до нея.

— Носите ли флейтата? — шепнешком го попита тя.

— Да, мис.

— Тогава акомпанирайте ми.

Батшеба се изправи до прозореца, обърната към хората, осветявана отзад от свещите, а Габриел застана отдясно до нея, навън, до самия прозорец. Болдуд седеше в стаята, отляво до нея. Тя започна тихо, с треперещ глас, но скоро запя ясно, чисто и звънливо. Във връзка с разигралите се скоро след това събития много от присъстващите запомниха един от куплетите на песента, и то задълго.

Войнът пръстена венчален

с глас лъстив й обеща —

на брега на река Алън

най-красива беше тя.[3]

Към нежните мелодични звуци на флейтата се присъедини плътният бас на Болдуд, тъй нисък и тих, че без да си съперничи с гласа на Батшеба, създаваше богат фон за нейното пеене. Облегнати един на друг, стригачите седяха така, както преди стотици години са седели на трапезата техните прадеди, и слушаха като омагьосани, тъй притихнали, че понякога почти се чуваше как Батшеба си поема дъх. И когато последната, мъчително дълга нота замря, тръгна тих доволен шепот — най-благовонният лъх на овацията.

Едва ли е необходимо да отбелязваме, че поведението на фермера спрямо певицата беше забелязано от Габриел. Откровено казано, в действията му нямаше нищо странно, като изключим това, че по време те съвсем не съвпадаха с реакциите на околните. Болдуд гледаше Батшеба само когато другите не я наблюдаваха; щом те устремяваха поглед към нея, фермерът извръщаше глава: ако всички й благодаряха или я хвалеха, той мълчеше, а когато те говореха помежду си и не й обръщаха внимание, шепнешком й благодареше. И това разминаване с останалите придаваше специално значение на всеки негов жест и дума, въпреки че в тях нямаше нищо особено; но ревността, която никой влюбен не може да избегне, не позволяваше на Оук да пропусне тези знаци.

После Батшеба пожела лека нощ на всички и се скри в стаята. Болдуд затвори прозореца и остана вътре с нея. Оук си тръгна и скоро изчезна сред безмълвните благоуханни дървета. Стригачите, които се пробудиха от приятното замайване след песента на Батшеба, започнаха да се надигат от местата си. Докато избутваше пейката, за да се измъкне от масата, Коган се обърна към Пениуейс:

— Приятно е да похвалиш някого, ако има защо. А този човек тук го заслужава — отбеляза той, поглеждайки към достойния крадец, сякаш той бе някакво рядко произведение на изкуството, създадено от световноизвестен творец.

— Аз, правичката да си кажа, нямаше да го повярвам, ако не бяхме преброили — изхълца Джоузеф Пуъграс. — Оказа се, че всички чаши и бутилки, всички хубави ножове и вилици са си на мястото, както в началото, и няма нищо откраднато!

— Смятам, че не заслужавам дори половината от похвалите ви — мрачно отвърна добродетелният крадец.

— Аз пък ще ви река — добави Коган, — че кога наистина реши да направи нещо хубаво, нещо благородно (а днес беше точно така, по лицето му си личеше), той няма да се изложи. Драго ми е да ви кажа — днеска той шушка не украдна!

— Да, това е честна постъпка и трябва да ти благодарим за нея, Пениуейс — каза Джоузеф и всички се присъединиха единодушно към неговото мнение.

В това време, когато работниците вече си тръгваха, в гостната, откъдето през затворените кепенци навън се процеждаше само тясна ивица мека светлина, се разиграваше бурна сцена.

Мис Евърдийн и Болдуд бяха сами. От бузите й беше изчезнала лъхащата на здраве руменина, може би защото тя съзнаваше сериозността на момента, но очите й блестяха възбудено и победоносно — въпреки че победата й беше не толкова желана, колкото предварително замислена.

Батшеба стоеше зад едно ниско кресло, от което току-що бе скочила, а той беше коленичил в него, наклонен през облегалката към нея, и държеше ръката й с две ръце. Болдуд трепереше целият от това, което Кийтс изискано нарича свръхизобилие от сладостно щастие.[4] Този човек, чиято отличителна черта беше чувството за собствено достойнство, неочаквано беше застанал пред нея, лишен от най-важното си качество — до такава степен то бе изместено от любовта. Впечатлението беше тягостно за Батшеба и донякъде развали удоволствието й от съзнанието, че я боготворят.

— Ще се постарая да ви обикна — говореше тя с треперещ глас, съвсем различен от обикновения й самоуверен тон. — И ако се уверя, че ще ви бъда добра съпруга, с удоволствие ще се омъжа за вас. Но, мистър Болдуд, при един толкова сериозен въпрос колебанията на жената трябва да бъдат уважавани и тази вечер не искам нищо да ви обещавам. Ако можете, почакайте още няколко седмици, докато аз самата бъда наясно със себе си.

— Но вие смятате, че тогава…

— Мисля, че след около месец и половина ще мога да ви обещая да стана ваша жена — твърдо завърши тя. — Нали вие казахте, че ще отсъствате до жътвата. Но запомнете добре, аз още не съм обещала.

— Това е достатъчно за мен. Повече не искам. Мога да чакам, доверявайки се на тези мили думи. А сега, мис Евърдийн, лека нощ!

— Лека нощ — меко, почти нежно отвърна тя и Болдуд си тръгна блажено усмихнат.

Сега Батшеба го познаваше по-добре; той й разкри цялата си душа, без да подозира, че по този начин падна много в нейните очи и заприлича на голяма горделива птица, която, лишена от пера, изгубва великолепието си. Батшеба се разтрепери от страх, когато осъзна, че си налага прекалено строго наказание само за да изкупи една своя необмислена постъпка. Тя току-що беше извършила нещо ужасно и страшно, но същевременно и увлекателно. Удивително е колко лесно дори и най-стеснителната жена може да бъде привлечена от страшното, когато към това се примесва известно чувство за тържество.

Бележки

[1] Това съвсем не е композиция на Пуъграс, а стара английска любовна песен.

[2] В шестата еклога на „Буколики“ от Вергилий младите пастири Мнасил и Хромис събуждат пияния Силен и го карат да им изпее песента, която им е обещал. Подобно на баладата, която пее Джейкъб Смолбъри, тя е многословна и в същност заема останалата част от еклогата.

[3] „Водите край брега на Алън“ — текст Метю Грегъри („Монахът“) Луис (1775–1818) и музика К. Е. Хорн (1786–1840).

[4] Кийтс, „Ода за славея“.