Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

3.
Девойка на кон — Разговор

Денят се пробуждаше бавно. Всяко утро ражда нови надежди и едва бе съмнало, Оук отново пое към буковата гора, макар че единствената причина за това беше наблюдаваната от него нощна сцена. Замислен, той крачеше сред дърветата, когато изведнъж чу тропот на копита и в подножието на хълма, на пътечката, която водеше нагоре, покрай обора с кравите се показа девойка, възседнала кафяв кон. Беше младата жена от предишната нощ. Габриел веднага си спомни думите й за отнесената от вятъра шапка; може би тя идваше да я потърси. Той бързо огледа канавката, тръгна по нея и след десетина ярда намери шапката сред листата. Взе я и се върна в къщичката си. Тук, от своето прикритие, той започна да наблюдава през малкия отвор приближаващата се ездачка.

Като се изкачи на хълма, тя се озърна, после надникна през плета. Габриел се канеше да излезе и да върне шапката, но неочакваното представление, на което стана свидетел, просто го смая и той забрави за намеренията си. Пътеката минаваше покрай обора, през горичката; беше тясна, само за пешеходци; клоните на дърветата се простираха хоризонтално на около седем фута над земята и беше невъзможно човек да язди изправен под тях. Девойката, която не бе облечена в костюм за езда, се огледа бързо, като да се увери, че наоколо няма никой и ловко се отпусна назад върху гърба на коня. Главата й беше над опашката, краката — изпънати напред, а очите гледаха нагоре, към небето. Тя се плъзна в това положение стремително като риба и безшумно като ястреб. Очите на Габриел едва успяха да проследят движенията й. Високият дългунест кон, който, изглежда, беше свикнал с подобни промени в ездитната стойка, съвсем спокойно продължи хода си. Така ездачката мина под ниските клони.

Девойката лежеше съвсем уверено върху гърба на коня и след като прекоси горичката по този начин, тя зае друга, още по-удобна стойка. На коня нямаше дамско седло и явно не беше възможно да се язди удобно по женски. Изправяйки се в обичайната си поза, като млада фиданка, тя се огледа отново и въпреки че никак не подобаваше на една жена, седна по мъжки и препусна към мелницата.

Развеселен, малко озадачен, Оук окачи шапката в къщичката и отиде при овцете. След около час девойката се върна с привързан на седлото чувал с трици, този път възседнала коня, както е прието. Когато наближи обора, посрещна я едно момче с ведро за доене. Тя му хвърли поводите и скочи от коня. Момчето го отведе и остави ведрото на младата жена. Скоро откъм обора започнаха да долитат ту звънки, ту приглушени звуци — някой доеше крава. Габриел взе изгубената шапка и зачака до пътеката, по която девойката щеше да мине на връщане. Тя се показа с ведро в ръка, което висеше до коляното й. От изпънатата за равновесие лява ръка се виждаше достатъчно и Оук съжали, че това не беше се случило през лятото, когато сигурно цялата ръка щеше да бъде открита. Сега по лицето й бе изписано такова тържествуващо задоволство, сякаш с целия си вид тя заявяваше, че нейното съществуване на белия свят трябва да радва всички; и това дръзко предположение съвсем не изглеждаше предизвикателно, защото всеки очевидец би почувствал, че е, общо взето, вярно. По същия начин изключителната изразителност, която в думите на посредствения би изглеждала смешна, увеличава силата на гения и придава на словото му още по-голяма внушителност. Изненадана, тя видя лицето на Габриел, изгряло над плета като месечина.

Сега, когато се озова срещу нея, създалият се в представите на фермера неясен очарователен образ не загуби от сравнението, а по-скоро някак се измени. Първото, което правеше впечатление, беше ръстът й. Тя изглеждаше висока, но ведрото беше малко, а плетът — нисък; следователно, като имаме пред вид грешката при сравнението с ведрото и плета, тя бе със среден ръст. Чертите на лицето й бяха строги и правилни. Ценителите, пребродили страната ни, справедливо са отбелязали, че при англичанките класическата красота на лицето много рядко се съчетава със съвършена фигура и добре оформените черти обикновено са едри спрямо ръста и телосложението; грациозните и пропорционални фигури, при които главата се нанася осем пъти във височината на тялото[1], обикновено завършват с неправилни черти на лицето. Без всякакъв опит да превръщаме нашата доячка в нимфа, можем да кажем, че тук критиката беше неуместна и пропорционалното тяло на младата жена радваше очите. Закръглените очертания на фигурата й позволяваха да се предположи, че шията и раменете са хубави, но от детските й години никой не ги бе виждал. Но ако я облечаха в рокля с голямо деколте, тя сигурно щеше презглава да се хвърли в храстите. Не че беше от прекалено срамежливите: просто инстинктивно слагаше черта между достъпното и забраненото за чуждия поглед и тази черта беше по-високо, отколкото при жените от града. Веднага щом забеляза, че Оук я гледа, мислите й естествено последваха неговия поглед към собственото й лице и тяло. Ако бе малко по-силно подчертана, стеснителността й би се превърнала в суета, а ако беше по-слабо изявена — в несвойствена за нея високомерна сдържаност. Лицата на провинциалните девици са чувствителни към пламенните мъжки погледи; тя докосна с ръка своето, сякаш Габриел наистина го бе погалил, а движенията й, които преди малко бяха съвсем свободни, сега станаха по-сдържани. Все пак изчерви се мъжът, а не девицата.

— Намерих една шапка — каза Габриел.

— Моята — отвърна тя, опитвайки да се държи както подобава, като едва прикри желанието си да избухне в смях и само се усмихна. — Снощи вятърът я отнесе.

— В един часа през нощта?

— Да, точно така. — Тя беше изненадана. — Откъде знаете?

— Бях тук.

— Вие сте фермерът Оук, нали?

— Нещо такова. Отскоро съм по тези места.

— Фермата ви голяма ли е? — попита тя и се огледа, отмятайки назад черната си коса. Слънцето беше изгряло преди час и лъчите му позлатиха къдриците й.

— Не, не е голяма. Около сто. — Когато местните хора говореха за земя, открай време думата „акра“ се изпускаше.

— Шапката ми трябваше тази сутрин. Наложи ми се да ходя до мелницата.

— Да, знам.

— Откъде знаете?

— Видях ви.

— Къде? — попита тя, цялата застинала от лошо предчувствие.

— Тук, когато минахте през горичката и после се спуснахте по хълма — отвърна фермерът Оук многозначително, като че ли имаше нещо предвид, загледан в някаква далечна точка на споменатото място, а после се обърна към събеседницата си.

Но щом я погледна, той веднага извърна очи, сякаш беше хванат в кражба. Когато девойката си спомни за своите акробатически номера при преминаването през горичката, сърцето й затупка бързо-бързо и после тя поруменя. Време беше да видим как се изчервява една жена, която по правило никога не си позволяваше това; сега тя цялата пламна. Цветът на лицето на новата позната на Оук премина бързо от моминската руменина през всички оттенъци на провансалските рози, чак до тъмнопурпурната тосканска роза. Той деликатно отвърна глава.

Оук беше деликатен човек и нарочно отклони взор встрани, като се надяваше тя да се овладее достатъчно, за да може пак да я погледне. Изведнъж чу нещо, което приличаше на шумолене на подхванато от вятъра сухо листо, и се обърна. Тя си бе отишла.

Габриел, който в момента наистина представляваше трагикомична гледка, се върна към заниманията си.

Минаха пет дни. Младата жена редовно идваше да дои здравата крава и да се грижи за болната, но никога не позволяваше на своя поглед да се отклонява в посока към Оук. Чувстваше се засегната от неговата нетактичност, и то не защото той неволно беше станал свидетел на нещо, което не трябваше да вижда, а понеже й даде да разбере, че го е видял. Защото както не съществува грях без забрана, така и няма неприличие без чужди очи; а сега изглеждаше, че поради шпионирането на Габриел поведението й се бе оказало непристойно. Оук беше страшно огорчен от своята несъобразителност и това още повече разгаряше пламналото в него чувство.

Запознанството сигурно щеше да приключи с това и двамата щяха да се забравят, ако в края на седмицата не се случи едно произшествие. Този следобед застудя, а привечер мразът неусетно здраво стегна всичко. В такова време в селата дъхът на спящите замръзваше върху чаршафите, а в салоните на хубавите градски къщи с дебели стени лицата на седящите пред камините пламтяха, докато гърбовете им бяха леденостудени. Тази нощ много врабчета заспаха без вечеря по голите клони на дърветата.

С наближаването на времето за доене Оук, както обикновено, зае своя наблюдателен пост над обора. Когато измръзна, той хвърли още по един наръч слама на овцете, които очакваше да се обагнят, и се върна в къщичката да сложи дърва в печката. От пролуката на прага вятърът подвяваше. Оук я запуши и извъртя къщичката малко на юг. Вятърът влизаше вече само през срещуположните отдушници.

Габриел знаеше много добре, че когато вратата е затворена и печката запалена, единият отдушник непременно трябва да е отворен — и то винаги този, в който вятърът не духа. Той затвори отдушника откъм заветната страна и се обърна да отвори другия, но като размисли, реши да остави затворени и двата за малко, докато в къщичката се стопли. И седна.

Заболя го главата, нещо непривично за него, и той си помисли, че е от умората — вече няколко нощи спеше само на пресекулки. Каза си, че сега трябва да стане и да отвори отдушника, а после да си легне. Обаче заспа, преди да вземе тази предпазна мярка.

Така и не разбра колко време е бил в безсъзнание. В първите фази на пробуждането му се стори, че с него се случва нещо странно. Кучето виеше, главата го болеше ужасно — някой го разтърсваше, нечии ръце развързваха шалчето на врата му.

Когато отвори очи, той видя, че здрачът по някакъв особен начин е преминал в тъмнина. До него седеше същата девойка с необикновено красиви устни и ослепително бели зъби. Нещо повече — и това беше най-удивителното — главата му лежеше в нейния скут, лицето и вратът му бяха противно мокри, а пръстите й разкопчаваха яката му.

— Какво се е случило? — глупаво попита Оук.

Изглежда, тя се зарадва, но не толкова, че да се засмее.

— Сега вече мога да кажа, че нищо — отвърна тя, — тъй като сте жив. Просто чудо е, че не сте се задушили в тази ваша къщичка.

— Ах, тази къщичка! — промърмори Оук. — Платих за нея десет фунта. Но ще я продам и ще седя под сламен навес, както някога са правели хората, и ще спя на наръч сено! Почти същото щеше да ми се случи онзи ден! — И Габриел удари с юмрук по пода.

— Къщичката не е виновна — отбеляза девойката с тон, който показваше, че е рядко изключение сред жените: още преди да започне фразата, тя бе обмислила докрай това, което искаше да каже, и не търсеше думи, за да го изрази. — Смятам, че е трябвало да проявите малко съобразителност и да не затваряте отдушниците. Постъпили сте глупаво.

— Да, не трябваше да ги затварям — разсеяно отвърна Оук, който правеше всичко възможно, за да продължи тази близост — нали лежеше в скута й, — да улови и задържи този миг, преди той да отлети безвъзвратно в миналото. Искаше му се да сподели преживяванията си, но да се опитва да предаде това необяснимо чувство с грубите средства на речта беше все едно да задържи аромат в сито. И Габриел замълча.

Тя му помогна да седне. Оук започна да бърше лицето си и да разтърсва глава и тяло като Самсон, който изпробва силата си.

— Как мога да ви благодаря? — най-после попита той признателно, след като привичната мургава руменина се завърна върху лицето му.

— О, няма защо — усмихна се девойката в очакване на следващата забележка на Габриел, каквато и да е тя.

— Как ме намерихте?

— Когато дойдох да издоя Дейзи, чух, че кучето вие и дращи по вратата на къщичката. Имате късмет, защото млякото й вече намалява и може би от следващата седмица няма да идвам вече. Кучето ме видя, скочи и захапа полата ми. Тръгнах след него и първо огледах къщичката да видя дали отдушниците са отворени. Чичо ми има такава къщичка и съм го чувала да казва на своя пастир да не ляга да спи вътре, ако дупките са затворени. Отворих вратата и видях, че лежите като мъртъв. Нямаше вода и аз изсипах върху вас млякото, без да съобразя, че то е топло и това няма да помогне.

— Ако не бяхте вие, може би щях да умра! — тихо произнесе Габриел, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— О, не — възрази девойката. Тя, изглежда, предпочиташе не толкова трагичен изход; след като спасиш човек от смърт, неволно се налага да поддържаш разговора с него на висотата на тази благородна и героична постъпка, а това никак не й се искаше.

— Вие спасихте живота ми, мис… Не знам как се казвате… Известно ми е името на леля ви, но вашето не.

— Засега предпочитам да не го съобщавам. Защо да ви го казвам, като с вас няма да имаме вземане-даване?

— Все пак бих искал да го зная.

— Можете да попитате леля ми. Тя ще ви го каже.

— Аз се казвам Габриел Оук.

— А аз не. Изглежда, много си харесвате името, та го произнасяте с такова удоволствие, Габриел Оук.

— Знаете ли, това е единственото ми име, за цял живот, и смятам да се възползвам докрай от него.

— Моето винаги ми се е струвало особено и неприятно.

— Тогава мисля, че скоро трябва да го смените.

— Пази боже! Габриел Оук, изглежда, вие обичате да правите предположения за хора, които не познавате?

— Е, мис, извинявам се. Реших, че това ще ви хареса. Но знам, че не мога да се меря с вас в приказките. Никога не съм имал такива способности. Все пак благодаря ви. Позволете да стисна ръката ви!

Тя се поколеба, объркана и малко смутена от старомодната учтивост, с която той завършваше така безгрижно проведения разговор.

— Добре — отвърна девойката и му подаде ръката си, свивайки устни с престорено безразличие, като непристъпна свенливка. Той я задържа за миг и от страх, че се е показал много експанзивен, стигна до другата крайност, докосвайки пръстите й нерешително, като стеснително момче.

— Колко жалко — каза той след миг.

— За какво?

— Че толкова скоро ви пуснах ръката.

— Ако искате, ето я пак. Заповядайте — и тя отново му подаде ръката си.

Този път Оук я задържа по-продължително — дори удивително дълго.

— Колко е мека… а сега е зима! Не е напукана, нито загрубяла. Нищо й няма! — прошепна той.

— Стига… Достатъчно я държахте — заяви тя, но не я изтегли. — Струва ми се, че искате да я целунете? Ако желаете, моля!

— Изобщо не мислех такова нещо — простодушно отбеляза Габриел, — но много ще…

— Не, няма! — тя издърпа ръката си.

Габриел почувства, че отново е проявил нетактичност.

— Ще трябва да отгатнете как се казвам — закачливо подхвърли тя и изчезна.

Бележки

[1] Според канона на Поликлет за човешките пропорции главата се нанася осем пъти в общата дължина на тялото.