Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

55.
Март следващата година — „Батшеба Болдуд“

Нека се пренесем с няколко месеца напред в един ветровит мартенски ден — без слънце, студ или сняг. На около половината разстояние между Уедърбъри и Кастърбридж, на Ялбърския хълм, където главният път минава по самия хребет, се бяха събрали много хора и почти всички гледаха на север. Там имаше и зяпачи, и група копиеносци[1], и двама тръбачи. Няколко карети чакаха на пътя и в една от тях седеше главният шериф. Сред зяпачите, които се бяха покатерили по насипа, имаше неколцина мъже и деца от Уедърбъри, в това число Пуъграс, Коган и Каин Бол.

След половин час от север, накъдето бяха устремени погледите на всички, се показа малко облаче прах и скоро пътническата карета, която возеше единия от двамата съдии на Западния окръг, се изкачи по хълма и спря на върха. Съдията се премести в друга карета. Тръбачите изсвириха туш с издути бузи, после каретите, копиеносците и зяпачите потеглиха в тържествена процесия към града. Само уедърбърци, щом видяха, че съдията тръгва, се отправиха към селото, да си продължат работата.

— Джоузеф, видях те как се промъкна до самата карета — отбеляза Коган. — Сигурно си се изхитрил да видиш лицето на негова светлост съдията, а?

— Ами да — отвърна Пуъграс. — Тъй се вторачих в него, сякаш исках да надникна в душата му. В очите му — по-точно в окото, дето беше от моята страна — видях милосърдие. Бог ми е свидетел, в такава тържествена минута не мога да лъжа!

— Е, какво пък, да се надяваме на най-доброто — заяви Коган. — Макар че работите съвсем не вървят на добро. Обаче аз няма да отида на процеса, пък и ще посъветвам тия, дето не ги викат, да не ходят. Сигурно на съдията никак няма да му е приятно всички да го зяпат като някакво чудо.

— Точно това рекох и аз тая сутрин — потвърди Джоузеф. — Викам си, „правосъдието идва да го претегли на везните“ — нали съм си по дълбоките мисли. „И ако го намерят твърде лек, нека му се въздаде!“ А наблизо стоеше един човек, който рече: „Право казва! Струва си да чуем, той говори така умно.“ Но няма що да приказваме за това. Какво толкова съм казал? Две-три думи само. А например за някои хора говорят, че имат особен дар слово.

— Вярно, Джоузеф. Та хайде, съседи, да си останем по домовете.

Всички се съгласиха с това решение и на другия ден нетърпеливо очакваха новините. Обаче следобед беше направено откритие, което разсея подозренията и хвърли нова светлина върху поведението и душевното състояние на Болдуд.

Тези, които го познаваха отблизо, бяха забелязали, че от Грийнхилския панаир до фаталната Бъдни вечер той се бе намирал в крайно възбудено и напрегнато състояние, но никой не подозираше, че у фермера са се проявявали симптоми на душевно заболяване. Само Батшеба и Оук в някои моменти допускаха, че може да има нещо подобно. Но ето че сега в един заключен шкаф откриха необичайна колекция от вещи. Имаше няколко парчета плат за дамски рокли — скъпи коприни, атлази, поплини и кадифета. Те, ако се съдеше от начина, по който се обличаше Батшеба, сигурно щяха да й се харесат. Два маншона — от самур и от хермелин. И главното — ковчеже със скъпоценности, в което имаше четири масивни златни гривни, няколко медальона и пръстени, отлично изработени от злато с висок карат. Тези неща, купувани от време на време в Бат и други градове, са били донасяни тайно в къщата. Всички те бяха грижливо опаковани и на всяко пакетче пишеше „Батшеба Болдуд“, а също и датата — шест години напред.

За тези трогателни прояви на чувство от страна на побъркалия се от любов и тежки преживявания човек ставаше дума, когато Оук се върна от Кастърбридж с вестта за присъдата. Беше привечер и когато върху лицето на Оук паднаха отблясъци от пламъците в пещта на Уорън, то красноречиво говореше за всичко. Както се и очакваше, Болдуд признал вината си и бил осъден на смърт.

Междувременно все по-широко се разпространяваше убеждението, че Болдуд не трябва да се смята за отговорен за своите постъпки в последните месеци. Установените още преди процеса факти доказваха неоспоримо това, обаче не бяха признати за достатъчно убедителни и в съда дори не счетоха за нужно да изследват душевното му състояние. Но сега, когато възникнаха предположения, че той страда от психично разстройство и всички започнаха да си припомнят множество случаи, тези факти можеха да бъдат обяснени само с неговата лудост. Като най-ярък пример даваха проявената през миналото лято нечувана небрежност към зърното.

До министъра на вътрешните работи бе изпратена петиция, в която се изброяваха фактите, въз основа на които можеха да се правят опити за преразглеждане на присъдата. Петицията не завършваше с „многочислени подписи“ на жителите на Кастърбридж, защото Болдуд почти нямаше приятели сред градските търговци. Те смятаха, че човек, който получава или купува всичко от село, подкопава благосъстоянието на целия окръг, защото господ е създал селата, за да дават клиентела на градовете. Такъв човек според тях много погрешно разбира десетте божи заповеди. Като ходатаи се явиха няколко състрадателни мъже, които може би бяха приели твърде съчувствено скорошните разкрития. След това застъпничество започнаха да събират свидетелски показания, с надеждата, че от гледна точка на моралната отговорност престъплението ще се разглежда не като преднамерено убийство, а като постъпка, извършена в умопомрачено състояние.

В Уедърбъри напрегнато и тревожно очакваха резултатите от петицията. Присъдата трябваше да бъде изпълнена в осем часа събота сутринта — две седмици след процеса; а в петък вечерта още не беше получен отговор. Същата тази вечер Габриел излезе от Кастърбриджския затвор и за да избегне центъра, зави в една малка уличка. Когато отмина последната къща, той чу удари от чук, вдигна глава и погледна назад. Над комините на къщите, ярко осветено от залязващото слънце, се издигаше зданието на затвора, а пред входната арка се движеха някакви фигури. Това бяха дърводелците, които изправяха един стълб на оградената с парапет площадка. Оук бързо извърна очи и ускори крачките си.

Когато стигна в Уедърбъри, вече бе тъмно. Почти цялото село беше излязло да го посрещне.

— Нищо ново — уморено рече Габриел. — Струва ми се, вече почти няма надежда. Бях с него повече от два часа.

— Ти как мислиш, той наистина ли беше луд, когато стреля? — попита Смолбъри.

— Право да си кажа, не съм сигурен — отвърна Оук. — Но после ще говорим за това. Как се чувстваше господарката следобед? Някаква промяна?

— Никаква.

— Тя долу ли е?

— Не. А беше започнала да се оправя. Сега е съвсем малко по-добре от тогава, на Бъдни вечер. Все пита дали не си се върнал, има ли новини… Омръзна ни да й отговаряме. Да ида и да й кажа, че си дошъл?

— Не. Все още има слаба надежда, но не можех повече да оставам в града, след като говорих с него. А, ето го Лейбан.

— Да, тук съм — каза Тол.

— Уговорих се, че късно вечерта ти ще идеш в града. Тръгни в девет часа и чакай там известия. Ще се върнеш към дванайсет. Казват, че ако до единайсет часа не се получи нищо, значи няма надежда.

— Аз все пак се надявам да го помилват — намеси се Лиди. — Ако не го помилват, тя също ще полудее. Бедната! Колко много изстрада! Как да не я пожали човек!

— Много ли се е променила? — попита Коган.

— Ако не си виждал господарката от Коледа, няма да я познаеш — отвърна Лиди. — Очите й са толкова тъжни! Съвсем друга жена е станала. Само преди две години тя беше толкова буйна и весела, а сега да видиш само на какво е заприличала!

Лейбан тръгна за града, а в единадесет часа няколко селяни излязоха на кастърбриджския път да го чакат. Сред тях беше Оук и почти всички работници на Батшеба. Габриел, който високо ценеше достойнствата на фермера, от цялата си душа желаеше да го помилват, макар някъде дълбоко в съзнанието му да се бе загнездила мисълта, че Болдуд трябва да умре. Най-после, когато вече всички се бяха уморили, в далечината се зачу тропот.

Ту глух галоп земята рови,

ту чаткат в камен друм подкови —

пристигат вестите сурови.[2]

— Сега ще разберем какво е станало — каза Коган.

Всички наскачаха от насипа на пътя и конникът просто се вряза сред тях.

— Ти ли си, Лейбан? — попита Габриел.

— Да… Получи се… Няма да го обесят. Присъдата е заменена със затвор. Срок — колкото благоволи да реши Нейно Величество.

— Ура! — извика разчувстван Коган. — Все пак бог е по-силен от дявола!

Бележки

[1] През XIX век в Англия процесиите за съдебните заседания все още били придружавани от копиеносци, както през средновековието.

[2] Стиховете са от поемата „Мармион“ от Уолтър Скот (1808 г.). Превод Спас Николов.