Томас Харди
Далече от безумната тълпа (55)

54.
След сътресението

Когато излезе на главния път, Болдуд зави в посока към Кастърбридж. Със спокойни, уверени крачки той отмина Ялбърския хълм, после безлюдната равнина, изкачи Мелстокския хълм, около единадесет и половина прекоси бърдото и влезе в града. В този час улиците бяха празни и треперливата светлина от фенерите осветяваше само малки ивици от тротоара и сивите кепенци на магазините. Стъпките му отекваха глухо. Той зави надясно, приближи се до едно масивно каменно здание и спря пред сводестата, обкована с желязо порта. Това бе входът на затвора. Над вратата висеше фенер, чиято светлина помогна на злополучния пътник да намери звънеца.

Най-после вратичката в голямата порта се отвори и се появи вратарят. Болдуд прекрачи напред и каза глухо няколко думи. След малко дойде още някой. Болдуд влезе, вратата се затвори зад него и той се прости със свободата.

Вестта за ужасното събитие, с което завърши празненството, вече се бе разнесла из целия окръг и предизвика объркване и смут сред жителите на Уедърбъри, От тези, които не бяха в къщата на Болдуд, може би първи разбра за катастрофата Оук — пет минути след излизането на фермера той влезе в хола и видя наистина страшна картина. Всички гостенки се бяха притиснали до стените като овце по време на буря, а мъжете смутено тъпчеха на едно място и не знаеха какво да предприемат. Батшеба рязко се бе променила. Сега тя седеше на пода, до трупа на Трой, положила главата му на коленете си. С една ръка тя притискаше кърпичката си към гърдите му и покриваше раната от която бяха изтекли само няколко капки кръв, а с другата здраво стискаше ръката му. Всеобщото объркване я свести. Временното вцепенение премина и веднага щом се появи необходимостта да действа, силите й се върнаха. В ежедневния живот рядко се срещат прояви на душевна твърдост, за които толкова често пишат философите, и всички бяха поразени от мъжеството на Батшеба, която на дело показваше своята философия; а тя винаги осъществяваше това, което смяташе за нужно да бъде направено. В жилите й течеше кръвта на жените, които стават майки на велики хора. Такива като нея са способни да родят забележителни представители на човешкия род. На следобедните чайове или в магазините те често будят неприязън, но в критичните моменти са незаменими. Сега лежащият в скута на жена си Трой беше център на картината.

— Габриел — произнесе тя механично с мъртъв глас, когато той влезе и видя нейното бледо, почти неузнаваемо лице (толкова се бяха изострили чертите й), — идете в Кастърбридж за лекар. Мисля, че е излишно, но все пак вървете. Мистър Болдуд застреля мъжа ми.

Съобщаването на този факт с такива прости, спокойни думи подейства по-силно от каквато и да е трагическа декламация и отрезви всички присъстващи. Преди още да проумее всичко, освен общия смисъл на чутото, Оук изскочи навън, оседла коня и препусна. Беше изминал почти две мили, когато си помисли, че щеше да бъде по-добре да изпрати някой друг с това поръчение, а той самият да остане в къщата. Къде е изчезнал Болдуд? Трябвало е да го проследят внимателно. Дали не е полудял? Или са се скарали? Как е попаднал Трой в Уедърбъри? Откъде е дошъл? Как да бъде обяснено удивителното завръщане на този човек, за когото мнозина смятаха, че е на морското дъно? Оук бе донякъде подготвен за среща с Трой, защото чу за неговото завръщане малко преди да стигне до къщата на Болдуд, но още не бе успял да обмисли това съобщение и катастрофата го изуми. Във всеки случай вече беше късно да изпраща друг човек. Той продължаваше да препуска, погълнат от тези вълнуващи мисли, и дори не забеляза, че на около три мили от Кастърбридж задмина един широкоплещест пешеходец, който крачеше покрай тъмния плет в същата посока.

До Уедърбъри не беше близо, освен това се наложи докторът, мистър Олдрич, да пътува късно през нощта, на тъмно, и минаха повече от три часа след изстрела, докато пристигне в дома на Болдуд. Оук трябваше да остане в Кастърбридж, за да съобщи на властите за печалното събитие; тогава той разбра, че Болдуд е дошъл в града и се е предал.

Когато влезе в празния хол, докторът се озова в пълна тъмнина. В кухнята намери стария прислужник, когото започна да разпитва.

— Тя го взе при себе си, сър — отвърна прислужникът.

— Кой го е взел? — попита докторът.

— Госпожа Трой. Той вече беше мъртъв, сър.

Това съобщение порази доктора.

— Тя няма право да постъпва така — заяви той. — Трябваше да почака, докато се проведе следствието.

— Да, сър. Точно така я съветваха хората, да почака, докато бъде направено всичко според закона. Но тя каза, че не я интересува законът и няма да позволи тялото на любимия й мъж да се търкаля по пода и всички да го гледат.

Мистър Олдрич веднага отиде в къщата на Батшеба. Първо видя невзрачната фигура на Лиди — за няколко часа тя цялата се беше свила и станала още по-малка.

— Какво става тук? — попита докторът.

— Не знам, сър — хлипайки, отвърна Лиди. — Моята господарка направи всичко сама.

— Къде е тя?

— Горе. С него, сър. Тя отпрати мъжете веднага след като го качиха горе. После ме извика, поръча да напълня ваната и ми заповяда да си легна, защото видът ми бил много болнав. Тогава тя се заключи в стаята с него и не пусна никого от нас вътре. Но аз реших да остана в съседната стая, в случай че й потрябвам. Повече от час тя ходеше напред-назад из стаята; само веднъж излезе и поиска свещи, защото там всички били догорели. Нареди да й съобщя, когато дойдете вие, сър, или мистър Търдли.

В този миг влязоха пасторът и Оук. Тримата се изкачиха по стълбата след Лиди Смолбъри и спряха на площадката. Наоколо беше тихо като в гроб. Лиди почука. Чу се шумоленето от роклята на Батшеба, ключът се превъртя и тя отвори вратата. Лицето й беше спокойно и почти сурово; тя напомняше оживялата статуя на Мелпомена^[1].

— О, мистър Олдрич, най-после пристигнахте — произнесе тя само с устни и широко отвори вратата. — Ето го и мистър Търдли. Е, всичко е готово и сега, който пожелае, може да го види.

Тя мина покрай тях и изчезна в някаква врата.

Те погледнаха в стаята, където цареше смъртта, и на светлината на поставените върху скрина свещи видяха дълга източена фигура, обвита в бяло. Всичко наоколо беше в пълен порядък. Докторът влезе и след няколко минути се върна на площадката, където чакаха Оук и пасторът.

— Наистина, както каза тя, всичко е направено — продума мистър Олдрич. — Покойникът е преоблечен и лежи в савана тъй, както се полага. Боже милостиви! Такава девойка! Тя сигурно има душа на стоик!

— Само сърце на жена — чу се шепот зад гърбовете им.

Тримата се обърнаха. Пред тях стоеше Батшеба. И може би в доказателство, че досега се е държала единствено с усилия на волята, тя се отпусна безшумно в краката им. Като че ли на пода тъмнееше само някаква неясна купчина дрехи. Когато осъзна, че повече не е нужно това нечовешко напрежение, силите окончателно я напуснаха.

Отнесоха я в съседната стая и вече безполезната за Трой медицинска помощ се оказа много навременна и необходима за Батшеба, която няколко пъти губи съзнание. Известно време състоянието й внушаваше сериозни опасения. Сложиха я в леглото. След като разбра от доктора, че няма вече опасност за здравето й, Оук си тръгна. Лиди дежуреше в стаята на Батшеба и в безкрайните мъчителни часове на тази злополучна нощ тя слушаше как господарката й стене и шепне глухо:

— О, аз съм виновна за всичко!… Как ще живея сега!… О, боже, заслужавам ли да живея!