Томас Харди
Далече от безумната тълпа (12)

11.
Казармата — Сняг — Една среща

Същата снежна вечер, няколко часа по-късно, неприветливите покрайнини на един град и неговите казарми, десетки мили северно от Уедърбъри, представляваха най-мрачна гледка, ако може да бъде наречено гледка нещо, чиято главна съставна част е тъмнината.

В такава вечер скръбта може да навести и най-веселия човек, и то без да породи в него силно чувство за нереалност; у впечатлителните хора любовта се превръща в безпокойство, надеждата потъва в лоши предчувствия, вярата стихва до смътна надежда; спомените не събуждат чувство за съжаление за пропуснатите възможности, не подтикват честолюбието, а очакването на бъдещето не въодушевява за действие.

Покрай пътя течеше река, а зад нея се издигаше висока каменна стена. Отдясно на пътя се простираше гола равнина, осеяна с блата, а далеч над хоризонта — вълниста верига хълмове.

Смяната на сезоните по тези места не се усещаше така силно, както в планината. Такива ясни признаци, като разпукването на пъпките или окапването на листата, тук липсваха. И все пак внимателният наблюдател можеше да различи дори отделните фази на зазимяването, въпреки привидната летаргия, обхванала тресавищата и хълмовете. Най-напред изчезваха змиите, после папратите изменяха цвета и формата си, падините се запълваха с вода, мъгливите дни зачестяваха, от студа листата потъмняваха, гъбите се спаружваха и накрая снегът заличаваше всичко това.

Тези промени в равнината стигнаха върха си през нощта. Всички неравности придобиха неясна, лишена от очертания форма. Изчезнаха отличителните белези на местността, тя загуби своето лице, а тайните й останаха под белия покров. От този снежен хаос в небесата — стълпени роеве снежинки — мерата и моравите скоро получиха нова одежда, с която изглеждаха още по-голи. Огромният свод на облаците се бе смъкнал странно ниско, като покрив на голяма тъмна пещера, и постепенно се снижаваше към пода й; човек инстинктивно започваше да мисли, че снежната подплата на небето и пелената, която покриваше земята, скоро ще се съединят, като не оставят никакъв въздушен пласт помежду си.

Един поглед наляво: реката течеше равно и еднообразно, стената зад нея беше вертикална; и двете се тъмнееха. Всичко това се сливаше и създаваше впечатление за една обща маса. Ако нещо можеше да бъде по-тъмно от небето, това бе стената, ако нещо можеше да бъде по-мрачно от стената, това бе реката под нея. Неясно очертаващият се покрив на сградата беше начупен тук-там от комини и по фасадата неясно личаха продълговатите очертания на прозорците. Под тях, чак до водата, не се виждаше нито издатина, нито отвор.

Шумът от непрекъснатите, неописуемо еднообразни, объркващи в последователността си пристъпи на вятъра трудно пробиваше през плътната атмосфера. Някъде наблизо часовник удари десет. Звънът прозвуча меко и заглъхна бързо, може би защото часовниковата кула сигурно беше покрита с няколко инча сняг.

Облаците вече бяха изсипали своя товар; там, където допреди малко падаха двадесет снежинки, сега падаха десет, а после вместо десет — една. Не след дълго край стръмния бряг на реката се появи някакъв силует.

По очертанията му върху безцветния фон внимателният наблюдател можеше да заключи, че силуетът е дребен. Там имаше човек и това беше единственото, което с положителност се виждаше.

Фигурата се движеше бавно, но без усилие, защото макар и неочакван, снегът беше дълбок не повече от два инча. В същото време ясно се чуваше:

— Един. Два. Три. Четири. Пет.

След всяка дума дребната фигура напредваше по шест-седем крачки. Очевидно някой броеше прозорците високо на стената. Думата „пет“ означаваше петия прозорец от края на стената.

Тук тъмното петно спря и се смали. Фигурата се навеждаше. После, през реката, към петия прозорец полетя снежна топка. Тя се разби в стената на няколко ярда от прозореца. Само на мъж можеше да хрумне да хвърли снежна топка към прозореца, но начинът, по който беше направено това, беше типично женски. Нито един мъж, който в детството си е виждал птица, заек или катеричка, не би могъл да хвърли топката с такава чиста глупост като показаната тук.

Последваха нови и нови опити, докато стената се покри с бели снежни петна. Най-после една топка удари петия прозорец.

Ако беше светло, можеше да се забележи, че реката е дълбока и тече равномерно. Щом нещо забавяше нейния бяг, тя веднага се опитваше да преодолее препятствието, като образуваше малко въртопче. Сега в отговор на сигнала се чу само бълбукането и клокането на един от тези невидими водовъртежи, придружено от тихи звуци, които на тъжния човек биха се сторили стонове, на веселия — смях, а в същност бяха причинени от плискането на водата о някои дребни парчета дърво по течението.

Още една топка удари прозореца.

После се чу шум, очевидно от отварянето на прозореца, и го последва глас:

— Кой е там?

Гласът беше мъжки, но не изненадан. Високата стена беше казармена, а тъй като в армията на брака се гледа зле, такива срещи и разговори през реката сигурно често са били провеждани и преди.

— Сержант Трой там ли е? — треперливо долетя отдолу.

Тази личност приличаше толкова много на сянка върху земята, а човекът, с когото разговаряше, до такава степен се беше слял със самото здание, та би могло да се каже — все едно стената разговаряше със снега.

— Да — долетя подозрително от прозореца. — А вие коя сте?

— О, Франк, не ме ли позна? — отвърна сянката отдолу. — Жена ти, Фани Робин.

— Фани! — изненадано възкликна стената.

— Да — задъхана от вълнение отвърна жената.

В тона й се долавяше нещо, което съвсем не говореше, че тя му е съпруга, а и в държането на мъжа нямаше нищо съпружеско. Разговорът продължи:

— Как ме намери?

— Попитах кой е твоят прозорец. Извинявай!

— Не те очаквах тази вечер. Дори изобщо не смятах, че ще дойдеш. Чудно как си ме намерила тук. Утре съм дневален.

— Ти ми каза да дойда.

— А, казах, че можеш да дойдеш.

— Да, така каза. Радваш ли се, че ме виждаш Франк?

— О, да, разбира се.

— Можеш ли да слезеш при мен?

— Не, Фани, миличка! Тръбата изсвири, порталът е заключен, а отпуска нямам. До утре заран сме като в затвор.

— Значи дотогава няма да те видя! — заеквайки, разочаровано рече тя.

— Как дойде от Уедърбъри дотук?

— Малко пеша, останалия път с каруца.

— Учудваш ме.

— И аз самата си се чудя, Франк, кога?

— Какво?

— Нали ми обеща.

— Не помня.

— О, помниш, помниш, не говори така! Вдън земя ще потъна от срам. Караш ме да изрека това, което ти пръв трябва да кажеш.

— Няма значение, кажи го.

— Така ли? Добре! Кога ще се оженим, Франк?

— А, да! Е, първо ще трябва да си намериш булчинска рокля.

— Имам пари. А сватбата как ще е? Ще обявим ли имената в църква?

— Ами, да ги обявим.

— Но с теб сме от различни енории.

— Тъй ли? Е, че какво?

— Аз живея в енория Сент Мери, а ти в друга. Значи ще трябва да се обявят имената ни и на двете места.

— Такъв ли е законът?

— Да. О, Франк, ти сигурно ме смяташ за много нахална! Моля ти се, мили Франк, не го мисли, толкова те обичам! Нали ми казваше, че ще се ожениш за мен, и — и аз — аз — аз…

— Престани да ревеш. Толкова е глупаво. Щом съм обещал, значи ще се оженя за теб, разбира се.

— И аз ще обявя за сватбата в моята енория, а ти в твоята, нали?

— Да.

— Утре?

— Утре не. След няколко дни.

— Имаш ли разрешение от началниците?

— Не. Още не.

— О, как така? Нали преди да си тръгнеш от Кастърбридж каза, че почти го имаш?

— Всъщност забравих да попитам. Ти дойде толкова неочаквано.

— Да, да, така е. Не биваше да те безпокоя. Отивам си. Ще дойдеш ли утре да се видим? Отседнала съм при госпожа Туилс, на Норт Стрийт. Не искам да идвам при казармите. Тук се навъртат лоши жени и хората могат да ме помислят за такава.

— Точно така. Ще дойда утре, мила. Лека нощ.

— Лека нощ, Франк. Лека нощ!

И прозорецът се затвори. Малката сянка се отдалечи. Когато отмина покрай ъгъла, отвътре долетя сподавена въздишка.

— Охо-хо, сержанте! Ха, ха, ха! — възкликнаха няколко души отвътре в хор. Последва слаб протест, но той потъна в силния смях, който, приглушен от стената, трудно можеше да бъде отличен от бълбукането на въртопчетата отвън.