Томас Харди
Далече от безумната тълпа (22)

21.
Нещастие с овцете — Бележката

На другия ден след като Габриел остави уедърбърското стадо, старите работници Джоузеф Пуъграс, Метю Мун, Фрей и още няколко души тичешком нахълтаха в къщата на господарката на Горната ферма.

— Какво има? — попита Батшеба. Тя престана да опъва тясната ръкавица, което, изглежда, изискваше големи усилия, защото беше стиснала алените си устни; отиваше на черква.

— Шестдесет! — извика задъхан Джоузеф Пуъграс.

— Седемдесет! — прибави Мун.

— Петдесет и девет! — поправи го мъжът на Сюзан Тол.

— … Овце се измъкнаха от кошарата — каза Фрей.

— И влязоха в ливадата с младата детелина — подхвана Тол.

— … Младата детелина! — рече Мун.

— … Детелина! — изпъшка Джоузеф Пуъграс.

— Те се подуват и ще се пукнат — поясни Хенери Фрей.

— Ще се пукнат! — потвърди Джоузеф.

— Всичките ще умрат, ако не ги изкараме оттам. И ако после не ги церим — каза Тол.

От огорчение цялото лице на Джоузеф се сбръчка и намръщи. Силното отчаяние набразди лицето на Фрей с хоризонтални и вертикални гънки като пречките на градинска решетка. Долната челюст на Метю увисна, а очите му заподскачаха насам-натам, сякаш мускулите отвътре ги дърпаха.

— Да — подхвана наново Джоузеф, — седя си в къщи, току-що бях взел Библията да намеря Послание до Ефесяните и си казвам: в това пусто ’вангелие нищо няма, само Коринтяни и Солуняни. По едно време гледам, иде Хенери и вика: „Джоузеф, овцете пасоха детелина и ще се пукнат.“

При Батшеба в такива случаи мисълта мигновено се превръщаше в думи, а думите във вик. Пък и тя още не беше се успокоила, откакто Габриел със забележките си я бе вбесил.

— Достатъчно, достатъчно! Престанете, глупаци такива! — извика тя, захвърли чадърчето и молитвеника в антрето и хукна навън. — Идват при мен, вместо веднага да ги изгонят от детелината! Дръвници!

Очите й потъмняха и заблестяха. Красотата на Батшеба беше по-скоро демонична, отколкото ангелска. Най-прекрасна изглеждаше тя, когато бе ядосана, а сега ефектът се засилваше от разкошната кадифена рокля, току-що натъкмена пред огледалото.

Всички мъже затичаха вкупом след нея към ливадата с детелината. По средата на пътя Джоузеф се отпусна изнемощял на земята, като човек, съсипан от живота, който от ден на ден става все по-непоносим. Другите, както винаги въодушевени от нейното присъствие, се пръснаха из ливадата и заобиколиха овцете. Повечето от пострадалите животни лежаха в детелината и нищо не можеше да ги накара да се размърдат. След две-три минути изпопадаха още няколко от тях, в същото тежко и безпомощно състояние като другите.

Сърцето на Батшеба се късаше от мъка, когато гледаше как най-хубавите овце от стадото й се търкаляха потръпващи —

„… подути и натъпкани с отрова.“^[1]

Пяна изби по устата на много от тях, те задишаха учестено и на пресекулки, коремите им се подуха застрашително.

— Ох, какво да правя, какво да правя?! — безпомощно занарежда Батшеба. — Колко са нещастни тези овце! Винаги им се случва нещо! Не съм виждала стадо, на което в продължение на една година да не се случи нещо лошо.

— Има само един начин да ги спасим — каза Тол.

— Какъв начин? Какъв? Казвай по-бързо!

— Трябва да се мушнат с един такъв ’струмент…

— Ти можеш ли да го направиш? Или аз?

— Не, мем. Не можем — нито ние, нито вие. Коремът на овцата трябва да се прободе точно в едно местенце. Ако боднете само инч по-вляво или по-вдясно, овчицата умира. Дори не всички пастири знаят как се прави.

— Значи така ще си умрат! — отчаяно промълви тя.

— Само един човек може да го стори — каза току-що приближилият се Джоузеф. — Ако беше тук, щеше да изцери всичките овце.

— Кой е той? Доведете го!

— Пастирът Оук — рече Метю. — Той всичко умее.

— Вярно, така е — потвърди Джоузеф.

— Така си е, само той може — съгласи се Лейбан Тол.

— Как се осмелявате да споменавате в мое присъствие името на този човек? — ядосано рече тя. — Ако искате да останете на работа при мен, повече да не чувам името му. Ах! — добави тя и просия. — Фермерът Болдуд сигурно ще знае как!

— О, не, мем — каза Метю. — Наскоро две от неговите отбрани овце бяха пасли фий и с тях стана същото. Той изпрати човек на кон да вика Габриел. Пастирът отиде и спаси овцете. Фермерът Болдуд има такова нещо. То е кух шиш с остра игла вътре. Нали, Джоузеф?

— Да, кух шиш — потвърди Джоузеф. — Така си е.

— Туйто. Това е ’струментът — замислено промърмори Хенери Фрей с ориенталска невъзмутимост, като че ли неумолимият бяг на времето съвсем не го тревожеше.

— Тогава — избухна Батшеба — не стойте тук да ми повтаряте „да“ и „туй-то“! Веднага намерете някой да спаси овцете!

Объркани, те се разпръснаха в различни посоки да намерят някой, но кого — и те не знаеха. След минута-две всички изчезнаха през вратата и тя остана сама с умиращите животни. След малко повтори твърдо:

— Никога! За нищо на света няма да го повикам!

Една от овцете се загърчи в ужасни спазми, изпъна се и подскочи високо във въздуха. Скокът бе изумителен. Овцата падна тежко и повече не мръдна.

Батшеба се приближи. Животното беше мъртво.

— О, какво да правя? Какво да правя? — изпъшка Батшеба и закърши ръце. — Няма да го викам! Няма!

Дори и най-енергичните възклицания, изразяващи твърдо решение, невинаги доказват истинската твърдост на взетото решение. Към него често прибягват, за да се уверят в намерението си, което съвсем не се нуждае от това, ако само по себе си е непоколебимо. Това „Няма!“ явно означаваше „Трябва!“

Тя последва своите работници и махна с ръка на един от тях. Това беше Лейбан.

— Къде живее Оук?

— В Гнездото, хей там отсреща, през дола.

— Вземи червената кобила, иди там и му кажи веднага да дойде. Кажи, че така съм заповядала.

Тол затича и след една-две минути беше на червената кобила, без седло, без юзди, хванал с две ръце въженцето на шията й вместо поводи. И бързо се смали надолу по хълма.

Батшеба и останалите го проследиха с поглед. Тол препускаше по пътечката покрай Шестнайсет акра, Овча поляна, Средно поле, Пущинака, Кеплов дол, мярна се като съвсем малка точица на моста и започна да се изкачва по отсрещния склон през Цветна лъка и Бели валог. Къщата, където временно беше отседнал Габриел, преди да напусне окончателно тези места, белееше на отсрещния хълм, заобиколена от сини ели. Батшеба крачеше напред-назад. Мъжете се върнаха на ливадата и започнаха да разтриват овцете, опитвайки се поне малко да облекчат мъките им. Но нищо не помагаше.

Батшеба продължаваше да крачи. Кобилата вече слизаше надолу по хълма и мъчително дългото изкачване трябваше да бъде повторено в обратен ред: Бели валог, Цветна лъка, Кеплов дол, Пущинака, Средно поле, Овча поляна и Шестнайсет акра. Батшеба се надяваше, че Лейбан е бил достатъчно съобразителен да даде кобилата на Оук, а той да се върне пеша. Ездачът се приближи. Това беше Тол.

— А, идиотска работа! — изпъшка Батшеба.

Габриел не се виждаше никакъв.

— Може би вече си е заминал! — каза тя.

Тол мина през вратата и скочи от кобилата с трагична физиономия, като Мортон след битката при Шрюсбъри.^[2]

— Е? — попита Батшеба, която дори не допускаше, че устната й заповед може да не подейства.

— Той каза: „Който моли, не трябва да се големее“ — отвърна Лейбан.

— Какво? — яростно прошепна младата фермерка, широко отворила очи, задъхана от гняв. Джоузеф Пуъграс отстъпи няколко крачки и се скри зад плета.

— Казва, че няма да дойде, докато не го помолите любезно, като молителка.

— Охо-о! Това ли е неговият отговор? Къде е придобил такива маниери? Коя съм аз, та да си позволява той да се отнася така към мен? Значи трябва да се моля на човека, който сам ме е молил да го приема на работа?

Още една овца подскочи и падна мъртва. Мъжете стояха потиснати, като че ли не смееха да изкажат мнението си.

Батшеба се извърна насълзена — сама си беше виновна със своята гордост и опърничавост. Тя се разплака горчиво пред всички; вече не се опитваше да се покаже сдържана.

— На ваше място аз не бих плакал, мис — състрадателно каза Уилям Смолбъри. — Защо не го помолите по-меко? Обзалагам се, че тогава той ще дойде. Когато се отнесеш към него с добро, Гейб е разбран човек.

Батшеба преглътна огорчена и изтри очите си.

О, това е толкова злобно и жестоко от негова страна! — прошепна тя. — Той просто ме принуждава да го направя, против волята ми! По собствено желание никога не бих го молила. Тол, ела с мен.

След това неприсъщо за една солидна господарка признание тя влезе в къщата, последвана от Тол. Там седна и набързо написа една бележка, като от време на време изхлипваше, което след горчивите сълзи е може би положителен признак, както земята набъбва след проливен дъжд. Въпреки че бележката беше надраскана набързо, тонът й беше учтив. Батшеба я вдигна пред очите си и преди да я сгъне, добави най-долу:

„НЕ МЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ, ГАБРИЕЛ!“

Сгъвайки записката, тя се изчерви леко и стисна устни, като че си забраняваше сега да мисли дали такъв ход е достоен за нея или не и отлагаше разсъжденията си дотогава, когато вече щеше да бъде късно за тях. Записката беше предадена на същия пратеник и Батшеба остана в къщи да чака отговор. Тя изживя мъчителен четвърт час, докато се върне пратеникът. Този път не смееше да гледа; облакътена на старото бюро, на което бе написала бележката, тя затвори очи с желанието да прогони от себе си и надеждата, и страха.

Обаче положението не беше безнадеждно. Габриел не се сърдеше; той прояви пълно безпристрастие въпреки високомерната й устна заповед. Подобна надменност би погубила не толкова красивата жена; и също тъй, подобна красота изкупваше една надменност с мяра.

Когато чу тропота на копита, тя излезе и вдигна очи. Между нея и небето мина ездач, който продължи към ливадата с овцете, скочи от кобилата и се обърна. Гледаше я Габриел. Това беше момент, когато очите и езикът на жената говорят съвършено различни неща. Батшеба го погледна с благодарност и каза:

— О, Габриел, как можахте да постъпите тъй нелюбезно с мен!

Нежен упрек вместо похвала за проявената отзивчивост — единственото, което той би могъл да прости.

Габриел промълви смутено нещо и хукна към овцете. А тя по очите му разбра коя фраза в бележката го е накарала да дойде. Батшеба го последва. Габриел вече беше сред прострените подути животни. Той бе хвърлил куртката си, запретнал ръкави и извадил от джоба си спасителния инструмент. Това беше малка тръбичка (така нареченият трокар), чиято вътрешна ос е подвижна игла. Овчарят започна да действа с умение и ловкост, които биха направили чест на всеки опитен хирург. Той опипваше левия хълбок на овцата, намираше нужната точка, пробиваше с иглата кожата и стомашната стена и бързо издърпваше иглата, без да изважда тръбичката. В нея газовете нахлуваха с такава сила, че биха загасили запалена свещ на другия й край.

Казват, че облекчението в първите минути след мъчението е истинско блаженство, а видът на клетите животни много ясно доказваше това. Четиридесет и девет операции бяха проведени успешно. Само веднъж, може би поради бързината, с която се налагаше да действа, или поради тежкото състояние на овцата иглата се отклони от правилната посока, пробивът се оказа неуспешен и нещастното животно веднага умря. Общо петдесет и седем овце бяха пасли детелина. Четири от тях бяха умрели, преди да дойде Габриел, а три се оправиха без операция.

Когато въодушевеният от любовта пастир свърши, Батшеба се приближи и го погледна в очите.

— Габриел, ще останете ли при мен? — попита тя и се усмихна подкупващо, без дори да затваря устни в очакване на отговора, защото знаеше, че те веднага ще се разтворят в нова усмивка.

— Ще остана — отвърна Габриел.

И тя пак му се усмихна.