Джеймс Клавел
Вихрушка (7)

7

Околностите на Табриз: 6,05 следобед.

 

Далеч на север, сред заснежените планини близо до съветската граница, се издигаше един 206, командуван от Петикин. Хеликоптерът внимателно следваше извивките на планинския проход, заобикаляше дърветата и набираше височина.

— Табриз Едно, HFC от Техеран, чувате ли ме?

Отговор нямаше. Обви го ярката слънчева светлина, надникнала иззад натежал от сняг облак, увиснал само на стотина метра над главата му. Направи нов опит да се свърже с базата и почувствува как го завладява умората. Израненото му от жестокия побой лице болеше. Обелените кокалчета на юмруците му под ръкавиците също боляха, ръцете му с труд натискаха бутоните на предавателя.

— Табриз Едно. HFC от Техеран, чувате ли ме?

Отново не получи отговор, но това не го тревожеше. Радиовръзката в планината винаги е трудна, никой не го очакваше, Ерики Йоконен и командирът на базата нямаха причини да организират постоянно радио подслушване. Продължаваше да се изкачва и облаците скоро обвиха машината. Слава Богу, че върхът още се виждаше, а отвъд него пътят щеше да се снижава към базата, разположена само на километър по-долу.

Сутринта стигна изключително трудно до малката военновъздушна база Галег Морги, разположена недалеч от международното летище на Техеран. Макар че напусна апартамента си преди разсъмване, стигна в базата едва когато бледото слънце се беше издигнало високо сред замърсеното небе. Наложи му се на няколко пъти да се връща и заобикаля, тъй като уличните боеве продължаваха и много от пътищата бяха блокирани — някои с нарочно издигнати барикади, други просто преградени от опожарени коли и автобуси. По заснежените тротоари лежаха трупове, стенеха ранени. На два пъти го връщаха разгневени полицаи, но той продължи с обиколките и в крайна сметка успя да стигне до базата. С изненада установи, че порталът към тренировъчната школа зее отворен и неохраняван от никого. Край него винаги имаше войници. Вкара колата и я паркира в един от хангарите на С-Г. Вътре беше пусто, не се виждаха механици от наземния персонал.

Денят беше студен и той се беше навлякъл с пълна зимна екипировка. Снегът покриваше полето и по-голямата част от пистата. Докато чакаше, реши да прегледа машината 206, с която му предстоеше да лети. Всичко беше в ред. Резервните части за Табриз — ротор за опашния мотор и две хидравлични помпи, бяха вече поставени в багажното отделение. Резервоарите бяха пълни и това позволяваше непрекъснат полет от два и половина — три часа или около триста и петдесет-четиристотин километра, в зависимост от вятъра, височината на полета и скоростта. Нямаше да мине без междинно зареждане. Според плана на полета трябваше да зареди в Бандар-е Пахлави — пристанище на брега на Каспийско море. Изкара с лекота машината на пистата. После адът се отприщи и той изведнъж се оказа в центъра на разгорещено сражение.

Камиони, натоварени с войници, нахлуха с рев през портала и се насочиха към пистата. Посрещна ги дъжд от куршуми, изстреляни откъм главните административни сгради и хангарите на базата. Други камиони се появиха по обиколния път и в движение отвърнаха на огъня. Последва ги верижен бронетранспортьор „Брен“, от картечниците му излиташе огън. Петикин с ужас разпозна нашивките и инициалите на „Безсмъртните“, изписани върху каските на войниците. След тях се появиха бронирани коли с военна полиция и цивилни — този район на базата вече беше завзет. Още преди да разбере какво става, четирима яки мъже го сграбчиха и го повлякоха към една от бронираните коли, закрещяха му нещо на фарси.

— За Бога, аз не говоря фарси — извика в отговор той. Мъчеше се да се измъкне. Един от нападателите го удари с юмрук в корема, той се сви, изтръгна се от ръцете на останалите и го просна на земята с добре отмерено кроше, но един друг измъкна пистолета си и стреля. Куршумът проби яката на парката му и рикошира в бронята на транспортната кола зад него. Замириса на кордит. Той замръзна на място, някой го сграбчи изотзад, а войниците се нахвърлиха отгоре му с ритници и юмруци. В същия момент се появи някакъв полицейски офицер.

— Американец? — попита на завален английски той. — Ти американец?

— Англичанин съм! — извика Петикин, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете на мъжете, които го притискаха към бронираната кола. Устата му се пълнеше с кръв. — Аз съм от С-Г и това там е моята…

— Американец! Саботьор! — Полицаят навря пистолета си в лицето му и Петикин ясно видя как пръстът му се свива около спусъка. — Ние от САВАК много добре знаем, че вие, американците, носите само беда!

Обзе го ужас, но в мъглата на помътеното му съзнание внезапно проникна крясък и железните ръце около тялото му се отпуснаха. Като насън видя, че пред него стои млад англичанин, облечен в униформа на парашутист, с червена барета на главата и петлици на капитан. От двете му страни стояха тежковъоръжени войници с ориенталски черти, в коланите им бяха затъкнати гранати, на гърбовете им имаше раници. Капитанът небрежно подмяташе една граната с лявата си ръка. Петикин забеляза, че капсулата й е на мястото си, а младежът я подмята така, сякаш е обикновен портокал. На колана му висеше кобур, до него имаше нож със странна кания. Той извика нещо на фарси, после рязко посочи Петикин и хеликоптера зад гърба си. След това се изпъна пред него, отдаде му чест и тихо просъска:

— Дръжте се като шеф, за Бога!

Шотландският му акцент беше най-хубавата музика в живота на Петикин — ръката му се пресегна и отблъсна китката на най-близкия нападател. Един от останалите понечи да вдигне пушката си, но капитанът го забеляза и рязко издърпа взривателя на гранатата, без да спира да я полюшва небрежно. Едновременно с това движение войниците му насочиха автоматичните си пушки срещу иранците. По-възрастният се ухили и стисна дръжката на ножа си.

— Готов ли е за полет хеликоптерът ви? — попита капитанът.

— Да… — промърмори Петикин. — Готов е.

— Тогава го вдигайте във въздуха и изчезвайте по най-бързия начин. Не забравяйте да оставите вратите отворени и да ми дадете знак с палец, когато сте готов за старт. Май ще се наложи да ви правим компания. — Капитанът се извърна към единия от войниците си и рязко му нареди: — Тенцинг, отивай с него!

После отново премина на фарси и започна да ругае иранците, сочеше им противоположния край на летището, където битката продължаваше, макар и с поотслабена интензивност. Тенцинг побутна все още замаяния Петикин и го поведе към хеликоптера.

— Моля ви, побързайте, сахиб — рече той и се облегна на едната от отворените врати с насочена към тълпата пушка. Петикин нямаше нужда от втора покана.

През портала нахлуха нови бронирани коли, които не им обърнаха внимание, и се насочиха към пистата. След тях се появиха големи полицейски и военни формирования, които се пръснаха край оградата в отчаян опит да изолират базата от настъпващата към нея тълпа, чийто тътен ясно се долавяше. Офицерът от САВАК нервно размени няколко думи с английския капитан, хората му извръщаха разтревожени лица към портала, от който все по-ясно се разнасяше ревът „Аллах е велик“, накъсван от автоматична стрелба и експлозии. На двеста метра от оградата се появи авангардът на огромната тълпа, една паркирана наблизо кола лумна като факла.

Когато чу включването на моторите, полицаят ядосано се извърна към хеликоптера, но в същия момент през портала нахлуха тълпи въоръжени младежи с цивилни дрехи. „Муджахидини!“, изкрещя някой, войниците се скупчиха и откриха огън. Прикрити зад бронираната кола, капитанът и вторият войник хукнаха към хеликоптера и скочиха вътре. Петикин даде пълна газ, вдигна тежката машина на сантиметри от посърналата трева, изви рязко, за да заобиколи един горящ камион, и с полюшване започна да набира височина. Капитанът залитна, почти изпусна гранатата от резкия завой, пръстите му не успяха да вкарат предпазната игла в дупката й. Седнал на предната седалка, той се вкопчи здраво в нея, отвори вратата и пусна гранатата навън. Остана приведен, докато се увери, че тя пада на празно място.

— Отлично! — усмихна се той при тътена на експлозията, после затвори вратата, закопча предпазния си колан и хвърли поглед към войниците зад себе си.

Петикин за миг зърна вдигнатия му палец — беше зает да се измъкне час по-скоро от района на Техеран. Когато градът остана назад, той снижи машината над обсипаните с редки храсталаци хълмове, пое курс далеч от населени места и се зае да провери дали няма пробойни от куршуми. Едва след като се увери, че хеликоптерът е невредим, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Господи, капитане, не зная как да ви благодаря! — рече той и протегна ръката си. Главата продължаваше да го боли. — Отначало ви взех за кошмарен мираж, капитан…

— Рос. А това са сержант Тенцинг и ефрейтор Гуенг.

Петикин стисна ръцете на войниците и също им благодари. Бяха дребни и жилави мъже, здрави като скали. Тенцинг беше доста възрастен, може би някъде към петдесетте.

— Небето ви прати, Господ да ви благослови! — усмихна се Петикин.

Рос отвърна на усмивката му. Ослепително белите му зъби контрастираха на фона на почернялото, му лице.

— Честно казано, нямах представа как ще се измъкнем от цялата бъркотия — поклати глава той. — Трябваше да очистим онзи полицай, а това е опасна работа, дори когато става въпрос за агент на САВАК.

— Прав сте — кимна Петикин, убеден, че за пръв път в живота си вижда толкова сини очи. Младежът положително нямаше и тридесет години. — Но какво, по дяволите, стана в базата?

— Помощният персонал на ВВС се разбунтувал, офицерите решили да ги усмирят. После научихме, че в помощ на бунтовниците тръгнали привържениците на Хомейни.

— Каква бъркотия! Не зная как да ви благодаря! Но откъде знаете името ми?

— Попадна ни, хм… вашият план за полет, който минава през Бандар-е Пахлави… Помислихме си, че може би ще ни откарате дотам. Закъсняхме и вече мислехме, че сме ви изпуснали… Оказа се обаче, че все пак ви хванахме…

— И слава Богу. Вие сте гурки, така ли?

— Ами… нещо подобно.

Петикин замислено кимна. Вече беше забелязал, че нямат нашивки, само Рос имаше капитански звездички на петлиците.

— Нещо подобно, а? — усмихна се той. — И все пак открихте къде се намират плановете за полети…

— Просто изпълнявам заповеди — отвърна небрежно Рос, после хвърли поглед към околността. Земята долу беше гола, осеяна с камъни, белееха се преспи. — Не мислите ли, че ще е по-добре да сменим маршрута? Тук, струва ми се, представляваме добра мишена.

Петикин извърши необходимите корекции и попита:

— Какво ви води към Табриз?

— Всъщност, ако не възразявате, бихме искали да ни оставите отсам Бандар-е Пахлави.

— Разбира се — кимна Петикин и ръцете му автоматично се насочиха към контролните уреди. — Какво ще правите там?

— Да речем, че трябва да се видим с един човек заради кучето му…

Петикин се разсмя. Този младеж му беше симпатичен.

— Тази страна е пълна с кучета — отбеляза той. — Ясно, прекратявам въпросите, кацаме преди Бандар-е Пахлави.

— Съжалявам — хвърли му кратък поглед младият капитан. — Но знаете как стоят нещата понякога… Ще ви моля също да забравите името ми и факта, че сме били на борда…

— А ако ме попитат официално? Отлитането ни беше пред доста публика…

— Не съм ви се представил, просто съм ви принудил със сила — усмихна се Рос.

— Добре. Аз обаче цял живот ще помня името ви.

Петикин кацна на няколко километра от пристанището на Бандар-е Пахлави, на мястото, което Рос си избра на картата. Беше пясъчен бряг, отдалечен от населени пунктове. Сините води на Каспийско море почти не помръдваха. Далеч навътре се виждаха рибарски лодки, на хоризонта се трупаха сиви облаци. Зимата тук беше тропическа, а въздухът — топъл и влажен. Нямаше и следа от дълбокия сняг, покриващ планината Елбурс край Техеран. Кацането без разрешение представляваше сериозно нарушение на правилника, но Петикин на два пъти се опита да се свърже с летището на Бандар-е Пахлави, където трябваше да зареди, и на двата пъти не получи отговор. В случай че някой се заинтересуваше защо се е приземил, той винаги можеше да каже, че е станало принудително.

— Желая ви успех и благодаря още веднъж — рече ой и стисна ръцете на тримата си пътници. — Ако някога мога да направя нещо за вас, достатъчно е само да се обадите.

Тримата пъргаво скочиха на земята, нарамиха тежките си раници и изчезнаха сред дюните. Никога повече не ги видя.

— Табриз Едно, чувате ли ме?

Кръжеше притеснено на разрешената по правилника височина от двеста метра, после бавно започна да се снижава. Долу нямаше никакви признаци на живот, не светеше нито една лампа. С безпокойство в сърцето бавно приземи машината в близост до хангара. Зачака, без да изключва двигателите, готов незабавно да излети. Не знаеше какво да очаква, особено след новините за бунтове в армията. Нищо не се случи, никой не се появи. С нежелание блокира лостовете за управление и се спусна на земята, като остави двигателите включени. Това беше изключително опасно и категорично забранено от правилника. Опасно, защото имаше вероятност управлението да се деблокира и хеликоптерът да се преобърне и разбие.

„Аз обаче нямам никакво намерение отново да ме пипнат неподготвен“ — мрачно си помисли той, провери още веднъж лостовете и нагази в снега към служебната канцелария. Беше празна, хангарите също. В единия си стоеше разглобеният 212, който чакаше ремонт. Нямаше следа от битка, просто хората бяха изчезнали. Поуспокоен, той направи бърза инспекция на лагера. На масата във фургона на Ерики Йоконен имаше празно шише от водка. В хладилника имаше пълно — дори неотворено. Страшно много му се прииска една глътка, но никога не си позволяваше алкохол по време на работа. Имаше и няколко бутилки иранска минерална вода и парче шунка. Изпи жадно чаша вода. Реши да хапне чак после, след като огледа цялата база.

Леглото в спалнята беше оправено, но по пода бяха пръснати обувки, имаше и други следи от прибързано заминаване. В останалите каравани положението беше същото. В базата нямаше никакви превозни средства, липсваше и червеният рейнджровър на Ерики. Очевидно базата беше изоставена набързо. Но защо?

Вдигна очи към небето. Вятърът се беше усилил и свиреше сред боровете на близката горичка. Ушите му доловиха приглушеното боботене на двигателите на изоставената машина, тялото му потръпна от студ въпреки дебелото пилотско яке, плътните панталони и високите ботуши. Просто му се плачеше за един горещ душ, а още по-добре — за сауната на Ерики. Искаше му се да се нахрани, да изпие един горещ грог и да се мушне в топлото легло. „Вятърът все още не е проблем — помисли си той. — Имам още цял час дневна светлина, за да заредя, да излетя и да прехвърля прохода. Дали пък да не преспя тук?“

Петикин не беше планинар, не познаваше и горите. Познаваше пустинята и джунглата, огромните високи плата на тази страна никак не го привличаха, не успя да се научи да им обръща нужното внимание. Но сега обръщаше внимание на студа и снега. В тях нямаше нищо приятно. Все пак най-напред трябваше да зареди.

Оказа се обаче, че в помпата няма гориво. Наоколо бяха струпани десетки столитрови варели, всичките празни. „Нищо — успокои се той, потискайки с усилие обземащата го паника. — В резервоарите имам достатъчно, за да се върна в Бандар-е Пахлави. Мога да продължа и до летището на Табриз или пък да се опитам да измъкна малко гориво от депото на «Екс Текс» в Ардабил… Само че то е прекалено близо до съветската граница…“

Отново отправи изпитателен поглед към небето. По дяволите! Дали да остане тук, или да тръгне нанякъде?

Тук. Тук е по-безопасно.

Изключи моторите и вкара хеликоптера в хангара. Заключи вратата и усети как оглушава от пълната тишина, която цареше наоколо. Поколеба се за миг, после излезе през малката вратичка. Насочи се към караваната на Ерики и вятърът го подбра с ледените си талази. Краката му скърцаха в твърдия сняг. Насред пътя изведнъж спря. Стомахът му се сви от чувството, че някой го наблюдава. Огледа се на всички посоки, очите му внимателно опипваха гората оттатък телената ограда, безмълвните сгради на базата. Платненият чорап над контролната кула плющеше, върховете на дърветата се огъваха. Изведнъж си спомни за деня, в който бяха на ски по склоновете на Загрос и Том Локхарт им разказваше канадската легенда за Вендиго — злия горски демон. Той се криел във върховете на дърветата, подсвирквал и чакал да му падне поредната жертва. Когато тя се появявала, Вендиго се нахвърлял отгоре й, човекът изпадал в ужас и хуквал да бяга. Бягал като луд, усещал ледения дъх на демона във врата си, бягал, докато краката отказвали да му се подчиняват, после падал и се оставял в ръцете на чудовището.

Потръпна. Никак не му се искаше да е сам точно тук. „Странно, че не съм се сещал за това досега — помисли си той. — Всъщност никога не съм оставал сам. Край мене винаги се е навъртал по някой — механик, пилот или просто приятел. А преди — Джени, Мак или Клер.“

Не сваляше очи от гората. Някъде далеч лаеха кучета. Все още имаше чувството, че някой го наблюдава. С усилие се отърва от безпокойството, върна се обратно при хеликоптера и извади сигналния пистолет от кутията му. Тръгна отново към караваната на Ерики, размахвайки открито огромното оръжие с широко дуло. Чувствуваше се много по-сигурен с него, но му стана още по-добре, когато залости вратата и спусна завеската на прозореца.

Нощта бързо влезе в правата си. Хищниците напуснаха леговищата си и тръгнаха да търсят жертви.

 

 

Техеран: 7,05 вечерта.

 

Гладен и уморен, Макайвър вървеше по пустия булевард, край който се издигаха стройните редици на дърветата. Уличните лампи не светеха и той внимателно подбираше пътя си в здрача. Купчини сняг бяха струпани край хубавите къщи от двете страни на булеварда. В далечината се чуваха изстрели и дрезгави викове, сред които преобладаваше вечното „Аллах акбар“. Свърна зад ъгъла и почти се блъсна в един танк „Центурион“, спрял на тротоара. Ярък лъч на електрическо фенерче го ослепи, наоколо му наскачаха войници.

— Кой сте вие, ага? — попита го на добър английски един млад офицер. — Какво правите тук?

— Аз съм Макайвър… капитан Дънкан Макайвър. Прибирам се у дома, живея оттатък парка, ей там…

— Документите ви, моля.

Леко потръпващата му ръка бръкна във вътрешния джоб, пръстите му напипаха двете снимки, пъхнати до личната му карта. Едната беше на шаха, а другата на Хомейни, използуваше ги според случая. Сега не беше сигурен с кого си има работа, затова не извади нито една. Офицерът насочи фенерчето към личната му карта. Очите свикнаха с мрака и той забеляза, че насреща му стои млад, много уморен мъж с набола брада и измачкана униформа. Войниците наоколо мълчаха и гледаха. Никой не пушеше и това беше странно. Зад тях се издигаше застрашителната грамада на „Центуриона“, който сякаш всеки момент щеше да забълва смърт.

— Благодаря — рече офицерът и му върна изтъркания от честа употреба документ. Нощният въздух отново се огласи от далечни изстрели и викове, войниците наостриха уши и нервно се заоглеждаха. — По-добре не излизайте след настъпването на тъмнината, ага. Лека нощ.

— Благодаря, лека нощ — отвърна Макайвър и се отдалечи.

Запита се дали са лоялисти, или бунтовници, после си представи, че някои армейски части се бунтуват, а други не, представи си и цената, с която ще бъде заплатено създаденото положение. Измина пресечката, която го отделяше от парка, пуста и тъмна като всичко наоколо. Не много отдавна тук бликаше живот, всичко беше потопено в ярка светлина, хората бяха щастливи и весели. „Най-много ми липсва смехът — помисли си той. — Един Господ знае дали отново ще го върне в сърцата на хората.“

Денят му протече кошмарно, без телефон, с отвратителна радиовръзка с Ковис и никаква с останалите бази. Отново никой от служителите му не се появи на работа и това още повече го ядоса. На няколко пъти се опита да изпрати телекс на Гавалан, но не успя да се свърже. „Утре ще е по-добре“ — окуражи се той и ускори крачка. Пустите улици му действуваха на нервите.

Блокът им беше на пет етажа, държаха един от мансардните апартаменти. Стълбището беше зле осветено, тъй като токът беше слаб, асансьорът не работеше от месеци. Уморено се заизкачва по стъпалата под унилата светлина на слабите крушки. Но свещите в жилището му горяха ярко и настроението му веднага се подобри.

— Здравей, Джени — извика той, заключи и свали старата си английска грейка. — Време е за уиски!

— Дънкан, аз съм в трапезарията, ела за минутка.

Той прекоси коридора, изправи се на прага на трапезарията и зяпна от изненада. Масата беше отрупана с десетки ирански блюда и купи с плодове, свещите ярко блестяха. Лицата на Джени и Шаразад грееха насреща му.

— Помогни ми, Господи! Това е твоя работа, нали, Шаразад? Много се радвам да те видя и…

— Аз също, Мак! С всеки изминат ден се подмладяваш, същото важи и за Джени… Съжалявам, че ви досаждам, но… сетих се, че вчера беше годишнината от сватбата ви, тъй като е точно пет дни преди рождения ми ден. — Гласът на Шаразад беше сочен и жизнен. — Освен това зная, че много обичаш задушено агнешко, пиле и разни други неща… Донесохме ги с Хасан и Дева, не забравихме и свещите… — Беше висока само метър и шестдесет, но притежаваше изключителната персийска красота, обезсмъртена от Омар Хаям. Стана и добави: — Е, ти се прибра и аз мога да си вървя.

— Чакай, чакай! Защо не останеш да хапнеш с нас.

— Не мога, дори и да искам. Тази вечер баща ми дава прием и държи на моето присъствие. Това тук е просто един малък подарък от мен, ще ви оставя Хасан да сервира и да прибере. Желая ви приятно прекарване. Хасан, Дева! — извика тя, прегърна първо Джени, после и Макайвър, и изтича към изхода, където я чакаха прислужниците. Мушна ръце в коженото си палто, което услужливо й държаха, обви яката около шията си, изпрати въздушна целувка на Джени и излезе, следвана от прислужницата.

Хасан — висок тридесетгодишен мъж с ослепително бяло сако и черни панталони, заключи след тях с широка усмивка на уста.

— Да сервирам ли вечерята, госпожо? — обърна се към Джени той на фарси.

— Да, моля — отвърна тя с щастлива усмивка. — След десет минути, защото господарят първо ще изпие едно уиски.

Хасан незабавно се отправи към бюфета, наля питието, донесе чаша вода и се оттегли с поклон.

— Господи, Джен, съвсем като някога! — усмихна се доволно Макайвър.

— Като кога, глупчо? Не живеехме ли така само допреди няколко месеца?

Това беше вярно. Само допреди няколко месеца държаха двойка икономи. Жената беше изключителна готвачка както на европейска, така и на иранска храна, мъжът беше приятен, лекомислен бърборко. Макайвър го наричаше Али Баба. И двамата изчезнаха без предупреждение като повечето свои съотечественици, които работеха при чужденци.

— Какво ли е станало с тях, Дънкан? — отгатна мислите му Джени.

— Сигурно са добре. — Али Баба беше майстор-резбар и вероятно бе спестил достатъчно, за да преживеят поне на първо време. — Паула излетя ли?

— Не, пак ще нощува тук, без Ногър. Отидоха на вечеря с някакви приятели от „Алиталия“. — Веждите й многозначително се повдигнаха. — Нашият Ногър е убеден, че тя си пада по него, но аз се надявам да не е така. Харесвам я. — От кухнята долетя подрънкване на съдове, Хасан се подготвяше за вечерята. — Това е най-хубавата музика на света!

Макайвър се усмихна и вдигна чашата си.

— Да благодарим на Бога, че Шаразад ни отърва от миенето на съдове!

— Наистина — въздъхна Джени. — Какво чудесно и умно момиче! Том е късметлия! Шаразад каза, че утре трябвало да се върне.

— Дано, сигурно ще ни донесе пощата.

— Успя ли да се свържеш с Анди?

— Не, все още не. — Макайвър реши да не споменава за танка. — Мислиш ли, че можем да й поискаме Хасан или някой друг от прислужниците за ден-два в седмицата? Това би ти било от огромна полза.

— Не мога да я моля за подобни услуги, знаеш това.

— Предполагам, че си права, но е страшно досадно.

Напоследък беше почти невъзможно чужденец да си намери прислуга, независимо от сумата, която предлага. А само преди няколко месеца всеки можеше да си избере възпитани и способни домашни помощници, стига да знаеше няколко думи на фарси. С тяхна помощ поддържането на дома се превръщаше в удоволствие, без никакви грижи.

— Това беше една от най-привлекателните черти на Иран — рече тя. — Само така издържахме в тази чужда страна.

— След толкова години продължаваш да я считаш за чужда, така ли?

— Повече от всякога. При цялата любезна сърдечност на малцината иранци, които познавам, аз винаги съм била сигурна, че истинските им чувства към нас са тези, които проявяват сега. Разбира се, нямам предвид приятелите ни — Ануш например, която е най-прекрасният и любезен човек на света. — Ануш беше съпругата на генерал Валик, старши партньорът им в Техеран. — Повечето жени тук чувствуват същото, Дънкан — добави тя, потънала в спомените си. — Може би именно това е причината, поради която чужденците се държат заедно и организират всички тези срещи на тенис и ски, ветроходство по плажовете на Каспийско море в почивните дни… Според мен си живеехме живота, но това време отмина.

— Ще се върне, надявам се. Както за нас, така и за тях. Докато се прибирах у дома, изведнъж разбрах кое най-много ми липсва — смехът. Вече никой не се смее по улиците, дори децата. — Макайвър млъкна и отпи малка глътка уиски.

— Прав си, на мен също ми липсва смехът. Липсва ми и шахът. Жалко, че трябваше да си отиде. При него цареше безупречен ред, особено по отношение на нас, чужденците. Горкият човек, каква мръсотия му предложихме, на него и на великолепната му съпруга след толкова благородни жестове от негова страна! Срамувам се от това отношение, а едновременно с това зная колко много направи той за своя народ!

— За нещастие, Джени, народът е на друго мнение.

— Зная. И ми става тъжно. Понякога животът е страшно тъжен. Но няма смисъл да плачем на чужд гроб. Гладен ли си?

— Да.

Свещите създаваха топла и задушевна атмосфера в жилището, отнемаха малко от студа на огромния апартамент. Дебелите завеси ги отделяха от мрачния град и всичко изглеждаше както преди. Хасан донесе димящите купи хорищ. Буквално преведено, това блюдо би трябвало да бъде супа, но на практика беше богато гарнирано задушено агнешко с късчета бяло месо от пиле, ароматизирано от безброй подправки. Другото ястие се наричаше поло — великолепен ирански ориз, сварен на пара, а после запържен в масло до леко зачервяване — любимата храна и на двамата.

— Бог да благослови Шаразад, тя е истински балсам за душата — въздъхна Макайвър.

— Паула също — усмихна му се Джени.

— И ти не си толкова лоша, Джен.

— Хайде, хайде, нека приключваме с комплиментите. „Bon appetit“, както би казал Жан-Люк.

Започнаха да се хранят, поглъщаха с апетит чудесно приготвените блюда и си спомняха за вечерите, на които се бяха събирали с близките си приятели.

— Днес по обед се срещнах с Кристиан Толонен — каза Макайвър и отблъсна чинията си с доволна въздишка. — Онзи от финландското посолство, приятелят на Ерики, помниш ли го? Каза ми, че паспортът на Азадех е готов, а после спомена нещо, което ме потресе — осем от всеки десет негови познати иранци вече били напуснали страната и ако това преселение продължава, тук скоро ще останат само моллите и техните стада. Направих сметка на нашите познати и стигнах до горе-долу същото съотношение. Напуснаха страната всички, които биха могли да се нарекат представители на средната и висшата класа.

— Не ги обвинявам, на тяхно място бих сторила същото — рече Джени. После, сякаш против волята си, добави: — Но Шаразад едва ли ще ги последва.

Гласът й прозвуча странно и Макайвър я погледна. Джени понечи да премълчи, но после промени намерението си и прошепна:

— Заклевам те да не казваш нищо на Том! Той сигурно ще умре, ако научи! Всъщност не зная колко от тази история е истина и колко идеалистически миражи на едно младо момиче, което счита себе си за патриот. Преди да си дойдеш, тя сподели с мен, че цял ден била в Дошан Тапе, където според нея се намирал истинският център на революцията — пушки, гранати, безброй…

— Боже Господи!

— … безброй въстаници, които тя нарича „славни борци за свобода“…