Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

61

Ленгех: 8,04 сутринта.

 

Скрагър още чакаше в преддверието на полицейския участък. Седеше тъжно на една дървена пейка пред жандармерийския капрал, който го гледаше отвисоко иззад бюрото, разположено зад преграда на височината на гърдите.

Скрагър отново погледна часовника си. Беше пристигнал в седем и двадесет, в случай че канцеларията отвори рано, но капралът дойде чак в осем без петнадесет, посочи му учтиво пейката и го покани да чака. Най-дългото чакане в живота му.

„Руди и момчетата от Ковис сигурно вече летят — помисли си той унило. — И ние щяхме да излетим, ако не бяха тези проклети паспорти. Още една минута и край. Не смея повече да чакам — не смея, ще ни трябва цял час да се измъкнем, а сигурно някъде между трите бази ще има издънка, все ще се намери някой досадник, който да задава въпроси и да тръгне да се обажда. А пък и онова влечуго Сиамаки.“ Снощи Скрагър бе прослушал раздразнените повиквания на Сиамаки до Гавалан в Ал Шаргаз и до Макайвър в Ковис, който му каза, че щял да го чака днес на летището в Техеран.

„Проклето влечуго! Все пак, изглежда, че постъпих добре, като не се обадих на Анди да отмени операцията. По дяволите, нашият път е най-лесен и ако бях отложил «Вихрушка» за утре, щеше да възникне нещо друго или при нас, или при някой от останалите и Мак нямаше да може да избегне днес полета до Техеран с проклетия Киа. Не мога да рискувам така, просто не мога. Мак беше нервен като пред първи полет.“

Вратата се отвори и той видя двама жандарми, които влачеха някакъв пребит младеж с разпокъсани мръсни дрехи.

— Какъв е този? — попита капралът.

— Крадец. Хванахме го да краде, капрал, крадеше ориз на пазара Ишмаел, глупакът му с глупак. Хванахме го по време на патрула, тъкмо преди да се съмне.

— Такава е била Божията воля. Сложете го във втора килия. — После капралът извика към младежа на фарси. Скрагър, който не разбираше езика, се стресна: — Кучи син! Как може да си толкова глупав да те хванат? Не знаеш ли, че вече не ти се полага само бой! Колко пъти трябва да ви се казва? Сега важи ислямският закон. Ислямският закон!

— Аз… бях гладен… моята…

Единият от жандармите разтърси грубо ужасения младеж и той изстена.

— Гладът не е извинение! И аз съм гладен, семействата ни са гладни, всички са гладни, разбира се, че сме гладни! — И го изнесоха от стаята.

Капралът пак го наруга. Съжаляваше го. После погледна Скрагър, кимна му и продължи работата си. Колко глупаво беше чужденците да са тук на Свещен ден, но ако този старец иска да чака сержанта цял ден и цяла нощ, да си чака.

Писалката му шумно скърцаше и Скрагър стисна зъби. Беше осем и единадесет минути. Навъсеният Скрагър се надигна и благодари престорено на капрала, който учтиво го помоли да остане. След това тръгна към вратата и едва не се сблъска с Кешеми.

— О, прощавай, приятел! Салаам, ага Кешеми, салаам.

— Салаам, ага. — Кешеми забеляза облекчението и нетърпението на Скрагър, язвително му посочи да чака и се приближи до бюрото. Проницателният му поглед разбираше ясно чувствата на капрала. — Здравей, Ахмед, Бог да ти даде мир.

— И на ваше превъзходителство, сержант Кешеми.

— Какви са проблемите днес? Знам какво иска чужденецът.

— Имаше още едно ислямско-марксистко събрание почти в полунощ близо до доковете. Един муджахидин беше убит, прибрахме други седем в килиите — лесно беше, засадата стана добре благодарение на Бога, а Зелените ленти ни помогнаха. Какво ще правим с тях?

— Ще следваме новите разпоредби — рече търпеливо Кешеми. — Ще изправим арестуваните пред Революционния комитет, като дойдат утре сутринта. Друго? — Капралът му разказа за младежа. — Същото важи и за него — да се остави да го хванат кучият му син! — Кешеми влезе зад преградата, отиде до сейфа, извади ключа и го отвори.

— Слава на Бога, мислех, че ключът се е загубил — каза капралът.

— Беше, но Лафти го намери. Тази сутрин отидох у тях. Беше в джоба му. — Паспортите бяха върху кутиите с патрони. Той ги извади на бюрото, провери ги внимателно, подписа разрешителното от името на Хомейни, провери ги отново. — Заповядайте, пилот ага — той ги подаде на Скрагър.

— Mamnoon am, agha, khoda haefez. (Благодаря, ваше превъзходителство, довиждане.)

— Khoda haefez, agha. — Сержант Кешеми разтърси подадената му ръка и загледа замислено как Скрагър си тръгва. Видя през прозореца, че подкара забързано. Прекалено забързано. — Ахмед, имаме ли бензин в колата?

— Вчера имаше, ваше превъзходителство.

 

 

Летището на Бандар-е Делам: 8,18 сутринта.

 

Нумир тичаше като обезумял от един фургон на механиците към друг, но всичките бяха празни. Втурна се обратно към канцеларията си. Джахан, радистът, го погледна стреснато.

— Отишли са си! Всички са си отишли — пилоти, механици… и повечето от нещата им също ги няма! — изпелтечи Нумир. Лицето му още бе зачервено от удара на Затаки. — Кучи синове!

— Но… нали отидоха само до „Иран-Тода“, ваше пре…

— Казвам ти, че са избягали, и то с нашите хеликоптери!

— Но двата 206 са в хангарите, видях ги, а един вентилатор суши боята. Негово превъзходителство Руди няма да остави включен вентилатор, та…

— За Бога, казвам ти, че са си отишли! Джахан, мъж на средна възраст с очила, включи радиото.

— Капитан Руди, тук е базата, чувате ли ме?

 

 

Кабината на Руди.

 

И Руди, и неговият механик Фейгънуич чуха ясно повикването.

— Базата вика капитан Руди, чувате ли ме?

Руди мръдна малко настройката и отново се отпусна, погледна вляво и вдясно. Видя, че Кели сочи към слушалките и вдига два пръста — даваше му знак. Показа му, че е разбрал. След миг веселото му настроение помръкна. Чу се:

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пилотите застинаха. Нямаше отговор. — Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Никакъв отговор. — Ленгех, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Бандар-е Делам, тук Ленгех, чуваме ви на пет без две, говорете.

Последва поток от думи на фарси. Руди не разбираше нищо. След това двамата радисти разговаряха известно време помежду си. След кратка пауза Джахан каза на английски:

— Техеран, тук Бандар-е Делам чувате ли ме? — Пращене. Той повтори повикването. Пращене. След това: — Ковис, чувате ли ме? — И отново тишина.

— Засега — промърмори Руди.

— Какво беше това, капитане? — попита, Фейгънуич.

— Засякоха ни. Няма и петнайсет минути, откакто излетяхме, и ни засякоха! — Навсякъде около тях имаше бази на изтребители, а пред тях беше голямата, модерна база на Харг. Не се и съмняваше, че ако ги открият, ще ги свалят. И съвсем правилно. Въпреки че сега бяха в пълна безопасност ниско над вълните, където видимостта беше едва четвърт миля, скоро мъглата щеше да се разсее и те щяха да бъдат безпомощни. Отново се чу гласът на Джахан.

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пращене. — Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

Никакъв отговор.

Руди изруга наум. Джахан беше добър радист, упорит, и щеше да продължава да вика, докато Ковис или Техеран не се обадят. А после? „Това си е техен проблем, не мой. Моята работа е да си измъкна четворката в безопасност, за това трябва да се безпокоя. Трябва да си изведа четворката в безопасност.“

Вълните бяха на четири-пет метра под тях, още нямаха бели гребени, но бяха сиви и гадни, а вятърът не беше отслабнал. Погледна към Кели и размаха хоризонтално ръка — сигнал да се разгърнат и да не се опитват да поддържат визуална връзка, ако видимостта се влоши. Кели прие. Предаде по-нататък на Дюбоа, който предаде на Шандор най-вдясно и се зае да изстиска максималното от машината с най-малък разход на гориво, вперил поглед в белотата отпред. Скоро щяха да излязат над истинските морски дълбини.

 

 

Ленгех, летището: 8,31 сутринта.

 

— Божичко, Скраг, помислихме, че си арестуван — възкликна Воси. Двамата с Вили пресрещнаха колата му, прималели от облекчение, зад тях напираха тримата механици. — Какво стана?

— Взех паспортите, така че да тръгваме.

— Имаме проблем. — Лицето на Воси беше побеляло.

Скрагър се намръщи. Още беше потен от чакането и пътуването обратно.

— Сега пък какво?

— Али Паш е тук. Говори по радиостанцията. Дойде както обикновено и се опитахме да го отпратим, но той не искаше да си тръгне и…

— А през последните пет минути, Скраг — намеси се нетърпеливо Вили, — през последните пет или десет минути той се държи странно, за Бога, и…

— Скраг, все едно, че са му го натикали в задника! Никога не съм го виждал та… — Воси спря. Али Паш излезе на верандата пред радиокабината на офиса и нетърпеливо махна на Скрагър с ръка.

— Идвам веднага, Али — извика Скрагър. После прошепна на Бенсън, главния механик: — Ти и твоите момчета готови ли сте?

— Тъй вярно, сър. — Бенсън беше дребен, жилав и нервен. — Взех вашите неща във фургона малко преди да дойде Али Паш. Офейкваме ли?

— Почакайте, докато вляза в офиса. Всичко на…

— Имаме „Делта четири“, Скраг — каза Вили. — От останалите — нищо.

— Всички да чакат, докато дам сигнал. — Скрагър си пое дълбоко дъх и тръгна, поздравявайки Зелените ленти, край които минаваше. — Салаам, Али Паш, добър ден — рече той и забеляза нервността и безпокойството на младежа. — Нали ви освободих днес?

— Ага, случи се не…

— Само секунда, синко! — Скрагър се обърна и с престорена раздразнителност извика: — Бенсън, казах ти: ако искате да ходите на пикник с Дрю, вървете, но да се върнете до два часа, иначе мислете му! Какво чакате, по дяволите? Нали трябва да правите наземни изпитания?!

— Да, Скраг, извинявай, Скраг!

Едва не се засмя, като видя как Бенсън и американският механик Дрю скачат в стария фургон и заминават, а Воси и Вили покорно тръгват към кабините си. Олекна му, когато най-после влезе в офиса и остави куфарчето с паспортите на бюрото си.

— Е, какъв е проблемът?

— Вие ни напускате, ага — изненада го младежът.

— Ами, ние, ъ-ъ, ние не заминаваме — започна Скрагър. — Просто правим наземни изпи…

— Да, но си отивате, знам! Утре… утре няма смяна на екипите и защо са ви куфари — видях ага Бенсън с куфари — и защо са изписани всички резервни части, и всички пилоти и механици… — По лицето на младежа потекоха сълзи. — … вярно е.

— Слушай синко, ти си се разстроил. Иди почивай днес.

— Но вие си отивате като онези от Бандар-е Делам, отивате си днес, а с нас какво ще стане?

Думите му бяха заглушени от порой на фарси от радиото. Младежът избърса сълзите си и докосна копчето за предаване, отговори на фарси, след това добави на английски:

— Готовност едно — после отчаяно се обърна към Скрагър: — Това беше ага Джахан, повтори пак онова, което каза преди десет минути. Техните четири 212 са изчезнали, ага. Отишли са си, ага. Излетели са в седем и тридесет и две за „Иран-Тода“, но не са кацнали там, просто са продължили в морето.

Скрагър седна на стола си, мъчеше се да изглежда спокоен. Радиото отново проработи, вече на английски:

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Вика Техеран през пет минути, и Ковис, но няма отговор… — От очите на младежа отново потекоха сълзи. — От Ковис също ли са си отишли вече, ага? В Техеран няма ли ваши хора? Какво ще правим, като си идете? — На рампата първият 212 шумно заработи, вторият го последва веднага. — Ага — продължи разтревожен Али Паш, — първо трябва да искаме разрешение за „пуск на двигателите“ от Киш.

— Не е необходимо да ги безпокоим в почивния им ден, това не е полет, просто изпитания — отвърна Скрагър. Включи връзката с машините и потърка брадата си. Чувствуваше се омърсен и виновен. Харесваше Али Паш и това, което младежът казваше, беше вярно. Когато си отидеха, нямаше да има работа, а за хора като Али Паш съществуваше само Иран и само Бог знаеше какво щеше да стане тука. Чу се гласът на Вили:

— Скраг, броячът на оборотите ми се дига.

Скрагър взе микрофона.

— Изведи го до зелевата градина и направи изпитания. — Градината беше район на около пет мили навътре в сушата, далече от града, където изпитваха двигателите и можеха да тренират аварийни процедури. — Остани там, Вили. Ако има проблеми, обади ми се. Винаги мога да взема Бенсън, ако е необходимо някакво регулиране. Как е при тебе, Ед?

— Чудно, направо чудно. Скраг, ако нямаш нищо против, бих искал да потренирам аварийно изключване на двигателите, скоро трябва да се явявам за подновяване на разрешителното — Вили може да ме наблюдава, а?

— Окей. Обадете се след час. — Скраг отиде до прозореца, доволен, че остава с гръб към Али Паш и към тъжните му, обвиняващи очи. Двата хеликоптера излетяха и се насочиха към вътрешността на сушата. В офиса беше по-задушно от обикновено. Скрагър отвори прозореца. Али Паш седеше унил до радиото. — Защо не идеш да си почиваш, момче?

— Трябва да отговоря на Бандар-е Делам. Какво да им кажа, ага?

— Какво те попита Джахан?

— Каза, че ага Нумир искал да знае дали съм забелязал нещо странно, дали тук не е станало нещо странно: да се изписват резервни части, хеликоптерите да са излетели, къде са пилотите и механиците.

— Е, тук не става нищо странно. — Скрагър го наблюдаваше. — Аз съм тук, механиците отидоха на пикник, Ед и Вили правят рутинни проверки. Рутинни. Нали така? — Не откъсваше поглед от младежа, искаше той да мине на тяхна страна. Нямаше как да го убеди, нямаше какво да му предложи, нямаше пишкеш, освен… — Ти одобряваш ли това, което става тука, синко? — попита той внимателно. — Искам да кажа, това, което бъдещето ти предлага?

— Бъдеще? Моето бъдеще е в компанията. Ако… ако вие си тръгнете, тогава… тогава няма да имам работа, няма да… не мога да си позволя… Няма, не мога да си позволя, аз съм единствен син…

— Ако искаш да заминеш, синко, ще имаш работа и бъдеще. Ако искаш. Извън Иран. Гарантирано.

Младежът зяпна срещу него — изведнъж бе разбрал какво му предлага Скрагър.

— Но… какво е гарантирано, ага? Живот във вашия Запад, аз самичък? Ами близките ми, семейството, бъдещата ми годеница?

— Не мога да ти отговоря на това, Али Паш — рече Скрагър. Гледаше часовника си и усещаше как времето тече. Станцията присветваше и тихо бръмчеше. Той беше готов да се пребори с младежа, който бе по-висок от него, по-едър, по-млад с може би тридесет и пет години, а после да повреди радиото и да хукне. „Съжалявам, синко, но по един или друг начин ще трябва да ни съдействаш.“ Приближи се небрежно, зае по-добра позиция. — Както казвате вие, Иншаллах — усмихна се той предразполагащо и се приготви.

Когато чу тези думи от устата на любезния, странен възрастен мъж, когото толкова уважаваше, Али Паш усети как го облива вълна от топлина.

— Това е моят дом, ага, моята земя — рече простичко той. — Имамът си е имам и се подчинява само на Бога. Бъдещето си е бъдеще и е в ръцете на Бога. Миналото също си е минало.

И преди Скрагър да успее да го спре, Али Паш повика Бандар-е Делам и заговори на фарси в микрофона. Разговорът беше кратък, след това Али изведнъж прекъсна връзката и вдигна очи към Скрагър.

— Не ви обвинявам, че си отивате. Благодаря ви, ага, за… за миналото. — След това с подчертано отмерени движения изключи радиото, извади един прекъсвач и го сложи в джоба си. — Казах му, че ние… приключваме за днес.

— Благодаря, синко — въздъхна Скрагър. Вратата се отвори. Беше Кешеми.

— Искам да инспектирам базата — каза той.

 

 

Щабът в Ал Шаргаз.

 

— … а после, Анди, радистът на Ленгех — Али Паш, каза на Джахан: „Не, тука няма нищо странно“ — разказваше Мануела — и добави някак си рязко: „Приключвам за днес. Трябва да ходя на молитва.“ Нумир го повика веднага, искаше да изчака няколко минути, но нямаше отговор.

— Рязко? — попита Гавалан. Скот и Ногър слушаха внимателно. — Как рязко?

— Сякаш му е писнало или пък са му опрели пистолет до главата — не е обичайно един иранец да е толкова рязък — добави с безпокойство Мануела. — Сигурно просто си въобразявам, Анди.

— Значи ли това, че Скрагър е още там, или не? Скот и Ногър се намръщиха, ужасени от тази мисъл. Мануела нервно се размърда.

— Ако беше там, щеше да отговори лично, за да ни извести! Аз поне бих го направил. Може би… — Телефонът иззвъня и Скот вдигна слушалката: — С-Г. О, здрасти, Чарли, задръж така. — Подаде слушалката на баща си. — От Кувейт…

— Ало, Чарли. Всичко наред ли е?

— Да, благодаря. Аз съм на летището в Кувейт, обаждам се от офиса на Патрик в „Гърни“. — Въпреки че двете компании си съперничеха по целия свят, отношенията им бяха много приятелски. — Какво ново?

— Делта четири, все още нищо друго. Ще позвъня веднага щом Жан-Люк се обади от Бахрейн — той е при Деларне в „Гълф Ер де Франс“, ако го търсиш. Джени с тебе ли е?

— Не, върна се в хотела, но аз съм готов, щом пристигнат Мак и останалите.

— Каза ли на Патрик, Чарли? — попита го тихо Гавалан и чу пресиления му смях.

— Смешна работа, Анди! На тукашния човек на „Бритиш Еъруейз“, на двама други и на Патрик им е дошла щурата идея, че сме замислили нещо — нещо като да се измитаме. Представяш ли си?

— Не избързвай, Чарли, придържай се към плана — въздъхна Гавалан. Това означаваше да мълчи, докато хеликоптерите от Ковис не навлязат в системата за въздушен контрол на Кувейт, след това да се довери на Патрик. — Ще се обадя, щом науча нещо. Дочуване. А, чакай малко, съвсем забравих. Помниш ли Рос, Джон Рос?

— Как бих могъл да забравя? Защо?

— Чух, че е в Международната болница в Кувейт. Вижте как е, след като се оправите, моля те!

— Разбира се, Анди, веднага. Какво му е?

— Не знам. Обади се, ако имаш някакви новини. Дочуване. — И затвори телефона. Още една въздишка. — В Кувейт се е разчуло.

— Господи, щом там зна… — Звънът на телефона прекъсна Скот. — Ало? Момент. Господин Нюбъри, татко.

Гавалан пое слушалката.

— Добро утро, Роджър, как са нещата?

— А. Ами, аз, ъ-ъ, точно това исках да те питам. Как са нещата? Неофициално, разбира се.

— Добре, добре — отговори неангажиращо Гавалан. — Ще бъдеш ли в офиса си през целия ден? Ще намина, но ще се обадя, преди да тръгна.

— Да, моля те, мини. Ще бъда тук до обяд. Уикендът е дълъг, нали знаеш. Моля те, обади се веднага след като, ъ-ъ, чуеш нещо — неофициално. Веднага. Доста сме загрижени и… ами, ще го обсъдим, като дойдеш. Довиждане.

— Един момент. Чухте ли нещо за младия Рос?

— Да, да. Съжалявам, но доколкото разбирам, е ранен лошо, не очакват да оживее. Жалко, но е така. Ще те видя преди обед. Довиждане.

Гавалан остави слушалката. Всички го гледаха.

— Какво не е наред? — попита Мануела.

— Очевидно… изглежда, младият Рос е ранен лошо, няма да оживее.

— Каква гадост! Боже, не е честно… — промърмори Ногър. Той им беше разказал за Рос, за това как бе спасил живота им и живота на Азадех.

Мануела се прекръсти и отправи гореща молба към Мадоната да го запази, след това отново и отново я помоли да върне всички мъже невредими, всички, без пристрастия, и Азадех, и Шаразад, и да бъде мир, моля те, моля те, моля те…

— Татко, каза, ли ти Нюбъри какво е станало?

Гавалан поклати глава. Всъщност не го чу. Мислеше си за Рос. Той беше на едни години със Скот, по-твърд и здрав, по-опитен, а сега… „Горкото момче! Може би ще прескочи трапа… Боже, дано го прескочи! Какво да правим? Продължаваме, само това ни остава. Азадех ще бъде потресена, горкото момиче. Ерики също, дължи живота й на него.“

— Връщам се веднага — той излезе и се запъти към другия офис, откъдето можеше да се обади на Нюбъри на спокойствие.

Ногър стоеше до прозореца, гледаше към летището, но не виждаше нищо. Виждаше облещения фанатичен убиец на Табриз Едно, вдигнал високо отрязаната глава, виещ като вълк към небето — ангелът на внезапната смърт, който се превърна в дарител на живот за него, Арбъри, Дибъл и най-вече за Азадех. „Боже, ако си Бог, спаси го, както той спаси нас…“

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Точно на петата минута — промърмори Скот. — Джахан не пропуска нито секунда. Сиамаки нали каза, че ще бъде в офиса точно след девет?

— Да, така каза. — Всички погледнаха към часовника. Беше осем и петдесет и четири.

 

 

Летището в Ленгех: 9,01 сутринта.

 

Кешеми стоеше в хангара и гледаше двата 206, които бяха вътре. Скрагър и Али Паш го наблюдаваха нервно. За миг един слънчев лъч проби надвисналите облаци и блесна по повърхността на 212 на площадката на петдесетина метра от тях. До хеликоптера чакаше очукана полицейска кола, а до нея стоеше шофьорът й — капрал Ахмед.

— Летял ли си с някой от тези, почитаеми Паш? — попита Кешеми.

— С 206? Да, почитаеми сержанте — отвърна Али Паш с най-любезната си усмивка. — Капитанът понякога взема мене или другия радист, когато не сме на смяна. — Съжаляваше много, че дяволът го бе домъкнал тук днес, повече съжаляваше, защото вече бе неизбежно въвлечен в предателство — предателство, защото бе нарушил правилата, лъжеше полицията, не бе съобщил за странните неща, които ставаха. — Капитанът ще ви вземе винаги когато пожелаете — каза той любезно. Цялото му същество се бе концентрирало върху това да се измъкне от тресавището, в което го бяха завлекли дяволът и капитанът.

— Днес ще може ли?

Али Паш за малко да се разкрие пред внимателния му поглед.

— Разбира се, ако помолите капитана, разбира се, ага. Искате ли да го помоля?

Кешеми не каза нищо, просто излезе навън, без да го е грижа за Зелените ленти — половин дузина от тях го наблюдаваха с любопитство. Обърна се към Скрагър направо на фарси:

— Къде са днес всички, ага?

Али Паш превеждаше, но променяше думите, правейки ги да звучат по-добре и по-приемливо. Обясни, че тъй като днес е Свещен ден, без търговски полети, иранските служители правилно са били освободени, капитанът е наредил на хеликоптерите да отидат в определените райони за изпитания, а на останалите механици е разрешил да отидат на пикник, и че самият той си тръгва, за да иде в джамията веднага след като негово превъзходителство сержантът свърши работата си.

Скрагър бе съвсем объркан. Не разбираше фарси и му беше крайно неприятно, че ситуацията е извън негов контрол, но нямаше избор. Животът му и този на неговите хора бяха в ръцете на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита какво планирате за останалата част на деня?

— Дяволски добър въпрос — промърмори Скрагър. После се сети за семейния девиз: „Могат да те обесят за едно агне, за една овца, така че по-добре вземи цялото проклето стадо“ — девиз, предаден на поколенията от неговия прародител, изселен в Австралия с доживотна присъда в началото на деветнадесети век. — Кажи му, моля те, щом свърши, че отивам до зелевата градина да проверя Ед Воси. Разрешителното му изтича и трябва да се поднови.

Гледаше и чакаше. Кешеми зададе въпрос, Али Паш отговори, а той през цялото време се чудеше какво да прави, ако Кешеми каже: „Добре, и аз идвам.“

— Негово превъзходителство пита дали бихте били така любезен да дадете на полицията малко бензин?

— Какво?

— Иска малко бензин, капитане. Иска да вземе назаем малко бензин.

— О! О, разбира се, разбира се, ага. — За миг Скрагър се изпълни с надежда. „Полека, синко — помисли си той. — Зелевата градина не е чак толкова далече и Кешеми не може да иска бензина, за да изпрати там колата, а той да полети с мене.“ — Хайде, Али Паш, ела да ми помогнеш — рече той. Не искаше да го оставя сам с Кешеми и го поведе към колонката. Махна с ръка към полицейската кола. Ветреният конус играеше на вятъра. Видя как облаците над тях се трупат, имаше и дъждовни, движеха се бързо, тласкани от насрещен вятър. Тук, долу, вятърът все още беше югоизточен, въпреки че се променяше откъм юг. „За нас е добре, но ще бъде проклет насрещен вятър за останалите“ — помисли мрачно той.

 

 

В хеликоптерите, приближаващи към остров Киш: 9,07 сутринта.

 

Четирите хеликоптера на Руди бяха на видимо разстояние един от друг, по-близо отпреди, летяха спокойно непосредствено над вълните. Видимостта беше между двеста метра и половин миля. Всички пилоти пестяха горивото, стремяха се към оптимален режим и Руди отново се наведе напред, за да почука по стъклото на индикатора за бензина. Стрелката леко потрепна и остана пак точно под половината на резервоара.

— Няма проблеми, Руди, работи добре — каза Фейгънуич по интеркома. — Имаме достатъчно време, за да дозаредим, нали? Движим се навреме и по разписание, нали така?

— Да. — Все пак Руди изчисли наново разстоянието и както винаги стигна до същия резултат: достатъчно, за да стигнат до Бахрейн, но недостатъчно за задължителното резервно количество гориво съгласно разпоредбите.

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Чу се отново гласът на Джахан в слушалките. Дразнеше го със своята настойчивост. За миг се изкуши да го изключи, но се отказа, защото беше твърде опас…

— Бандар-е Делам, тук Техеран. Приемаме ви на пет без четири, говорете!

Последва поток от думи на фарси. Руди долови „Сиамаки“ на няколко пъти, но почти нищо друго, тъй като двамата радисти говореха непрекъснато, а след това разпозна гласа на Сиамаки — раздразнен, арогантен и вече много ядосан:

— Изчакай така, Бандар-е Делам! Ал Шаргаз, тук Техеран, чувате ли ме? — После още по-ядосано: — Ал Шаргаз, говори директор Сиамаки, чувате ли? — Без отговор. Повикването беше повторено още по-гневно, след това отново последва порой на фарси.

— ОТПРЕД! Внимавай! — изведнъж изкрещя Фейгънуич.

Огромен танкер, дълъг почти четвърт миля, изникна пред тях в мъглата. Те бяха като джуджета пред него, а той внимателно плаваше към своето иракско пристанище, надул сирената за мъгла. Руди разбра, че е в капан: нямаше време да се издигне, нямаше място да избяга вляво или вдясно — щеше да се блъсне в другите, затова предприе аварийно спиране. Отляво Кели наклони опасно машината и едва мина покрай кърмата; Шандор, най-отдясно, мина безопасно пред носа. Дюбоа не беше в безопасност, но моментално даде максимална мощност, лостът — надясно и назад: издигаше се в прекалено стръмен завой нагоре, остър, остър, остър завой — 50-60-70-80 градуса; носът летеше към него, няма да успее, Божичко, няма да успее… Лостът — назад, гравитацията ги притисна с Фоулър към седалките, планширът на кораба се носеше право към тях… Изведнъж те с рев се понесоха на милиметри над предната палуба, ужасеният екипаж се пръсна. Когато бяха вече в безопасност, Дюбоа зави на сто и осемдесет градуса, за да се върне при Руди, с плахата надежда, че Руди е успял да смекчи удара и се е спасил в морето.

Руди беше дръпнал лоста назад, носът на хеликоптера беше вирнат нагоре, без газ, скоростта намаляваше; носът още малко нагоре — нямаше време да се моли, носът още по-нагоре — бордът на танкера все по-близо и по-близо; носът още по-нагоре — предупредителният сигнал за спадане на скоростта виеше, няма да успее, сигналът пищеше, всеки миг щяха да се сгромолясат в морето — танкерът беше само на метри от тях; Руди виждаше нитовете, люковете, ръждата, обелената боя, приближаваше се, но по-бавно, по-бавно… Твърде късно, твърде късно, но може би достатъчно, за да смекчи удара. Сега право надолу, лостът напред, пълна мощност за миг, за да смекчи ужасния удар… Изведнъж машината увисна на метър и половина над вълните, шумолящите витла се въртяха само на сантиметри от борда на танкера, който плавно минаваше край тях. Руди се отдръпна някак си метър назад, после още един, и увисна във въздуха.

Успя да фокусира погледа си. На мостика виждаше офицерите, които се бяха облещили срещу тях, повечето размахваха ядосано юмруци. Един мъж с почервеняло лице вече бе намерил мегафон и крещеше: „Идиот такъв!“, но те не го чуваха. Кърмата мина край тях, следата се пенеше, пръски посипаха стъклата. Пътят напред беше чист.

— Аз… май ще напълня гащит. — Омаломощен, Фейгънуич пропълзя в кабината.

„Можеш да го направиш и заради мене“ — помисли си Руди, но нямаше сили да го изрече. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха. „Внимателно“ — промърмори той наум, след това даде газ, набра височина и скоро беше в пълна безопасност. Останалите не се виждаха. След това забеляза Кели — връщаше се, търсеше го. Кели също го видя и заклати машината от щастие, изравни се с него и вдигна палец. За да спести на останалите жизненоважно гориво и да не идват да търсят парчета, Руди доближи устни до микрофона и изсъска през зъби:

— Точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире. — Това беше тайният им код, който си бяха уговорили, и означаваше всеки да се насочи самостоятелно към Бахрейн. Известяваше ги, че е в безопасност. Чу как Шандор потвърждава със същия уговорен морзов код, след това Дюбоа се спусна до него от мъглата, добави малко имитация на смущения и бързо се отдалечи. Пои Кели обаче поклати глава — показваше, че предпочита да остане до него. Той посочи напред.

В слушалките отново се чу:

— Ал Шаргаз, говори ага Сиамаки от Техеран, чувате ли ме? — Пак нещо на фарси. — Ал Шаргаз…

 

 

Щабът в Ал Шаргаз.

 

— … Тук ага Сиамаки… — И отново фарси. Пръстите на Гавалан барабанеха по бюрото. Външно той бе спокоен, но отвътре — не. Не успя да се свърже с Петикин, преди да тръгне за болницата, и не можеше да направи нищо, за да накара Сиамаки и Нумир да млъкнат. Скот регулира малко силата на звука, намали словоизлиянията — двамата с Ногър се преструваха, че са равнодушни. Мануела дрезгаво рече:

— Вбесен е, Анди.

 

 

Ленгех: 9,26 сутринта.

 

Скрагър наливаше бензин с маркуча в полицейската кола. Пяната преля и го изпръска. Той измърмори някакво проклятие, отпусна ръчката и постави маркуча обратно върху колонката. Двама от Зелените ленти стояха наблизо и го гледаха внимателно. Капралът зави капачката на резервоара. Кешеми каза нещо на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита дали не бихте му дали няколко туби по пет галона за резерва, капитане? Пълни, разбира се.

— Разбира се, защо не? Колко иска?

— Казва, че може да вземе три в багажника и две вътре. Пет.

— Пет да бъдат.

Скрагър намери туби и ги напълни, после натовариха полицейската кола. „Така е като «Молотов» коктейл“ — помисли си той. Бързо се трупаха буреносни облаци. В планините блесна светкавица.

— Кажи му, че ще е по-добре да не пуши в колата.

— Негово превъзходителство ви благодари.

— Винаги съм на негово разположение. — От планините долетя грохотът на гръмотевица. Отново блеснаха светкавици. Скрагър наблюдаваше как Кешеми бавно оглежда лагера. Двамата от Зелените ленти чакаха. Неколцина други клечаха на завет и гледаха безучастно. Не издържаше повече. — Е, ага, аз по-добре да тръгвам — каза той и посочи хеликоптера, после вдигна ръка към небето. — Окей?

— Окей? Какво окей, ага? — Кешеми го погледна странно.

— Да тръгвам. Сега. — Скрагър направи жест с ръка, имитирайки отлитане. Усмивката му беше замръзнала. — Мамнун ам, кода хафез. Благодаря, довиждане. — Той протегна ръка на Кешеми.

Сержантът погледна втренчено ръката, после него, острият му поглед го пронизваше.

— Окей — каза той. — Довиждане, ага. — И стисна здраво ръката му.

По лицето на Скрагър се стичаше пот и той се насили да не я изтрие.

— Мамнун ам. Кода хафез, ага. — Кимна и на Али Паш, искаше да се сбогува за последно и с него, но реши да не предизвиква късмета си, така че само го потупа по рамото. — До скоро, синко. Щастливи дни.

— Меко кацане, ага. — Али Паш гледаше как Скрагър се качи в кабината и се издигна и му махна, докато отлиташе. Скраг също му махна в отговор и видя очите му.

— Ако ми позволите, моля да ме извините, почитаеми сержант, ще заключа и ще вървя в джамията — каза Али Паш.

Кешеми кимна и се обърна отново към отлитащия хеликоптер. „Колко са ясни — мислеше си той, — старият пилот и този млад глупак. Толкова е лесно да разбереш мислите на хората, ако си търпелив и търсиш следи. Много е опасно да излиташ незаконно. Още по-опасно е да помагаш на чужденци да отлетят незаконно, а ти да останеш. Лудост! Колко са странни хората! Велик е Аллах!“

Един младеж от Зелените ленти с АК-47 се приближи и погледна многозначително към тубите с бензин в колата. Кешеми не каза нищо, само му кимна. Младежът кимна в отговор, погледът му беше твърд. После арогантно се отдалечи към останалите.

Сержантът седна на мястото на шофьора. „Прокажени кучи синове“ — помисли той язвително, — „вие още не сте законът в Ленгех, слава на Бога!“

— Време е да вървим, Ахмед, време е да вървим — каза той.

Докато капралът сядаше до него, Кешеми видя как хеликоптерът се издига над възвишението и изчезва. „Все още е толкова лесно да те хвана, старче — рече си той замислено. — Толкова е лесно да се алармира мрежата, нашите телефони работят, а ние имаме пряка връзка с базата на изтребителите в Киш. Достатъчни ли са няколко галона пишкеш за свободата ти? Още не съм решил.“

— Ще те оставя в участъка, Ахмед, след това съм свободен до утре. Ще задържа колата за днес.

Кешеми натисна съединителя. „Може би трябваше да отидем с чужденците — лесно щях да ги принудя да ни вземат, семейството ми и мене, но това би означавало да живеем от другата страна на нашия Персийски залив, да живеем сред араби. Никога не съм обичал арабите, никога не съм им имал доверие. Не, моят план е по-добър. Кротичко надолу по стария крайбрежен път цял ден и цяла нощ, след това с кораба на братовчеда до Пакистан, с много резервен бензин за пишкеш. Много от нашите хора вече са там. Ще уредя добър живот за жена ми и сина ми, и за малката Сусан, докато с Божията помощ можем отново да се върнем у дома. Сега тук има твърде много омраза, твърде много години минаха в служба на шаха. Добри години. Като шах той беше добър за нас, винаги ни плащаше.“

 

 

Северно от Ленгех: 9,32 сутринта.

 

Зелевата градина беше на десет километра североизточно от базата, сред запустяла, гола скалиста област в подножието на планините. Двата хеликоптера бяха един до друг, двигателите тихо работеха. Ед Воси стоеше до прозореца на кабината на Вили.

— Драйфа ми се, Вили.

— И на мене. — Вили намести леко слушалките на главата си. ВЧ беше включено, но според плана не биваше да се използува, освен в случай на авария. Само трябваше да се прослушва.

— Чуваш ли нещо, Вили?

— Не, само пукане.

— Гадост. Сигурно сериозно е загазил. Още една минута и отивам да проверя, Вили.

— Ще идем заедно. — Вили наблюдаваше светкавиците над хълмовете, видимостта беше около миля, а облаците — черни и се приближаваха. — Денят не е подходящ за разходки, Ед.

— Не е.

Внезапно лицето на Вили светна и той посочи напред:

— Ето го!

Машината на Скрагър се приближаваше, без да бърза, на около двеста метра. Воси хукна към кабината си и скочи вътре. В слушалките чу:

— Как ти е оборотомерът, Вили?

— Не е добре, Скраг — радостно рече Вили. Следваше плана, в случай че някой ги подслушва. — Помолих Ед да го погледне, но и той не е сигурен — на него радиото не му работи.

— Ще кацна да се посъвещаваме. Скрагър вика базата, чувате ли ме? — Нямаше отговор. — Скрагър вика базата, ще бъдем на земята за известно време.

Пак никакъв отговор.

Вили вдигна палец към Воси. И двамата дадоха газ, съсредоточиха вниманието си към Скрагър, който се приближаваше, подхождайки внимателно за кацане. Почти над земята Скрагър спря снишаването и поведе полета към брега. Бяха силно възбудени. Воси крещеше от радост, дори Вили се усмихваше.

— Божичко!…

Скрагър мина над билото и се спусна от другата страна. Вече се виждаха брегът и малкият фургон на скалистия бряг над вълните. Сърцето му подскочи. На мястото, където трябваше да кацне, имаше трима козари със стадо кози. Петдесет метра по-нагоре по брега имаше някаква кола и хора, играеха деца. Никога преди не бяха виждали никого там. Навътре в морето плаваше малка моторна лодка. Можеше да е рибарска, можеше да е някой от редовните патрули срещу контрабандисти или бегълци, защото тук, където Оман и пиратският бряг бяха толкова близо, открай време се проявяваше голяма бдителност.

„Вече не можем да променяме нищо“ — помисли си той. Сърцето му биеше силно. Забеляза, че Бенсън и другите двама механици го видяха, скочиха във фургона и подкараха към мястото, където трябваше да кацне. Зад него Вили и Воси бяха намалили газта, за да му дадат време. Без колебание той се спусна бързо, козите се пръснаха, козарите и онези на пикника се вцепениха. В мига, в който ските му опряха земята, той извика:

— Хайде!

Механиците нямаха нужда от подкана. Бенсън се втурна към вратата на кабината и я отвори, затича се обратно да помогне на другите двама, които бяха отключили задната врата на фургона. Заедно извадиха куфари, чанти и багаж и започнаха да товарят — кабината и без това беше натъпкана с резервни части. Скрагър се огледа и видя, че Вили и Воси са увиснали неподвижно над тях.

— Дотук добре — изрече той гласно и се съсредоточи върху зяпачите, които бяха преодолели изненадата си и се приближаваха. Все още нямаше истинска опасност. Въпреки това той провери дали пистолетът му е готов, просто за всеки случай, и му се прииска механиците да побързат, безпокоеше се да не би полицейската кола да се появи забързана по пътя. Втори товар. После още един, после последния… И тримата механици бяха потни, двама вече се качиха в кабината, тръшнаха вратата. Бенсън тупна на предната седалка до него, изруга и тръгна да излиза:

— Забравих да заключа фургона…

— Да върви по дяволите, тръгваме. — Скрагър даде газ и се издигна, Бенсън заключи вратата и си сложи колана. Летяха над вълните в мъглата на залива. Скраг погледна вляво и вдясно. Вили и Воси бяха застанали плътно на двата му фланга и му се прищя да може да съобщи „Лима Три“ на Гавалан. „Няма значение, ще стигнем за нула време.“

Подминаха първите сонди и малко му олекна. „Съжалявам, че оставих така Али Паш — помисли си той, — съжалявам, че оставих Жорж дьо Плеси и неговите момчета, съжалявам, че оставих двата 206, съжалявам, че си тръгвам. Е, направих каквото можах. Оставих препоръки и обещания за работа, когато се върнем, ако се върнем, за Али Паш и останалите в горното чекмедже на администратора заедно с всичките си пари.“

Провери курса, насочи се на югозапад към Сири, все едно че са в редовен полет, ако ги следят с радар. Близо до Сири щеше да завие на югоизток към Ал Шаргаз и целта. „Всичко е добре“ — помисли си той и докосна заешката лапа, която му бе дала Нел за късмет преди толкова много години. Минаха край още една сонда отляво — Сири Шест. Електрическата буря пукаше в слушалките му. Изведнъж ясно и силно се чу:

— Ей, Скрагър, ти и les gars не сте ли ниско, n’est pas?

Беше Франсоа Менанж, ръководителят на сондата, която току-що подминаха, и той прокле бдителността му. За да му запуши устата, включи на предаване:

— Трай, Франсоа, тихо, а! Тренираме. Не вдигай шум, братче!

Сега вече гласът се смееше:

— Bien sur, но сте луди да тренирате ниско в ден като днешния. Adieu.

Потта отново потече по лицето му. Още четири сонди, преди да може да завие към открито море.

Минаха през първата линия на бурята. Вятърът ги блъскаше, дъждът тропаше шумно по прозорците, обливаше ги, заслепяваха ги светкавици. Вили и Воси бяха плътно на местата си и той бе доволен, че лети с тях. „Сто пъти си помислих, че Кешеми ще каже: «Ела с мене», и ще ме вкара в затвора. Но не го направи и сега сме тук, а след малко повече от час и половина ще сме в безопасност и Иран ще бъде само спомен.“