Джеймс Клавел
Вихрушка (44)

44

Военновъздушна база Ковис: 5,20 следобед.

 

Старк взе картата и я погледна. Асо пика. Той изсумтя — беше суеверен като повечето пилоти, но решително я пъхна сред другите в ръката си. Петимата бяха в неговото бунгало и играеха покер: Фреди Еър, доктор Нът, Поп Кели и Том Локхарт, който беше пристигнал вчера от Загрос Три с товар от запасни части, но прекалено късно, за да се върне обратно. Евакуацията продължаваше. Поради забраната да се лети днес, на Свещения ден, Локхарт щеше да чака до сутринта. В камината гореше огън, но както всеки следобед беше студено. Пред всички имаше купчини от риали: най-голямата пред Кели, а най-малката пред доктор Нът.

— Колко карти, Поп? — попита Еър.

— Една — отговори Кели без колебание и сложи четирите, които държеше, с лице надолу на масата пред себе си. Той беше висок, слабоват мъж с набръчкано лице, рядка светла коса, бивш летец от Кралските военновъздушни сили, малко над четиридесетте. „Поп“^[1] беше прякорът му, тъй като имаше седем деца и едно на път.

Еър му даде картата тържествуващо. Кели само се втренчи в нея за момент, после, без да я поглежда, я смеси с другите и след това много внимателно си взе картите, втренчи се в тях и ги приплъзна съвсем лекичко, колкото да види само крайчетата им, карта по карта, и въздъхна щастливо.

— Блъфче, а? — каза Еър и всички се разсмяха, освен Локхарт, който гледаше навъсено своите карти.

Старк се намръщи, разтревожен за него, но много доволен, че днес Том е тук. Трябваше да обсъдят секретното писмо на Гавалан, което Джон Хог беше донесъл със 125.

— Хиляда риала за влизане — предложи доктор Нът и всички го погледнаха. Обикновено той залагаше най-много сто.

Локхарт разсеяно разгледа картите си, без интерес към играта. Умът му беше в Загрос и в Шаразад. Миналата нощ Би Би Си беше съобщила за големи сблъсъци по време на Протестния марш на жените в Техеран, Исфахан и Мешед, а бяха насрочени и други демонстрации за днес и утре.

— Прекалено много е за мен — той хвърли картите си.

— Влизам, докторе, и още две хиляди отгоре — съгласи се Старк и увереността на доктор Нът изчезна. Той беше изтеглил две карти, Старк — една, Еър — три.

Кели погледна към кентата си: 4-5-6-7-8.

— Твоите две хиляди, Дюк, и още три отгоре!

— Отказвам се — веднага добави Еър и хвърли две двойки — попове и десетки.

— Не играя — присъедини се доктор Нът облекчено, шокиран от самия себе си, че е избързал толкова, и хвърли трите дами, които му бяха раздали, сигурен, че Старк е направил кента, флош или фул.

— Твоите три, Поп, и още трийсет. Хиляди — изрече Старк мазно. Беше доволен. Беше разделил двойка шестици, за да запази четири купи, стремейки се към флош. Асото пика беше провалило флоша, но беше печеливша карта, ако успееше да блъфира Кели да се откаже.

Всички очи се насочиха към Кели. В стаята се възцари тишина. Даже Локхарт се заинтригува. Старк чакаше търпеливо, лицето и ръцете му бяха като от камък. Увереността на Кели го притесняваше. Чудеше се какво да направи, ако Кели отново вдигне. Знаеше как ще реагира Мануела, ако разбере, че той се кани да заложи седмичната си заплата за провален флош.

„Ще ме изяде с парцалите“ — помисли си той и се усмихна.

Кели се потеше. Забеляза неочакваната усмивка на Старк. Беше го хванал веднъж да блъфира, но това беше преди седмици, и то не за тридесет хиляди, а само за четири. „Не мога да си позволя да загубя една седмична заплата, но все пак този мръсник може и да блъфира. Нещо ми говори, че блъфира и мога да заложа седмичната си заплата.“ Кели отново провери картите си, за да се увери, че кентата му е наистина кента — разбира се, че е истинска кента, за Бога, и че Дюк блъфира! Почувствува как устата му започва да изрича: „Сега ще се простиш с твоите тридесет хиляди“, но спря и вместо това каза:

— Плащам, Дюк.

Хвърли картите си и всички се засмяха. Освен Старк. Той взе мизите, напъха картите си в тестето и ги разбърка, за да е сигурен, че няма да ги видят.

— Обзалагам се, че блъфираше, Дюк — засмя се Локхарт.

— Аз? Аз с поредния флош? — отвърна невинно Старк сред общия смях. Погледна часовника си. — Трябва да направя огледа. Да свършваме. Ще продължим след вечеря, а? Том, искаш ли да дойдеш с мен?

— Да. — Локхарт облече парката си и последва Старк навън.

При нормални обстоятелства това беше най-хубавата част от деня — точно преди залез-слънце, след като летенето е приключило и всички хеликоптери са измити и заредени, готови за следващия ден, а всички очакват да пийнат нещо, да си почетат, да напишат някое писмо, да послушат музика, да се нахранят, да позвънят вкъщи… и след това в леглото.

Проверката на базата мина добре.

— Да се поразходим, Том — предложи Старк. — Кога се връщаш в Техеран?

— Какво ще кажеш за тази вечер?

— Лошо, а?

— От лошо по-лошо. Знам, че Шаразад е била на марша на жените, въпреки че не исках да отива и така нататък.

Предишната нощ Локхарт му беше казал за баща й и всичко за загубата на НВС. Старк се ужаси. И все още беше ужасен и за сетен път благослови късмета си, че не знаеше нищо, когато го залови Хусаин със Зелените си ленти.

— Мак сигурно се е видял вече с Шаразад, Том. Той ще се погрижи за нея.

Когато Локхарт пристигна, те се свързаха с Макайвър — радиостанцията, за разлика от друг път, работеше добре, и го помолиха да се погрижи за Шаразад.

След няколко минути отново щяха да получат полагаемата им се за деня радиовръзка с Главната квартира в Техеран. Майор Чангиз, командирът на базата, им беше казал: „Отсега нататък ще има ограничения всеки ден, но само докато нещата се нормализират. Тогава ще можете да се обаждате, на когото искате.“ И въпреки че ги контролираха от главната кула отсреща във въздушната база, връзката ги крепеше и създаваше впечатление, че всичко е нормално.

— След като разчистим Загрос Три в неделя и всички бъдете тук, защо да не вземем още в понеделник 206? Ще го уредя с Мак — каза Старк.

— Благодаря, това ще бъде страхотно. — След като базата му беше закрита, Локхарт формално беше под командването на Старк.

— Не си ли мислил да се махнем оттук с 212 и ти да пилотираш вместо Скот? Щом излезе от Загрос, той няма да има проблеми. Или още по-добре, да тръгнете и двамата. Ще говоря с Мак.

— Благодаря ти, но не. Шаразад не може да напусне семейството си точно сега.

Повървяха известно време. Нощта се спускаше бързо — студена, но свежа. Въздухът миришеше тежко на петрол от голямата рафинерия. Тя все още беше напълно закрита и тъмна. Светеха само високите горящи нефтени кули. В базата, в повечето от бунгалата им, хангарите и кухнята вече светеше — те имаха собствен захранващ генератор, в случай че осветлението загасне.

Майор Чангиз беше заявил на Старк, че сега, когато „революцията приключи и имамът е на власт“, няма начин генераторната система на базата да бъде прекъсната.

„А левичарите?“

„Имамът нареди да ги унищожат, освен ако не се подчинят на ислямската държава — беше отговорил майор Чангиз строго, дори заплашително. — Левичари, кюрди, чужденци — всякакви врагове. Имамът знае какво да прави.“

Имамът. Беше същото като при разпита пред комитета на Хусаин. Моллата се правеше на полубог. Беше главен съдия и прокурор, а помещението — част от джамията, беше препълнено с враждебно настроени хора на всякаква възраст, всички от Зелените ленти. Петима съдии — и никакви съдебни заседатели.

— Какво знаете за бягството с хеликоптер на враговете на исляма от Исфахан?

— Нищо.

Изведнъж един от другите четирима съдии, всички млади мъже, груби и неграмотни, извика:

— Той е виновен за престъпления срещу Бога и престъпления срещу Иран като експлоататор за американските поклонници на Сатаната. Виновен.

— Не — противопостави се Хусаин. — Това е законен съд, по законите на Корана. Той е тук, за да отговаря на въпросите, а не за престъпления, още не. Той не е обвинен в престъпление. Капитане, съобщете ни всичко, което сте чули за престъплението в Исфахан.

Въздухът в стаята беше зловонен. Старк не виждаше нито едно приятелско лице, вече всички знаеха кой е той, всички знаеха за сражението срещу федаините при Бандар-е Делам Страхът му беше тъпа болка. Знаеше, че сега е сам, зависим от тяхната милост. Той пое дъх и внимателно подбра думите си.

— В името на Бога, най-състрадателния, най-милостивия — започна той така, както започват сурите в Корана, и през стаята се понесе удивен шепот. — Аз самият нищо не знам, не съм видял нищо, с което да имам общо или в което да съм участвал. Бях по това време в Бандар-е Делам. Доколкото знам, никой от моите хора няма нищо общо със случая. На мен ми съобщи Затаки от Абадан, когато се върна от Исфахан. Той ми каза така: „Чухме, че във вторник хора, подкрепящи шаха, всички офицери, са отлетели на юг с хеликоптер, пилотиран от американец. Бог да прокълне всички поклонници на Сатаната.“ Това е всичко, което знам.

— Ти си поклонник на Сатаната! — прекъсна го един от съдиите тържествуващо — Ти си американец. Виновен си.

— Аз съм християнин, човек на Книгата^[2], и вече доказах, че не съм поклонник на Сатаната. Ако не бях аз, тук щеше да е мъртвило.

— Ако бяхме умрели в базата, щяхме да сме в рая сега — обади се сърдито един от Зелените ленти от дъното на стаята. — Ние вършим Делото на Бога. То няма нищо общо с теб, невернико.

Чуха се одобрителни викове. Изведнъж Старк изрева ядосано.

— В името на Бога и неговия пророк! Аз съм християнин и пророкът ни е дал специални привилегии и протекции. — Той трепереше от ярост, страхът му изчезна, сменен от омразата към това инсценирано съдебно заседание и тяхната слепота и глупост, и невежество, и фанатизъм. — Коранът казва: „О, хора на Книгата, не престъпвайте границата на истината във вашата религия; нито пък следвайте желанията на онези, които вече са се отклонили от пътя и са направили така, щото много други да се отклонят от верния път.“ Аз не съм — завърши той рязко, свивайки юмруци — и нека Бог да прокълне онзи, който казва обратното.

Изумени, всички се втренчиха в него, даже Хусаин. Един от съдиите наруши тишината.

— Вие… вие цитирате Корана? Вие четете арабски, както и говорите фарси?

— Не. Не, но…

— Тогава значи имате учител, молла?

— Не. Не, аз го чета…

— Тогава сте магьосник — извика друг. — Как можете да знаете Корана, ако нямате учител, нито пък четете арабски, свещения език на Корана?

— Чета го на английски, собствения ми език.

Настъпи още по-голямо учудване и невярване.

— Това, което казва, е вярно — обади се Хусаин. — Коранът е преведен на много чужди езици.

Настъпи още по-голямо учудване. Млад мъж с изпито лице го погледна с късогледите си очи през счупените си очила с дебели стъкла.

— Ако е преведен на други езици, ваше преподобие, защо не е преведен на фарси за нас, да го четем — ако можем да четем?

— Езикът на свещения Коран е арабски — отговори Хусаин. — За да знае добре Корана, вярващият трябва да чете арабски. Поради това моллите във всички страни учат арабски. Пророкът, възхвала на Името му, беше арабин. Бог му говореше на този език, за да пишат другите. За да знаеш истински Свещената книга, трябва да я четеш така, както е написана. — Хусаин обърна черните си очи към Старк. — Преводът е винаги по-лош от оригинала. Нали?

Старк видя нещо странно в израза му.

— Да — потвърди той. Интуицията му подсказа да се съгласи. — Да, така е. Бих искал да мога да го чета в оригинал.

Отново тишина. Младият мъж с очилата попита:

— Ако познаваш Корана така добре, че да можеш да ни го цитираш като молла, защо не си мохамеданин, защо не си правоверен?

През стаята лак премина шепот. Старк се поколеба, почти в паника, не знаейки как да отговори, сигурен, че грешният отговор ще го окачи на бесилото. Мълчанието продължи, после той се чу да изрича:

— Понеже Бог още не е махнал пердето пред очите ми, нито пък е открил душата ми… След което неволно добави: — Не се съпротивлявам и чакам. Чакам търпеливо.

Настроението в стаята се промени. Сега мълчанието беше любезно, състрадателно. Хусаин меко каза:

— Иди при имама и чакането ти ще свърши. Имамът ще открие душата ти за тържеството на Бога. Аз знам, аз съм седял в краката на имама. Слушал съм имама да проповядва Словото, да твори Закона, разпростирайки Смирението на Бога.

Въздишка премина през стаята и сега всички насочиха вниманието си към моллата, гледаха го в очите и виждаха светлината в тях, чуваха новото в гласа му и нарастващия екстаз в него — даже Старк, който се чувствуваше едновременно вцепенен и радостно възбуден.

— Не дойде ли имамът да открие духа на света? Не се ли появи имамът сред нас, за да прочисти исляма от злото и да го разпространи по целия свят, да донесе посланието на Бога… както ни беше обещано? Да.

Словото му увисна във въздуха. Всички разбраха. Както и Старк.

„Махди“ — помисли си той, скривайки шока си. Хусаин навеждаше на мисълта, че Хомейни всъщност е Махди, легендарният дванадесети имам, изчезнал преди векове — шиитите вярваха, че е само скрит от хорските очи — Безсмъртният, за когото Бог беше обещал, че ще се появи отново някой ден, за да управлява съвършения свят.

Всички гледаха втрещени в моллата. Мнозина кимаха, сълзи течаха по лицата на други, всички бяха унесени и удовлетворени и никой, нямаше никой, който да не повярва.

„Боже Господи! — помисли си той втрещен. — Ако иранците дадат на Хомейни този ореол, властта му няма да има край, ще има двадесет, тридесет милиона мъже, жени и деца, безусловно изпълняващи нарежданията му, които с радост ще се хвърлят към смъртта и при най-малкия му каприз — и защо не? Нали Махди ще им гарантира място в рая, ще им го гарантира!“

— Бог е Велик — обади се някой, другите го повториха, заговориха помежду си и напълно забравиха Старк. После се сетиха за него и го пуснаха да си върви с думите:

— Иди при имама, иди и повярвай…

На връщане в лагера краката му бяха странно леки… и сега той си спомни, че никога дотогава въздухът не му беше мирисал по-добре и никога не се бе чувствал така изпълнен с радостта от живота. „Може би, защото бях толкова близо до смъртта — помисли си той. — Бях мъртъв и по някакъв начин ми върнаха живота. Защо? А Том, защо е избягал от Исфахан и Дез Дам, защо е оставил хеликоптера? Има ли причина? Или е било просто късмет?“

Сега в сумрака той гледаше Локхарт, сериозно загрижен за него. Ужасно беше това за НВС, за бащата на Шаразад, ужасно беше, че Том и Шаразад бяха във водовъртеж, от който не можеха да се измъкнат. Скоро и двамата трябваше да избират: да избягат заедно и вероятно никога да не се върнат тук или да се разделят, вероятно завинаги.

— Том, има нещо важно. Много поверително, само между нас. Джони Хог донесе писмо от Анди Гавалан. — Те бяха на безопасно разстояние от базата, разхождаха се по полосата покрай оградата от осем реда бодлива тел, където не можеха да бъдат подслушани. Но даже и сега той говореше тихо. — Анди е силно обезпокоен за нашето бъдеще тук и казва, че обсъжда евакуацията ни, за да съкрати загубите си.

— Не е необходимо — отговори Локхарт бързо и неочаквано рязко. — Нещата се нормализират — трябва да се нормализират. Анди трябва да изтърпи — ние търпим, той също трябва да го направи.

— Той го прави, Том. Но това е просто въпрос на сметки и ти го знаеш, както и всеки. Не са ни плащали за свършената работа от месеци, нямаме достатъчно работа за хеликоптерите и пилотите тук, а той трябва да плаща от Абърдийн. Иран е касапница и имаме неприятности навсякъде.

— Имаш предвид, че понеже Загрос Три е закрит, ще има големи съкращения? По дяволите, не съм виновен, че…

— Почакай, Том. Анди е разбрал по таен канал, че всички чуждестранни авиокомпании, смесени предприятия и какво ли още не, особено хеликоптерите, ще бъдат национализирани много скоро.

Локхарт внезапно се изпълни с надежда. „Това би ми дало идеално извинение да остана тук! Ако те откраднат — национализират — хеликоптерите ни, все още ще имат нужда от обучени пилоти, а аз говоря фарси, мога да обучавам иранци, което те в крайна сметка ще искат. Ами НВС? Пак този НВС — помисли си той безпомощно, — винаги този НВС!“

— Откъде знае, Дюк?

— Според Анди от безпогрешен източник. Това, което той ни моли — теб, Скраг, Руди и мен — е, ако той и Мак успеят да направят добър план, ще можем ли ние заедно с необходимите пилоти да изкараме хеликоптерите в откритото небе над залива?

Локхарт зяпна от изненада.

— Господи, искаш да кажеш просто да излетим? Без разрешение, без нищо?

— Разбира се, но говори по-тихо.

— Той е луд! Как ще се координираме с Ленгех, Бандар-е Делам, Ковис и Техеран? Всички ще трябва да тръгнем по едно и също време и разстоянията ще ни объркат.

— Някак си трябва да стане, Том. Анди реши — или така, или закриване.

— Не мога да повярвам. Компанията оперира по целия свят.

— Според него, ако се закрие Иран, свършваме.

— Лесно му е на него — изрече Локхарт горчиво. — Просто пари. Лесно му е да ни извие ръцете, когато му е добре и е на сигурно, и всичко, което губи, са парите му. Твърди, че ако просто изтегли персонала и остави всичко друго, С-Г ще загине, така ли?

— Да. Точно така.

— Не мога да повярвам.

Старк повдигна рамене. До ушите им долетя слаб зловещ вой, те се обърнаха и погледнаха оттатък базата, към далечния край на тяхната част от летището. На залязващата светлина видяха само Фреди Еър с гайдата му на мястото, където е общо съгласие му беше позволено да се упражнява.

— По дяволите! — ядоса се Старк. — Този звук ме подлудява.

Локхарт не му обърна внимание.

— Няма да направиш тази идиотска контрабанда, защото това ще бъде точно контрабанда. Аз в никакъв случай няма да го направя. — Той видя как Старк сви рамене. — Какво казват другите?

— Още не знаят и засега няма да ги питаме. Както ти казах, то остава само между нас за момента. — Старк погледна часовника си. — Вече е почти време да позвъня на Мак.

Видя как Локхарт потрепери. Вятърът донесе тъжния вопъл на гайдата.

— Как могат изобщо да твърдят, че това е музика! Да ме вземат дяволите, ако знам — после продължи: — Струва си да се обсъди идеята на Анди, Том. Като краен план.

Локхарт не му отговори, чувствуваше се зле, здрачът го дразнеше, всичко беше лошо. Даже и въздухът миришеше лошо, замърсен от близката рафинерия, и му се искаше да е отново в Загрос, високо, близо до звездите, където въздухът и земята не бяха замърсени, цялото му същество отчаяно желаеше да бъде в Техеран, където беше даже по-мръсно — но тя беше там.

— Не разчитай на мен — заяви той.

— Помисли си, Том.

— Така трябва. Аз не участвам, това е лудост, цялата идея. Щом се размислиш и ще видиш, че е смахната история.

— Прав си, стари приятелю — отвърна Старк. Мислеше си кога ли приятелят му ще разбере, че и той, Локхарт, и всички те ще участвуват — по един или друг начин.