Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

13

Техеран: 8,33 вечерта.

 

Том Локхарт остави Макайвър близо до офиса и подкара към дома си. Прибра се без инциденти, ако не се брояха виковете на ядосани полицаи и малко заобикаляне. Домът му беше чудесен мансарден апартамент в най-добрия жилищен квартал на града, сватбен подарък от тъста му. Шаразад го очакваше. Обви ръце около шията му, целуна го страстно, настани го пред камината и свали обувките му, после напълни чаша с вино, охладено точно според вкуса му. Каза, че вечерята ще бъде готова след минутка, изтича в кухнята и нареди на готвача и прислужницата да побързат, защото господарят се е прибрал гладен и уморен. Върна се при него и се отпусна в краката му, върху дебелия красив килим, обви с ръце коленете му и нежно го погледна.

— О, Томи, толкова се радвам, че си у дома! — каза тя сладко. — Днес и вчера ми се случиха толкова интересни неща, а теб все те нямаше!

Облечена в тънки персийски шалвари и широка блуза, тя му се стори страхотно привлекателна. След няколко дни щеше да навърши двайсет и три години, а той наближаваше четиридесет и две. Бяха женени преди година и оттогава насам той беше напълно омагьосан от нея.

Всичко почна преди малко повече от три години, по време на една вечеря в Техеран, организирана от генерал Валик, братовчед на баща й. Беше началото на септември, в края на лятната ваканция на английското училище. Жена му Дирдри беше в Англия заедно с дъщеря им и водеше активен живот. Току-що беше получил поредното й писмо, в което тя отново настояваше той да направи писмена молба до Гавалан за незабавен трансфер. „Мразя Иран, не искам да живея повече там, и двете с Моника искаме да си останем в Англия. Защо не помислиш за нас, вместо за проклетите си самолети и дваж по-проклетата си компания? Тук е семейството ми, тук са моите приятели, на Моника също. До гуша ми дойде да живея в чужбина, искам да имам свой дом някъде в околностите на Лондон, а дори и в самия град — в Пътни и Клапам Комън се продават чудесни места. Не мога да понасям чужденците и техните обичаи, повдига ми се от иранската храна, от мръсотията, жегата и студа, от отвратителния им език, от животинското им клечане и първобитни обичаи… от всичко! Време е да си подредим живота, докато все още съм млада…“

— Ваше превъзходителство?

Пред него се беше изправил усмихнат, безупречно облечен келнер. Носеше поднос с напитки, сред които преобладаваха безалкохолните. Голяма част от заможните мюсюлмани употребяваха алкохол у дома си, но много малко си го позволяваха на обществени места, макар че навсякъде се продаваха спиртни напитки, а хотелските барчета ги предлагаха в богато разнообразие. За разлика от Саудитска Арабия и някои от емиратите, тук чужденците можеха да пият спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат наказани с камшични удари — както повелява Коранът.

— Благодаря — каза той и пое чаша бяло персийско вино, отглеждано по тези места от хилядолетия. Почти не обръщаше внимание на останалите гости. Неспособен да отхвърли депресията, Том съжаляваше, че бе приел да дойде на този прием вместо Макайвър, който по спешност замина за главната им база в Ал Шаргаз, разположен оттатък Залива. „Все някой от нас трябва да присъства, Том — беше му казал Макайвър, — а ти знаеш фарси…“ „Това е вярно — помисли си мрачно той, — но Мак би могъл да помоли за същото и Чарли Петикин…“

Наближаваше девет, вечерята все още не беше поднесена, той стоеше до една от вратите към градината и гледаше навън. Едни от гости бяха насядали върху красиви килими, опънати направо върху тревата, други стояха на малки групички под дърветата и около басейна, навсякъде светеха запалени свещи. Нощта беше безоблачна и топла, къщата, разположена в квартала Шемиран в подножието на планината, беше богата и просторна, приемът — съвсем като всички останали, на които го канеха, защото говори фарси. Иранците бяха облечени безупречно, жените бяха отрупани с бижута, край натежалите от храна маси се водеха светски разговори — за последната театрална премиера в Ню Йорк, за откриването на ски сезона в Сен Мориц, за цената на петрола, за това, което са направили Негово и Нейно Величество… Разговори, подправени с учтиви комплименти, зад които прозираше високата стена на иранското висше общество, която никой чужденец не можеше да пробие.

По онова време работеше във военновъздушната база Галег Морги край Техеран и обучаваше пилоти от иранските ВВС. След десет дни трябваше да поеме новото си назначение в Загрос, където, според договора, който несъмнено щеше да вбеси жена му още повече, трябваше да стои три седмици в месеца, а само четвъртата можеше да прекарва в Техеран. Сутринта, побеснял от гняв, той беше отговорил на нейното писмо и отговорът замина за Англия по специален куриер: „Стой си там, щом искаш, но престани да ме ядеш и да си навираш носа в неща, които не разбираш! Купи си твоята крайградска къща, но знай, че където и да се намира тя, аз НИКОГА няма да живея в нея! Имам хубава работа, плащат ми добре за нея, харесвам я, толкоз! Ако благоволиш да си отвориш очите, ще видиш, че имахме нелош живот. Когато се женехме, ти прекрасно знаеше, че съм пилот, че това е моята професия и едва ли ще живеем в Англия! Затова престани да ме тормозиш! Прави каквото си решила…“

По дяволите! Как може да мрази Иран, след като не знае нищо за него, никога не е напускала Техеран, дори не е опитвала истинска иранска храна? Времето си прекарваше сред отегчените английски съпруги, чиято единствена мечта беше да получат нова покана за прием в посолството, където да им сервират неизменния жилав ростбиф, сандвич с кисели краставички и блудкав чай, но въпреки това до една бяха убедени, че всичко английско е превъзходно, особено кухнята — варени моркови и брюкселско зеле, варени картофи, полусурово говеждо и прегорено агнешко…

— Горкичкият, изглеждате толкова нещастен! — меко каза тя.

Той се обърна към гласа й и светът изведнъж стана друг.

— Какво ви тревожи? — попита тя и на лицето й се изписа загриженост.

— Извинете — промърмори той, объркан и смутен от близостта й. Сърцето му заблъска в гърлото, никога не беше изпитвал подобно нещо. — Взех ви за фея, изскочила направо от „Хиляда и една нощ“! — С усилие млъкна, решил, че не бива да дрънка подобни глупости. — Извинете ме, бях на хиляди мили оттук… Казвам се Локхарт, Том Локхарт.

— Зная — усмихна се дяволито тя. Кафявите й очи весело блестяха, добре очертаните устни разкриваха безупречно бели и равни зъби, дългата й коса беше гарвановочерна, а кожата й имаше цвета на иранската земя — маслиненокафява и матова. Беше облечена в бяла копринена рокля. Обонянието му долови финия й парфюм. Изправена в цял ръст, тя стигаше едва до брадичката му. — Вие сте онзи лош капитан, който поне три пъти на ден ругае бедния ми братовчед Карим.

— Какво? — объркано я погледна Локхарт, не можеше да се съсредоточи. — Кого?

— Ей онзи там — вдигна ръка тя. Младежът в цивилни дрехи учтиво им се усмихна, но Локхарт не го позна. Беше изключително красив, с тъмна къдрава коса и безупречно телосложение. — Моят много специален братовчед Карим Пешади, капитан в Кралските военновъздушни сили на Иран. — Очите й с дълги черни мигли се насочиха към лицето му и той отново усети как сърцето му се свива.

„Овладей се, за Бога! Какво става с теб?“

— Ами… опитвам се да не ги ругая… Правя го само в краен случай, за тяхно добро… — Безуспешно се помъчи да си спомни нещо от служебното досие на капитан Пешади, отказа се и премина на фарси: — Но ако ваша светлост ми окаже изключителната чест да ми съобщи името си, аз обещавам да… — млъкна да потърси точната дума, не успя и прибягна до заместител: — … Обещавам да бъда ваш роб завинаги и да обърна специално внимание на негово превъзходителство братовчед ви!

Тя доволно плесна с ръце.

— Какво удоволствие, скъпи господине! Негово превъзходителство братовчед ми не спомена, че говорите нашия език! Излезли от вас, думите звучат прекрасно!

Почти не на себе си Локхарт слушаше потока от комплименти, съвсем нормален за иранския език, и сам участваше в него. Мислено благослови Скрагър, който преди много години, веднага след договора с шахските власти, му каза: „Ако искаш да летиш с нас, приятел, трябва да научиш, фарси. Аз самият не успях да го сторя.“ Едва днес усети красотата на този език, изключителната му пригодност за водене на любезни и приятни разговори.

— Казвам се Шаразад Пакнури, ваше превъзходителство.

— Значи ваша светлост все пак е фея от „Хиляда и една нощ“!

— Ах, за съжаление не бих могла да ви разкажа дори една приказка, та ако ще да ме обезглавите! — Засмя се и добави на английски: — В училище бях последна по преразказ!

— Невъзможно! — изрази протеста си той.

— Винаги ли сте толкова галантен, капитан Локхарт? — дяволито го погледна тя.

Отговорът долетя до ушите му някак отстрани, сякаш го казваше друг човек:

— Само с най-прекрасната жена, която са виждали очите ми! — промълви на фарси той.

Лицето и леко почервеня, дългите клепачи се спуснаха над очите й. Той с отчаяние си помисли, че всичко отива по дяволите, но когато очите й се вдигнаха към лицето му, отново гледаха приятелски.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Направихте щастлива една стара омъжена же…

Чашата се изплъзна от пръстите му, той се изруга наум и се наведе да я вдигне. Никой, освен нея не го забеляза.

— Вие сте омъжена?

Въпросът му прозвуча отчаяно, неволно се изплъзна от устните му. Защо да не е омъжена, по дяволите? Самият той е женен, има осемгодишна дъщеря и едва ли би трябвало да се разстройва толкова от този факт! „За Бога, наистина се държиш като идиот! — Изруга се той. — Наистина си полудял.“

После наостри слух и попита:

— Моля? Какво казахте?

— О, просто казах, че бях омъжена… Всъщност ще бъда омъжена още три седмици плюс два дни, Пакнури е името на съпруга ми… А моминското ми име е Бакраван. — Тя вдигна ръка, спря минаващия край тях келнер и взе чаша вино от подноса му.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, капитане? — загрижено го попита тя и му подаде виното.

— О, да, да — тръсна глава той. — Пакнури ли казахте?

— Да. Негово височество емирът Пакнури беше стар, на петдесет години, близък приятел на баща ми. Мама и татко решиха, че ще е добре да се омъжа за него, а самият той се примири с факта, че съм слаба и не мога да се закръгля, колкото и да се тъпча с храна. Такава е била волята на Аллаха. — Тя сви рамене, после го заля с ослепителната си усмивка и той веднага се ободри. — Аз приех, разбира се, но поставих едно условие — ако след две години установя, че бракът не е за мен, той автоматически се прекратява. Церемонията се състоя точно на седемнадесетия ми рожден ден, същата вечер разбрах, че бракът не е за мен, и много плаках. Двете години изтекоха, за щастие без деца, изтече и още една, на която доброволно се съгласих… Моят съпруг й господар прие да се разведем и в момента се готви за нов брак. Вече съм свободна, но за съжаление доста стара…

— Как ще сте стара? — удивено я погледна той. — Вие сте по-млада дори от…

— О, не. Стара съм! — настоя тя, но очите й весело се смееха. Продължиха да разговарят, после Том предложи да поканят братовчед й и за миг застина от ужас при мисълта, че може би той е новият избраник на сърцето й. Двамата се впуснаха в лек разговор, в който активно се включи и Шаразад. Том научи, че баща й е известен търговец с широки връзки, а семейството им е космополитно. Майка й била болна, имала братя и сестри. Заминала да учи в Швейцария, но издържала само половин година там и се върнала в любимия Техеран. Тримата вечеряха заедно и Локхарт се почувствува толкова добре, че прие снизходително дори присъствието на генерал Валик.

Когато си тръгна, реши, че не може да се прибере у дома. Пое по планинския път за Дарбанд, където имаше множество кафенета, разположени сред прекрасни градини, на брега на бистър поток. Масите и диваните бяха разположени на открито, човек можеше да се храни, пие, а дори и да спи край тях. Той се отпусна по гръб на един диван и отправи поглед към безоблачното небе. Съзнаваше, че това, което мисли, е чиста лудост, но въпреки това знаеше, че ще преодолее всички препятствия и ще се ожени за тази жена.

И в крайна сметка успя, въпреки че преодоляването на препятствията се оказа жестока и тежка битка, която често го хвърляше в отчаяние.

— За какво мислиш, Томи? — попита го тя, отпуснала се в краката му на красивия килим, сватбен подарък от генерал Валик.

— За теб — с обич отвърна той, усещайки как нежното, й присъствие го освобождава от всички грижи. В хола беше приятно затоплено от пукащите пънове в камината, меката светлина на лампионите хвърляше златисти отблясъци по спуснатите завеси, многобройните възглавнички и красивия килим. — Всъщност непрекъснато мисля за теб — добави той.

— Прекрасно — плесна с ръце тя.

— Утре няма да пътувам за Загрос, отложих за вдругиден.

— О, чудесно! — усмихна се тя, прегърна коленете му и положи глава върху тях.

Той погали косите й.

— Каза, че си имала интересен ден…

— Да, и вчера, и днес. Ходих във вашето посолство и си взех паспорта, както ми каза…

— Отлично, вече си канадка!

— Не, скъпи, иранка съм… Ти си канадец. Но най-хубавото беше, че ходих и в Дошан Тапе — гордо добави тя.

— По дяволите! — неволно възкликна той и прехапа устни, тъй като знаеше, че тя не обича ругатните. — Извинявай, но това е лудост! Знаеш, че там се водят боеве, и не би трябвало да се излагаш на подобна опасност!

— Не съм участвувала в боевете — игриво му се усмихна тя и се изправи. — Сега ще ти покажа. — Изчезна и миг по-късно отново се появи на вратата, облечена в сива галабия, която я покриваше от главата до петите, оставяйки тесен процеп единствено за очите. Той потръпна.

— Ах, господарю — пропя тя на фарси и се завъртя пред него. — Над мен бди Аллах и неговият Пророк, не трябва да се страхуваш за мен. — Видяла израза на лицето му, тя спря и премина на английски: — Какво има?

— Аз… никога не съм те виждал в галабия… Мисля, че не ти подхожда…

— О, Томи, зная, че е грозна, и никога няма да я облека у дома. Но за улицата е напълно подходяща, не мога да понасям опипващите погледи на мъжете. Май дойде времето всички да носим подобни дрехи, включително и фереджета!

Той шокирано я погледна.

— Но къде останаха свободите, които извоювахте? Да гласувате, да махнете фереджетата, да ходите, където искате, да се омъжвате, за когото искате? Приемеш ли галабията, губиш всичко останало!

— Може би е така, но може би не е, Томи — възрази Шаразад, доволна, че говорят на английски, че съпругът й е чужденец и може да си позволи да поспори с него. „Виното на свободата е твърде силно и замайващо за една жена — помисли си тя. — Като райския нектар…“

— Когато Реза шах махна фереджетата от лицата ни, той би трябвало да премахне и предразсъдъците на мъжкото мислене — продължи тя. — Ти не ходиш на пазар, Томи, нямаш представа как се чувствува една жена по улиците на този град. Навсякъде само мъже — по улиците, на пазара, в банката… Опипват ме с очи и мислят за мен по начина, по който единствен ти имаш право да мислиш. — Тя свали галабията и внимателно я преметна на един стол, после отново се сви в краката му. — От днес нататък ще я нося, когато съм навън! Така, както са го правили майка ми и нейната майка, а не заради Хомейни, Бог да го пази. Ще го правя заради теб, мой любими съпруже!

Тя се настани на коленете му и леко го целуна, а той разбра, че въпросът е решен. Можеше да й забрани, разбира се, но в такъв случай в дома му щеше да се настани напрежението. Тук тя вземаше решенията, тя беше иранка и винаги щеше да си остане такава — това беше част от уговорката с баща й. Следователно проблемът е ирански и решението му също трябва да бъде иранско — безкраен низ от въздишки и измъчени погледи, сълзи в леглото, робско подчинение през деня…

Понякога Локхарт не можеше да я разбере.

— Добре — погали я отново по косата той. — Прави каквото си решила, но никакво ходене повече в Дошан Тапе! — Нежната коприна на косата й блестеше така, както може да блести само младостта. — Какво става там?

— О, беше чудесно! — светна лицето й. — Дори Безсмъртните и специалните части на шаха не успяват да разколебаят правоверните! Навсякъде се стреляше, но аз бях в безопасност. С мен бяха сестра ми Лалех, братовчедът Али и жена му. Братовчедът Карим също беше там — той е преминал на страната на ислямската революция и подробно ни обясни къде и кога ще се срещнем. Бяхме общо около двеста жени, всички в галабии. Непрекъснато пеехме „Аллах акбар“, накрая към нас се приближиха войници, които се оказаха от Безсмъртните, представяш ли си? — Очите й се разшириха. — Представяш ли, си, дори Безсмъртните започват да виждат Истината!

Локхарт изпадна в ужас при мисълта на какви опасности се е изложила, макар и придружена от роднини. Тя очевидно все още не разбираше какво става в тази страна, с изключение може би на първите дни на вълненията, когато наистина се беше уплашила за съдбата на баща си и близките ся — добре известни търговци и банкери със солидни връзки в правителството на шаха. За щастие баща й разпръсна опасенията му, прошепвайки му веднъж, че той и братята му от години оказват тайна подкрепа на Хомейни и борбата му срещу шаха. Но щом и Безсмъртните си пробиват път към ръководството на бунтовниците и млади офицери като Карим открито се обявяват на тяхна страна, предстоят ужасни кръвопролития, Том беше сигурен в това.

— Колко души се присъединиха към вас? — попита той, все още без да знае какво решение трябва да вземе.

— Само трима, но Карим каза, че това е добро начало и скоро Бахтияр и привържениците му ще избягат точно както направи шахът.

— Слушай какво ще ти кажа, Шаразад. Днес правителствата на Англия и Канада наредиха на всички свои поданици да напуснат временно Иран. Мак прехвърля нашите служители в Ал Шаргаз до изясняване на обстановката.

— Съвсем разумно.

— Утре тук ще кацне един 125, който ще вземе Джени, Мануела, теб и Азадех, затова иди да си приготвиш…

— О, скъпи, аз няма да заминавам, това не е необходимо. Азадех също… Ако има някаква опасност за нас, татко положително ще ни предупреди навреме… — Видя, че чашата му е полупразна и скочи да му налее още вино, после добави: — Тук съм в пълна безопасност.

— Мисля, че ще бъдеш в пълна безопасност само ако за известно време напуснеш Иран…

— Чудесно е, че проявяваш загриженост за мен, скъпи, но няма причини да заминавам. Утре ще попитам татко, ти също можеш да го сториш… — Къс полуизгоряло дърво пропука и отскочи към решетката на камината. Той понечи да се надигне, но тя вече беше там. — Аз ще го оправя, мили, ти си почивай, сигурно си уморен. Може би утре ще намериш време да отидем заедно при татко. — Ръцете й сръчно оправиха огъня, галабията и продължаваше да стои на облегалката на близкия стол. Тя забеляза погледа му и на лицето й се появи усмивка.

— Защо се смееш?

Вместо отговор, тя отново се усмихна, грабна дрехата и игриво изтича навън. Все още неспокоен, Локхарт отправи поглед в огъня и се опита да подреди аргументите си, тъй като не искаше да й се налага. „Ако трябва, и това ще направя — реши той. — Господи, колко неприятности се струпаха наведнъж! Чарли изчезна, Ковис е в руини, убиха Киаби, Шаразад се пъха в центъра на въстанието! Тя е луда — да се подлага на такъв риск! Ще умра, ако я изгубя! Господи, закриляй я, който и да си, където и да се намираш!“

Холът беше огромен. В далечния му край беше разположена масата, край която можеха да се хранят дванадесет души, но те рядко я използваха, тъй като предпочитаха да посрещат гостите си по ирански маниер — на пода, където постилаха голяма покривка и се настаняваха на възглавниците около нея. Рядко носеха обувки вътре, особено дамски с високи токове, които биха повредили дебелия килим. В апартамента имаше пет спални, три бани и два хола — вторият се намираше в другия край на жилището и обикновено го използваха поотделно: тя да приема приятелките си, а той — за делови разговори.

Живееха щастливо, той нямаше нищо против роднините й. Освен това баща и държеше на уговорката им в навечерието на сватбата — в продължение на три години Том да се придържа към иранския начин на живот, а след това да реши дали да напусне страната, със или без Шаразад. „Дотогава, с помощта на Аллаха и неговия Пророк, ще притежаваш достатъчно опит, за да направиш правилен избор, ще имаш синове и дъщери, защото макар и слаба като европейка и разведена веднъж, дъщеря ми е съвсем здрава и нормална жена“ — каза му любезно баща й, влиятелният Яред Бакраван.

— Тя все още е много млада — отвърна му Локхарт. — Може би ще решим, че е твърде рано за деца.

— Никога не е рано — остро отвърна баща и. В свещената книга го пише съвсем ясно — жената трябва да има деца, домът и има нужда от тях. Без деца жената се променя и става нещастна. Това е най-сериозният проблем за любимата ми дъщеря Шаразад. Някои неща от модерния живот одобрявам, но други не мога да приема.

— Но ако ние двамата стигнем до решението, че все още е рано…

— Такова решение тя не може да взема! — смаяно го погледна Яред Бакраван, дребен закръглен мъж с бяла коса, още по-бяла брада и твърди очи. — Дори обсъждането на подобен проблем с нея е немислимо! Ако не се научиш да мислиш като иранец, бракът ви няма да трае дълго. А дори и няма да започне както трябва. Да не би ти да не искаш деца?

— Искам ги, разбира се. Но…

— Добре, тогава въпросът е приключен!

— Но нали имам правото да решавам дали да имам деца, или не, докато текат трите години на нашето споразумение?

— Глупости! Ако ти не искаш…

— Искам, ваше благородие!

— Добре тогава — промълви с неудоволствие възрастният мъж. — Можеш да избираш в продължение на една година, но само ако се закълнеш в Бога, че наистина искаш деца! Главата ти е пълна с глупости, сине мой! С помощта на Аллаха те трябва да се стопят като сняг, паднал върху пясъка на пустинята! А жените винаги имат нужда от деца…

Локхарт се усмихна наум. Този чудесен старец би сключил сделка със самия Аллах, насред райските градини! И защо не? Такава е съдбата на целия му народ. „Но какво ще му кажа след няколко дни, когато изтича тази първа година? — запита се той. — Искам ли наистина бремето на децата? Не, все още не, макар че Шаразад очевидно е готова на това. Разбира се тя прие без възражения решението ми, но положително не го одобрява.“

От кухнята долиташе приглушеният й глас — нареждаше нещо на прислужницата. Истинска музика за ушите му, уморени от грохота на моторите в кабината. Настанен удобно върху възглавниците, той замислено наблюдаваше огъня. Някъде далеч се стреляше, но това вече беше толкова обикновено явление, че никой не му обръщаше внимание.

„Трябва да я изведа от Техеран — помисли той. — Но как? Никога няма да тръгне, докато семейството й е тук. Може би наистина тук е в безопасност, но това няма да е за дълго, ако посещава размирни места. Дошан Тапе! Тя е луда! Как може да ходи там! Май вече всички са луди. Господи, как искам да знам дали армията е получила заповед да потуши въстанието! Ако Бахтияр не се размърда, с него е свършено! Но ако го стори, ще се пролеят реки от кръв, защото иранците са буйни хора и смъртта не може да ги изплаши, особено когато вярват, че се жертват в името на исляма…

Ох, този ислям! А Бог — къде е този единствен техен Бог?

В главите и сърцата на вярващите, в Шаразад и роднините и… А в мен? Не, все още не. Обещах на стареца да направя каквото трябва, да прочета Корана. Добре де, а после?

Сега не бива да мисля за това, трябва да съм практичен! Тя е в опасност, със или без галабия. Всеки момент може да се забърка в нещо, пък и защо ли да не го стори? Това е нейната родина.

Но тя е моя съпруга и аз ще й заповядам да се държи настрана. Нали баща й притежава един имот на Каспийско море, близо до Бандар-е Пахлави, може да я изпрати там. Времето е хубаво, не е като в Техеран, макар че жилището им винаги е добре отоплено, резервоарите са пълни с нафта, имат предостатъчно храна. Благодарение на баща й и братята му, разбира се.

Господи, колко много съм му задължен!“

Откъм вратата се разнесе лек шум и той извърна глава. На прага се беше изправила Шаразад, отново облякла галабията, но този път и с лек воал на лицето — никога не беше я виждал така. Очите й блестяха, галабията леко прошумоля заедно със стъпките й. Тя застана пред него и леко разтвори наметката, която се хлъзна в краката й. Отдолу беше чисто гола и той неволно ахна.

— Ето, ваше превъзходителство, господарю мой — промълви тихо тя на фарси. — Доволен ли е сега от наметката ми моят съпруг?

— Шаразад!

— Не — изплъзна се тя от протегнатите му ръце, но той успя да я сграбчи и миг по-късно потъна в аромата на тялото й. Устните им се сляха в продължителна целувка. — Може би винаги трябва да съм облечена така? На улицата, на пазара, навсякъде? Много жени твърдят, че го правят.

— Не! Само от тази мисъл мога да полудея! — Той понечи да я вземе на ръце, но тя се изплъзна и тихо прошепна:

— Да останем тук, любими…

— Прислугата…

— Забрави за прислугата, тя няма да ни безпокои. Забрави всичко! Моля те, любими! Това е твоят дом, аз съм твоята вярна съпруга, твоята вечна робиня!

Останаха. Както винаги страстта й не отстъпваше на неговата, както винаги той не можеше да разбере как и защо постига това. Знаеше само едно — с нея се преселваше в райските градини…

Час по-късно седнаха да вечерят, но спокойствието им бе нарушено от звънеца на входната врата. Хасан, прислужникът, отиде да отвори, после се върна и тихо съобщи:

— Господарю, дошъл е негово превъзходителство генерал Валик. Извинява се за късното посещение, но моли да му отделите няколко минути по важен въпрос.

Локхарт кипна, но Шаразад го докосна леко по ръката и той се въздържа.

— Приеми го, скъпи, аз ще те чакам в спалнята. Хасан, донеси още един комплект прибори и затопли храната, негово превъзходителство сигурно ще е гладен.

Валик го засипа с извиненията си, категорично отказа храната, но после, разбира се, позволи да го убедят да се присъедини към вечерята и яде със завиден апетит. Локхарт търпеливо чакаше, изпълнявайки на практика обещанието си да се държи като иранец. Какво казваше баща й? Семейството е над всичко, след него идва учтивостта, избягването на директни въпроси и преки отговори. Всичко това се постигаше много по-леко на фарси, отколкото на английски.

И все пак Локхарт премина на английски в момента, в който това стана възможно.

— Радвам се да ви видя, генерале — започна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Едва преди половин час научих, че сте в Техеран — отвърна Валик, после галантно добави: — От години не съм вкусвал такава прекрасна храна. Съжалявам, че ви обезпокоих толкова късно.

— Няма значение — отвърна Локхарт и замълча. Възрастният мъж продължи да се храни, без да изпитва неудобство от факта, че го прави сам. Късче от агнешкото месо се лепна за мустаците му и Том се запита колко ли ще се задържи там. Но генералът се избърса и каза:

— Предайте комплиментите ми на Шаразад — готвачката й е чудесна. Ще я похваля пред скъпия си братовчед, негово превъзходителство Яред.

— Благодаря — отвърна Локхарт и продължи да чака.

Между двамата отново надвисна тежко мълчание, после Валик отпи глътка чай и попита:

— Пристигна ли разрешението за полета на 212?

— Когато си тръгнахме, го нямаше — отвърна объркано Локхарт. Не беше подготвен за подобен въпрос. — Зная, че Мак изпрати специален човек да го вземе… Бих му позвънил, но за съжаление телефонът ми не работи. Защо?

— Партньорите ми биха искали вие да пилотирате.

— Капитан Макайвър издаде заповед на името на капитан Лейн — разбира се, ако получим исканото разрешение.

— Ще го получите — каза Валик, избърса устата си и пак отпи от чая. — Партньорите ми предпочитат вие да изпълните този чартър. Сигурен съм, че Макайвър няма да има нищо против.

— Съжалявам, но трябва да се върна в Загрос и да видя дали всичко там е наред — отвърна Локхарт, после накратко разказа какво се беше случило там.

— Загрос може да почака няколко дни — поклати глава генералът. — Сигурен съм, че Яред ще бъде много доволен, когато научи, че сте предпочели да изпълните желанието на партньорите ни.

— Изпълнявам това, което ми наредят — смръщи вежди Локхарт. — Какво толкова важно виждат партньорите в този чартър? Няколко сандъка с резервни части й нищо повече!

— Всички чартъри са важни. Партньорите са много загрижени за качеството на услугите ни. Значи се разбрахме, нали?

— Първо трябва да говоря с Мак. Второ, съмнявам се дали изобщо ще получим разрешение за полета на 212, трето, наистина трябва да се върна в базата!

— Сигурен съм, че Мак ще се съгласи — усмихна се любезно Валик. — Вие ще получите разрешение да напуснете въздушното пространство на Техеран. — Стана и добави: — Отивам още сега при Мак да му кажа, че нямате нищо против. Поднесете моите благодарности на Шаразад заедно с хилядите ми извинения за причиненото безпокойство.

Локхарт не се помръдна от мястото си.

— Все още не зная какво толкова важно има в превоза на няколко сандъка с резервни части и куфарче със сто-двеста хиляди риала — твърдо изрече той.

— Според партньорите е важно, ето защо веднага щом разбрах, че сте се върнали, реших да ви се обадя. Сигурен съм, че с удоволствие ще изпълните полета, особено като зная колко сте привързан към цялото ни семейство. В крайна сметка сме близки хора, нали?

Всичко това беше изречено с хладен и нетърпящ възражение тон, макар че любезната усмивка продължаваше да стои на устните на генерала.

— С удоволствие бих помогнал, но…

— Отлично, значи въпросът е уреден — прекъсна го Валик. — Няма нужда да ме изпращате. — Той спря за момент на прага, обърна се да огледа апартамента и тихо добави: — Вие сте щастлив човек, капитане. Завиждам ви.

След като Валик си отиде, Том Локхарт се настани пред полузагасналия огън в камината и се замисли. Хасан и прислужницата отнесоха посудата в кухнята, после му пожелаха лека нощ, но той не ги чу. Шаразад също се появи, веднага оцени състоянието му и тихо се прибра в спалнята.

Беше му неспокойно. Валик прекрасно знаеше, че всичко в този апартамент, а и самият апартамент е подарък от бащата на Шаразад. Яред Бакраван му беше прехвърлил собствеността върху целия блок и наемите влизаха в личната му сметка въпреки протестите.

— Ценя високо вашата щедрост, но не мога да приема подобни неща — каза му Локхарт по време на един разговор, за който малцина знаеха. — Просто ми е невъзможно!

— Става въпрос за материални неща — отвърна Яред. — А материалните неща не означават нищо.

— Все пак това е прекалено много. Зная, че заплатата ми не е голяма, но спокойно можем да живеем с нея.

— Така е, но защо съпругът на дъщеря ми да не води един приятен живот? По какъв друг начин ще можеш да се чувстваш спокоен, за да усвоиш иранския начин на живот, съгласно нашата уговорка? Уверявам те, че за мен това са дреболии, синко. Ти си член на моето семейство, а в Иран семейството стои над всичко.

— Добре, но все пак аз трябва да се грижа за жена си, а не вие.

— Разбира се, разбира се. С помощта на Аллаха след време ще можеш да й осигуриш живота, на който е свикнала. Засега това не ти е по силите, тъй като трябва да издържаш бившата си съпруга и дъщеря си. Ето защо трябва да ми позволиш да уредя нещата по цивилизован начин, по ирански. Нали обеща да живееш така, както живеем ние?

— Да, но въпреки това не мога да приема вашата щедрост. Моля ви! На нея можете да давате каквото искате, но не на мен. Аз трябва да получа възможност да направя всичко, на което съм способен!

— Сигурен съм, че ще го направиш. Но това е подарък за теб, а не за нея!

— Все пак предпочитам да е обрат…

— Мъжът е господар на дома по волята на Аллаха — остро го прекъсна Яред Бакраван. — Ако домът не е твой, ти не можеш да бъдеш господар в него! Настоявам за това! Ако продължаваш да упорстваш, бракът ти с Шаразад е свършен още преди да е започнал! Виждам дилемата, пред която те поставя твоето западно възпитание, синко. Макар че не я разбирам. Тук е Иран, а иранският начин на живот изисква едно семейство да се грижи за друго…

Останал сам в просторния хол, Локхарт бавно поклати глава. „Всичко това е истина и аз съм я приел заедно с приемането на Шаразад — помисли си той. — Но този проклетник Валик ми хвърли всичко направо в лицето и ме накара да се почувствувам мръсен. Мразя го! Мразя всичко това, което не съм купил със собствени пари! Зная, че единственият подарък, който мога да предложа на Шаразад, е свободата. Свободата, която не би могла да получи по никакъв друг начин, а ако се наложи — и живота си. Слава Богу, че вече е канадска гражданка и може да напусне тази страна, когато пожелае.

Не се заблуждавай — упрекна се мислено той. — Тя е иранка и винаги ще си остане такава. Нима може да се чувствува у дома си във Ванкувър с вечните му дъждове, без приятели, без нищо, което да й напомня за Иран?

Но днес проблемът е друг. Техният Иран, Иран на шаха, си отиде завинаги. Дори новият да е по-добър, за тях това няма да има никакво значение. Ще трябва да се приспособяваме. Аз говоря фарси, тя е моя съпруга, Яред е влиятелен човек. Ако се наложи временно да заминем, няма да има проблеми. Бъдещето все още не е толкова мрачно, аз я обичам лудо и благодаря на Бога, че я имам…“

Огънят гаснеше. В ноздрите му нахлу приятната миризма на горено дърво, примесена с едва доловимия аромат на нейния парфюм. Възглавниците все още пазеха формите на телата им. Душата го заболя за нея, въпреки че беше не само задоволен, но направо пресушен. „Тя наистина е една от хуриите — добрите ангели на рая — сънливо си помисли той. — Аз съм омагьосан от нея и това е чудесно! Дори още тази вечер да умра, ще умра щастлив, защото знам какво е да бъдеш в рая. Тя е прекрасна, Яред също… След известно време ще ми народи също така прекрасни деца…

Семейството е над всичко, едно семейство помага на друго! Това наистина е железен закон в тази страна, затова ще трябва да направя всичко, което Валик иска от мен, независимо дали ми харесва, или не. Трябва да го направя, баща й вече ми даде да разбера, че някои неща просто са задължителни…“

Изгорелият пън пропука за последно, огря за миг лицето му, после изгасна съвсем.

— Какво толкова важно има в няколко сандъка с резервни части и шепа риали? — попита огъня той.

Но огънят не му отговори.