Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

20

Сонда „Белисима“: 6,35 следобед.

 

Залезът беше величествен. Ниско над хоризонта блестяха облаци с позлатени от последните лъчи на слънцето ръбове, небето беше чисто, сякаш изпрано, проблясваха първите ярки звезди. Дискът на луната, почти безупречно кръгъл, бавно изплува над замрялата в очакване природа. Тук, на четири хиляди метра височина, беше изключително студено. Хоризонтът на изток потъмня, Жан-Люк с мъка откри малката жужаща в далечината точица, която би трябвало да бъде хеликоптерът 212.

— Идва, Джани — извика той на сондьорите.

Това беше третото завръщане на Скот Гавалан. Вече беше превозил повечето от обитателите на сондажа — работници, готвачи, три котки, четири кучета плюс канарчето на Джани Салубрио, на сигурно място край сонда „Роза“. Тук остана Марио Джинепа, който упорито настояваше да бъде превозен последен въпреки молбите на Жан-Люк, Джани, Пиетро и още двама работници, които привършваха със запечатването на сондажа.

Жан-Люк загрижено поглеждаше нагоре, където ледените вихри избухваха с внезапни пориви и изпращаха боцкащи тръпки в гръбначния му стълб. При първото завръщане на хеликоптера всички затаиха дъх и напрегнато зачакаха, макар Пиетро да ги уверяваше, че само динамит или волята божия могат да отприщят лавината. Но сякаш за да го опровергае, козирката на страховитата снежна маса леко помръдна и хората, които все още не бяха евакуирани, замръзнаха от ужас.

Пиетро щракна последния ключ и турбините на дизеловите генератори бавно започнаха да намаляват оборотите си. Той уморено избърса лицето си и по него остана мазно петно. Гърбът го болеше, ръцете му пареха от студа, но сондата беше запечатана по всички правила. Далеч над пропастта се появи хеликоптерът и внимателно се насочи за кацане.

— Да си вървим — обърна се той към останалите на италиански. — Вече нямаме работа тук, остава само да вдигнем във въздуха оная страхотия!

Работниците смутено се прекръстиха и забързаха надолу към площадката за кацане. Останал сам, Пиетро вдигна очи към надвисналата грамада.

— Сякаш си жива! — промърмори той. — Огромно гадно чудовище, което иска да ме затрупа заедно с хубавите ми сондажи! Но това няма да ти се удаде, курво проклета!

Отиде в малкия склад за взривни вещества и взе двете бомби, които беше приготвил. Всяка съдържаше шест пръчки динамит, плътно привързани около детонатор, който се задействуваше за тридесет секунди. Внимателно ги пусна в малка чанта, прибавяйки към тях запалка и няколко кутии кибрит.

— Света Богородице! — помоли се чистосърдечно той. — Направи така, че тези шибани неща да свършат работа!

— Пиетро, хей, Пиетро!

— Идвам! Имаме достатъчно време! — Пред барачката се беше изправил Джани с побеляло лице. — Какво има?

— Джинепа!… По-добре ела да го видиш!

Марио Джинепа лежеше по гръб, клепачите му потрепваха, въздухът излизаше на пресекулки от гърлото му. До леглото му стоеше Жан-Люк и мереше пулса му.

— На моменти е страшно ускорен, после изобщо не се долавя — притеснено промълви той.

— Само преди месец Марио мина на редовния медицински преглед за годината! — изплю се на пода Пиетро. — Кардиограми и всичко останало. Нямаше му нищо! Мръсни докторчета!

— Беше глупаво да го оставим последен — рече Джани.

— Той е шефът, той заповядва тук. Хайде, да го слагаме на носилката и да тръгваме към хеликоптера — мрачно подкани Пиетро. — Тук с нищо не можем да му помогнем. Динамитът, да върви по дяволите, и утре можем да го гръмнем!

Повдигнаха го внимателно, завиха го с топли дрехи и го понесоха през снега към чакащата машина. В момента, в който стигнаха до площадката, планината изпусна тежка въздишка. От върха на страховитата ледена грамада се откъснаха едри късове сняг и лед, след броени секунди лавината започна да се свлича с ужасяваща бързина. Нямаше време за бягство — единственото, което можеха да сторят, беше да чакат с примрели от ужас сърца. Грохотът нарасна, снежната грамада се откъсна от върха, отнесе като сламка последния фургон и един огромен стоманен резервоар в пропастта, после започна да стихва.

— Мама миа! — прекръсти се Джани. — Тоя път си помислих, че наистина заминаваме!

Жан-Люк също се прекръсти и погледна нагоре. Надвисналата над сондажа грамада беше още по-зловеща. Хиляди тонове сняг и лед всеки миг щяха да се сгромолясат върху тях. Отдолу чернееха оголените скали.

— Жан-Люк! — простена от носилката Джинепа. — Динамитът! Веднага!… Не чакайте повече!…

— Прав е! — размърда се Пиетро. — Или сега, или никога!

— Моля ви! — прошепна Джинепа. — Аз съм добре, направете го!…

Забързаха към хеликоптера. Вкараха носилката, напречно на предните седалки. Останалите се натовариха вътре и закопчаха предпазните колани. Жан-Люк се настани на лявата седалка и сложи шлемофона.

— Всичко наред ли е, Скот?

— Напълно, шефе — отвърна Гавалан. — Как е Джинепа?

— Зле — отвърна французинът и се зае с проверка на контролните уреди. Всичко беше в границите на зеленото, гориво имаше предостатъчно. — Тази грамада ще се стовари всеки момент, да я вземат дяволите! Трябва да внимаваме за завихрянето, ако не искаме да бъдем погребани в пропастта. Хайде!

— Взех още един шлемофон от „Роза“ — рече Гавалан. — Ще ни трябва за Пиетро.

— Ще му го дадем във въздуха — махна с ръка Жан-Люк. — Излитай, тук не се чувствам добре!

Скот подаде газ, машината леко се поклати и се откъсна от заснежената повърхност на площадката. Докато хеликоптерът набираше височина над пропастта, Жан-Люк се промуши през свързващия люк в задната част на кабината и подаде на Пиетро шлемофона.

— Слагай го на главата си! — нареди той. — Сега имаш връзка с кабината.

— Много добре — отвърна Пиетро, заел място до вратата.

— Дръж се здраво, ако обичаш. Щом сме почнали, трябва да свършим!

Пиетро нервно се изсмя. Жан-Люк хвърли поглед към Джинепа, който изглеждаше добре, после се върна на мястото си и включи вътрешната връзка.

— Чуваш ли ме, Пиетро?

— Si, si, amico.

Хеликоптерът продължи кръговото си изкачване, изравни се с върха. От този ъгъл надвисналата грамада не изглеждаше толкова страшна. Машината леко се разтърси.

— Още малко височина, amico — обади се Пиетро. — Трийсет-четирийсет метра и леко на север.

— Разбрано, Пиетро — отвърна Скот. — Сега ти си навигаторът.

Двамата пилоти напрегнаха сетивата си. Пиетро им показа точното място на северния склон, където взривът трябваше да подсече снежната грамада и да я насочи встрани от сондажната площадка.

— Може и да се получи — промърмори Скот. Направиха един кръг, просто за сигурност.

— Amico, трябва да увиснем над ей онова оголено място на петдесетина метра оттук, виждаш ли го? — обади се с леко потръпващ глас Пиетро. — Тогава ще запаля фитилите и ще хвърля динамита. Ясно?

— Да не забравиш да отвориш вратата, приятел — с мрачна ирония се обади Скот.

Отвърна му поток от разгорещени възклицания на италиански и той се усмихна. В следващата секунда ги повлече порив на вятъра и трябваше да се снижат с петдесетина метра преди машината да се стабилизира. Бяха точно над определената позиция.

— Добре, amico, задръж така!

Жан-Люк се обърна, за да вижда по-добре. Всички пътници в задната част гледаха като омагьосани това, което върши Пиетро. Той извади първия заряд, драсна клечка кибрит и промърмори нещо.

— Света Богородице! — зяпна Джани. — Сигурен ли си в това, което вършиш, Пиетро?

Пиетро сви лявата си ръка, опря динамита до мускула си и разкопча предпазния колан.

— Готови, вие отпред! — Провери за последен път позицията им и кимна: — Добре, дръжте в това положение. Джани, бъди готов с вратата. Само ми я открехни малко, аз ще свърша останалото.

Джани разкопча колана си и се изправи до вратата.

— Я ме хвани за панталоните! — нареди той на най-близкия работник.

— Отваряй!

Джани дръпна вратата на тридесетина сантиметра. Леден вихър нахлу в кабината. Болният мъж на носилката беше забравен. Хеликоптерът се разклати от допълнителното налягане, Скот с мъка го удържа на определената позиция. Пиетро изпробва кибрита, после реши да използува запалката и завъртя колелцето. Нищо не стана. Той защрака отново.

— Хайде пламвай, да те вземат мътните! — изруга той, без да забелязва потта, която се стичаше по лицето му. Сякаш това и чакала, запалката пламна, миг по-късно фитилът лумна като бенгалски огън. Пиетро се наведе към вратата и залитна от люшкането на машината, отново попаднала във вихъра на внезапен вятър. И двамата с Джани си помислиха едно и също — защо, по дяволите не се сетиха да прекарат едно предпазно въже? Пиетро пусна експлозива в бездната, Джани затръшна вратата и изруга.

— Бомбата е извън машината, изчезвай! — нареди остро Пиетро. Зъбите му тракаха от студ и вълнение, пръстите му тромаво заключиха предпазния колан. В мига, в който хеликоптерът започна да се отдалечава, той истерично се разсмя, останалите го последваха. Всички прилепиха лица към илюминаторите и зачакаха какво ще се случи.

— Шест, пет, четири, три, две, едно… — броеше бавно Пиетро. Нищо не се случи и смехът в кабината замря. — Видя ли я, че пада, Жан-Люк?

— Нищо не видях — отвърна французинът и мрачно поклати глава. Никак не му се искаше да повтарят тази опасна маневра. — Може би се е ударила в някоя скала и детонаторът е паднал… — Кипеше от яд. Този тъп италиански задник не можеше дори да върже няколко пръчки динамит както трябва! — Ще опитаме пак, нали!

— Защо не? — уверено отвърна Пиетро. — Сигурен съм, че детонаторът беше прикрепен както трябва… дявол знае защо не избухна! Това често става, когато има сняг… Снегът е курвенска работа и…

— Престани да обвиняваш снега, Пиетро! Такава е била Божията воля! — прекръсти се Джани. — И не споменавай дявола, докато сме във въздуха!

Пиетро извади втората връзка динамит и внимателно я заоглежда. Жицата, която я прикрепяше към детонатора, беше стегната здраво, всичко изглеждаше солидно.

— Ето, всичко е наред като при първата — рече той, подхвърли я в шепа, после силно я удари в дръжката на седалката. Детонаторът не помръдна.

— Мама миа! — ужасено прошепна един от работниците. — Полудя ли?

— Това не е нитроглицерин, amico — успокои го Пиетро и още веднъж тресна връзката. — Ето, вързана е здраво!

— Халката ми е още по-стегната! — кресна на италиански Джани. — Престани в името на Светата дева!

Пиетро сви рамене и погледна навън. Отново приближаваха върха. След малко пред очите му се показа избраното за експлозията място.

— Бъди готов, Джани! — После включи вътрешната връзка: — Още малко на изток, сеньор пилот… Да, достатъчно… Задръж така… Не можеш ли да намалиш клатушкането? Хайде, Джани, отваряй тая шибана врата! — заповяда той и приближи запалката до фитила.

Джани ядосано се изправи, дръпна вратата и изведнъж политна навън от рязкото разклащане на хеликоптера. Нададе сподавен вик, но работникът зад него успя да го сграбчи за колана и той увисна надолу с главата над ужасяващата бездна. Вятърът хапеше люто лицата на наскачалите хора, очите им сълзяха, всеки искаше да помогне. За нещастие това инстинктивно понечи да стори и Пиетро, някой го блъсна и връзката динамит със запален вече фитил излетя от ръката му, падна на пода и се хлъзна под седалката. Всички замръзнаха от ужас, само Пиетро скочи подир бомбата й шлемофонът му издрънча на пода. Проклинайки, Джани се вкопчи в ръба на вратата и бавно започна да се прибира навътре. Сърцето му леденееше от ужас при мисълта, че коланът може да се скъса, едновременно с това той се проклинаше, че не си бе сложил дебелия работен колан, а се беше натъкмил с този тънкия, който беше получил като коледен подарък от жена си…

Пръстите на Пиетро докоснаха динамита. Пламъкът на фитила жестоко изгори върховете им, но той не усети нищо. Стисна здраво връзката, извъртя се на пода като змиорка и хвърли бомбата на сантиметри от тялото на Джани, инстинктивно хващайки металния крак на седалката. В следващия миг вече беше вкопчен в крака на приятеля си и яростно го задърпа навътре. Един от работниците затръшна вратата в мига, в който Пиетро и Джани се строполиха на пода на кабината.

— Махай се колкото можеш по-далеч, Скот — промълви в микрофона Жан-Люк, обзет от внезапна слабост.

Хеликоптерът рязко се наклони и започна да се отдалечава от северния склон на планината, простиращ се все така величествен и безмълвен на шестдесет-седемдесет метра под тях. Никой не чу експлозията, никой нищо не видя. От склона се надигна бяла струя и бързо започна да пада обратно. После, с ужасяваща внезапност, планината оживя, в ушите им нахлу страхотен грохот, заглуши бръмченето на моторите. Хеликоптерът направи лек завой и гледката стана съвсем ясна.

— Господи, виж! — възкликна Скот и посочи напред. Огромната снежна маса изчезваше в бездънната пропаст северно от върха, над сондажната площадка вече нямаше никаква козирка.

— Пиетро! — тържествуващо викна Жан-Люк. — Ти си… — извърна се назад и млъкна. Пиетро и Джани все още лежаха на пода и дишаха тежко, шлемофонът на Пиетро беше изчезнал. — Скот, направи едно кръгче над площадката, за да видят всичко!

Все така развълнуван, Жан-Люк се промуши през отвора към задната част и започна да прегръща Пиетро. Първоначално всички го гледаха с недоумение, но когато доловиха смисъла на думите му сред грохота на двигателите, веднага се втурнаха към илюминаторите, забравили страховете си. Щом видяха резултата от бомбардировката, те нададоха тържествуващи крясъци. Джани прегърна Пиетро и започна да му се кълне във вечно приятелство, изпълнен с благодарност, на каквато е способен само истински южняк. Този човек беше спасил не само неговия живот, той беше спасил живота на всички тук горе, беше спасил и работата им!

— Какво толкова е станало, приятел? — скромно се усмихна Пиетро. — Забравяш ли, че съм родом от Аоста?

Жан-Люк се изправи над носилката и леко разтърси ръката на Марио Джинепа.

— Марио! Пиетро се справи! Беше страхотно, „Белисима“ е в безопасност!

Джинепа не отговори. Беше мъртъв.