Джеймс Клавел
Вихрушка (28)

28

В околностите на Бандар-е Делам: 11,58 по обед.

 

Настана време за обедната молитва и очуканият претоварен автобус, който отдавна не помнеше годините си, бавно отби край пътя и спря. Водени от един молла, който беше пътник като другите, всички мюсюлмани слязоха, простряха килимчетата си и започнаха да се молят на Аллах. Повечето от останалите пътници немюсюлмани също слязоха, с изключение на някакво индийско семейство, което предпочете да остане вътре и да пази местата си. Сред тях имаше арменци-християни, евреи-ориенталци, дори двама японци. И един-единствен самотен европеец.

Денят беше топъл и влажен, над земята висеше лека мараня от изпаренията на близкия Персийски залив.

Том Локхарт уморено се облегна на капака на кипналия мотор. Болеше го глава, боляха го мускулите и ставите. Това се дължеше както на принудителния му преход от Дез Дам, останал на повече от триста километра на север, така и на противното друсане в раздрънкания претъпкан автобус. По целия път от Ахваз, където беше успял да убеди Зелените ленти да го пуснат да се качи, той беше притиснат като сардела на тясната двойна седалка, на която освен него се бяха натикали един въстаник с препречена през корема пушка, бременната му жена и неколкомесечното им бебе. Между седалките, на място за не повече от десетина човека, стояха прави най-малко тридесет-четиридесет души. Останалите места бяха не по-малко претъпкани с мъже, жени и деца от всички възрасти. Въздухът смърдеше, от всички страни се бърбореше на всевъзможни езици и наречия. Багажниците над главите им, както и покривът на автобуса, бяха натъпкани с вързопи, кашони, щайги със зеленчуци и полумъртви пилета, дори, две мършави, зле хранени кози.

„Въпреки всичко имам страхотен късмет, че съм тук“ — помисли си той, вслушвайки се в напевните молитви.

Вчера преди залез се измъкна изпод малкия понтон едва след като чу моторите на своя 212 високо над главата си. Водата беше ледена и той неудържимо трепереше. Въпреки това не забрави да вземе автомата и преди да се насочи към къщата, провери дали е зареден. Вътре нямаше никого, в приятно бръмчащия хладилник, все още захранван от генераторите, имаше предостатъчно храна и напитки, въздухът беше затоплен. Свали дрехите си и ги просна да съхнат пред една газова печка, проклинайки с цялата си душа Валик, Селади и цялата им компания.

— Мръсни копелета! Какво им сторих, освен че се опитах да им спася кожата?!

Топлината и удобствата на къщата бяха примамливи, тялото му просто плачеше за почивка. Предната нощ в Исфахан почти не мигна. „Ще се наспя и ще тръгна на разсъмване — помисли си той. — Имам компас и горе-долу познавам пътя — трябва да заобиколя военновъздушната база, за която спомена Али Абаси, после да се насоча на изток, докато стигна главния път за Керманшах, Ахваз и Абадан. Там сигурно ще ме вземе някой, а може и да попадна на автобус… Или да тръгна още сега? Луната ще осветява пътя ми и така ще избегна евентуалния сблъсък с патрул, изпратен от базата… Али и Седали ненапразно се опасяваха, че може би сме били засечени… Но какво ще разправям, каква ще бъде легендата ми? Тъй или иначе ще се сблъскам с представителите на властта!“

Замисли се по този въпрос, докато си наливаше бренди със сода и си приготвяше нещо за хапване. Валик и останалите бяха отворили две половин килограмови кутии великолепен хайвер, които все още стояха полупълни на масата. Том ги омете с нескрито удоволствие.

Принудителният преход през планините беше тежък, но не чак толкова, колкото беше очаквал. Стигна до главния път малко след разсъмване и почти веднага го взеха минаващи по него корейски строителни работници, изпълняващи договор за изграждане на стоманодобивен завод в Керманшах. Чужденците в Иран задължително си помагаха, независимо къде се намират. Корейците пътуваха за летището на Абадан, откъдето щяха да се приберат в родината си.

— Много битки в Керманшах — обясниха му те на завален английски. — Всеки с пушка, иранци се убиват един друг… Всички луди, всички варвари… по-лоши от японци дори!

Оставиха го на автобусната спирка в Ахваз и той като по чудо успя да убеди касиера да му даде билет за следващия автобус до Бандар-е Делам.

Добре, а сега? Мрачно си спомни как изхвърли празните кутии от хайвера на боклука, после ги изрови обратно и ги закопа, а след това се върна в къщата и избърса както чашата, от която беше пил, така и дръжката на вратата. „Не си добре, трябва да си прегледаш главата! Кой ще се занимава с отпечатъци?… Вярно, но вчера бях обзет от манията да не оставям след себе си абсолютно никакви следи!

Ти си луд! Името ти стои върху разрешителното за полет от Техеран, на гърба ти тежи незаконното измъкване на Валик и семейството му, бягството от Исфахан и превозването на «врагове на народа»! Няма значение от кого се крият те — от САВАК или Хомейни! А как ще обясни Макайвър изчезването на хеликоптер с иранска регистрация, който каца в Кувейт или Багдад? И на кого може да поднесе евентуалните си обяснения?

Каква бъркотия, Господи!

А и Шаразад…“

— Не бива да се тревожиш, ага — прекъсна мислите му приятелски глас. — Всички сме в ръцете на Бога…

Беше моллата, любезен млад човек, който се беше качил в Ахваз заедно с жена си и трите си деца. През рамото си беше преметнал пушка.

— Шофьорът каза, че говориш фарси и си от Канада… — добави моллата.

— Така е, ага — отвърна Локхарт и се съсредоточи. Забеляза, че молитвата е свършила и всички се блъскат пред вратата на автобуса.

— Значи можеш да отидеш в рая, ако се окажеш достоен за него, както е казал Пророкът — усмихна се срамежливо моллата. — Не в нашата част от рая, но все пак там… Ти си първият християнин, с когото разговарям… Къде си учил фарси, в училище ли?

— И в училище, ага, но предимно с частни учители — отвърни Локхарт, вдигна пилотския сак, който беше взел за всеки случай със себе си, и застана на опашката пред вратата. Мястото му беше отдавна заето, край пътя клечаха и се облекчаваха последните пътници — мъже, жени и деца, наредени един до друг без никакъв свян.

— Ваше превъзходителство е в петролния бизнес? — попита моллата и застана на опашката до него. Хората отпред почтително се отдръпнаха да му сторят път. Успелите да се натикат в автобуса пътници вече се караха помежду си, част от тях викаха на шофьора да тръгва.

— Да, работя за вашата чудесна компания „Иран Ойл“ — отвърна Локхарт, усещайки с цялото си тяло как хората около него наострят слух, някои дори протягат врат, за да чуват по-добре. „Още малко — окуражи се той. — Летището не може да е далеч.“ Малко преди пладне успя да зърне един 212, който се появи откъм Залива и се насочи за кацане. Беше твърде далеч, за да види дали е военен, или граждански, но посоката му сочеше, че наблизо има летище. „Ще бъде прекрасно отново да се видя с Руди и останалите, а после да се наспя…“

— Шофьорът казва, че сте били на почивка близо до Керманшах?

— В Луристан, южно от Керманшах — уточни Локхарт и отново застана нащрек. После се зае да разказва историята, която вече беше съчинил пред касиера и Зелените ленти в Ахваз — те също бяха проявили любопитство да научат кой е той и къде отива. — Взех си една седмица отпуск и отидох да се покатеря в планините северно от Луристан… Там бях блокиран от дълбок сняг… Вие за Шираз ли пътувате?

Шираз беше последната спирка на автобуса.

— Да — кимна моллата. — Там е моята джамия, а и аз съм родом от Шираз… Елате, ще седнем заедно… — Той се настани до някакъв старец, взе едно от децата си на колене, прегърна пушката и направи малко местенце на Локхарт на ръба на седалката. Том неохотно се подчини. Никак не му се искаше да седи до този очевидно приказлив молла, който вероятно щеше да го засипе с въпроси, но същевременно беше благодарен, че може да седне. Автобусът бързо се пълнеше. Хората се блъсваха край него, опитвайки се да се натикат по-навътре. — Вашата Канада граничи с държавата на Големия Сатана, нали? — попита моллата.

— Канада и Америка имат общи граници — кимна Локхарт и усети как в устата му се насъбира слюнка. — Но огромната част от американския народ са хора, които вярват в Бога и се подчиняват на неговото слово.

— Да, но много от тях са евреи и ционисти! А евреите, ционистите и християните са врагове на исляма, следователно врагове и на Бога. Не е ли вярно, че евреи и ционисти управляват държавата на Големия Сатана?

— Ако имате предвид Америка, това не е вярно, ага…

— Вярно е, имамът го казва — поклати глава моллата и се накани да цитира Корана, но млъкна поради настъпилата в дъното на автобуса бъркотия. Един иранец бясно дърпаше за дрехата индиец с тюрбан на главата, очевидно решен да заеме мястото му. Индиецът смутено се усмихваше, но не помръдваше от мястото си. Той много добре знаеше обичаите — никъде не се пазят места, всеки има право над това, което заема в момента. Вдигна се невъобразима глъч, над която постепенно започна да доминира гласът на друг иранец, притиснат между хората на пътеката. Беше облечен в мазни парцали, в ръцете си стискаше карабина и гледаше надолу към двамата японци, успели да се сместят до някакъв кюрд с прошарена брада.

— Защо трябва да стоим прави, а местата да се заемат от чужденци неверници? — гневно попита той, после рязко насочи пръст към японците: — Хайде, мърдайте!

Те не се подчиниха, единият свали очилата си и любезно се усмихна на разгневения дрипльо. Онзи се поколеба, понечи да избухне, но се отказа и извика на шофьора:

— Тръгвай, за Бога!

Миг преди да сложи обратно очилата си, японецът улови погледа на Локхарт, усмихна се и леко кимна с глава.

Локхарт му се усмихна в отговор. Запознаха се в Ахваз, сред невъобразимата блъсканица пред вратата на автобуса.

— Дръжте се след нас, сър — беше го посъветвал единият от японците на съвсем поносим английски. — По време на върховото натоварване токийските влакове и автобуси са още по-зле!

После, с помощта на любезни усмивки и извинения, двамата сръчно се вмъкнаха в автобуса и намериха места в дъното. По време на обедното спиране си размениха няколко думи, от които стана ясно, че са инженери и се връщат от отпуск. Местоработата им е „Иран-Тода“.

— Аха, тръгваме, слава на Аллаха — рече моллата, видял, че шофьорът се качва.

Онзи тържествено включи на скорост и раздрънканата машина бавно се отлепи от мястото си.

— Следваща спирка — Бандар-е Делам! — обяви той. — Ако е рекъл Господ!

— Ако е рекъл Господ! — доволно повтори моллата, после се извърна към Локхарт и извика силно, правейки опит да надвие воя на уморения мотор: — Какво казвахте за Големия Сатана, ага?

Локхарт се направи, че не чува, и здраво стисна клепачи, но моллата нетърпеливо го побутна:

— Казвахте нещо за Големия Сатана, ага…

— Нищо, ага, нищо…

— Какво? Не ви чувам!

Съзнаващ, че е в опасно положение, Локхарт отвори очи и любезно отвърна:

— Нищо, ага. Пътуването е уморително, мисля да подремна…

— Как така нищо? — извика младежът, застанал прав над него. — Америка е отговорна за всичките ни беди! Ако не беше Америка, в целия свят щеше да има мир!

Локхарт се намръщи и остана със затворени очи, правейки безуспешни опити да изключи и слуха си. Много му се искаше да има по-лесен достъп до автоматичния пистолет, който намери в къщата на брега и който в момента се гушеше на дъното на сака му. Усети, че моллата отново го разтърсва.

— Преди да задремете, ага, моля отговорете на въпроса: не мислите ли, че светът ще бъде много по-добър без американското зло?

Локхарт сдържа гнева си и остана със затворени очи. Ново разтърсване, този път далеч по-грубо и идващо откъм пътечката.

— Отговори на негово превъзходителство! — извика в ухото му младежът.

Изведнъж му призля от тази примитивна антиамериканска пропаганда, която тровеше душите на един цял народ. Пребледнял от гняв, той отвори очи и рязко отблъсна ръката на младежа, после, извън себе си, извика на английски:

— Добре, молла, ще ти отговоря! По-добре да благодариш на твоя Аллах, че Америка съществува, защото без нея всички ние ще бъдем в разни концлагери или на два метра под земята! Ти, аз, тоя нещастник тук, а дори и любимият ви Хомейни!

— Какво?

Видя широко отворената уста на моллата и в същия миг осъзна, че говори на английски. Моментално се овладя и премина на фарси — ясно съзнаваше, че не може да предложи никакво логично обяснение на избухването си:

— Цитирах Светата Библия на английски — поясни той, после веднага превключи и продължи: — Цитирах Авраам, когато е бил много ядосан. Нали Авраам казва: „Злото завладява света под различни форми, всеки вярващ е длъжен да се бори с него, да се бори със злото докрай!“ Нали така казва Авраам?

— Моллата му хвърли странен поглед и отвърна с цитат от Корана:

— „… И каза Бог на Авраам: Аз ще те направя водач на човечеството, а Авраам отговори: И на моето поколение! А Бог каза: Моето благоволение не се простира над носителите на злото…“

— Съгласен съм — кимна Локхарт. — А сега трябва да видя в мислите си Бог — Единия Бог на Авраам и Мойсей, на Исус и Мохамед, да бъде благословено името Му! — Локхарт отново затвори очи и усети как блъска сърцето му. Всеки миг очакваше приклада на младежа да се стовари върху главата му, а моллата да нареди на шофьора да спре. Не разчиташе на никаква милост. Но секундите отлитаха и никой не го закачаше. Явно бяха решили да го оставят сам с предполагаемите му молитви.

Моллата въздъхна, принуден да стои притиснат до този неверник. „Как ли се моли един неверник — запита се той. — Какво казва на Бога? Ах, какви нещастници!“

 

 

Летището на Бандар-е Делам: 12,32 по пладне.

 

Колата на иранските ВВС профуча покрай сънливите часовои на портала. Зеленото знаменце на Хомейни плющеше на калника й. Пред фургона на Руди, който се използваше и за офис, тя рязко спря и вдигна облак прах. От нея излязоха двама безупречно облечени офицери, следвани от трима революционни гвардейци.

Руди Луц излезе да ги посрещне. Бяха капитан и майор. Той позна капитана и лицето му светна:

— Здравей, Хушан, тъкмо се чудех къде…

— Аз съм майор Казани от разузнаването на ВВС! — рязко и ядосано го прекъсна другият. — Хеликоптер от вашите отряди се опитва да напусне иранското въздушно пространство и отказва да се подчини на заповедите от земята! Какво ще кажете за това?

Руди объркано го погледна.

— Само един от моите хеликоптери в момента е във въздуха, повикан по спешност от контролната кула в Абадан — отвърна той.

— Каква е регистрацията му?

— ЕР-НХХ. Но какво става?

— И аз искам да знам — отвърна майор Казани, мина край него и влезе във фургона. Зелените ленти останаха навън. — Елате вътре, капитан Луц!

Руди се поколеба, после се настани зад бюрото си. Стената зад гърба му беше надупчена от куршуми, през дупките проникваше слаба светлина. Вторият офицер също влезе, следван от охраната, вратата се затръшна.

— Какъв е този НХХ — 206 или 212? — попита майорът.

— 206, но какво, за Бога…

— Колко 212 имате тук?

— Два… Вчера кулата в Абадан даде разрешение за полета на нашия хеликоптер, превозващ по спешност ранените след нападението на федаините…

— Да, знаем това. Знаем още, че сте помагали на гвардейците да ги пратите по дяволите и сме ви много благодарни! Кажете, капитане… дали регистрацията ЕР-НВС е на компанията С-Г?

Руди се поколеба за миг, после отвърна:

— Не мога да ви кажа веднага, майоре. Не разполагам със списъка на всичките ни машини, но мога да попитам в Ковис, стига да направим връзката… Вече цяло денонощие нямаме радиовръзка. Ще помогна с каквото мога, но кажете, моля, за какво става въпрос?

Майор Казани запали цигара и поднесе кутията на Руди, който отказа с поклащане на глава.

— Хеликоптер с регистрация ЕР-НВС, модел 212, който според нас принадлежи на вашата компания, снощи преди залез-слънце е прекосил иракската граница с неизвестен брой хора на борда. Без разрешение и без да се подчини на изричните заповеди по радиото за спешно приземяване!

— Нищо не зная за това — промълви Руди. Умът му бясно препускаше. Някой вероятно бе направил опит да емигрира. — Не е от нашите. Тук ние не можем дори да включим двигателите си без разрешението на кулата в Абадан.

— А как ще обясните регистрацията НВС?

— Може да е машина на „Гърни“, превозваща част от техния персонал, може да е на „Бел“ и всяка друга хеликоптерна компания. Напоследък е трудно, почти невъзможно да се попълнят предварително летателните планове… Вие знаете колко… колко нестабилни са радарите през последните две-три седмици…

— Нестабилни едва ли е най-точната дума — намеси се капитан Хушан Абаси, строен хубав мъж с тънки мустачки и тъмни очила. През последната година служеше в Харг и двамата с Руди се познаваха добре. — А ако все пак се окаже, че този хеликоптер е на вашата компания?

— В такъв случай сигурно ще има и съответното обяснение — отвърна Руди. — Сигурен ли си, че полетът е бил незаконен?

— Сигурен съм, че законните полети се осъществяват със съответните разрешения, а редовните самолети се подчиняват на правилника за въздушния трафик и не бягат извън границата! — отвърна Хушан. Единственото, в което не съм сигурен, е дали машината носеше знака на С-Г, прелетях прекалено далеч от нея.

Очите на Руди се присвиха. Хушан беше отличен пилот.

— Ти си тръгнал да ги прехващаш, така ли? — попита той.

— Бях водач на патрулната двойка изтребители.

Във фургона настъпи тежко мълчание, после Руди тръсна глава:

— Нали нямате нищо против да отворя прозореца, майоре? От цигарения дим ме боли глава.

— Ако този НВС се окаже хеликоптер на С-Г, някой ще страда далеч повече от главобол! — раздразнено рече майорът.

Руди отвори прозореца. „НВС положително е някой от нашите — помисли си той. — Но какво става, по дяволите? През последните няколко дни сякаш сме прокълнати! Първо тоя психопат Затаки, убийството на механика ни, после бедният Киаби, нападението на проклетите федаини вчера, които едва не ни затриха всичките и — раниха Джон Тайрър (дано е по-добре, горкият!), а сега и това!“

— Най-добре е да се опитам да получа връзка — уморено рече той и се върна на мястото си.

— Докъде на север действате? — попита майорът.

— При нормални обстоятелства не по-далеч от Ахваз — отвърна той и млъкна, за да вдигне слушалката на телефона за вътрешна връзка, който рязко иззвъня. Това му попречи да забележи бързите погледи, които си размениха офицерите. — Ало?

— Добре ли си? — прозвуча гласът на Фаулър Джойнс, старшия механик.

— Да, благодаря, няма нищо особено.

— Ако имаш нужда от помощ, викай, приятелче! Веднага ще долетим.

Постави слушалката и се извърна към офицерите с олекнало сърце. Откакто се справи с онзи Затаки, всичките му подчинени го третираха така, сякаш беше самият Анди Гавалан. А след отблъскването на атаката на федаините вчера дори Зелените ленти го гледаха с уважение и покорна готовност. Това не важеше единствено за управителя на базата Йемини, който продължаваше да му вгорчава живота.

— Да вървим да търсим връзка — въздъхна майорът и загаси цигарата си.

Влязоха в радиокабината. Йемини веднага започна да протестира, че не може да разреши радиовръзка без предварителното съгласие на местния, комитет, чийто представител бил, но майорът го побутна да се отмести и включи радиостанцията. Ковис обаче не отвърна на позивните.

— Такава е волята на Аллаха — въздъхна дежурният радист Джахан. — След мръкване връзките са малко по-стабилни, ага.

— Благодаря.

— Какво си въобразяваш, ага? — грубо извика Йемини. Гледаше с блеснали от омраза очи противните шахски униформи на двамата офицери. — Добре ще те подредя, да знаеш!

— Ах ти, кучи сине! — внезапно изрева майорът. Всички в помещението подскочиха, а Йемини се вцепени от изненада. — Ако продължаваш да ми пречиш, ще те предам на военен съд за неподчинение на заповедите на министър-председателя и самия Хомейни! Веднага изчезвай!

Йемини не чака втора покана и изчезна, последван от бурния смях на Зелените ленти.

— Да му счупя ли главата от ваше име, капитане? — попита един от тях.

— Не, благодаря — махна с ръка Хушан. — Той е важен тук толкова, колкото муха върху камилско лайно!

Майор Казани пуфтеше с цигарата си и замислено наблюдаваше Руди. Цялата база говореше как този германец беше спасил живота на Затаки, най-високопоставения гвардейски командир в областта.

Стана и се приближи до прозореца. Около колата му със зелено знаменце се мотаеха няколко одърпани въстаници. „Боклук, кучи синове — помисли си с омерзение той. — Нима се отървахме от американските окови и предателя шах, за да поставим живота си в ръцете на шепа пъпчиви молли, независимо че и сред тях има смели мъже!“

— Хушан, чакай ме тук — произнесе на глас той. — Ще ти оставя и двама души от охраната. Ще чакаш, докато осъществиш радиовръзката, а после ще пратя колата да те прибере.

— Слушам.

Майорът погледна Руди с твърд блясък в очите и бавно каза на английски:

— Искам да зная дали онзи НВС е машина на С-Г, къде е базата му, как се е озовал в този район и кой е бил на борда му!

След тези думи майорът излезе; не след дълго колата му вдигна прах към изхода. Хушан и Руди останаха сами.

— Е — усмихна се широко иранецът и подаде ръка: — Радвам се да те видя, Руди!

— Аз също — пое ръката му Руди и сърдечно я разтърси: — Все се питах какво ли е станало с теб…

— И дали не са ме очистили, нали? — засмя се Хушан. — Не трябва да вярваш на всички слухове, Руди. Всичко се подреди чудесно. След Харг изкарах известно време в Дошан Тапе, после ме прехвърлиха на абаданската база…

— После?

— После, когато Негово Ве… когато шахът напусна Иран, командирът на базата ни строи на плаца и заяви, че сме свободни от клетвата за вярност, дадена лично пред Негово… пред шаха. Даде ни дванадесет часа да решим дали да останем на служба, но добави, че „базата ще премине под командването на новото правителство при пълен ред и законност“. — Хушан се намръщи, после тихо добави: — Напуснаха малцина, предимно старши офицери… Ти какво би сторил на мое място, Руди?

— Щях да остана, разбира се. Родината си е родина.

— Точно така си помислих и аз — рече Хушан и нова сянка пробяга по лицето му. — След като научи решението ни, командирът повика аятолах Ахвази и официално се постави под негово разпореждане, после се оттегли и си тегли куршума… Намерихме бележка, в която пишеше: „През целия си живот съм служил на Мохамад Реза шах така, както баща ми е служил на неговия баща — Реза шах. Не мога да живея в служба на молли и политици, не мога да понасям вонята на предателството, която покри нашата земя.“

— Имал е предвид американците? — колебливо попита Руди.

— Според майора е имал предвид нашите генерали. А някои от нас са на мнение, че е имал предвид предателството срещу исляма.

— От Хомейни? — попита Руди, внезапно обзет от чувството, че под познатото лице на приятеля му се крие непознат човек, който се опитва да го вкара в капан. Но в какъв капан?

— Подобна мисъл е чисто предателство — отвърна Хушан и нещо в гласа му накара Руди да застане нащрек. — Страхувам се за Иран, Руди. Ние сме твърде апетитен залък за всяка от двете суперсили, всичките ни съседи ни мразят и ни завиждат…

— Но вашата армия е най-многобройната в района на залива, а и най-добре въоръжената — възрази Руди и се насочи към малкия хладилник, вграден в стената. — Искаш ли да си разделим една ледена бира?

— Не, благодаря.

Обикновено си поделяха по една бира и го правеха с особено удоволствие…

— Да не си на диета? — учуди се Руди.

— Не — поклати глава капитанът. — Отказах всякакъв алкохол… Това е моят дар за новия режим.

— Тогава ще пием чай, също както някога — рече Руди, без да му мигне окото, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. Но умът му усилено работеше. „Хушан наистина се е променил! Но и ти би се променил на негово място — нима в Германия не бяхме също толкова объркани, когато страната ни се оказа разделена на две?“ — Как е Али? — подметна през рамо той. Али беше по-големият обожаван брат на Хушан, пилот на хеликоптер. Руди никога не беше го виждал, но Хушан непрекъснато говореше за него, разказваше с подробности похожденията му из Париж, Рим и Техеран в доброто старо време. Ех, наистина бяха славни времена!

— Али е добре както винаги! — отвърна с доволна усмивка Хушан. Веднага след заминаването на шаха двамата братя бяха провели тайно съвещание и бяха стигнали до единодушното заключение, че трябва да останат на местата си. — Все още сме елитни бойци, Европа тепърва ще научи за нас! — гордо добави той, надявайки се да има поне една десета от успехите на брат си.

Водата завря и Руди запари чай.

— Ще имаш ли нещо против, ако ми обясниш по-подробно за този хеликоптер? — попита той, след като предварително надникна в съседното помещение, за да се увери, че са сами.

— Какво искаш да знаеш?

— Просто какво се е случило, Хушан помълча, после тихо започна:

— Бях командир на патрулна двойка. По радиото ни съобщиха да прехванем хеликоптер, който се промъква ниско над нашия район. Беше цивилна машина, която действително следваше релефа на местността и се движеше по посока на границата, над района на Дезфул. Не отговаряше на радиопозивните нито на фарси, нито на английски. Когато ми се стори, че различавам емблемата на С-Г, аз натиснах спусъка, просто предупредителен изстрел. Но онзи изобщо не реагира, само рязко смени посоката и се насочи на юг. Партньорът ми също пусна един предупредителен ред, но хеликоптерът продължи да бяга.

Хушан присви очи, припомняйки си обзелото го приятно напрежение. Напрежение на ловец, преследващ дивеч, което изпитваше за пръв път. Ушите му отново се изпълниха с приятното свистене на реактивните двигатели, с точните движения на ръцете, автоматически изпълнили долетялата в ефира кратка заповед: „Пригответе ракетите!“

Натисна спусъка и хеликоптерът се размина на косъм с ракетата, разклати се като морско конче и продължи пътя си. Партньорът му стреля след него и също не улучи. И двете им ракети бяха от типа „въздух-въздух“, без реагиращи на топлината сензори за самонасочване. Хеликоптерът прекоси границата и вече се намираше на чужда територия. „Но не и в безопасност — стисна зъби Хушан. — Няма да се измъкнеш от възмездие!“ Направи остър завой над тромавата машина и я засипа с дълъг откос на бордовата картечница. Стори му се, че вижда уплашени лица по илюминаторите, но в следващия миг хеликоптерът избухна в пламъци и падна като камък на земята. При втория кръг видя само дълъг стълб дим. Само това беше останало от противника… Това и изпитаното удоволствие.

— Направих го на решето — каза на глас той. — Свалих го!

Руди се обърна с гръб, за да прикрие изумлението си. Досега имаше чувството, че този НВС е успял да се измъкне, независимо кой е летял на него.

— Нямаше… Нямаше оцелели, така ли? — попита той.

— Не, Руди… Взриви се във въздуха — отвърна Хушан пресилено равнодушно. — Това беше първото… първото ми бойно кръщение. Нямах представа, че ще е толкова трудно!

„Особено когато противникът е беззащитен — помисли си Руди, обзет от гняв и отвращение. — Ракети и бордови картечници срещу беззащитна и тромава машина! Но заповедите са си заповеди, очевидно хеликоптерът е бил в нарушение, който и да е летял с него. Аз положително бих се подчинил на заповедта и бих кацнал! А какво бих сторил на мястото на Хушан? Ако летя на германски прехващан и неизвестен хеликоптер се опитва да премине границата? Чакай, чакай! Дали Хушан не го е свалил над иракска територия? Няма да ги питам. Никога не би си признал подобно нещо.“

Свали чайника от огъня и разсеяно погледна през прозореца. Пред оградата тъкмо спираше очукан автобус, от него слезе висок мъж. За момент той не го позна, после нададе радостен вик и се втурна навън, като подхвърли на младия иранец:

— Извинявай!

Срещнаха се точно пред портала под любопитните погледи на Зелените ленти.

— Том! Страшно се радвам, Том! Защо не съобщи, че идваш? Как е Жан-Люк, как са хората в Загрос?

Беше толкова щастлив от срещата, че в първия миг пропусна да забележи умората на Локхарт и мръсните му, покрити с дебел слой прах дрехи.

— Имам да ти казвам куп неща, Руди — промълви Локхарт. — Куп неща, но в момента направо съм труп! Трябва ми малко чай и една хубава възглавница!

— Как не! — засмя се широко Руди. — Хайде, идвай, ще отворя последната си бутилка уиски, скрита толкова дълбоко, че дори сам не помня къде е! — После очите му пробягаха по фигурата на Том и той най-сетне си даде сметка за състоянието му. — Но какво ти се е случило, по дяволите? Видът ти е такъв, сякаш някой те е влачил из трънаците в задния двор!

Преди да отговори, Локхарт хвърли бегъл поглед към часовите, които с интерес наблюдаваха и слушаха.

— Нищо, Руди, нищо… Нека първо се измия, а?

— Разбира се. Иди в моя фургон — промълви Руди и закрачи редом с Локхарт. Никога досега не беше го виждал толкова изтощен и остарял. Сякаш беше преживял аварийно кацане и едва беше отървал кожата…

Йемини гледаше към тях от прозореца на канцеларията си. Фоулър Джойнс и другият механик бяха спрели работа и се насочваха към тях. В далечния край на лагера се появи стройната фигура на Хушан и… в главата на Руди внезапно се появи ужасната догадка.

— Господи! — простена той. — Не си летял с НВС, нали?

Локхарт се закова на мястото си и лицето му побеля.

— Откъде знаеш, по дяволите?!

— Но той каза, че го е направил на решето и го е свалил! Как тогава си оцелял?

— На решето ли?! — простена Локхарт. — Кой каза това?

Руди спаси положението благодарение на бързите си рефлекси и леко се извърна с гръб към фургона.

— Иранският офицер зад нас… Не се обръщай, за Бога!… Той е летял на изтребителя Ф–14, който е свалил хеликоптера! — На лицето му се появи стъклена усмивка, ръката му сграбчи ръкава на Локхарт и го задърпа към най-близкия фургон, стараейки се това да не личи прекалено. — Можеш да се наспиш в бърлогата на Джон Тайрър! — каза на висок глас той с пресилена веселост, затвори вратата зад гърба им и напрегнато прошепна: — Хушан каза, че е свалил НВС близо до границата с Ирак вчера на залез-слънце! Ти как успя да се спасиш? Кой беше на борда? Бързо! Казвай бързо!

— Аз не летях тази последна отсечка, просто не бях в хеликоптера… — отвърна Локхарт тихо, опитвайки се да съобразява. — Оставиха ме край Дез Дам и оттам…

— Дез Дам ли? Какво си правил чак там, по дяволите. Кой те остави?

Локхарт се поколеба. Всичко се развиваше прекалено бързо.

— Не зная дали… не зная дали да ти кажа, защото…

— За Бога, Томи? Те разследват случая с този НВС и ние трябва да направим нещо веднага! Кой беше на борда?

— Иранци, които бягаха… Началници на ВВС от Исфахан — генерал Селади, осем полковници и майори от базата в Исфахан, не им зная имената… Генерал Валик, жена му и… — топка се сви в гърлото му и той едва успя да добави: — … и двете им деца…

Руди стоеше вцепенен. Беше чувал за Ануш и дечицата, няколко пъти се беше срещал и разговарял с Валик.

— Ужасно, ужасно! — шепнеха почти беззвучно устните му. — Какво трябва да казвам сега?

— За какво?

Думите се заизливаха като порой от устата му:

— Майор Казани и Хушан… дойдоха само преди половин час… Майорът си отиде, но нареди да разберем дали НВС принадлежи на С-Г, къде е базиран и кой е бил на борда. Заповядаха ми да се свържа с Ковис и да поискам тези сведения. Хушан ще слуша какво си говорим, а той съвсем не е глупак… Освен това е сигурен, че е видял емблемата на компанията на борда на хеликоптера, преди да го взриви… Ковис ще съобщи, че машината е наша, оттам ще се свържат с Техеран и това означава край… край на всичко!

Локхарт се отпусна на едно от закованите в пода легла.

— Предупредих ги! Предупредих ги! — заповтаря той и мрачно заклати глава. — А аз какво ще правя сега, по дяволите!

— Трябва да измислим нещо! Може би ще… На вратата се почука и двамата замръзнаха.

— Капитане, аз съм — Фоулър… Донесох малко чай, може би Том ще си пийне.

— Благодаря, Фоулър, само за момент… — Гласът на Руди се снижи до шепот: Каква е легендата ти, Томи? Имаш ли изобщо такава?

— Докато пътувах насам, не можах да измисля нищо по-добро от историята, че съм бил на планинска ваканция в Луристан, южно от Керманшах — отвърна Локхарт. — Там съм бил блокиран от силен снеговалеж, останал съм в някакво селце и току-що съм успял да се измъкна.

— Не е лошо. А коя е твоята база?

— Загрос — отвърна Локхарт и сви рамене.

— Добре. Някой искал ли ти е документи за самоличност?

— Да. Касиерът в Ахваз и двама-трима от тамошните Зелени ленти…

— Отлично — каза Руди и отвори вратата.

Във фургона нахлу Фоулър Джойнс с поднос в ръце.

— Как си, Томи? — усмихна се широко той с беззъбата си уста.

— Радвам се да те видя, Фоулър. Още ли псуваш?

— Не толкова цветисто като Ефър Джордан… Как е старото ми приятелче?

Умората обви Локхарт с плътната си завеса и той безсилно се облегна на тънката стена. Загрос, Ефър Джордан, Родригес, Жан-Люк, Скот Гавалан и всички останали сякаш бяха на светлинни години от него.

— Все още не сваля старото таке от главата си — отвърна с усилие той и с благодарност прие чашата чай — сладък, силен и допълнен с кондензирано мляко. Най-освежителната напитка в света! „Какво каза Руди? Трябва да се измисли нещо…“ Усети как го заливат вълните на съня… Шаразад…

Руди разказа набързо на Фоулър измислената история на Локхарт и нареди:

— Трябва да я разпространиш!

— Туризъм, така ли? — намигна механикът. — Томи Локхарт и туризъм? Сам, без половинката, за която му се къса сърцето? Хайде стига, Руди! Да не си превъртял!

Руди му отправи тежък поглед.

— Добре, добре, приятел! — вдигна ръка Фоулър и се извърна да каже нещо на Локхарт, но той вече дълбоко спеше с лице, посивяло от изтощение. — Пресвета Де… — Умните сини очи, потънали дълбоко в обветреното лице на механика, се извърнаха към Руди и той каза с напълно променен глас: — Ще направя каквото искаш, Руди! Само след час тая история ще бъде достоверна като Божието слово!

Миг преди вратата да се затвори зад гърба му, Руди зърна Хушан, който продължаваше да стои пред фургона. Очите му се върнаха на Локхарт. „Горкичкият Том! Какво ли е правил в Исфахан? Каква ужасна бъркотия, Господи! Ами аз какво да правя?“ Взе внимателно чашата от ръцете на Локхарт, но канадецът стреснато подскочи.

За миг Том не знаеше дали е буден, или сънува. Сърцето му лудо блъскаше, главата му щеше да се пръсне. Отново се озова на ръба на язовира, изправеният насреща му Руди изведнъж се превърна в Али и той не знаеше дали да скочи отгоре му, или да се гмурне във водата, искаше да изкрещи: „Не стреляй, не стреляй, за Бога!…“

— Господи, взех те за Али! — промърмори той, после тръсна глава и добави: — Извинявай, вече съм добре. Няма за какво да се тревожиш.

— Али?

— Пилотът. Онзи, който пое управлението на НВС… Али Абаси, наредиха му да ме убие… — Полузаспал, Локхарт разказа всичко, което се беше случило на онзи далечен бряг, после видя как лицето на Руди стана бяло като вар: — Какво има?

Руди насочи палец навън.

— Това е брат му — Хушан Абаси… Същият, който е свалил хеликоптера…