Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

22

Военна база Исфахан: 5,40 сутринта.

 

Небето на изток започна да просветлява. Базата беше спокойна, на територията й се виждаха само въоръжени въстаници, оставени за охрана. Вчера народът начело с моллите я превзе с щурм, арестува всички военни, пилоти и механици и ги постави под стража в казармите, а тези, които се обявиха на страната на Хомейни и революцията, бяха освободени.

Осемнадесетгодишният Релази беше много горд със своята зелена лента на ръкава, а още по-горд от факта, че е оставен на пост пред бараката, в която е заключен предателят генерал Валик със семейството му, опитал се вчера да избяга в настъпилата бъркотия заедно с онзи чуждестранен пилот, агент на ЦРУ. „Аллах е велик — помисли си той — и всички тези предатели още утре ще поемат пътя към ада.“

От поколения наред мъжете от рода Релази бяха обущари и държаха една малка сергия на Стария пазар в Исфахан. „Да — помисли си той. — Допреди седмица и аз бях обущар, но тогава ме призова нашият молла, даде ми Божията лента и ми показа как да използвам пушката. Ах, колко славни могат да бъдат пътищата Господни!“

Беше се подслонил под навеса на бараката, но студената влага го пронизваше, въпреки че беше навлякъл всичките дрехи, с които разполагаше — потник, риза от груб плат, протъркан пуловер, сако и панталони, купени на старо, препатил войнишки шинел, принадлежал някога на баща му. Краката му бяха вкочанени.

— Такава е волята на Аллаха — промърмори той и веднага се почувствува по-добре. — Скоро ще ме сменят и пак ще мога да ям… Господи, тези войници си живеят като истински паши! Хранят ги два пъти на ден, в едното ядене винаги има ориз!… А освен това им плащат… Пари на Сатаната, но все пак пари! — От гърдите му се откъсна тежка кашлица, той премести американската карабина на другото си рамо, после бръкна в джоба си и извади един фас, който отдавна пазеше за подобни моменти.

„Кой би допуснал, че с такава лекота ще превземем базата — усмихна се младежът наум. — Малцина от нас бяха убити и отпътуваха за рая при нападението на портала, нашите братя вътре в базата бързо блокираха пистите с камиони и влекачи, завзеха самолетите и хеликоптерите, за да попречат на предателите да избягат…“ „Присъединете се към святата революция!“, „Помогнете на Аллах да свърши своята работа, елате с нас в рая“! — това бяха лозунгите, които младите въстаници щурмуваха казармите и призоваваха войниците да минат на тяхна страна. Младежът се усмихна и унесено започна да ги повтаря…

Тежкият приклад смаза носа и част от лицето му. Релази се строполи в безсъзнание на снега, ослепял завинаги, останал жив по волята на Аллаха, макар и ненормален, с повредени мозъчни функции. Нападателят му беше войник на негова възраст, който сграбчи карабината още по-здраво и разби паянтовата ключалка на бараката.

— Бързо! — прошепна той, изпотен от страх.

Генерал Валик подаде глава навън и предпазливо се огледа.

— Хайде, побързайте, за Бога! — дръпна го за ръкава войникът.

— Аллах да те благослови! — прошепна Валик, хлътна в бараката и след миг се показа с две дебели пачки банкноти.

Войникът ги натъпка в джобовете на униформата си и се стопи в мрака така безшумно, както се беше появил. Валик за момент се поколеба с разтуптяно сърце. Вдигна карабината от снега, зареди и я преметна през рамо. Взе в ръка дипломатическото си куфарче и отправи една безмълвна молитва на благодарност към Бога, че въстаниците бързаха прекалено много, за да открият двойното му дъно.

— След мен! — изкомандува семейството си той. — И тихо, за Бога!

Дръпна пешовете на дългото си палто и закрачи през снега. Жена му Ануш, осемгодишният Джалал и шестгодишната Сетарем се поколебаха на прага на бараката. Всички носеха скиорски дрехи, върху своите Ануш беше наметнала визоново палто, което особено много раздразни бунтовниците, имали късмета да ги арестуват.

— Ще ти го оставим! — викна един от тях. — Само то е достатъчно доказателство за греховете ти пред Аллаха и ще те прати в ада!

Но през нощта визонът й свърши чудесна работа в студената барака, тя го постла на пода и зави децата си с него.

— Хайде, милички — прошепна тя и потръпна от страх.

Тялото на пазача препречваше пътя им, от гърлото му се изтръгваха тихи стенания.

— Мамо, защо този спи в снега? — попита момиченцето.

— Не зная, миличка. Да побързаме и нито звук!

С тези думи Ануш прекрачи проснатото тяло, но малката не успя да го стори и падна в снега. Братчето й помогна да се вдигне, хвана я за ръка и всички заедно забързаха в мрака. Валик ги водеше внимателно. Не след дълго стигнаха хангара с техния 212 и той въздъхна облекчено.

Главният лагер беше далеч, чак от другата страна на широката писта. Генералът се огледа, не видя пазачи и се затича към хеликоптера. Надникна и с огромно облекчение видя, че вътре няма заспали стражи. Опита вратата и установи, че не е заключена. Дръпна я лекичко и махна с ръка на семейството си. Влязоха в кабината, той заключи отвън и набързо постла някакво одеяло под сгъваемите седалки. Настани децата върху него и ги предупреди да мълчат каквото и да става. После се отпусна до жена си, наметна се с друго одеяло и хвана ръката й. По бузите й се търкаляха сълзи.

— Не плачи, имай търпение — успокои я той. — Още малко и всичко ще бъде наред, ако е рекъл Аллах…

— Ако е рекъл Аллах — почти беззвучно повтори тя. — Но какво става? Полудя ли този свят? Защо ни тикнаха в тази дупка като престъпници? Какво ще стане с нас?…

— С помощта на Аллаха стигнахме дотук, защо да не ни помогне да се доберем и до Кувейт? — прошепна Валик.

Пристигнаха в Исфахан вчера, малко преди пладне. Полетът премина спокойно, всички радиочестоти мълчаха. Верният шофьор, служил при генерала цели петнадесет години, получи заповед да върне колата в Техеран и да не казва на никого, че семейството е „заминало за вилата си на Каспийско море.“ На никого не можем да се доверим, обясни на жена си Валик, докато чакаха пристигането на хеликоптера.

— Това е вярно — кимна тя, — но би трябвало да вземем и Шаразад — с нея Том Локхарт щеше да направи всичко възможно да ни превози на сигурно място.

— Не, тя не би тръгнала за нищо на света — отвърна Валик. — А на него не трябва да се доверяваме, той е чужденец…

— Все пак би било по-умно да вземем и нея.

— Не — поклати глава той, убеден, че знае как да постъпи с Том Локхарт.

По време на полета от Техеран до Исфахан той седеше отпред до пилота. Летяха на малка височина и внимателно заобикаляха населени места и военни бази. Когато Локхарт се включи на честотата на военната база в Исфахан, оттам му отвърнаха незабавно, очевидно ги очакваха. Кулата му даде инструкции за кацане и го предупреди да не се включва отново, а да остане на подслушване.

На площадката ги посрещна бригаден генерал Мохамед Селади, вуйчо на Валик, който беше уредил всичко, свързано с кацането и дозареждането с гориво. Той ги поздрави и предложи да обядват в базата, а след това да продължат.

— Разполагаме, с достатъчно храна на борда, ваше височество — учтиво се опита да отклони поканата Валик.

— Настоявам, ваше превъзходителство — нервно отвърна Селади. — Трябва да засвидетелствате своето уважение на коменданта, освен това се налага и да поговорим…

Точно в това време Зелените ленти и тълпата цивилни граждани започнаха своя щурм срещу базата, бързо преодоляха съпротивата на войниците и арестуваха всички. Том Локхарт беше отведен в неизвестна посока. „Кучета! — кипна вътрешно Валик. — Дано всички се пържите в ада! Знаех си аз, че трябва да заредим и веднага да излитаме! Този Селади е страхотен тъпак! Заради него стана всичко!“

Том Локхарт спеше дълбоко на половин километър от хангара, настанен на втория етаж на казармата. Събуди го някакъв шум в коридора, след миг вратата рязко се отвори и в очите му се заби острата светлина на електрическо фенерче.

— Бързо, ставай! — каза някой с американски акцент и двама души се приближиха да му помогнат. В следващия миг те вече бяха навън и ботушите им затрополяха по стълбите. Том не се поколеба нито за миг, скочи и хукна подире им. Настигна ги на изхода на помещението, зърна за миг униформите им, видя, че са офицери — капитан и майор, после двамата отново хукнаха и изчезнаха в мрака. Небето на изток леко просветляваше, валеше слаб сняг, който заглушаваше стъпките им.

Пред караулното, на двеста метра по-нататък, пламтеше огън, няколко сънливи бунтовници се гушеха край него. Том отново настигна своите освободители и тримата се втурнаха по алеята между еднаквите казармени постройки. Отскочиха встрани да дадат път на камион, пълен с пеещи бунтовници, после свърнаха зад ъгъла и хукнаха през широкото открито пространство към хангара за хеликоптери. Спряха да си поемат дъх едва когато стигнаха стените му.

— Слушай, пилоте! — задъхано промълви майорът. — Като дам сигнал, хукваме към хеликоптера и ти незабавно излиташ! Готов ли си?

— Ами останалите? — попита Том и се намръщи от острата болка, която пронизваше гърдите му. — Какво ще правим с генерал Валик и семей…

— Забрави за тях! — отсече майорът и вдигна ръка към третия беглец. — Али ще тича пред теб, а аз съм отзад. Колко време ще ти трябва да излетиш след включването на двигателите?

— Малко.

— Направи го още по-малко!

Поеха си дъх и хукнаха към хеликоптера. Отпред тичаха Локхарт и капитанът Али, отзад ги следваше майорът. В същия миг Том видя как някаква кола със загасени светлини прекоси обиколния път и се насочи към тях.

— Вижте! — викна той и сърцето му прескочи един такт.

— Бързай, пилоте! Бързай, в името на Бога!

Локхарт удвои усилията си, стигна до кабината и скочи вътре. Включи прекъсвачите за напрежение, даде контакт и завъртя стартера. В същия момент майорът рязко дръпна плъзгащата се врата от другата страна на машината и почти припадна от изненада и ужас, когато Валик навря под носа му дулото на карабината.

— О, това сте вие, майоре! — Валик изпусна дълбока облекчена въздишка. — Слава на Аллаха!

— Благодарете на Аллаха, че сте тук и ще можете да избягате — отвърна задъхано майорът и скочи в кабината. Моторите завъртяха витлото, но оборотите му бяха все още далеч от необходимите за излитане. — Но къде е войникът?

— Взе парите и изчезна.

— Донесе ли пушки?

— Не, само тази… Взех я от…

— Кучи син! — изруга майорът и се извърна към Локхарт. — По-бързо, за Бога!

После се завъртя рязко, хвърли поглед към приближаващата се кола и грабна карабината от ръцете на Валик. Прицели се внимателно и натисна спусъка. Трясъкът беше силен, Ануш и децата отзад уплашено проплакаха. Шофьорът на колата рязко изви, даде газ и изчезна зад близките хангари.

Поставил шлемофона на главата си, Локхарт напрегнато следеше показанията на уредите и мислено им се молеше да побързат.

— Хайде, да ви вземат мътните! — изруга той.

Ръцете и краката му бяха готови за операциите по излитането, воят на двигателите се усилваше, капитанът до него открито отправяше горещи молитви към Бога. Той не чуваше нито хленченето на децата, които бяха изпълзели от прикритието под седалките, за да се сгушат в Ануш, нито ругатните на Валик и майора, които го заклеваха да излита.

Стрелките бавно се повдигаха. Още и още… Ето, вече са почти в зелената зона! Сега! Лявата му ръка започна да издърпва нагоре лоста за управление, но в този миг колата изскочи иззад завоя и закова на петнадесетина метра от тях. От нея изскочиха петима мъже и насочиха пушките си към главата, му, други заобиколиха откъм плъзгащата се врата на кабината. Том беше почти във въздуха, но благоразумно се отказа да натисне лоста докрай, съзнавайки, че моментално ще бъде убит. Извърна глава назад и видя, че вратата на кабината е отворена и в нея нахлуват нападателите, всички облечени в офицерски униформи. За негова изненада те започнаха да се прегръщат с Валик и майора, а капитанът до него го сръчка в ребрата и извика:

— Излитай, за Бога!

Показа вдигнат палец на онзи с пушката отвън, той я преметна през рамо и хукна към вратата. Миг по-късно беше вътре, вратата силно се захлопна.

— Внимавай! — викна Али и му посочи далечния край на пистата, където се появиха още няколко коли. Надвесен от прозореца на първата, невидим стрелец даде дълъг автоматен откос. Том вдигна машината и се съсредоточи в маневрирането, което би им осигурило най-кратък път за бягство.

Офицерите зад гърба му нададоха победоносни крясъци и се разпределиха по седалките. Повечето бяха полковници, здравата разтърсени, особено генерал Селади, затиснат между Валик и майора.

— Не знаех дали това сте вие, ваше превъзходителство — оправдаваше се майорът. — Стрелях във въздуха просто за предупреждение. Да благодарим на Аллаха, че планът успя!

— Но вие се готвехте за излитане! Щяхте да ни изоставите и…

— Нищо подобно, ваше превъзходителство вуйчо — спокойно го прекъсна Валик. — Просто английският пилот изпадна в паника и не искаше да чака. Тези англичани са големи страхливци! Но сега това няма значение — добави той. — Имаме храна и оръжие и се намираме в безопасност! Да бъде благословено името Божие! Освен това ще имам достатъчно време, за да планирам следващите ни действия!

„Добре че имах и достатъчно пари — помисли си той. — С тях освободих не само семейството си, но и всички вас, особено този пилот, от когото ще имам нужда още малко.“

— Щяха да ни застрелят като кучета, ако не бяхте ни взели! — извика гневно генерал Селади и лицето му почервеня. — Дано се пържи в ада този страхлив пилот! Защо си губихте времето да го освобождавате? Али може да лети на 212!

— Вярно е, но Локхарт има повече опит при такива объркани маршрути.

Валик се усмихна окуражително на Ануш, която седеше срещу него и притискаше в прегръдката си треперещото момиченце. Синът му се беше отпуснал на пода и дремеше с лице в скута на майка си. Тя му се усмихна в отговор и леко се размърда, за да се намести по-удобно. Той протегна ръка да я докосне, после се настани на седалката и затвори очи, уморен, но доволен. „Ти си един страшно умен човек“ — похвали се мислено той. Дълбоко в себе си знаеше, че ако не беше излъгал Макайвър за опасността от САВАК, особено по отношение на семейството си, нито той, нито Локхарт щяха да му помогнат да избяга. Но той ги беше преценил внимателно и точно, както беше постъпил и с Гавалан.

Какви глупаци, Господи!

„А ти, мой скъпи вуйчо Селади, ти си по-лош дори от презрените чужденци! Нито успя да ми осигуриш дозареждане с гориво, нито ми помогна да избегна пленяването от онази воняща тълпа! Ти и твоите единадесет колеги сте просто жалки предатели! Ако не беше тайният ми информатор в Генералния щаб, сега щях да съм си в Техеран и щяха да ме спипат по бели гащи заради вашето предателство! Битката още не е загубена, лоялистите може би ще възвърнат позициите си, но аз предпочитам да наблюдавам хода на събитията от Англия, Сен Мориц или Ню Йорк!“

За миг си позволи да си представи огромната бяла птица, чиито мощни мотори го пренасят заедно със семейството му към свободата. В Лондон имаше разкошен апартамент, в Съри го чакаше отлично поддържано имение, в Калифорния имаше друго. Да не говорим за сметките в швейцарски банки. „О, да, трябва да помисля и за блокираната ни обща сметка със С-Г на Бахамските острови — подсети се доволно той. — Тя ще ме обогати с още четири милиона долара, които вече лесно ще измъкна от лапите на онзи противен тип Гавалан. Ще разполагам с предостатъчно средства за охолен живот на семейството си, независимо от това, което ще се случи тук. Дори и да победи, Хомейни няма да живее вечно, да го убие Господ! Скоро ще бъдем в състояние отново да се завърнем, Иран отново ще бъде нормална държава, а междувременно разполагаме с всичко, което ни е необходимо.“

До слуха му отново долетя мърморенето на Селади, който още не можеше да се успокои от факта, че Локхарт се е готвел да го изостави.

— Успокой се, вуйчо — рече той, леко го погали по ръката и си каза: „Ти и твоите страхливи кучета все още имате цена, временна цена. Може би като заложници, може би като примамка, знае ли човек? Никой от тях не ми е роднина, с изключение на теб, но ти ме предаде.“ — Успокой се, вуйчо, с Божията помощ този пилот ще получи това, което заслужава.

„Да. Локхарт не трябваше да изпада в паника. Трябваше да чака моите заповеди!“

Валик затвори очи и заспа, изключително доволен от себе си.