Джеймс Клавел
Вихрушка (30)

30

Ковис: 6,38 сутринта.

 

Моллата Хусаин седеше по турски на тънкия сламеник и проверяваше автомата АК–47. С обиграно движение той щракна новия пълнител на мястото му и каза:

— Готово.

— Ще има ли още сражения днес? — попита жена му.

Тя шеташе в другия край на стаята около печката с дърва, на която се загряваше водата за първото сутрешно кафе. Широкият й черен чадор шумолеше при движенията и прикриваше напредналата й бременност.

— Ако е рекъл Аллах.

Тя тихо повтори думите му — опитваше се да прикрие страха си от това, какво ще стане с тях, когато съпругът й поеме бремето на мъченик, толкова неуморно търсено от него. Дълбоко в душата си гореше от желание един ден да викне от някое минаре, за да покаже, че Аллах иска твърде много от нея и децата им. Докато живееше с родителите си — собственици на месарска сергия на пазара, можеше да яде каквото пожелае, да се смее, да излиза навън без фередже и да ходи на пикник, че дори и на кино. Седемте години семеен живот, трите живи и четирите мъртви деца заедно с беднотията през цялото това време, което й беше толкова чуждо, бяха изрязали бръчки по някога красивото й лице. „Ако е рекъл Аллах, но не е честно, не е! Ще умрем от глад — та кой ще тръгне да помага на семейството на един мъртъв, молла.“

Най-големият им син, шестгодишният Али, клечеше на пода на колибата — тя имаше едно-единствено помещение и бе построена съвсем до джамията — и внимателно следеше всяко движение на баща си. Двете му малки братчета, които бяха на две и три години, сияха върху сламеника на пръстения под, завити със старо войнишко одеяло. Бяха се свили като котенца. Цялата покъщнина се състоеше от проста дървена маса с две пейки, няколко тенджери и тави, един голям сламеник и един малък, постлани върху вехти килими. Газена лампа пръскаше оскъдна светлина върху варосаните кирпичени стени, по които нямаше никаква украса. Преграденото място отвън служеше едновременно за умивалня и за нужник. Чешмата работеше само понякога. Беше пълно с мухи и насекоми. А в една ниша, обърната към Мека, святото място за поклонение, беше поставен доста оръфан от употреба Коран.

Денят беше мразовит и облачен, току-що се бе зазорило, и Хусаин вече бе призовал вярващите на сутрешна молитва в джамията. Беше избърсал праха от оръжието и грижливо го бе смазал, бе почистил дулото от нагара и сменил пълнителя. „Сега е тип-топ — помисли си той със задоволство, — готов е да свърши още работа в името на Аллаха, такова оръжие има широко приложение — АК–47 е много по-добър от М–4, много по-прост и удобен, а и също толкова точен при близка стрелба. Ама че са тъпи тия американци, ама толкова тъпи, че се хванали да произвеждат пехотински автомат, който е толкова усложнен и точен при стрелба на хиляда метра, а повечето сражения се водят на разстояние малко повече от триста метра. Освен това АК–47 можеш да го влачиш из калта цял ден и той пак ще прави това, за което е предназначен — ще убива. Смърт на всички врагове на Аллаха!“

Вече имаше няколко сблъсквания между Зелените ленти, Ислямските марксисти и други леви групировки в Ковис. Те бяха по-чести в Гач Саран, близко градче на северозапад, там имаше петролна рафинерия. Вчера, след като се стъмни, моллата поведе Зелените ленти срещу една от тайните къщи укрития на Туде. Един от членовете на тази организация я издал, като в замяна на предателството си се надяваше на помилване. Не можеше да има никаква милост. Нападението беше внезапно, битката — кратка и кървава. Бяха убити единадесет души и той се надяваше, че сред тях са някои от водачите. Досега Туде не бяха излизали на открит бой, но за следващия ден следобед бяха запланували масова демонстрация в подкрепа, на тази на Туде в Техеран, макар че Хомейни изрично ги беше предупредил да не го правят. Конфронтацията вече беше планирана. И двете страни знаеха за това. „Много ще загинат — помисли си Хусаин мрачно. — Смърт на всички врагове на исляма!“

— Заповядай. — Жена му му поднесе горещото, гъсто и сладко черно кафе, единствения лукс, който той си позволяваше, с изключение на петъчните дни, защото са свещени, на другите свещени празници, както и през целия месец рамадан, когато изобщо се отказваше от кафето.

— Благодаря ти, Фатима — отговори й той любезно. Когато го ръкоположиха за молла, родителите му я доведоха, а наставникът му аятолах Исфахани го посъветва да се ожени за нея и той го послуша.

Изпи кафето с голяма наслада и й върна чашата. Женитбата не го беше отклонила от предначертания път, макар че от време на време обичаше да спи с нея, прегърнал я отзад стоплен от големите й бутове през мразовитата зима. Понякога я обръщаше към себе си и се любеха, а после заспиваше, но никога нямаше покой. „За мен мир ще има единствено в рая и това време не е далеч — мислеше си той с нарастващо вълнение. — Слава на Аллаха, че са ме кръстили на имам Хусаин Великомъченика, втория син на имам Али, единия от Великомъчениците от битката при Карбела преди тринадесет века.“

„Той е незабравим“ — мислеше си молла Хусаин и екстазът му се увеличаваше, а това облекчаваше болката от ашура, десетия ден на мухарам, само преди няколко седмици — годишнината от великото мъченичество. Белезите от камшика още личаха по гърба му. Него ден той пак беше в Кум, както миналата и по-миналата година, за да вземе участие в шествията за пречистване на душите заедно с десетки хиляди други иранци, които се налагаха с камшици, за да си припомнят свещеното мъченичество, и се самоизтезаваха с камшици и вериги и измъчваха плътта си с куки.

Трябваше да минат много седмици, докато се възстанови, за да може да стои прав, без да изпитва болка. „Както Аллах желае — каза си той гордо. — Болката и светът са без значение. Както ми беше заповядано, опълчих се срещу Пешади във военновъздушната база, превзех я и я усмирих, закарах го окован във вериги в Исфахан. Днес първо ще отида отново в базата, за да разследвам и обуздая чужденците и онзи сунит Затаки, който се мисли за Чингис хан. Следобед отново ще поведа правоверните срещу атеистите на Туде и ще изпълня делото на Аллаха — така ми заповяда имамът, който се подчинява единствено на Аллаха. Дано да бъда допуснат днес до рая, за да се излежавам там на брокатени дивани и плодовете на двете градини да бъдат леснодостъпни за мен.“ Тези познати слова от Корана се бяха отпечатали дълбоко в съзнанието му.

— Нямаме нищо за ядене — оплака се жена му, прекъсвайки мислите му.

— Днес в джамията ще има храна — отвърна той, а синът му Али наостри уши и моментално спря да се чеше по ухапаните от мухи и насекоми места. — Отсега нататък ти и децата няма повече да гладувате. Ще раздаваме всеки ден ориз на нуждаещите се, както правехме едно време.

Той се усмихна на Али и разроши косата му.

— Аллах знае, че и ние сме сред нуждаещите се.

След завръщането на Хомейни джамиите възобновиха древната си роля — да раздават всеки ден проста, но питателна храна, която се броеше за част от „закята“ — доброволния данък милостиня, с който бяха облагани всички мюсюлмани или от който се откупуваха с пари. Закятът сега беше единствената прерогатива на джамиите. Хусаин изрече още куп проклятия по адрес на шаха, който бе отменил ежегодното субсидиране на моллите и джамиите преди десет години, с което им причини толкова много мизерия и страдание.

— Ела и ти при хората, които чакат в джамията каза той. — Когато всичките се нахранят, вземи колкото ти трябва за теб и децата. Ще правиш това всеки ден.

— Благодаря ти.

— Благодари на Аллаха.

— О, да, разбира се, че благодаря на Аллаха.

Той обу ботушите си и метна автомата на рамо.

— Тате, може ли и аз да дойда? — попита Али с тънкия си писклив гласец. — И аз искам да върша делото на Аллах.

— Разбира се, тръгвай с мен.

Фатима затвори вратата след тях и приседна на пейката. Стомахът й къркореше от глад, чувствуваше гадене и слабост и беше твърде отпаднала, за да изпъди мухите, който я кацаха по лицето. Беше бременна в осмия месец. Акушерката й бе казала, че този път всичко ще протече по-трудно, защото бебето е в неправилно положение. Тя се разплака, като си спомни разкъсващите болки и мъки при последното раждане, при това преди него и при всичките останали.

— Не се тревожи — съветваше я старата акушерка. — Ти си в ръцете на Аллаха. Сложи си малко пресен камилски тор на корема и болката ще премине. Дълг на жената е да ражда деца, а ти си още млада.

„Млада? Та аз съм на двадесет и две години и съм стара, толкова стара. Знам, че е така, и знам защо. Имам достатъчно ум и разум — дори мога да си напиша името — и ми е ясно, че можем да сме по-добре, както и имамът разбира това, стига да изгоним чужденците и да изтръгнем тяхното зло. Имамът, Аллах да го пази, е мъдър и разговаря с Аллаха, само на него се подчинява. Всевишният знае, че жените не са робини, които могат да бъдат обиждани и върнати обратно в дните на Пророка, както искат някои фанатици. Имамът ще ни защитава от екстремистите и няма да им позволи да отменят Закона за семействата на шаха, според който и жените имат право да гласуват и са защитени от развод по бързата процедура. Той няма да допусне да ни бъдат отнети правата и свободите, нито правото на избор да носим фередже или не, това никога няма да стане, като види колко силно се противопоставяме. Не може да стане, докато сме непоколебими. По цялата земя.“

Фатима избърса, сълзите си и при мисълта за планираните демонстрации след три дни й стана радостно, а и болката малко попремина — „Да, ние жените ще излезем по улиците на Ковис и с гордост ще подкрепим нашите сестри от Техеран, Кум и Исфахан. Разбира се аз ще съм с фередже, както съм решила, заради Хусаин. Колко прекрасно е да можеш да подкрепиш и жените и революцията.“

Никой не можеше да каже по какви пътища из цял Иран се бяха разпространили сведенията за предвидените демонстрации в Техеран. Всички жени знаеха. Всички, дори и тези, които не смееха да си го признаят, одобряваха проявата и бяха решили да бъдат смели и единни.

 

 

Военновъздушната база: 10,20 сутринта.

 

Старк стоеше в кулата за управление на полетите и наблюдаваше как 125 се приближи и кацна. При него бяха и Затаки, и Есвандиари с двама от Зелените ленти. Затаки сега беше гладко избръснат.

— Завийте надясно в края на пистата, Ехо Танго Лима Лима — нареди гърлено сержант Вазари, младият ръководител на въздушното движение, обучен във военновъздушните сили на САЩ. Вместо спретнатата си униформа носеше груби цивилни дрехи. Лицето му беше покрито с множество рани, липсваха му три зъба, а ушите му бяха подути от публичния побой, който Затаки му беше нанесъл. Носът му беше разбит и не можеше да диша през него. — Паркирайте пред централната кула на базата.

— Прието — прозвуча гласът на Джони Хог от високоговорителя. — Повтарям, имаме разрешение да вземем трима пътници, да доставим незабавно искани резервни части и веднага да отлетим обратно за Ал Шаргаз. Моля, потвърдете!

Вазари уплашено се обърна към Затаки:

— Ваше превъзходителство, моля за извинение, но не знам какво да отговоря?

— Я мълчи, червей такъв — сопна му се Затаки и взе късата си автоматична карабина. После се обърна към Старк.

— Кажи на твоя пилот да паркира, да спре двигателите и да свали всички от машината на пистата. Самолетът ще бъде претърсен и ако му разреша, ще продължи полета си, а ако не — няма да го продължи. Хайде тръгвай с мен ти също — обърна се той към Есвандиари и излезе.

Старк изпълни заповедта, обърна се, за да тръгне след Затаки, и за секунда остана насаме с младия сержант. Вазари го хвана за ръката и му прошепна развълнувано:

— В името на Аллаха, помогни ми да се кача на самолета, капитане, готов съм на всичко, на всичко…

— Не мога. Невъзможно е — отговори Старк и го съжали. Преди два дни Затаки строи всички на плаца и преби до безсъзнание младия сержант заради престъпления против революцията, свести го, накара го да яде боклуци и отново го преби до несвяст. Само на Мануела и на много болните разрешиха да не присъстват.

— Няма начин!

— Моля ви… умолявам ви, Затаки е полудял, ще ме у…

Вазари се обърна панически, защото на вратата отново се появи един от Зелените ленти. Старк мина покрай него, слезе по стълбите и стъпи на пистата, като прикриваше безпокойството си. Фреди Еър го чакаше зад волана на джипа заедно с Мануела, един от неговите британски пилоти и Джон Тайрър, който беше с превързани очи. Мануела носеше широки панталони, дълго палто и косата й бе прибрана под пилотската фуражка.

— Карай след нас, Фреди — рече Старк и седна на задната седалка до Затаки. Есвандиари натисна съединителя и набра скорост, за да посрещне 125, който в момента излизаше от главната писта. Около него кръжаха камиони със Зелени ленти и двама мотоциклетисти.

— Тия са луди! — измърмори Старк.

Затаки се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Пилоте, това са ентусиасти, а не луди.

— Щом такава е волята на Аллаха.

Затаки го изгледа вече сериозно и каза:

— Говориш езика ни, чел си Корана и познаваш нравите ни. Време е да произнесеш Шахадата пред двама свидетели и да станеш мюсюлманин. За мен ще е чест да бъда единият от тях.

— Също и за мен — побърза да добави Есвандиари.

И той искаше да помогне за спасението на една душа, макар и не поради същите причини: „Иран Ойл“ щеше да има нужда от висококвалифицирани пилоти за придвижването на готовата продукция, докато иранските кадри са в процес на обучение, така че Старк би могъл да бъде сред тях, особено ако стане мюсюлманин.

— За мен също ще бъде чест да стана свидетел.

— Благодаря ви — отговори им Старк на фарси.

Мисълта да приеме исляма го беше спохождала през изминалите години. Отдавна, когато в Иран бе спокойно и работата му се състоеше в това да прави колкото може повече полети, да се грижи за хората си и да се смее заедно с Мануела и децата… Нима това беше само преди половин година? Веднъж подхвърли на жена си:

— Знаеш ли, Мануела, в исляма има толкова положителни неща.

— Да не би да ти харесва да си имаш четири жени, скъпи? — закачливо го попита тя и той моментално се стегна.

— Не се занасяй, Мануела, сериозно ти говоря. В исляма има много ценни неща.

— За мъжете, но не и за жените. Не се ли казва в Корана: „А правоверните — между другото, все мъже — ще се излежават на копринени дивани, където ще бъдат хуриите, недокоснати нито от човек, нито от джин.“ Конроу, миличък, ей това никога не мога да го разбера, защо трябва да има вечни девственици? Има ли някакъв смисъл за мъжете? А жените получават ли същото — младост й толкова млади разгонени мъже, колкото искат?

— Ще ме изслушаш ли, за Бога? Искам да ти кажа, че ако живееше в пустинята, някъде дълбоко в Саудитската пустиня или Сахара… я си спомни, когато бяхме в Кувейт и веднъж излязохме навън само двамата. Отидохме в пустинята, звездите бяха колкото стриди и тишината беше толкова огромна, нощта така чиста и безгранична, а ние толкова дребни — спомняш ли си колко запленени бяхме от Безкрая? Припомни си какво ти казах: как разбирам, че ако си номад, роден в шатра, сигурно би могъл да бъдеш завладян от исляма.

— Да, вярно, но аз пък ти отговорих, че не сме се раждали в никаква идиотска шатра.

Той се усмихна при спомена как я прегърна и целуна и как после се любиха, как проникваха един в друг и сливаха телата и душите си под звездите… Мина доста време, докато продължи мисълта си:

— Имам предвид истинското учение на Мохамед, имам предвид как така при толкова пространство, което е ужасяващо с необятността си, непременно изпитваш вътрешна необходимост от сигурно убежище и ето че ислямът може да бъде такова — имам предвид оригиналното учение, а не тесногръдите, изкривени интерпретации на фанатиците.

— Ама, разбира се, скъпи — отвърна тя с най-сладкия си глас, — само че ние никога не сме и няма да живеем в пустиня, а ти си Конроу „Дюк“ Старк, пилот на хеликоптер, и в момента, в който започнеш да си ги представяш тези четири съпруги, аз и децата изчезваме и дори Тексас ще ти се види тесен, и няма да можеш да се измъкнеш от гнева на Мануела Розита Санта де Куеляр Перес, скъпо мое сладко агънце…

Старк забеляза, че Затаки го наблюдава, и пое дълбоко въздух, примесен с острата миризма на бензин, сняг и зима.

— Може би някой ден ще приема истинската вяра — каза той на Затаки и Есвандиари. — Сигурно ще го направя, но когато Аллах каже, а не аз.

— Дано Аллах каже по-скоро.

Конроу съсредоточи вниманието си върху паркирането на 125 и Мануела, която днес трябваше да замине. Трудно, дяволски трудно е за нея да отпътува сега, но няма как.

Рано тази сутрин Макайвър се обади от Техеран по радиостанцията и съобщи на Старк, че имат разрешение 125 да се отбие в Ковис, при условие че ще откара резервни части и ще вземе оттам още трима пътници. След дълги препирни Чангиз и Есвандиари дадоха съгласието си, но едва след като Старк повдигна въпроса в присъствието на Затаки.

— Вие знаете, че отдавна трябваше да направим смяна на екипажите. Един от нашите хеликоптери 212 чака за резервни части, а два 206 са готови за контролна проверка, която е задължителна на всеки хиляда и петстотин летателни часа. Ръцете ми са вързани, ако не получа резервни части и екипажи, и вие ще отговаряте пред аятолах Хомейни, а не аз.

Колата спря до 125, чиито двигатели затихваха. Вратата още не беше отворена и той можа да види как Джон Хог наднича от пилотската кабина. Самолетът беше заобиколен от камиони, Зелени ленти с автомати възбудено сновяха около него.

Затаки се опита да ги надвика и като изгуби всякаква надежда, изстреля един откос във въздуха.

— Махайте се всички от машината! — заповяда той. — В името на Аллаха и Пророка само моите хора могат да го претърсват. Хайде, изчезвайте!

Зелените ленти се отдръпнаха с неохота.

— Пилоте, кажи им бързо да отварят вратата и всички моментално да слязат, преди да съм си променил решението!

Старк показа на Хог свит юмрук с изправен нагоре палец. След секунда вторият пилот отвори вратата и спусна стълбата. Затаки тутакси се изкатери по нея с насочен автомат.

— Ваше превъзходителство, недейте така, няма нужда — обърна се към него Старк. — Хайде всички бързо навън!

Пътниците бяха осем — четирима пилоти, трима инженери и Джени Макайвър.

— Боже мой, Джени! Изобщо не съм те очаквал.

— Здравей, Дюк. Дънкан реши, че е най-добре… а, впрочем няма значение. Мануела смята ли да пъту… — Тя забеляза жена му и изтича към нея. Прегърнаха се и Старк видя, че Джени всъщност вече е възрастна жена.

Той влезе след Затаки в празния нисък салон, в който бяха закрепени допълнителни седалки. В дъното, близо до тоалетната, имаше няколко касетки.

— Това са резервните части и двигателят, които ви трябват — извика Джони Хог от пилотското място, като им подаваше митническата декларация. — Здравей, Дюк!

Затаки взе листа и щракна с пръсти към Хог:

— Изчезвай.

— Извинете, но аз отговарям за тази машина — отговори Хог.

— Друг път. Слизай.

— Джони, просто стани — каза Сгарк. — Той иска да види дали няма скрити пушки. Ваше превъзходителство, ще бъде по-безопасно, ако разрешите на пилота да остане на мястото си. Аз гарантирам за него.

— Изчезвай.

Джон Хог с неохота се измъкна от малката пилотска кабина. Затаки сръчно претърси страничните му джобове и му махна да седне обратно, след което внимателно провери кабината.

— Това ли са резервните части, които ви трябват?

— Да — отговори Старк и вежливо му направи място на площадката.

Затаки извика на част от хората си да свалят касетките на пистата. Те ги разтовариха доста небрежно — блъскаха ги в рамката на вратата и стъпалата, пилотите се мръщеха. Затаки претършува старателно самолета, но не намери нищо, което да го ядоса. С изключение на бутилката вино с лед и алкохолните напитки в шкафчето.

— Вече никакво пиене в Иран! Край! Конфискувам всичко.

Накара хората си да разбият бутилките на пистата и нареди да отворят касетките. Вътре намериха един реактивен двигател и много резервни части — всичко отговаряше на вписаното в митническата декларация. Старк наблюдаваше претърсването от вратата на кабината, като се опитваше да остане незабелязан.

— Кои са пътниците? — попита Затаки. Вторият пилот му подаде списъка с имената. Най-отгоре беше парафирано на английски и фарси: „Временно излишни пилоти и инженери, подлежащи отдавна на освобождаване и смяна с нови“. Той започна да го изучава, след това и тях.

— Дюк — обади се предпазливо Хог от пилотската кабина, — нося малко пари за теб и писмо от Макайвър. В безопасност ли сме?

— За момента да.

— Те са в двата плика в джоба на куртката ми, която е на закачалката. Мак каза, че писмото е лично.

Старк ги намери и ги напъха във вътрешния джоб на канадката си.

— Какво става в Техеран? — залита той тихо. — На летището е лудница, хиляди хора се опитват да се качат на трите или четирите самолета, които засега имат разрешение да летят — прошепна бързо Хог, — а има най-малко шест „Джъмбо“, които чакат разрешение за излитане. Аз, такова, прередих опашката, наврях се, без да имам разрешение за излитане, извиних се, че не съм знаел, че нямам разрешение за полет, грабнах си хората и офейкахме. Не можах да си поприказвам с Макайвър. Беше заобиколен от революционери, които ги сърбяха ръцете да стрелят, и един-двама дърти молли, но изглеждаше спокоен, както и Петикин, Ногър и останалите. На база съм в Ал Шаргаз поне за една седмица, за да мога да летя като совалка, както аз си знам.

Ал Шаргаз беше близо до Дубай, където бе разположен щабът на C-Г за тази страна на Персийския залив.

— Имаме разрешение от РВД — Техеран да докараме резервни части и екипажи като тези, които възнамеряваме да изведем от страната — по всяка вероятност те, изглежда, ще ни задържат на принципа „човек за човек“. Извежданията са с полети, определени за всяка събота и сряда. — Той спря, за да си поеме дъх. — Мак поръча да измислиш някаква причина за идванията ми тук от време на време. Аз ще бъда един вид куриер между него и Анди Гавалан, докато обстановката се нормализира…

— Внимавай — прекъсна го Старк, като прикри устата си с ръка. Забеляза, че Затаки хвърля подозрителни погледи към самолета. Беше го наблюдавал как преглежда документите на пътниците. Видя, че Затаки му махна с ръка, и слезе на пистата.

— Да, ваше превъзходителство?

— Този човек няма разрешение за напускане на страната.

Ставаше дума за Робъртс, един от механиците, човек на средна възраст и с много голям опит. Безпокойството беше набраздило и без това набръчканото му лице.

— Капитан Старк, обясних му, че не можах да получа разрешение, емиграционната служба продължава да е затворена и просто не знаем какво да правим. От Техеран ни пуснаха без проблеми.

Старк погледна документа. Срокът му беше изтекъл само преди четири дни.

— Моля да направите изключение този път, ваше превъзходителство. Вярно е, че емиграционната служ…

— Няма ли редовно разрешение за напускане на страната, няма да напусне. Остава!

Робъртс пребледня:

— Но от Техеран ме пуснаха и аз трябва да се върна в Лон…

Затаки го сграбчи за канадката, измъкна го от строя и го блъсна на земята. Вбесен, Робъртс бавно се изправи.

— За Бога, имам разрешение и… — Той млъкна. Един от Зелените ленти беше опрял дулото на карабината си в гърдите му, друг — в гърба му; и двамата бяха готови да натиснат спусъците.

— Почакай в джипа, Робъртс. Дявол да го вземе, отивай при джипа! — нареди Старк.

Единият от Зелените ленти грубо избута механика натам. Старк се опитваше да прикрие собственото си безпокойство: Джон Тайрър и Мануела също нямаха редовни документи за напускане на страната.

— Който няма разрешение, не може да напусне страната! — повтори злобно Затаки и пое документите на следващия.

Следващата поред бе Джени. Беше уплашена и изпитваше омраза към Затаки, насилието и атмосферата на страх около нея. Стана й мъчно за Робъртс, който наистина трябваше да се върне в Англия — едното му дете беше сериозно болно, опасяваха се, че е детски паралич, а пък с тези нередовни пощи, телефони и телекси… Джени наблюдаваше как Затаки бавно разлиства и проверява документите на пилота пред нея. „Мръсно копеле! — помисли си тя. — Трябва да се кача в самолета, та каквото ще да стане. Как ми се иска да си заминем всички, цялото семейство. Горкият Дънкан, като остане сам, съвсем ще се запусне, няма да се храни както трябва и язвата му отново ще се обади.“

— И моето разрешително за напускане на страната не е подновено — каза тя, като се опита да изглежда смирена и пусна няколко сълзи.

— И моето — обади се Мануела с тих глас. Затаки ги изгледа и се поколеба.

— За жените няма значение, само мъжете носят отговорност. Вие двете можете да напуснете страната. Този път. Качвайте се в самолета.

— Може ли и господин Робъртс да дойде с нас? — попита Джени и посочи механика. — Той наистина е…

— Качвайте се на самолета! — изрева Затаки в пристъп на маниакална ярост и лицето му почервеня. Двете жени изхвърчаха нагоре по стълбата, всички за момент се стъписаха, дори Зелените ленти се поразмърдаха уплашено.

— Ваше превъзходителство, вие бяхте, прав — проговори Старк на фарси. Мъчеше се да изглежда спокоен. — Жените не бива да спорят.

Той млъкна и всички затаиха дъх. Черните очи на Затаки го пронизваха. Но Старк отвърна спокойно на погледа му. Затаки кимна и продължи навъсено да проверява документите.

Вчера се беше върнал от Исфахан и Есвандиари бе разрешил полет за утре следобед, за да го откара отново в Бандар-е Делам. „Колкото по-скоро, толкова по-добре“ — помисли си мрачно Старк.

Въпреки всичко той съжаляваше Затаки. Снощи го беше открил подпрян на един хеликоптер, стиснал слепоочията си с ръце, за да облекчи силната болка, която го мъчеше.

— Какво има, ага?

— Главата ми — ще се пръсне!

Старк успя да го убеди да се отбие при доктор Нът и дискретно го заведе в лекарското бунгало.

— Докторе, дай ми само аспирин или кодеин, каквото имаш — изпъшка Затаки.

— Не е ли по-добре да ми позволите да ви прегледам и тога…

— Никакъв преглед! — изрева Затаки. — Знам какво ми е. САВАК и затворът ме докараха до това състояние…

По-късно, след като кодеинът беше намалил болката донякъде, Затаки разправи на Старк, че преди около година и половина го арестували по обвинение в пропаганда срещу шаха. Тогава работел като журналист в един от вестниците, издавани в Абадан. Прекарал осем месеца в затвора и бил освободен веднага след опожаряването на града. Не разправи на Старк какво му се беше случило в затвора.

— Такава е била волята на Аллаха, пилоте — рече той горчиво. — Но оттогава благодаря на Всевишния всеки ден за това, че ми е подарил още един ден живот, за да мога да смачкам още хора на САВАК и на шаха, лакейската му полиция и войска заедно с всеки и всички, които служеха на неговата тирания. Едно време и аз го поддържах, та нали той плати обучението ми тук и в Англия! Обаче той е виновен за съществуването на САВАК! Той трябва да плати за това. Тази част от отмъщението ми си е лично моя работа — още не съм започнал да мъстя за жена ми и децата, които бяха убити при опожаряването на Абадан.

Старк не загуби присъствие на духа. Как, защо и кой беше извършил палежа, причинил смъртта на близо петстотин души, така и не можа да се разбере.

Той наблюдаваше как Затаки бавно и старателно проверява редицата пътници, очакващи полета, не знаеше още колко са с нередовни документи. Всички бяха напрегнати и посърнали. Скоро идваше редът на Търнър, а той непременно трябваше да замине. Доктор Нът беше казал, че е най-добре да го прегледат в Ал Шаргаз или Дубай веднага щом е възможно. Там имаше отлични болници.

— Сигурен съм, че е добре, но засега е най-целесъобразно да не си преуморява очите и да ги остави в покой. Още нещо, Дюк, за Бога, стой настрана от Затаки и предупреди за същото и останалите. Той е на ръба на истериката и ако изпадне в криза, един Господ знае какво може да се случи.

— Какво му е?

— Нямам представа от медицинска гледна точка. Но психически е много опасен. Бих казал, че е маниакално депресивен, определено е параноиден, вероятно вследствие на това, което е преживял в затвора. Разправял ли ти е какво са го правили там?

— Не. Изобщо нищо не ми е казвал.

— Ако зависеше от мен, бих препоръчал да му се дават успокоителни и около него да няма абсолютно никакви огнестрелни оръжия.

„Много мило — помисли си безпомощно Старк, — а как, по дяволите, да организирам всичко това? Добре, че поне Джени и Мануела са вече на борда на самолета и скоро ще бъдат в Ал Шаргаз, където е рай в сравне…“ Предупредителен вик прекъсна размишленията му.

Иззад главната кула изскочиха Хусаин и други Зелени ленти. Изглеждаха враждебно настроени.

Затаки моментално забрави за пътниците, свали автоматичната карабина от рамото си и като я държеше с едната ръка, се придвижи между Хусаин и самолета. От двете му страни застанаха по един от неговите хора, а останалите заеха отбранителни позиции близо до самолета, за да го прикриват.

— Кучета мръсни! — обади се някой. — Какво става пък сега?

— Ако стане напечено, залягайте — нареди Еър.

— Капитане — прошепна развълнувано Робъртс, — аз непременно трябва да се кача на самолета, момиченцето ми е много болно, не можете ли да ми помогнете?

— Ще се опитам.

Затаки гледаше Хусаин с омраза. Преди два дни той отиде в Исфахан, където бе поканен да участвува в заседанието на техния таен комитет. Всичките единадесет членове бяха аятоласи и молли и тогава той за първи път видя действителното лице на революцията, за чиято победа толкова много се беше борил и страдал: „Неверниците ще бъдат смазани и предадени на забвение. Ще действат само революционни трибунали. Присъдите ще се издават бързо и ще са окончателни без право на обжалване…“

Моллите бяха толкова уверени в себе си, толкова убедени в свещеното си право да управляват и раздават правосъдие, колкото в правото само те да тълкуват и проповядват Корана и Шарията… Затаки беше достатъчно предпазлив, за да не споделя с никого ужаса си и това, което мислеше, но сега разбра, че пак са го предали.

— Какво искаш, молла? — изръмжа той. Последната дума прозвуча като проклятие.

— Първо искам да знаеш, че тук нямаш никаква власт. За това, което вършиш в Абадан, отговарят аятоласите на Абадан, но ти нямаш никаква власт в тази база, нито върху този самолет.

Хусаин беше заобиколен от десетина въоръжени младежи със сурови лица, всички от Зелените ленти.

— Значи така, нямам власт, а? — Затаки презрително му обърна гръб и извика на английски:

— Самолетът незабавно да излита! Всички пътници на борда!

Отпрати пилота със сърдит жест и се обърна към Хусаин:

— Е? А второто?

Зад гърба му пътниците побързаха да изпълнят нареждането и понеже Зелените ленти се бяха скупчили около Затаки и Хусаин, Старк заповяда на Робъртс да се качва на самолета, след това даде знак на Еър да помогне за прикриване на измъкването на механика. Двамата заедно помогнаха на Тайрър да слезе от джипа.

Затаки си играеше с карабината си, без да откъсва очи от Хусаин.

— Е? Кое е второто?

Хусаин се слиса, хората му също като него си даваха пълна сметка, че карабините са насочени към тях. Двигателите заработиха. Той виждаше как пътниците се качват в самолета, как Старк и Еър помагат на един мъж с превързани очи да се изкачи по стълбата, а после отново отиват при джипа; двигателите набираха обороти и в момента, в който последният човек влезе вътре, стълбата се вдигна и машината се изнесе на пистата за излитане.

— Е, ага, кое е следващото?

— Следващото… това е нареждането на комитета в Ковис ти и хората ти да напуснат града.

Затаки го изгледа презрително и извика на хората си, за да надмогне рева на двигателите. Беше стъпил здраво на бетонната настилка, готов да се бие на живот и смърт. Горещият въздух от витлата почти го отвяваше:

— Ей, чухте ли, имаме заповед от комитета на Ковис да изчезваме!

Хората му се разсмяха, един голобрад юноша от Зелените, ленти на Хусаин понечи да насочи карабината си и моментално беше прерязан от точен откос, изстрелян от хората на Затаки, който го просна мъртъв. Настана тишина, нарушавана само от двигателите на отдалечаващия се самолет. За момент Хусаин се стъписа от неочаквано появилата се върху бетонната настилка локва кръв.

— Такава е волята на Аллаха — обади се Затаки. — А ти, молла, какво искаш?

Точно тогава той забеляза вцепенилото се от страх малко момче, надничащо зад моллата — криеше се зад одеждите му, беше се вкопчило в тях, търсейки закрила. То толкова много приличаше на по-големия му син, че за момент Затаки се върна в щастливите дни преди пожара, когато всичко изглеждаше на мястото си и все пак се очертаваше някакво бъдеще — Бялата революция на шаха беше чудесна, проведе се поземлена реформа, която ограничи владенията на моллите, въведе се всеобщо образование и други неща… „Да, това бяха добрите стари времена, когато бях баща, а сега вече никога няма да мога. Никога.“ Електродите и клещите бяха унищожили тази способност.

Остра пронизваща болка жегна слабините му и го блъсна в главата при този спомен, прииска му се да крещи. Но не го направи, а просто потисна мъката си както винаги и се върна към действителността. Виждаше непреклонността в погледа на моллата и се приготвяше за развитието на нещата. Голямо удоволствие му доставяше убиването с автомат. Палещото стакато на забиващите се изстреляни откоси, при което оръжието сякаш оживяваше, острият мирис на барут, леещата се кръв на враговете на Аллаха и Иран. Моллите бяха врагове и най-големият враг беше Хомейни, който вършеше светотатство, като позволяваше да се кланят на портрета му и последователите му да го наричат имам, и като поставяше моллите между народа и Аллаха — всичко това бе против учението на Пророка.

— Хайде, казвай — изръмжа той, — че започвам да губя търпение!

Затаки се извърна и видя, че моллата сочи Старк.

— Пилота? Че защо? За какво ти е? — попита той озадачен.

— За да го разпитам.

— За какво?

— За бягството на офицерите от Исфахан.

— Че защо той би трябвало да знае за тях? Старк беше с мен в Бандар-е Делам, отдалечен на стотици мили, и помагаше на революцията срещу враговете на Аллаха! — добави Затаки гневно. — Враговете на Аллаха са навсякъде! Светотатството и идолопоклонничеството е обхванало всички — не е ли така?

— О, да, така е, навсякъде гъмжи от врагове и се шири светотатство. Обаче той е пилот на хеликоптер, а пилотът на избягалия хеликоптер е неверник, така че Старк може да знае нещо. Искам да го разпитам.

— Не докато съм тук.

— Но защо? Защо не?

— Няма да го разпиташ, докато съм тук, в името на Аллаха! По-нататък — утре или вдругиден, ако е рекъл Аллах, но не сега.

Затаки бе преценил съвсем точно Хусаин и по погледа и израза на лицето му разбра, че той се признава за победен и вече не представлява опасност. Внимателно огледа лицата на Зелените отряди, заобиколили моллата, но вече не откри в тях заплаха. „Бързата и неочаквана смърт на един — помисли си той без угризения — обикновено кара останалите да стоят мирни.“

— А сега сигурно ще се върнете в джамията си, наближава време за молитва. — Той им обърна гръб и тръгна към джипа. Знаеше, че хората му ще го пазят. Махна с ръка на Старк и Еър да се качват и се настани на предната седалка, като държеше автомата готов за стрелба, но вече по-отпуснато. Един по един хората му се върнаха в колите и потеглиха.

Хусаин стоеше мъртво бледен. Неговите Зелени ленти чакаха. Един от тях запали цигара. Всички се чувстваха угнетени от трупа в краката си и кръвта, която продължаваше да се стича.

— Тате, защо го пусна да си върви? — попита момченцето с пискливия си глас.

— Не съм го пуснал, сине. Първо имаме да свършим по-важни неща и след това ще се върнем.