Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

3

В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.

 

Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.

— Сега отиваме в сауната — им беше заявил точно преди полунощ. Но те, както обикновено, му бяха отказали — едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. — Хайде, Азадех.

— Моля те, не сега, Ерики — отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук — Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.

Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й — на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа — и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.

„Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена“ — помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите — финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да де реят сред парата, която се надигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.

Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.

— Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете — нищо за живота. — Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не — колко разумно, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. „О, да — помисли си той дълбоко удовлетворен, — тя разбира всичко.“

Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.

В базата Табриз Едно живееха двама пилоти — другият беше в отпуск в Англия — и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу — дървообработващата фабрика, принадлежаща на Горския монопол „Иран Тимбър“, която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.

Сауната допълваше пейзажа. Малката барака с две стаи на гърба на бунгалото беше скрита за останалите и построена с традиционния мъх между гредите — за изолация, а дървеното огнище, което нагряваше камъните, беше добре вентилирано. Някои от камъните — горния слой, беше донесъл чак от Финландия. Дядо му ги бе извадил от дъното на езеро — там са най-добрите камъни за сауна, и му ги беше дал по време на последния отпуск, преди осемнадесет месеца.

— Вземи ги, синко, с тях сигурно ще тръгне и тонто — малката кафява фея, духът на добрата финландска сауна, въпреки че искаш да се ожениш за една от онези чужденки, а не за някоя като теб. Наистина не те разбирам.

— Като я видиш, дядо, и ти ще я боготвориш. Тя има синьо-зелени очи, черна, много черна коса, има…

— Ако те дари с много синове… е, ще видим. Разбира се, отдавна вече ти е дошло времето да се жениш — я какъв хубав мъж си, но чак за чужденка… Казваш, че била учителка?

— Тя е член на Иранския образователен корпус — това са млади хора, мъже и жени, доброволци в служба на държавата, които ходят по селата и учат селяните и най-вече децата да четат и пишат. Шахът и жена му основаха корпуса преди няколко години и Азадех се е включила в него на двадесет и една. Тя е от Табриз, където работя, преподава в нашето селище в сменно училище… срещнах я преди седем месеца и три дни. Тогава тя беше на двадесет и четири…

Ерики пламна. Спомни си как я видя за първи път — спретната в униформата, с пусната коса, седеше на горската поляна, заобиколена от деца; след това му се усмихна, а той видя учудването в очите й — от ръста му — и веднага разбра, че това е жената, която бе чакал през целия си живот. Тогава беше на тридесет и шест. „Ах — помисли Ерики, загледан лениво в нея, благословен да е горският дух, който ме отведе в онази част на гората. Още само три месеца и след това цели два месеца отпуск. Добре ще е, ако мога да й покажа Суоми — Финландия.“

— Време е, Азадех, скъпа — подкани я той.

— Не, Ерики, още не, не още — отвърна тя, полузаспала, замаяна от горещината, а не от алкохола, защото не пиеше. — Моля те, Ерики, не о…

— Прекалено горещо не е добре за теб — каза той твърдо. Винаги разговаряха на английски, въпреки че тя знаеше и руски — майка й беше половин грузинка, от граничната зона, където беше полезно и разумно да знаеш и двата езика. Говореше и турски, най-използувания език в тази част на Иран, азербайджански и, разбира се фарси. С изключение на няколко думи той не знаеше нито фарси, нито турски. Ерики седна и избърса потта от тялото си, след това се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му и потръпна, когато ръцете им се устремиха едни към други.

— Ти си лош човек, Ерики — каза тя и се изправи гордо. — Готова ли си?

— Да! — Тя се притисна към него, а той я вдигна на ръце и премина от сауната в съблекалнята, после отвори вратата и излезе навън, на мразовития въздух. Тя спря да диша, когато студът я обгърна, и увисна на ръцете му, а той загреба малко сняг и я разтри, карайки плътта й да тръпне и гори, но не до болка. След секунда тя се загря и отвътре, и отвън. Трябваше й цяла година, докато свикне със снежната баня след сауната. Защото без нея сауната не струваше пукната пара. Тя бързо направи същото с него, след това се втурна щастлива обратно към топлата барака, оставяйки го да се търкаля и бъхти в снега още малко. Ерики не забеляза групата мъже и моллата малко по-нагоре, наполовина скрити зад дърветата до пътеката, само на петдесет метра. Видя ги точно когато влизаше, кипна и затръшна вратата.

— Навън има няколко селяндури. Сигурно са ни гледали. Това вече е прекалено!

Азадех беше не по-малко вбесена и двамата припряно се облякоха. Той нахлузи панталоните, кожените си ботуши и дебелия пуловер, грабна огромната секира и се втурна навън. Мъжете бяха все още там и той ги атакува с ръмжене, вдигнал брадвата високо. Те се разпръснаха, когато той се развихри сред тях, но един вдигна пушка й стреля във въздуха. Ехото отекна в планините. Ерики се подхлъзна, спря, гневът му се стопи. Никога преди не го бяха заплашвали с пушка, нито пък я бяха насочвали към стомаха му.

— Хвърли брадвата — каза мъжът на лош английски — или ще те убия.

Ерики се поколеба. В този момент дотича Азадех, застана между тях, блъсна пушката настрани и закрещя на турски:

— Как се осмелявате да идвате тук? Как се осмелявате да носите пушки — какви сте вие, бандити? Това е наша земя. Махайте се от земята ни или ще ви вкарам в затвора. — Тя бе наметнала тежкото си кожено палто върху роклята си и трепереше от гняв.

— Тази земя е на народа — навъсено рече моллата, който стоеше настрана. — Покрий си косата, жено. Покрий си…

— Кой си ти, молла? Не си от моето село. Кой си ти?

— Аз съм Махмуд, молла на джамията Хайста в Табриз. Не съм от вашите лакеи — рече той ядосано и отскочи, защото Ерики се хвърли към него. Мъжът с пушката залитна и падна, но друг, достатъчно далеч, вдигна своята.

— В името на Аллаха и неговия Пророк, спрете тази чуждоземна свиня или ще ви пратя и двамата в ада. Точно това заслужавате.

— Ерики, спри! Остави тия кучета на мен — извика Азадех на английски, след това изкрещя на натрапниците: — Какво търсите тук? Това е наша земя, земя на баща ми Абдула хан, хан на горгоните, родственик на каджарите, управлявали тук векове.

Очите й бяха привикнали с тъмнината й сега тя се вглеждаше в тях. Бяха десетина, всички млади, всички въоръжени, непознати, всички, освен един — каландара, старейшината на селото.

— Каландар, как посмя да дойдеш тук?

— Съжалявам, Ваше Височество. — Той започна да се извинява. — Моллата каза да го доведа тук по тази пътечка, не по главния път и така…

— Какво искаш, паразит такъв? — обърна се тя към моллата.

— По-кротко, жено — отвърна, той още по-сърдито. Скоро ще дойдем на власт. Коранът има закони за голотата и разпуснатия живот: убиване с камъни и камшик.

— Коранът има закони и за нарушаване на границите, закони срещу разбойниците, заплашването на мирни хора, за бунтове срещу техните управници и благородници. Аз не съм от вашите наплашени и неграмотни жени. Знам кои сте вие и какво сте били винаги — паразити по селата и хората. Какво искате?

Откъм базата бързо се катереха хора с електрически фенери. Начело бяха двамата гуреливи англичани — Дибъл и Арбъри, Али Даяти предпазливо ги следваше. Всички бяха разчорлени, набързо облечени и разтревожени.

— Какво става? — попита Даяти и се взря в тях през дебелите си очила. Родът му служеше и бе покровителствуван от хановете на горгоните открай време. — Кои сте…

— Тия кучета — започна Азадех разгорещено — се появиха в тъмното…

— Дръж си езика, жено — изръмжа моллата гневно и се обърна към Даяти: — Кой си ти?

Даяти видя, че непознатият е молла, и поведението му веднага се промени.

— Аз съм представител на „Иран Тимбър“ тук, ваше преподобие. Какво има, мога ли да направя нещо за вас?

— Трябва ни хеликоптерът. На зазоряване го искам за полети до лагерите.

— Съжалявам, ваше преподобие, машината е разглобена за ремонт. Правило на чужденците е да…

Азадех го прекъсна гневно.

— Молла, с какво право смееш да идваш тук посред нощ и да…

— Имам Хомейни е издал заповед…

— Имам? — повтори тя шокирана. — С какво право наричаш аятолах Хомейни така?

— Той е имам. Издал е заповеди и…

— Къде в Корана или Шарията се казва, че един аятолах може да бъде имам и да заповядва на правоверните? Къде е казано, че…

— Ти не си ли шиитка? — попита моллата вбесен. Съзнаваше, че хората му го слушат.

— Да, шиитка съм, но не съм необразована глупачка, молла! — Последната дума прозвуча като ругатня. — Отговаряй!

— Моля ви, Ваше Височество — повтаряше Даяти. — Моля, оставете това на мен, моля, умолявам ви!

Но тя се разкрещя яростно, моллата и другите се присъединиха, настроението ставаше застрашително. Ерики вдигна брадвата и изрева вбесен, защото не можеше да разбере какво говорят. Внезапно настъпи тишина, после един от мъжете вдигна автомата си.

— Какво иска това копеле, Азадех? — попита Ерики. Тя му обясни.

— Даяти, кажи му, че не може да получи моя 212 и да изчезват от земята ни веднага или ще повикам полиция.

— Моля ви, капитане, моля ви, позволете ми аз да се разбера с тях. — Даяти се изпоти от притеснение, да не би Азадех да се намеси в разговора. — Моля ви, Ваше Височество, моля ви, приберете се! — После се обърна към двамата инженери. — Всичко е наред, можете да си лягате. Аз ще се оправя.

Чак тогава Ерики забеляза, че Азадех е още боса, и я грабна на ръце.

— Даяти, кажи на този вшивый майкоебец и на другите, че ако дойдат пак тук през нощта, ще им счупя вратовете и че ако той или някой друг докосне и един косъм от главата на жена ми, ще го преследвам и в ада, ако трябва.

И си тръгна — огромен в гнева си, а двамата инженери го последваха.

Глас на руски го спря.

— Капитан Йоконен, мога ли да ви кажа няколко думи след малко?

Ерики се обърна. Азадех, която още лежеше на ръцете му, се стегна. Мъжът стоеше най-отзад, едвам се виждаше — очевидно не се различаваше много от останалите, тъй като и той бе облечен в окъсани дрехи.

— Да — отвърна Ерики на руски, — но не носете пушка в къщата ни, нито пък нож. — И се отдалечи гордо.

Моллата се приближи към Даяти, очите му бяха студени като камък.

— Какво каза тоя проклет чужденец, а?

— Беше груб, всички чужденци са груби, нейно височество — жената, и тя също.

Моллата се изплю в снега.

— Пророкът е установил закони и наказание за такова поведение; народът има закони срещу наследствени богатства и заграбване на земи, земята принадлежи на народа. Скоро справедливи закони и наказания ще ръководят всички ни завинаги и в Иран ще цари мир. — Той се обърна към другите: — Голи в снега! Да се показва гола навън, да нарушава всички закони на благоприличието! Блудница! Какво друго са горгоните, освен лакеи на шаха изменник и неговото куче Бахтияр, а? — Той отново погледна към Даяти. — Какви са тези лъжи за хеликоптера?

Опитвайки се да прикрие страха си, Даяти веднага отговори, че след хиляда и петстотин часа полет във въздуха според чуждестранните разпоредби, наложени и потвърдени със заповед на шаха и правителството, се прави задължителен ремонт.

— На незаконното правителство — прекъсна го моллата.

Разбира се, разбира се, че е незаконно — съгласи се Даяти веднага, поведе ги нервно към хангара и запали лампите — базата имаше малък генератор и беше с независимо захранване. Двигателите на 212 лежаха на земята, подредени част до част, в стройни редове.

— Нищо не зависи от мен, ваше преподобие, чужденците си правят каквото си искат… — После добави бързо: — Всички знаем, че „Иран Тимбър“ принадлежи на народа, и въпреки това шахът прибира всички пари. Аз нямам никаква, власт над тези сатанински чужденци, нито пък върху правилата им. Нищо не мога да направя.

— Кога ще може да лети? — попита рускоговорещият мъж на отличен турски.

— Инженерите обещаха след два дни — отвърна Даяти и се помоли наум. Беше много уплашен, въпреки че усилено се опитваше да не го показва. Сега му беше ясно, че тези мъже са муджахидини, левичари, споделящи финансираната от Съветите теория, че ислямът и Маркс са съвместими. — Всичко е в ръцете на Аллаха. Два дни. Чуждите инженери чакат някакви резервни части, които закъсняват.

— Какви са те?

Той живо му обясни. Бяха някакви дребни части и лопата за опашната перка.

— Колко летателни часа има опашното витло?

Даяти провери бордния дневник, пръстите му трепереха.

— Хиляда и седемстотин и три.

— Бог е с нас — рече мъжът и се обърна към моллата. — Можем спокойно да използуваме старата перка поне още петдесет часа.

— Но ресурсът на витлото… Летателното свидетелство е невалидно — отвърна Даяти, без да се замисли. — Пилотът няма да лети, защото правилата за полети изискват…

— Сатанински правила.

— Прав си — прекъсна го онзи, който знаеше руски. — Някои от тях наистина са такива. Но правилата за безопасност са важни за хората, а още по-важно е, че Аллах е създал правила в Корана за камилите и конете и как да се грижим за тях, и те важат и за самолетите, които също са дар Божи и също ни помагат да служим на Бога. Ето защо ние трябва да се грижим за тях съвестно. Нали си съгласен, Махмуд?

— Разбира се — отвърна моллата нетърпеливо и очите му се впиха в Даяти, който пак се разтрепери. — Ще се върна след два дни, на зазоряване. Нека хеликоптерът и пилотът да са готови да вършат Божии дела за народа. Ще посетя всички лагери в планините. Има ли други жени тук?

— Само… само жените на двама работници и… моята жена.

— Те носят ли чадори и фереджета?

— Разбира се — излъга моментално Даяти. Да носиш фередже беше незаконно, Реза шах бе отменил фереджетата през 1936 година, като направи чадора въпрос на избор, а Мохамад шах даде право на глас на жените през 1964.

— Добре, напомни им, че Бог и народът виждат дори в безчестното владение на чужденеца. — Махмуд се обърна на пети и закрачи тежко, другите го последваха.

Когато остана сам, Даяти избърса потта от челото си, благодарен, че е правоверен и че сега жена му ще носи чадор, ще е покорна и като майка му ще, се държи благопристойно, а не да носи джинси като нейно височество. Как я нарече моллата очи в очи? Аллах да го пази, ако Абдула хан чуе… Въпреки че, разбира се, моллата е прав и, разбира се, Хомейни е прав, Аллах да бди над него.

 

 

Бунгалото на Ерики: 11,23 вечерта.

 

Когато на вратата се почука, двамата седяха един срещу друг на масата в голямата стая на бунгалото. Ерики нареди на Азадех да отиде в спалнята, но да остави вратата отворена, за да може да чува. Беше й дал пушката, с която ходеше на лов. „Използувай я без страх. Ако той влезе в спалнята, значи аз вече съм мъртъв“ — така й беше казал. Ножът му пуко беше в канията под колана, точно на кръста. Ножът пуко си беше нож като нож, оръжие на всички финландци. Смяташе се за нещастие — а и беше опасно, да не го носи човек. Във Финландия беше забранено да го носиш открито, можеше да се сметне за предизвикателство, но никой не излизаше без него в планината. Ерики Йоконен прецени ръста на мъжа.

— И така, капитане, извинете ме за нахлуването. — Мъжът беше тъмнокос, малко под метър и осемдесет, над тридесетгодишен, с лице, загрубяло от ветровете, тъмни очи и славяно-монголска кръв, наследена кой знае откъде. — Казвам се Фьодор Ракоци.

— Ракоци е име на унгарски революционер — отвърна Ерики рязко. — А от акцента личи, че сте грузинец. Ракоци не е грузинска фамилия. Какво е истинското ви име — и званието ви в КГБ?

Мъжът се засмя.

— Вярно е, че акцентът ми е грузински и съм руснак от Грузия, от Тбилиси. Дядо ми е дошъл от Унгария, но не е родственик на революционера, който някога е станал принц на Трансилвания. Нито пък е бил мюсюлманин, както баща ми и аз. Ето виждате ли, и двамата знаем по малко от историята, да благодарим на Бога — каза той със задоволство. — Аз съм инженер на ирано-съветския тръбопровод за природен газ, на база точно над границата, в Астара, на Каспийско море, и съм поддръжник на Иран и Хомейни, Господ да го благослови, и противник на шаха и американците.

Беше доволен, че му бяха дали сведения за Ерики Йоконен. Част от легендата му беше вярна. Той наистина беше от Грузия, от Тбилиси, но не бе мюсюлманин, нито пък името му бе Ракоци. Истинското му име беше Игор Мжитрик, капитан от КГБ, специалист, прикрепен към 116-а военновъздушна дивизия, разположена непосредствено по границата северно от Табриз. Беше един от стотиците законспирирани агенти, внедрени в северен Иран от месеци и действуващи сега почти свободно. Беше тридесет и четири годишен, офицер от КГБ също като баща си и беше служил шест месеца в Азербайджан. Английският му бе добър, говореше фарси и турски гладко и въпреки че не можеше да лети, знаеше много за хеликоптерите, които непосредствено поддържаха неговата дивизия.

— Колкото до званието ми — допълни той благо, — то е „приятел“. Ние, руснаците, сме добри приятели на финландците, нали?

— Да, да, истина е. Руснаците — да, комунистите — не. Съветите не са приятели. Царска Русия ни беше приятел в миналото, да, когато бяхме херцогство на Русия. Атеистична Съветска Русия беше приятелски настроена след 1917, когато станахме независими. Сега Съветска Русия също е приятел. Да, сега. Но не и през тридесет и девета. Не и по времето на Зимната война. Не, не и тогава.

— Нито пък вие бяхте през четиридесет и първа — отбеляза Ракоци остро. — През четиридесет и първа вие тръгнахте на война срещу нас със смърдящите нацисти, съюзихте се с тях срещу нас.

— Наистина, но само за да си вземем обратно нашата земя, Карелия, провинцията, която ни откраднахте. Ние не стигнахме до Ленинград, а можехме да го направим. — Ерики чувствуваше допира на ножа до тялото си и беше доволен. — Въоръжен ли сте?

— Не. Нали казахте да не идвам въоръжен. Пушката ми е пред вратата. Нямам нож пуко, нито пък се нуждая от него. В името на Аллаха, аз съм приятел.

— Добре. Човек има нужда от приятели. — Ерики наблюдаваше мъжа, ненавиждайки това, което той символизираше: Съветска Русия, без да бъде провокирана, беше нахлула във Финландия през 1939 година, веднага след като Сталин подписа съветско-германския пакт за ненападение. Малката финландска армия се бе отбранявала самичка. Бяха отбивали съветските пълчища в продължение на сто дни, през Зимната война, а след това бяха прегазени. Бащата на Ерики бе убит, защитавайки Карелия, югоизточната провинция, където Йоконен бяха живели векове. Съветският съюз веднага анексира провинцията. Финландците бързо я напуснаха. Всички. Нито един от тях не би стоял под съветски флаг и така земята опустя. Ерики беше само на десет месеца. Хиляди измряха в това масово преселение. Майка му също умря. Това беше най-лошата зима в паметта на живите.

„А през четиридесет и пета — си помисли Ерики, едва сдържайки яростта си, — през четиридесет и пета Америка и Англия ни предадоха и оставиха нашите земи в ръцете на агресора, но ние нищо не сме забравили. Нито пък естонците, латвийците, литовците, източногерманците, чехите, унгарците, българите, словаците, румънците — списъкът е безкраен. Ще дойде денят на равносметка със Съветите, о, да, все някога ще дойде денят на разплата със Съветите — и най-вече за руснаците, които най-много страдаха от техния камшик.“

— За грузинец знаеш прекалено много за Финландия — каза той спокойно.

— Финландия е много важна за Русия. Разведряването между нас върви, безопасно е и е поука за света, защото доказва, че антисъветската американска империалистическа пропаганда е мит.

Ерики се усмихна.

— Сега май не е време за политика, а? Късно е. Какво искате от мен?

— Приятелство.

— А, лесно се иска приятелство, но както сигурно ви е известно, да го получиш от финландец не е толкова лесно. — Ерики се протегна за почти празната бутилка водка на бюфета, взе и две чаши. — Шиит ли сте?

— Да, но не добър, да ми прости Аллах. Понякога пия водка, ако питате за това.

Ерики наля.

— Наздраве. — Те отпиха. — А сега, моля, да се върнем на въпроса.

— Скоро Бахтияр и неговите американски лакеи ще бъдат изхвърлени от Иран. Скоро в Азербайджан ще настане хаос, но вие няма от какво да се страхувате. Ползувате се с добро име тук, съпругата ви и нейното семейство също и ние бихме искали вашето… вашето съдействие за омиротворяването на тези планини.

— Аз съм обикновен пилот на хеликоптер, работя в британска компания, която е в договорни отношения с „Иран Тимбър“, и политиката не ме интересува. Ние, финландците, сме аполитични, не си ли спомняте?

— Ние сме приятели, да. Имаме едни и същи интереси да се запази мирът в света.

Огромният десен юмрук на Ерики се стовари върху масата, внезапно избухналата му ярост накара руснака да се дръпне уплашено. Бутилката полетя и падна на земята.

— Вече два пъти ви помолих любезно да кажете какво искате — изрече Ерики със същия спокоен глас. — Имате десет секунди на разположение.

— Много добре — процеди през зъби гостът. — Искаме вашите услуги за превозването на групи в лагерите през следващите няколко дни. Ние…

— Какви групи?

— Молли от Табриз и техни последователи. Искаме…

— Получавам заповеди само от собствената си компания, а не от молли или революционери или от хора, които идват с пушки през нощта. Разбрахте ли?

— Вие разберете, че е по-разумно да ни послушате, капитан Йоконен. А също и горгоните. Всички горгони — каза назидателно Ракоци и Ерики почувствува как кръвта му се качва в главата. — „Иран Тимбър“ е вече в стачка и е на наша страна. Те ще ви дадат съответните заповеди.

— Добре, в такъв случай ще чакам да видя какви ще бъдат те. — Ерики се изправи с целия си ръст. — Лека нощ.

Руснакът също стана и се втренчи в него ядосано.

— Вие и съпругата ви сте достатъчно интелигентни, за да разбирате, че без американците и развращаващото им ЦРУ Бахтияр е загубен. Това смахнато копеле Картър е заповядал на американски кораби и хеликоптери да навлязат в Турция, а на американската военна флота — в Залива… Отряд с особено назначение с ядрен самолетоносач и кораби за поддръжка, подводници и самолети с ядрено въоръжение — военна флота и…

— Не вярвам!

— Може и да не вярвате, разбира се, но те се опитват да започнат война, на което ние естествено трябва да реагираме. На военната игра трябва да отговорим със същото, защото те, разбира се, ще използуват Иран срещу нас. Всичко това е лудост — ние не искаме ядрена война… — Ракоци наистина не я искаше, с цялото си сърце. Само преди няколко часа неговите началници го бяха предупредили със зашифрован код по радиото, че всички съветски войски на границата са в бойна готовност — една степен преди бойната тревога — поради придвижването на самолетоносача и всички ядрени ракети са в същата степен на бойна готовност. Най-лошото беше, че се съобщаваше за големи придвижвания на китайски войски по дългата осем хиляди километра граница с Китай.

— Този мръсник Картър с проклетия му Пакт за приятелство с Китай ще ни хвърли във въздуха при първа възможност.

— Ако е рекъл Господ — обади се Ерики.

— Иншаллах, да, но защо да се превръщаме в подплашени кучета на американците или пък на също толкова противните британски съюзници? Народът ще победи, ние ще победим. Помогнете ни, няма да съжалявате, капитане. Нуждаем се единствено от вашите умения за няколко дни…

Той внезапно спря. Приближаваха се тичащи стъпки. Ножът на Ерики моментално се озова в ръката му и той пъргаво като котка скочи между входната врата и спалнята. Вратата се отвори с трясък.

— САВАК — прошепна някакъв едва виждащ се мъж и си плю на петите.

Ракоци се спусна към изхода, грабна оръжието си.

— Настояваме за помощта ви, капитане. Не забравяйте! — И изчезна в нощта.

Азадех влезе в дневната. Стискаше пушката, лицето й беше бяло като платно.

— Какво ти каза той за самолетоносача? Не можах да го разбера.

Ерики й разказа и тя ахна.

— Това означава война, Ерики!

— Да, ако стане. — Той се облече. — Стой тук. — Излезе и затвори вратата. Виждаше светлините на приближаващи се коли — летяха по черния път, който съединяваше базата с шосето между Табриз и Техеран. Щом очите му свикнаха със светлината, той можа да различи две коли и един военен камион. След секунда водещата кола спря, другата също и от тях наскачаха войници и полиция.

— А, капитан Йоконен, добър вечер — поздрави слезлият от първата кола офицер. — Чухме, че някакви революционери били тук, комунисти от Туде може би. Получихме съобщение, че е имало стрелба. — Говореше на перфектен английски. — Добре ли е Нейно Височество? Някакви проблеми?

— Не, засега не, благодаря ви, полковник Мазарди. — Ерики го познаваше доста добре. Офицерът беше братовчед на Азадех и шеф на полицията в района. „Но САВАК? Това вече е друго — помисли си той неспокойно! — Дори да е от САВАК, не искам и да знам.“ — Заповядай, влез.

Азадех беше доволна да види братовчед си, благодари му, че е дошъл, и двамата му разказаха какво се бе случило.

— Значи руснакът се казва Ракоци, Фьодор Ракоци? — попита братовчедът Мазарди.

— Да, но това очевидно беше лъжа — отвърна Ерики. — Сигурно е от КГБ.

— И въобще не спомена защо искат да посетят лагерите?

— Не.

Полковникът се замисли за момент, после въздъхна.

— Значи моллата Махмуд иска да лети, а? Глупаво от страна на божи човек. Да лети! Много е опасно, особено ако е ислямски марксист — какво светотатство! Летящи хеликоптери, може лесно да паднеш, така са ми казвали. Може би ще трябва да го уредим. Не се тревожете, скоро ще набутаме тази разбунила се сган обратно във въшливите им дупки. Скоро Бахтияр ще ни нареди да озаптим тези кучета. И подстрекателя Хомейни. Трябва бързо да обуздаем този предател. Французите трябваше да му надянат намордник веднага щом влезе във Франция. Нерешителни глупаци! Глупаци! Но те винаги са били нерешителни, бъркат се, където не им е работата и са против нас. Французите винаги са завиждали на Иран. — Той стана. — Съобщете ни, когато хеликоптерът ви бъде годен за летене. Каквото и да стане, ще дойдем пак след два дни, точно преди зазоряване. Да се надяваме, че моллата и неговите приятели, особено руснакът, ще се върнат.

Мазарди си тръгна. Ерики сложи чайника да загрее вода за кафе и каза замислено:

— Азадех, приготви багаж за един ден. Тя го погледна втрещено.

— Какво?

— Ще вземем колата и ще отидем в Техеран. Тръгваме след няколко минути.

— Няма нужда, Ерики.

— Ако хеликоптерът беше в състояние да лети, щяхме да вземем него, но не може.

— Не се тревожи, мили. Руснаците винаги много са искали Иран и винаги ще го желаят — царете, Съветите, без разлика. Винаги са искали Иран, а ние никога не сме ги допускали и никога няма да ги допуснем. Не си струва да се безпокоиш заради няколко фанатици и един-единствен руснак, Ерики.

Той я погледна.

— Тревожа се заради американската флота в Турция, заради американския отряд със специално назначение и за това, защо КГБ мисли, че „аз и моята съпруга сме достатъчно интелигентни“, защо онзи беше толкова нервен, защо те знаят толкова много за мен и теб и защо „настояват“ за моите услуги. Иди и приготви багажа, скъпа, докато има още време.