Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

19

Летището на Техеран: 5,05 следобед.

 

Макайвър внимателно шофираше покрай оградата от бодлива тел, насочвайки се към портала за приемане на товари. Пътят беше заснежен, хлъзгав и непочистен. Температурата беше около нулата, небето беше забулено от тежки облаци, до мръкване имаше не повече от час. Той хвърли поглед на часовника си и ядосано въздъхна. Още не можеше да се примири с факта, че комитетът на въстаниците затвори снощи офиса му. Рано сутринта се беше опитал да се промъкне в сградата, но тя продължаваше да бъде под охрана и никой не обърна внимание на обясненията му, че иска да провери какво е пристигнало по телекса.

— Проклетници! — обобщи Джени, когато той се прибра у дома. — Трябва да се направи нещо. Дали Джордж Толбът не може да ни помогне?

— Съмнявам се, но може да опитаме. Ако Валик беше… — Макайвър се усети и млъкна. — Том би трябвало вече да е дозаредил и да е стигнал там… където и да се намира това „там“.

— Да се надяваме — рече тя и отправи една безмълвна молитва. — Дано всичко свърши добре. Видя ли дали са отворени магазините?

— Затворени са, Джен. Ще обядваме супа от консерва и бира.

— Съжалявам, но бирата свърши.

Опита се да се свърже с Ковис и другите бази по джобната си радиостанция, но не получи отговор. Не успя да хване дори Би Би Си или „Гласът на Америка“, трябваше да се задоволи с обикновените антиамерикански тиради на радио „Свободен Иран“, които послуша малко, след което изключи радиото, обзет от отвращение. Телефонът не работеше. Опита се да чете, но и това не му се удаде. Умът му беше изпълнен с тревога за Локхарт, Петикин, Старк и всички останали. Липсваха му офисът, телексните връзки, работата. Проклет да е шахът, който остави всичко на разрухата! А някога всичко вървеше толкова гладко! Решаваше всички проблеми на място, хеликоптерът му го чакаше на летището, можеше да отлети за Исфахан, Табриз, Абадан, Ормуз, Ал Шаргаз — навсякъде, където си поиска. Джени често го придружаваше, правеха си пикници на открито, ледената бира се лееше в изобилие.

— Дявол да ги вземе! — изруга той.

Следобед малкият апарат пропука и оживя. Обади се Фреди Еър от Ковис и съобщи, че 125 ще кацне на летище Техеран около 17 часа днес. Излита от Ал Шаргаз, миниатюрното независимо шейхство на осемстотин мили от Техеран, оттатък Персийския залив. Там С-Г имаше свой офис.

— Споменаха ли, че имат разрешително, Фреди? — развълнува се Макайвър.

— Не зная. Съобщението е лаконично: „ЕТА пристига в седемнадесет нула-нула Техеран, кажете на Макайвър, не можем да се свържем.“

— Как вървят нещата при теб?

— Горе-долу. Старк все още е в Бандар-е Делам, нямаме пряк контакт с него. Преди половин час разговарях с Руди.

— Добре, продължавай да поддържаш контакт. Какво стана с твоя радист сутринта? Два часа се опитвах да се свържа с вас, но безуспешно.

Настъпи дълга пауза, после Фреди каза:

— Арестуваха го.

— За какво, по дяволите?

— Не зная, Мак… капитан Макайвър. Ще докладвам веднага щом разбера. Ще изпратя Марк Дюбоа обратно в Бандар-е Делам веднага щом е възможно, но засега сме малко ограничени… Всички трябва да стоим в района на базата, тук, в кулата, стои един очарователен боец, всички полети са забранени, с изключение на КАЗЕВАК… А дори и в подобни случаи сме задължени да вземаме на борда по един боец!

— За какво е всичко това?

— Не зная. Уважаемият командир на базата полковник Пешади твърди, че това е временна мярка, само за днес и може би утре. Между другото в 15 часа и 16 минути се обади капитан Скрагър и съобщи, че изпълнява специален полет до Бандар-е Делам.

— За какво отива там, по дяволите?

— Не зная, сър. Капитан Скрагър каза, че бил помолен да го осъществи от дьо Плеси в Сири. Аз… Мисля, че времето ми изтича, сър. Нашият симпатичен пазач започва да губи търпение. Ако успеете да изпратите 125 дотук, полковник Пешади обеща да даде разрешение за кацане. Ще се опитам да изпратя Мануела, но не гарантирам — тя е изключително нервна, защото не знае нищо за Старк.

— Ясно. Кажи й, че Джен ще бъде в самолета. Веднага тръгвам за летището, но един Бог знае кога ще успея да се добера дотам! — Обърна се към Джени и извика: — Джен, започни да събираш багажа си…

— Какво искаш да вземеш със себе си, Дънкан? — сладко му се усмихна тя.

— Ти ще пътуваш, не аз!

— Не ставай глупав, скъпи. Ако искаш да посрещнеш 125, трябва наистина да побързаш. Все пак внимавай и не забравяй снимките. О, между другото — докато ти правеше опити да проникнеш в офиса, Шаразад изпрати един от прислужниците си с покана за вечеря.

— Джен, ти заминаваш със 125! Точка по въпроса!

Спорът не можа да се разгори просто защото той веднага тръгна. Наложи му се да заобикаля по странични пътища, тъй като главните магистрали на града бяха задръстени от народ. Когато го спираха, той показваше снимката на Хомейни, под която на фарси пишеше: ДА ЖИВЕЕ АЯТОЛАХЪТ, и веднага го пропускаха. Не видя нито един войник, жандарм или полицай — по тази причина не се наложи да използва фотографията на шаха, под която пишеше друго: ДА ЖИВЕЕ МОГЪЩИЯТ ИРАН. Въпреки всичко измина за два часа и половина разстоянието, което при нормални условия вземаше за по-малко от час; накрая нервите му почти не издържаха.

Но 125 не се виждаше никъде — нито на някоя от страничните писти, нито в района на карго-службата, нито край сградите на терминала. Той отново погледна часовника си — беше пет и седемнадесет. Още един час щеше да бъде светло, ако машината изобщо се появи. Един Господ знае — може би отдавна са й наредили да се връща обратно.

В близост до сградите на терминала дремеха няколко граждански самолета, на които беше отказано разрешение за излитане. Един от тях — Боинг–747 на Иранските кралски авиолинии, представляваше опожарена развалина. Останалите изглеждаха нормално. Беше твърде далеч, за да различи опознавателните им знаци, но между тях трябваше да бъде и самолетът на „Алиталия“. Паула Джанкани все още беше у тях, под грижите на Ногър Лейн, разбира се. „Хубаво момиче“ — разсеяно си помисли Макайвър.

Стигна до портала, който водеше към складовете и карго-службата. Тя беше затворена от миналата сряда. Порталът зееше разтворен и неохраняван от никого. Зад него беше бариерата на митницата с нейните забранителни надписи на английски и фарси, зад която при нормални условия никой не можеше да преминава. Тук работеха над петстотин души, които денонощно приемаха огромния поток от стоки, пристигащи в Иран срещу износа на петрол, надвишаващ сумата деветдесет милиона долара дневно. Сега районът беше пуст, стотици каси и кашони лежаха пръснати из снега, повечето от тях разбити и ограбени. Край тях се виждаха няколко коли и камиони, повечето опожарени и надупчени от куршуми.

Митническата бариера, която препречваше пътя към пистата, беше спусната, но очевидно се крепеше на един-единствен паянтов болт. На табелата пишеше, отново на английски и фарси: „Забранено преминаването без разрешение на митницата!“ Макайвър спря, натисна клаксона и зачака. Никой не се появи. Той слезе от колата, вдигна бариерата и се върна зад волана. На няколко метра оттатък спря отново и се върна да спусне бариерата. После даде газ и пресече пистата към складовете и хангарите на С-Г, които побираха девет хеликоптера. В момента вътре имаше три машини от модела 206 и една 212.

С облекчение видя, че железните врати са затворени и катинарите им са здрави. Тук беше основният им склад за резервни части и евентуалното му унищожение би представлявало тежък удар за дейността им в цялата страна. Вътре имаше части и специални инструменти за повече от два милиона долара, собствени колонки за зареждане и над петдесет хиляди галона гориво за хеликоптери в подземните резервоари, които Макайвър бе „забравил“ да обяви пред бунтовниците още в началото на размириците.

Вдигна глава и огледа небето. От посоката на вятъра определи, че 125 ще кацне на писта 29-ляво, подхождайки от запад. Но от него нямаше нито следа. Той отключи вратата, превъртя секрета зад себе си и забързано прекоси студеното фоайе на служебния офис, насочвайки се към телекса. Откри, че машината е изключена.

— Проклети идиоти! — изръмжа той. Имаше изрична заповед телексът винаги и при всички обстоятелства да работи. Включи го, но нищо не се случи. Щракна ключа на осветлението и едва тогава установи, че няма ток. — Проклета страна!

Ядосано се приближи до УКВ радиостанцията и натисна копчето. Тя веднага зажужа, тъй като беше снабдена с акумулатори за аварийно захранване.

— Ехо Танго Лима Лима — проговори в микрофона той, произнасяйки регистрацията на полет 125-ETLL. — Говори Макайвър, чувате ли ме?

— Ехо Танго Лима Лима — чуваме те ясно и чисто — моментално прозвуча лаконичният отговор. — Тук горе се чувстваме доста самотни, от половин час викаме, но никой не отговаря. Къде си?

— В офиса на летището. Съжалявам, Джони — отвърна Макайвър, познал гласа на командира на ескадрилата им реактивни машини. — Току-що пристигам, едва спях да се добера. Какви са твоите координати?

— На седемнайсет мили южно от теб. Тъкмо излизам от облаците и се снижавам от две хиляди и седемстотин метра на стандартната височина за подход. Очаквам да получа разрешение за кацане на писта 29-ляво. Какво става, Мак? От кулата на Техеран никой не отговаря, на практика никой не се е свързал с нас, откакто навлязохме над иранска територия!

— Боже Господи! Дори и радарът в Киш?

— И той, приятелю. Какво става при вас?

— Не зная. До снощи кулата работеше, военните ни дадоха разрешение за един полет в южна посока. — Макайвър беше смутен, защото радарът в Киш беше основният контролен пост за всички полети от и към Иран, особено за тези, които пресичаха Залива. — Летището е съвсем пусто и това ме тревожи. В града срещнах многохилядни тълпи, има и барикади. Нищо особено, нямаше сблъсъци, нямаше вълнения.

— Ще имаме ли проблеми при кацането?

— Съмнявам се дали помощните средства работят, но облачността е на хиляда и двеста, а видимостта — поне десет мили. Пистата ми изглежда съвсем наред.

— Какво ти е мнението?

Макайвър прецени възможностите за кацане без наземно водене и без разрешение, после попита:

— Имаш ли достатъчно гориво за евентуално завръщане обратно?

— О, да, съвсем достатъчно. Нямате възможност за дозареждане, така ли?

— За момента е така, макар че разполагаме с известни количества за спешни случаи.

— Излизам от облаците на височина хиляда и четиристотин, вече виждам пистата.

— Окей, ETLL. Източен вятър, скорост около десет възела. Можеш да кацнеш нормално на писта 29-ляво. Военната база изглежда напълно напусната, тъй че не очаквам друг трафик. Всички цивилни полети са забранени. Предлагам да прелетиш над пистата и ако видиш, че всичко е наред, да подходиш за кацане. Не се мотай много горе, защото тук е пълно с идиоти, които само чакат да се появи нещо, по което могат да стрелят. Веднага щом се приземиш, направи маневра на 180 градуса, за да бъдеш готов за излитане. Аз ще се кача в колата и ще дойда да те посрещна.

— ETLL, прието.

Макайвър извади кърпичка и избърса изпотените си ръце, после я прекара през челото си. Стана с намерението да излезе и сърцето му подскочи.

На прага се беше изправил мъж в униформа на митнически офицер, ръката му небрежно лежеше върху кобура на пистолета. Униформата му беше мръсна и измачкана, кръглото му лице беше обрасло с тридневна брада.

— Салаам, ага — поздрави Макайвър, опитвайки се с всички сили да запази спокойствие. Лицето на офицера му беше непознато, очевидно не беше от тези, с които компанията работеше редовно.

Мъжът попипа пистолета, изви очи към радиостанцията, после ги спря отново на Макайвър.

— Говорите ли английски, сър? — попита на развален фарси Макайвър. — Моля да ме извините, но не владея вашия език…

— Какво правите тук? — изръмжа със силен акцент митничарят и показа пожълтелите си от тютюн зъби.

— Аз съм капитан Макайвър, командир на ескадрилата хеликоптери на компанията С-Г — бавно и отчетливо произнесе той. — Дойдох да проверя телекса и да се свържа с една от нашите машини, която подхожда за кацане.

— Машина? Каква машина?

В същия миг над главите им с грохот прелетя 125, височината му бе не повече от триста метра. Митничарят изскочи на пистата, следван по петите от Макайвър. Успяха да видят красиво издължения фюзелаж на двумоторния реактивен самолет, който се отдалечи и започна да прави елегантен завой на фона на мрачното небе.

— Какъв е този самолет, а?

— Нашият редовен полет от Ал Шаргаз — поясни Макайвър.

Името предизвика поток от думи и нервни възклицания у мъжа.

— Съжалявам, но не ви разбирам — опита се да каже на фарси Макайвър.

— Не може каца, не може каца!… Разбираш? — Мъжът ядосано се извърна към канцеларията с радиостанцията. — Кажи самолет!

Макайвър кимна спокойно, макар че вътрешно кипеше от ярост, и с жест го покани да се върнат вътре. Извади от портфейла си десет хиляди риала и ги отброи — около сто и десет долара. Подаде ги на офицера.

— Моля, вземете — рече той. — Това е таксата за кацане.

Мъжът го засипа с нов поток от неразбираеми думи, Макайвър го заобиколи и се насочи към склада. Отключи вратата и влезе в малката стаичка, където, точно за подобни случаи, държеше разни дреболии и три туби с бензин. Извади едната и я остави до вратата, после, припомняйки си думите на генерал Валик, че дребните подаръци не са подкуп, а просто утвърдена иранска традиция, остави вратата открехната и тръгна да излиза. Три туби би трябвало да отстранят всякакви проблеми.

— Би бакх шид, ага — извинете ме, господине, но трябва да посрещна хората си.

Излезе навън и се настани зад волана, без да поглежда назад.

— Мръсно копеле, едва не получих инфаркт от него! — промърмори той, после включи на скорост и се понесе по пистата за рулиране към предполагаемото място за кацане. Снегът беше едва три-четири сантиметра, мек и не толкова опасен, колкото изглеждаше отстрани. Никой не беше минавал преди него, покривката на главната писта също беше недокосната. Вятърът се усили и стана още по-студено. Но той не го забеляза — беше насочил цялото си внимание към снижаващия се самолет.

125 излезе от снижението и се изравни над пистата със спуснати елерони и двигатели, ревящи на обратна тяга. Джон Хог беше опитен пилот и майсторски докосна пистата още в самото и начало, после остави самолета да се движи по заснежената повърхност достатъчно дълго, за да убие скоростта, и едва тогава внимателно натисна спирачките. Овладял стабилно самолета, той сви по пистата за рулиране и се насочи към колата на Макайвър. Спря непосредствено срещу първата отбивка за главната писта.

Изненадите, които го посрещнаха, бяха много. Когато спря до самолета, вратата беше отворена и стълбичката спусната. Той поздрави Джони Хог и се заизкачва по стъпалата. В главата му се мержелееше топло кафе, в хладилника положително имаше студена бира и хубаво вино, тоалетната беше със седалка и мека хартия. Изобщо — цивилизация! Всичко това изчезна от главата му, когато видя усмихнатото лице на мъжа, разположен удобно в осемместния салон.

— Господи! Анди Гавалан! — ахна той.

— Същият, момче! Сядай да си говорим.

— Но защо не съобщи, че пристигаш? Как са Мойрин и детето?

— Има време, всичко ще ти разкажа. Сега трябва да зная какво става тук…

— Имай предвид, че всеки момент може да се появят въоръжени типове — предупреди го Макайвър. — Току-що ми се наложи да се разправям с някакъв мърляв митничар, който ме изненада при радиостанцията…

— Джони е инструктиран и стои на пост. Ще ни…

Сякаш изпреварвайки думите му, в репродуктора на стената прозвуча напрегнатият глас на Хог:

— Капитане, откъм терминала идват три коли с въоръжени мъже, насочват се към нас.

Двамата едновременно извърнаха погледи към илюминатора. Гавалан грабна един бинокъл и го приближи до очите си.

— Наистина е така — промърмори той. — Пет-шест души във всяка кола, в първата стои молла…

— Това са хора на Хомейни! — възкликна Макайвър.

— Джони! — извика Гавалан.

Хог вече се беше изправил на вратата.

— Незабавно пристъпваш към изпълнение на план Б!

— Хайде, Мак! — скочи Гавалан, навлече дебело пухено яке и се втурна навън. Макайвър го последва.

В мига, в който краката им стъпиха на снега, Джони даде газ и самолетът пъргаво се насочи към пистата за излитане. Една от колите се опита да му пресече пътя, но той вече беше набрал скорост, колелата му се откъснаха от заснежената повърхност на пистата и миг по-късно той изчезна в свъсеното небе.

Всичко стана толкова бързо, че Макайвър не успя да дръпне ципа на якето си.

— Не ги гледай, Мак — нареди му Гавалан. — По-добре гледай как отлита хубавата ни птичка.

— Но какво става, по дяволите? — замаяно промърмори Макайвър. — Какъв е този план Б?

— Много по-добър от план В! — изсмя се Гавалан. — Просто означава, че утре по същото време Джони ще се върне да ме вземе. Ако не установи визуален или радиоконтакт с мен, ще направи същото след два дни, но вече с един час по-рано. Това ще се повтори четири пъти, след което той си сяда на задника в Ал Шаргаз и чака инструкции.

— А има ли план А?

— Да, но той вече отпадна. Можеше да се приложи, при положение че бяхме останали да пренощуваме тук, със съответната охрана, разбира се.

Спирачките изскърцаха, колите занесоха и спряха. От тях изскочиха въоръжени Зелени ленти начело с моллата, насочиха оръжията си към двамата чужденци и заплашително закрещяха.

Изведнъж Гавалан се поклони дълбоко и ясно каза:

— Аллах-ул-акбар.

Иранците объркано замълчаха. Гавалан не пропусна да се възползва от положението, свали шапката си пред моллата и извади някакъв документ на фарси с тежки восъчни печати.

— Това е разрешение за кацане в Техеран, издадено от „новия“ им посланик в Лондон — поясни на объркания Макайвър той. Видя, че моллата е потънал в четене на документа, и намигна на Макайвър. — Отбих се в Лондон специално за него. Вътре пише, че съм VIP и мога да влизам и излизам от страната без никакви ограничения.

— Как успя да го постигнеш, Анди? — погледна го с уважение Макайвър.

— С връзки, момче. С връзки и доста мангизи.

— Ще дойдете с нас — обади се брадатият младеж до моллата. — Арестувани сте. — Акцентът му беше американски.

— По какви причини, скъпи ми господине?

— Незаконно кацане без разрешение от…

— Това тук е разрешение от вашия посланик в Лондон! — заби пръст в хартията Гавалан. — Да живее революцията, да живее аятолах Хомейни!

Младежът се поколеба, после преведе на въпросително погледналия го молла. Двамата си размениха под нос няколко напрегнати фрази, после младежът каза:

— Ще дойдете с нас.

— Ще ви следваме с нашата кола! — решително отряза Гавалан. — Хайде, Мак!

Анди се настани на дясната седалка, а Макайвър завъртя стартовия ключ. За миг иранците объркано ги гледаха, после младежът, който говореше английски, махна с ръка на един от своите и двамата се настаниха на задната седалка. Бяха въоръжени с АК–47.

— Карайте към терминала, вие сте арестувани!

Край бариерата на терминала ги очакваха още въоръжени мъже и нервен митнически служител. Макайвър му показа паспорта и работното си разрешение и му обясни, че работят за „Иран Ойл“. Но онзи му махна с ръка да млъкне и внимателно заразглежда паспорта и разрешителното на Гавалан. Въоръжените младежи се натискаха около тях, от телата им се разнасяше воня на пот и мръсни дрехи. Митничарят отвори пътната чанта на Гавалан и грубо я претърси. Вътре имаше само прибори за бръснене, чифт бельо и пижама. Върху внимателно сгънатата риза се мъдреше бутилка уиски. Един от младежите незабавно я грабна, отвинти капачката й и изля съдържанието на земята.

— Мамка ти мръсна! — пропя Гавалан на кантонски диалект със сладка усмивка, после добави на фарси: — Да живее революцията!

Макайвър замалко не се задави. След кратка консултация между моллата и митничаря младежът обяви решението им:

— Властите задържат ваш документи, вие после ще обясните.

— Не, паспортът ще си остане у мен — леко и почти весело отвърна Гавалан.

— Не, властите! Врагове на народа бъдат наказани! Врагове, които правят нелегално кацане, бъдат наказани по ислямски закон. Негово превъзходителство иска знае кой бил с вас на самолет?

— Само екипажът ми. Имената им са вписани в разрешението за кацане. А сега ми дайте паспорта и разрешителното, моля!

— Не, властите задържат тях. Къде живеете?

Макайвър даде адреса си. Иранците отново започнаха да спорят.

— Ваши самолети не могат кацат тук. Вече всички самолети принадлежат на ирански власти…

— Самолетите принадлежат на законните им собственици! — твърдо го погледна Макайвър.

— Да — озъби му се иранецът. — Законен собственик наша иранска държава! Вие не харесвате наши закони — вървете си! Ние не сме канили вас тук!

— Напротив, нашата компания работи от години по покана на „Иран Ойл“.

— „Иран Ойл“ шахска компания! — изплю се на пода младежът. — Петрол собственост на ислямска държава, не на чужденци! Скоро вас всички арестуват за голямо престъпление — крадете ирански петрол!

— Глупости! — ядоса се не на шега Макайвър. — Ние помагаме на Иран да стане съвременна държава! Вие…

— Стига! — прекъсна го преводачът. — Махайте се от Иран, тук сега заповядва имам Хомейни!

— А имате ли това под писмена форма? — любезно попита Гавалан. — Може би правителството на Бахтияр е на друго мнение.

Младежът преведе думите му и тълпата избухна в смях.

— Бахтияр го няма — обясни младежът. — Това куче на шаха се крие. Крие се, разбирате ли? Сега правителство е имам. Само той!

— Ясно — кимна Гавалан. — Можем ли да си вървим?

— Да. Утре се явете при власти.

— Кои власти?

— Властите на Техеран — отвърна младежът, преведе на останалите и всички отново избухнаха в смях.

Моллата прибра документите им в джоба си и важно се отдалечи. Останалите се пръснаха наоколо, неколцина се облегнаха на стената и запалиха цигари. Наоколо беше все така студено и пусто.

— Всъщност той е прав — обади се тих, спокоен глас зад тях. Гавалан и Макайвър рязко се обърнаха.

На прага на митническата служба се беше изправил Джордж Толбът от английското посолство, нисък петдесетгодишен човек с тежък шлифер и руска кожена шапка. До него стоеше висок широкоплещест мъж на около шестдесет години със студени сини очи и посивели мустаци. Беше облечен в стар, доста измачкан шлифер. И двамата пушеха.

— О, Джордж, радвам се да те видя — рече Гавалан и се насочи към него. Двамата се познаваха още от времето, когато Толбът беше на работа в Тайланд. — Откога си тук?

— От няколко минути — отвърна Толбът, угаси цигарата си с леко покашляне и добави: — Здрасти, Дънкан. Доста напечено, а?

Макайвър мълчаливо кимна, а Гавалан въпросително погледна мъжа до Толбът.

— Запознайте се с господин Армстронг — каза дипломатът.

— Здравейте — стисна ръката му Гавалан и се запита къде е срещал това твърдо лице със студени сини очи. „Залагам петдесет фунта срещу едно счупено копче, че ако е американец, положително е от ЦРУ“ — помисли си той. — И вие ли сте от посолството?

— Не, сър — поклати глава Армстронг и леко се усмихна.

Гавалан, макар и да беше наострил уши, не успя да разбере с какъв акцент говори този човек — английски или американски. Можеше да бъде и едното, и другото. А можеше и да е канадец, от две думи е трудно да се определи.

— По работа ли си тук, Джордж? — попита Макайвър.

— И да, и не — отвърна дипломатът и тръгна към паркираната наблизо кола, далеч от любопитни уши. — Всъщност забързахме насам, когато чухме моторите на кацащия ви самолет… Мислехме си, че ще можете да вземете някои спешни съобщения, предназначени за правителството на Нейно Величество британската кралица… Посланикът щеше да ви бъде страшно задължен, но за съжаление дойдохме само за да видим как птичката отлита… Жалко!

— С удоволствие ще ви помогна — рече Гавалан. — Може би утре.

Двамата си размениха кратки погледи и той се запита какво ли се крие зад тях.

— Възможно ли е това, господин Гавалан? — обади се Армстронг.

— Възможно е — кимна Гавалан и реши, че човекът е англичанин, или поне със смесена кръв.

— Значи ще отлетиш дори без официално разрешение и без паспорт? — усмихна се тънко Толбът.

— Аз… разполагам с необходимите копия…

— Незаконно, но правилно — въздъхна Толбът. — Между другото би ли ме снабдил с едно копие от твоето разрешение за кацане?

— Не — поклати глава Гавалан. — Идеята ти не ми звучи убедително.

— Добре де — засмя се Толбът. — Нищо не казвам. А би ли взел със себе си и господин Армстронг утре? Доколкото разбрах, ще кацнете първо в Ал Шаргаз…

— Това официална молба ли е? — поколеба се Гавалан.

— Официално неофициална — усмихна се Толбът.

— Със или без иранско разрешение? Със или без паспорт?

— Имаш право на подобен въпрос — отвърна Толбът и този път се разсмя откровено. — Гарантирам ти обаче, че документите на господин Армстронг ще бъдат напълно в ред.

— Много добре, господин Армстронг — кимна Гавалан. — Ще бъда в квартирата на капитан Макайвър, ваш проблем е как да поддържате връзка. Възможният час на излитане е около пет следобед и нямам намерение да ви чакам. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви, сър.

Гавалан отново се помъчи да установи акцента на Армстронг и отново не успя.

— Джордж, в началото на срещата ни ти спомена, че онова малко копеленце имало право. Какво искаше да кажеш? — извърна се той към Толбът. — Че трябва да търся някакви си скапани техерански власти?

— Не. Беше прав, като ти каза, че Бахтияр е напуснал поста си и се крие.

И двамата се втренчиха в него със зяпнали уста.

— Господи! Сигурен ли си?

— Преди два часа официално си подаде оставката и мъдро се покри — обясни със спокоен глас Толбът и леко размаха цигарата си. — Снощи началник-щабът на армията генерал Гара-баги нареди на войската да се върне в казармите и получи одобрението на останалите генерали. Обяви въоръжените сили за „неутрални“ и по този начин остави без защита своя министър-председател. На практика цялата страна е в ръцете на Хомейни.

— Неутрални ли? — смаяно попита Гавалан. — Но това означава чисто самоубийство!

— Съгласен съм, но това е истината.

— Господи!

— Естествено, не всички подразделения ще приемат тази заповед, някои от тях положително ще продължат да се бият… особено полицията и САВАК — добави дипломатът. — При всички случаи ще се лее кръв.

— Но това означава край на гражданската война! — възкликна развълнувано Макайвър. — Генералите са постъпили умно и са предотвратили истинското, голямото кръвопролитие! А ние ще можем да възобновим своята дейност!

— Едва ли, скъпи приятелю — все така спокойно и тихо отвърна Толбът. — Според мен страшното едва сега започва!