Джеймс Клавел
Вихрушка (49)

49

Загрос — сонда „Белисима“: 11,05 преди обед.

 

В щипещия студ Том Локхарт наблюдаваше как Джеспер Алмквист, специалистът от „Шлумбергер“, управлява голямата тапа, закачена с метално въже над открития сондаж. Останките на сондата и контейнерите след бомбената атака на терористите бяха разпръснати наоколо, вече наполовина покрити от новия сняг.

— Спусни я — извика младият швед. Помощникът му от малката, отделена кабина веднага задейства повдигача. Непохватно борейки се с вятъра, Джеспер насочи тапата надолу към металната обшивка на кладенеца. Тапата се състоеше от експлозивен заряд над два метални полукапака, закрепени около изолиран с гума пръстен. Локхарт виждаше колко са уморени и двамата. Това беше четиринадесетият кладенец, който покриха през последните три дни, а оставаха още пет. До крайния срок на залез-слънце имаше само седем часа, а за всеки кладенец им бе необходимо поне два или три при добри условия, плюс времето за придвижване до площадките.

— Идиотски условия — промърмори Локхарт, изтощен също като тях. Прекалено много летателни часове, откакто Зелената лента от комитета беше постановила крайния срок, прекалено много проблеми: блъскане, за да се закрие цялото поле с единадесетте му площадки, бързане до Шираз да вземе Джеспер, превозване на екипажи до Шираз от зори до мрак, на резервни части до Ковис — и трябваше да решава какво да вземе и какво да остави, невъзможно беше да свърши всичко за толкова кратко време. А отгоре на всичко и ударът със смъртта на Джордан и раняването на Скот.

— Точно така. Дръж я там! — извика Джеспер и забърза обратно през снега към кабината. Локхарт го видя как проверява дълбочината и после натисна едно копче. Последва глуха експлозия. От дупката излезе облак дим. Помощникът му веднага нави останалото въже, натисна клиновете на тръбите да се затворят над изкопната дупка и работата беше свършена. „Експлозивният заряд затваря двата капака един към друг — беше му обяснил Джеспер. — Това натиска гумената изолация към металната обшивка и кладенецът е покрит — добра изолация за една-две години. Когато поискате да го отворим, ще дойдем отново с друг специален инструмент, с който ще пробием тапата, и кладенецът ще бъде като нов. Може би.“

Той изтри лицето си с ръкава.

— Да се измитаме оттук, Том!

Той се дотътри до кабината, изключи шалтера, натъпка всичките кабели на компютъра в куфарчето си, затвори и заключи вратата.

— А какво ще стане с всичките съоръжения?

— Те остават. Кабината е добре. Да се качваме. Замръзнал съм като куче. — Джеспер тръгна към 206, паркиран на хеликоптерната площадка.

— Веднага щом се върна в Шираз, ще отида в „Иран Ойл“ и ще ги накарам да вземат разрешение да се върнем и да приберем кабината заедно с другите. Единадесет кабини са огромно капиталовложение, за да ги оставим да си стоят тук, без да работят. В зависимост от времето те могат да издържат около година заключени. Конструирани са така, че да издържат на лошо време, но не и на вандализъм. — Той кимна към руините около тях. — Глупаво е!

— Да.

— Глупаво е! Том, трябваше да видиш директорите от „Иран Ойл“, като им казах, че са ти наредили да напуснеш и че мистър Сера закрива полето. — Светлокосият синеок Джеспер се ухили. — Те заквичаха като заклани прасета и се заклеха, че никакви нареждания на комитета не могат да спрат производството.

— Още не мога да разбера защо те не се върнаха с теб и не отмениха решението на тия копелета.

— Аз ги поканих, а те казаха — следващата седмица. Това е Иран, те никога няма да дойдат. — Той погледна към площадката. — Само този кладенец струва шестнадесет хиляди варела на ден.

Той се настани на лявата седалка до Локхарт, помощникът му, мълчалив бретонец, се качи на задната седалка и затвори вратата. Локхарт пусна отоплението на максимум.

— Следващата сонда е „Мария“, окей?

Джеспер се замисли за момент.

— По-добре да я оставим за накрая. „Роза“ е по-важна. — Той потисна още една прозявка. — Имаме да покрием два кладенеца там и един още работещ. Бедните копелета не са имали достатъчно време да измъкнат около два километра тръби, така че ще трябва да го закрием вътре с тях. Идиотска загуба. — Той закопча предпазния колан и се сгуши по-близо до вентилатора.

— Какво ще стане по-нататък?

— Както обикновено — засмя се младият мъж. — Като поискаш да го отвориш, пробиваме тапата и започваме да ловим тръбите една по една. Бавно, досадно и скъпо. — Още една голяма прозявка. Той затвори очи и почти веднага заспа.

Мимо Сера посрещна 206 на сонда „Роза“. Един 212 също беше кацнал на площадката, двигателят му работеше на малък газ. Пилотираше Жан-Люк. Няколко души товареха багаж и се качваха на борда.

— Buongiorno, Том.

— Здрасти, Мимо. Как е? — Локхарт махна за поздрав на Жан-Люк.

— Това са последните от моите хора, освен разпръснатите, които помагат на Джеспер. — Мимо Сера беше капнал от умора. — Нямаше време да измъкнем тръбите от Трета.

— Няма проблеми — ще я затворим както е.

— Si. — Изморена усмивка. — Помисли колко много пари можеш да изкараш, ако ги измъкнеш.

— Две хиляди триста и шестдесет метра! Може би ще ти дадем специална награда. — Засмя се Джеспер.

— Ще ви оставя да се оправяте. Кога да се върна? — попита Локхарт.

Джеспер погледна часовника си. Беше почти пладне.

— Ела в четири и половина. Окей?

— В четири и тридесет съм тук. Слънцето залязва в шест и тридесет и седем. — Локхарт отиде при 212.

Жан-Люк беше доста навлечен, за да се предпази от студа, но все пак успяваше да изглежда елегантен.

— Ще закарам тази група директно до Шираз — те са последните. Освен Мимо и твоя екипаж.

— Добре. Как е долу?

— Пълен хаос. — Жан-Люк гневно изруга. — Предчувствам катастрофа, още по-голяма катастрофа.

— Ти очакваш катастрофа през цялото време, освен когато спиш. Няма за какво да се притесняваш, Жан-Люк.

— Разбира се, че има. — Жан-Люк се загледа за момент в товаренето. Вече беше почти приключило — куфари, войнишки торби, две кучета, две котки и пълен товар от хора, чакащи нетърпеливо. После се обърна, снижи гласа си и каза сериозно: — Том, колкото по-бързо се махнем от Иран, толкова по-добре.

— Не. Загрос е просто изолиран случай. Но както и да е, аз все пак се надявам, че положението с Иран ще се уреди. — Ескадрилата изплува в центъра на съзнанието на Локхарт, също и Шаразад, и „Вихрушка“. „Оставям това на теб, Дюк — бе казал той малко преди да тръгне. — Можеш да уредиш случая по-добре от мен. Аз съм абсолютно против.“ — „Да. Това е твоя привилегия. Мак одобри пътуването ти до Техеран в понеделник.“ — „Благодаря. Видял ли се е вече с Шаразад?“ — „Не, Том, не още.“

„Къде, по дяволите, е тя?“ — помисли си той и нова тръпка премина по тялото му.

— Ще се видим в базата, Жан-Люк. Успешно пътуване.

— Напомни на Скот и Родригес да са готови, когато дойда. Трябва да се връщам бързо, ако ще летя до Ал Шаргаз тази вечер.

Вратата на кабината се затръшна, Жан-Люк се огледа наоколо и вдигна палец. Том потвърди, после отново се обърна.

— Излитам. Гледай Скот да се вмъкне на борда тихо, а? Не искам да ме застрелят в небето. Все още твърдя, че Скот беше целта им, никой друг.

Локхарт кимна мрачно и тръгна за 206. Той беше на път от Ковис, когато призори предишния ден се беше случило нещастието. По това време Жан-Люк ставал от сън и по една случайност погледнал през прозореца.

— Двамата бяха един до друг, носеха резервни части и товареха — му беше разказал той веднага щом кацна. — Само чух изстрелите и видях как Джордан се олюля и извика, улучен в главата, а Скот погледна към дърветата зад хангара. После Скот се наведе и се опита да помогне на Джордан — виждал съм достатъчно ранени и знаех, че бедният Ефър беше мъртъв, още преди да докосне снега. Последваха и други изстрели, три или четири, но не бяха от автоматично оръжие, по-скоро наподобяваха М-16 на автоматичен огън. Този път улучиха Скот в рамото, куршумът го завъртя, той падна в снега до Джордан и почти го скри от мен, а Джордан остана между него и дърветата. После стрелбата започна отново — целеха се в Скот, уверен съм.

— Как може да си сигурен, Жан-Люк?

— Сигурен съм. Ефър беше пряко в обсега на обстрела, съвсем точно, и пое всички куршуми — атакуващите не обстрелваха цялата база, просто се целеха в Скот. Грабнах моя пистолет и изскочих навън, не видях никого, но въпреки всичко стрелях към дърветата. Като стигнах до Скот, той се тресеше, а Джордан беше надупчен целият — улучен беше поне на осем места. Закарахме Скот на лекар — той е добре, Том, има рана в рамото, видях я с очите си, но е чиста, куршумът е излязъл.

Локхарт веднага отиде да види Скот във фургона, който служеше за лазарет. Кевин Суини, докторът, каза:

— Той е добре, капитане.

— Да — повтори като ехо Скот. Лицето му беше бяло, май все още беше в шок. — Наистина съм добре, Том.

— Нека да поговоря за момент със Скот, Кевин — помоли Локхарт. Когато останаха сами, той попита тихо:

— Какво се случи, докато ме нямаше, Скот? Видя ли Ничак хан? А някой от селото?

— Не, никой.

— И на никого не си казвал за това, какво се случи на площада?

— Не, не, изобщо не съм. Защо ме питаш всичко това, Том?

— Жан-Люк мисли, че са се целили в теб, а не в Джордан или в базата, само в теб.

— О, Господи! Старият Ефър го е отнесъл заради мен?

Локхарт си спомни колко смутен беше Скот. Настроението в базата беше мрачно, всички още работеха като луди, опаковаха резервните части в сандъци, товареха двата 212, един 206 и „Алуета“ за днес, последния ден в Загрос. Единствената светла точка вчера беше вечерята — печен бут от прясно заклан див козел, който Жан-Люк беше приготвил с голямо количество вкусен ирански ориз и хорищ.

— Скарата е страхотна, Жан-Люк — беше го похвалил той.

— Без френския чесън и моето майсторство щеше да има вкус на стара английска овца!

— От селото ли го купи готвачът?

— Не, беше подарък. От младия Дариус — онзи, който говори английски. Той ни донесе цялото животно, заклано в петък, като подарък от жената на Ничак.

Изведнъж месото в устата му се вгорчи.

— От жена му?

— Oui. Младият Дариус каза, че го убила тази сутрин. Mon Dieu, не знаех, че е ловджийка, ти знаеше ли? Какво ти е, Том?

— Подарък за кого?

Жан-Люк се захили.

— За мен и за базата… всъщност Дариус каза: „Това е от каландарката за базата и в благодарност на Франция за помощта й за имама, нека Бог да го пази.“ Защо?

— Нищо — беше казал той, но по-късно го беше дръпнал настрана.

— Беше ли там, когато Дариус донесе козела?

— Да, да. Точно бях в офиса и просто му благодарих и… — Лицето на Скот побеля. — Сега, като се замисля, Дариус на излизане каза: „Щастие е, че каландарката е добър ловец, нали?“ — Мисля, мисля, че казах: „Да, идеално стреля.“ Голяма издънка, нали?

— Да — ако го прибавим към моята. Да ти кажа, сигурно е било организиран капан. И аз също паднах в него — сега Ничак сто на сто знае, че вече двама души могат да свидетелстват срещу селото.

Миналата нощ и целия днешен ден Локхарт мислеше какво да направи, как да измъкне себе си и Скот, но все още не беше намерил решението.

Разсеяно се качи на 206, изчака, докато Жан-Люк отлети и после излетя. Сега летеше над Пролома на грохналите камили. Пътят, който водеше към селото, все още беше затрупан под тонове сняг, довлечен от лавината. „Никога няма да го разкопаят“ — помисли той. Върху хълмистото плато пасяха стада кози и овце, пазени от овчари. Под него беше село Яздек. Той го заобиколи. Сградата на училището приличаше на рана в земята, черна сред белотата. На площада имаше селяни. Някои погледнаха нагоре за момент, после се върнаха към работата си. „Няма да ми е жал да напусна — помисли си той. — Не и след като Джордан беше убит тук. Загрос Три никога няма да бъде същата.“

Базата беше в хаос, пълна с хора — последните от превозените от други сонди, които трябваше да заминат за Шираз, а после извън Иран. Ругаещите, изтощени механици събираха резервните части, струпваха сандъците и багажа, който да бъде превозен до Ковис. Преди да успее да излезе от пилотската кабина, цистерната за зареждане вече беше пристигнала с Фреди Еър, наперено седнал на капака. Вчера, по предложение на Старк, Локхарт беше докарал Еър и още един пилот, Клаус Швартенегер, който да замести Скот.

— Сега аз ще го поема, Том — каза Еър. — Ти иди и хапни.

— Благодаря ти, Фреди. Как върви?

— Кофти. Клаус откара още един товар резервни части в Ковис и ще успее да се върне навреме за последния. На залез-слънце ще взема „Алуета“, той е пълен догоре и даже малко повече. Какво искаш да вземеш?

— 212. Ще кача Джордан. Клаус може да вземе 206. За Шираз ли тръгваш?

— Да. Имаме още време да стигнем дотам. Мислех си да взема петима пасажери вместо четирима за двата полета, а?

— Стига да са достатъчно дребни — и без багаж, и стига аз да не те видя. Окей?

Еър се засмя, от студа синините му изглеждаха почти морави.

— Те са толкова нетърпеливи, не мисля, че ги е много грижа за багажа им — едно от момчетата от сонда „Мария“ каза, че чул изстрели наблизо.

— Сигурно някой от селяните е ходил на лов. — Призракът на жената ловец с нейната мощна пушка, да не говорим за всички кашкаи — до един отлични стрелци, го изпълни с ужас. „Толкова сме безпомощни“ — помисли си той, но не даде израз на безпокойството си. — Успешно пътуване, Фреди. — Той отиде в кухнята и си взе малко горещ хорищ.

— Ага — рече готвачът нервно, останалите четирима помощници се бяха струпали около него. — Не сме получавали вече два месеца заплати — какво ще стане със заплатите ни и с нас?

— Вече ти казах, Али. Ще те върнем в Шираз, откъдето си. Днес следобед. Ще се разплатим там и възможно най-скоро ще ти изпратя дължимата ти компенсация за месеца. Ще поддържаш връзка с „Иран Ойл“, както обикновено. Когато се върнем, ще получиш отново работата си.

— Благодаря ви, ага. — Готвачът беше работил за тях около година. Беше слаб, бледен човек, имаше язва на стомаха. — Не искам да остана сред тези варвари — продължи той нервно. — Кога следобед?

— Преди залез-слънце. В четири часа започваш да чистиш и ще подредиш всичко добре.

— Но, ага, защо? Веднага щом напуснем, въшливите яздеки ще дойдат и ще разграбят всичко.

— Зная — каза Локхарт уморено, — но ти ще оставиш всичко чисто и подредено и аз ще заключа вратата, и може би те няма да го направят.

— Както Бог пожелае, ага. Но те ще го направят.

Локхарт се нахрани и отиде в офиса. Скот Гавалан беше там — с източено лице, с болезнено отпуснати ръце. Вратата се отвори. Влезе Род Родригес. Около очите му имаше тъмни кръгове, лицето му беше сиво.

— Здравей, Том, не си забравил, а? — запита той нетърпеливо. — Няма ме в декларацията.

— Няма проблеми, Скот. Род отива с HJX^[1]. Заедно с него и Жан-Люк отивате в Ал Шаргаз.

— Страхотно, но аз… окей, Том. Мисля, че е по-добре да отида в Ковис. Доктор Нът ще…

— За Бога, ти отиваш в Ал Шаргаз и точка по въпроса!

Скот почервеня от гняв.

— Да, добре, Том. — И излезе.

Родригес наруши мълчанието.

— Том, с HJX ли искаш да го откараме?

— Откъде да знам, по дя… — Локхарт спря. — Извинявай, вече не съм на себе си. Извинявай.

— Няма нищо, Том, всички сме така. Може би е по-добре да го изпратим празен, а?

Локхарт с усилие прогони умората си.

— Не, качи резервния двигател — и всички други резервни части за 212, за да попълним товара.

— Да, така ще е най-добре. Може би ти… — Вратата се отвори и Скот нахълта вътре.

— Ничак хан! Погледнете през прозореца!

По пътя се задаваха поне двадесет души. Всички бяха въоръжени. Други вече се разпръскваха из базата. Ничак хан идваше към ремаркето на офиса. Локхарт отиде до задния прозорец и го отвори.

— Скот, иди в моето бунгало, не стой до прозорците, внимавай да не те видят и не мърдай, докато не дойда да те взема. Бързо!

Скот непохватно прескочи през прозореца и затича. Локхарт затвори прозореца.

Вратата се отвори. Локхарт стана.

— Салаам, каландар.

— Салаам. Видяхме непознати в гората наблизо. Терористите сигурно ще се върнат и затова дойдох да ви пазя. — Очите на Ничак хан бяха сурови. — Както Бог пожелае, но ще съжалявам много, ако умрат и други, преди да напуснете. Ще бъдем тук до залез-слънце. — Ничак хан се обърна и излезе.

— Какво каза? — попита Родригес, който не разбираше фарси.

Локхарт му обясни и видя, че Род потрепери.

— Няма проблеми, Род — добави той, прикривайки собствения си страх. Нямаше начин да излетят или да кацнат, без да минат над гората — ниско, бавно и в обсега им. Терористи? Глупости! „Ничак знае за Скот, знае за мен и се обзалагам, че е разположил стрелци навсякъде и ако остане до залез-слънце, няма начин да се измъкнем, ще разбере на кой хеликоптер сме. Иншаллах, Иншаллах, но какво, по дяволите, да направя?“

— Ничак хан познава околностите — рече той спокойно. Не искаше да паникьосва Род — страхът и без това витаеше над базата, така че нямаше защо да прибавя още към него. — Той ще ни защитава, Род — ако има врагове. Опакован ли е резервният двигател?

— А? Да, Том, опакован е.

— Погрижи се за товаренето. Ще се видим по-късно. Няма нищо.

Локхарт дълго се взираше в стената. Когато дойде време да се връща в сонда „Роза“, той отиде да намери Ничак хан.

— Може би ще искате да видите, че сонда „Роза“ е закрита както трябва, каландар, нали тя е на ваша територия — покани го и макар че възрастният човек не искаше, за огромно негово облекчение той успя да го убеди с ласкателства да го придружи. С каландара на борда той знаеше, че е в безопасност, поне засега.

„Дотук добре — помисли си той. — Трябва да напусна последен. Докато не се измъкнем и аз, и Скот, трябва да действам много умно. Иначе ще изгубим прекалено много: Скот, момчетата, Шаразад — всичко.“

 

 

На сонда „Роза“: 5,00 следобед.

 

Джеспер караше бързо между боровете по пътя към последния кладенец, който трябваше да се покрие. До него седеше Мимо Сера, заварчикът и неговият помощник бяха отзад. Той си тананикаше, най-вече за да не заспи. Платото беше голямо, разстоянието между двата кладенеца — почти километър, природата — девствена и красива.

— Закъсняваме — отбеляза Мимо уморено, гледайки залязващото слънце.

— Ще успеем — отвърна Джеспер. В страничния му джоб беше последният шоколад. Разделиха си го. — Тук много прилича на Швеция — каза той, вземайки завоя. Скоростта го ободряваше.

— Никога не съм бил в Швеция — каза Мимо. — Стигнахме!

Кладенецът беше в открита местност, вече в действие, добивайки около дванадесет хиляди варела на ден — петролното поле беше изключително богато. Над кладенеца имаше огромна колона от тръби и клапи, която го свързваше с основния петролопровод. На шега й казваха Коледното дърво.

— Той е първият, който изкопахме тук — рече Мимо разсеяно. — Преди ти да дойдеш.

Джеспер изключи двигателя. Тишината беше свръхестествена — тук не бяха необходими помпи, за да се извлече нефтът на повърхността, огромното налягане на газа, потиснато от нефтения купол на стотици метри под земята, го правеше вместо тях и щеше да го прави години наред.

— Нямаме време да го запушим както трябва, господин Сера — освен ако не искате да пропуснем посрещането ни.

Италианецът поклати глава и придърпа вълнената си шапка над ушите.

— Колко време ще издържат клапите?

Джеспер повдигна рамене.

— Би трябвало да издържат години — но само ако се наблюдават и проверяват от време на време, не знам. Безкрайно — освен ако газът не се надигне или някой от клапаните или пломбите не са повредени.

— Stronzo!

— Stronzo! — съгласи се Джеспер, направи знак на помощника си и заварчика и тръгна напред.

— Само ще го затворим, няма да го покриваме.

Снегът скърцаше под краката им. Вятърът си играеше с върховете на дърветата. Чуха шума от двигателя на завръщащ се от базата хеликоптер.

— Да свършваме.

Не виждаха хеликоптерната площадка и главната сграда на „Роза“, бяха на шест-седемстотин метра от нея. Мимо раздразнено запали цигара, облегна се на капака на колата и загледа тримата мъже, които работеха прилежно, борейки се с клапите — някои залепнали от студа. Напънаха големия гаечен ключ, за да ги разлепят, после дойде рикошетът на куршум в Коледното дърво и ехото от последвалото „траак“… отекна в гората. Всички замръзнаха и зачакаха. Нищо.

— Видяхте ли откъде дойде? — пошепна Джеспер.

Никой не му отговори. Пак зачакаха. Нищо.

— Да свършваме — подкани ги той и отново напъна с цялата си тежест върху ключа.

Другите пристъпиха да му помогнат. Изведнъж дойде нов изстрел и куршумът премина през предното стъкло на камиона, проби вратата на кабината, счупи екрана на компютъра и няколко електроуреда и излетя през другата врата. После пак настана тишина.

Наоколо нищо не помръдваше. Чуваше се само воят на вятъра и шума от двигателите на хеликоптера, който кацаше.

Мимо Сера извика на фарси:

— Ние просто затваряме кладенеца, ваши превъзходителства, за по-голяма сигурност. Закриваме го и напускаме.

Отново зачакаха. Никакъв отговор. И отново:

— Просто обезопасяваме кладенеца! За Иран — не за нас! За Иран и имама — това е ваш нефт, не е наш!

Отново очакване и никакъв звук, само този на гората. Клоните пращяха. Някъде далеч се обади птица.

— Mamma mia — въздъхна Мимо. Гласът му бе прегракнал от викането. После посегна към ключа, но куршумът профуча покрай лицето му — толкова близо, че той се отдръпна. Ключът се изплъзна от ръкавицата му.

— Всички в камиона! Да изчезваме! — Той отстъпи заднишком и се качи на предната седалка. Другите го последваха. Освен Джеспер. Той вдигна ключа, погледна разрушенията, които нарочно изстреляният куршум беше причинил на неговата кабина и на оборудването му, съзнанието му се замъгли, гневът му избухна, той запрати безсилно ключа към гората и се изправи за момент в цял ръст, знаейки, че е лесна мишена — но изведнъж всичко му беше станало безразлично.

— Лайнари проклети!

— Качвай се в колата — изкрещя Мимо.

— Лайнари проклети! — повтори Джеспер.

Ругатнята го успокои и той се метна на шофьорската седалка. Камионът потегли и когато се изгуби по пътя, по който беше дошъл, стрелба от двете страни на гората обсипа с куршуми Коледното дърво, огъвайки и пробивайки метала, пищейки в снега или небето. После настъпи тишина. След това някой се изсмя и извика:

— Аллааах-ул акбар…

Викът отекна. И после заглъхна.

 

 

Загрос Три: 6,38 вечерта.

 

Слънцето докосна хоризонта. Последните резервни части и багажът вече бяха натоварени. Всичките четири хеликоптера бяха готови — два 212, един 206 и „Алуетът“. Пилотите бяха готови. Жан-Люк се разхождаше нагоре-надолу — излитането бе отложено от Ничак хан, който своеволно се беше разпоредил всички машини да напуснат едновременно, с което направи невъзможно Жан-Люк да стигне до Ал Шаргаз тази вечер. Можеше да стигне до Шираз и да пренощува там, тъй като нощните полети в иранското въздушно пространство бяха забранени.

— Обясни му пак, Том — каза Жан-Люк сърдито.

— Той вече ти каза „не“, на мен също, така че отговорът е „не“, а и без това вече е дяволски късно! Всички ли сте готови, Фреди?

— Да! — извика Еър раздразнено. — Чакаме цял час, че и отгоре!

Локхарт се запъти мрачно към Ничак хан, който беше чул сърдития разговор и наблюдаваше със скрито задоволство объркването на чужденците. До Ничак хан стоеше човек от Зелените ленти — Локхарт предполагаше, че е от комитета — и няколко селяни. Останалите се бяха оттеглили следобед. „В гората“ — помисли си той, устата му пресъхна.

— Каландар, ние сме почти готови.

— Както Бог пожелае.

— Фреди, последния товар, веднага! — извика Локхарт. После свали шапката си и всички направиха същото, докато Еър, Родригес и двамата механици изнасяха импровизирания ковчег през снега от хангара и внимателно го натовариха на 212 на Жан-Люк. Когато всичко свърши, Локхарт отстъпи встрани.

— Хората за Шираз на борда.

Той се сбогува с Мимо, Джеспер, заварчика и помощника на Джеспер, докато те се качваха на хеликоптера и се настаниха сред багажа, резервните части и ковчега. Мимо Сера и италианският му заварчик се прекръстиха нервно, после затегнаха предпазните си колани.

Жан-Люк се качи на пилотската седалка, Родригес седна зад него. Локхарт се обърна към останалите.

— Всички на борда!

Внимателно наблюдавани от Ничак хан и Зелените ленти, останалите също се качиха на хеликоптерите. Еър пилотираше „Алуета“, Клаус Швартенегер — 206, всички места бяха заети, резервоарите бяха пълни, багажниците също бяха пълни до горе с карго, външните плъзгащи се транспортери бяха наблъскани с резервни лопатки за машините. 212 на Локхарт беше натъпкан над допустимия максимум.

„Докато стигнем до Ковис, ще сме изразходвали много гориво — но както и да е, целият път е по надолнище“ — беше казал Том на всички пилоти на инструктажа.

Сега стоеше сам на снега на Загрос Три, всички бяха в машините със затегнати колани, вратите бяха затворени.

— Запусни! — нареди той. Напрежението му нарастваше. Беше казал на Ничак хан, че сега той е ръководител на полетите.

Ничак хан и Зелените ленти се приближиха до него.

— Младият пилот, онзи, който беше ранен, къде е той?

— Кой? А, Скот? Ако не е тук, сигурно е в Шираз, каландар — каза той и видя как ярост нахлува в лицето на възрастния мъж, а човекът от Зелените ленти зяпна. — Защо?

— Не е възможно! — каза младежът от Зелените ленти.

— Не го видях да се качва, така че трябва да е с някой от предишните полети…

Локхарт трябваше да надвиква нарастващия шум на двигателите, всичките вече на максимална мощност.

— … на предишен полет, когато бяхме на сонда „Роза“ и „Мария“, каландар. Защо?

— Не е възможно, каландар — повтори младежът от Зелените ленти изплашено. — Наблюдавах внимателно!

Локхарт пропълзя под въртящите се лопати, отиде до прозореца на пилотската кабина на 212 на Жан-Люк и извади дебел бял плик.

— Вземи, Жан-Люк! Bonne chance — извика той и му го подаде. — Излитай!

За секунди видя проблясък от усмивка и побягна встрани от машината. Жан-Люк включи на максимална мощност, за да излети бързо и хеликоптерът се издигна и отлетя. Вълната от сняг, повдигната от витлата, заля дрехите му и тези на селяните, шумът от двигателите заглуши виковете на каландара.

В същия момент — пак както се бяха уговорили — Еър и Швартенегер запуснаха двигателите си, раздалечавайки се един от друг за безопасност, преди да започнат бавно изкачване към дърветата. Локхарт стискаше палци. После разяреният младеж от Зелените ленти го хвана за ръкава и го завъртя към себе си.

— Вие излъгахте — кресна той. — Излъгахте каландара! Младият пилот не е напуснал! Щях да го видя, наблюдавах внимателно! Кажете на каландара, че сте го излъгали!

Локхарт рязко се отскубна от младежа. Знаеше, че всяка спечелена секунда означава безопасност за приятелите му.

— Защо да лъжа? Ако младият пилот не е в Шираз, значи е още тук! Претърсете лагера, претърсете хеликоптера — хайде, нека първо да претърсим моя хеликоптер! — Той тръгна към 212 и застана при отворената врата. С крайчеца на очите си виждаше 212 на Жан-Люк, вече над върховете на дърветата и машината на Еър — така претоварена, че едва смогваше да лети, а 206 — все още ниско. — Кълна се във всички имена на Бога, нека да го претърсим — викна той. Искаше да отвлече вниманието им от бягащите хеликоптери към себе си и тайно се надяваше, че ще претърсват не неговия хеликоптер, а лагера. — Как може да се крие човек тук? Невъзможно е. А какво ще кажете за офиса и ремаркетата? Може би той се крие в…

Младежът от Зелените ленти свали автомата от рамото си и го насочи към него.

— Кажи на каландара, че си го излъгал, или ще умреш!

Почти без никакво усилие Ничак хан издърпа автомата от ръцете на младежа и го хвърли в снега.

— Аз съм законът в Загрос — не ти! Връщай се в селото!

Уплашен, младежът моментално се подчини. Селяните чакаха и наблюдаваха. Лицето на Ничак хан беше сериозно, малките му очички обхождаха хеликоптер след хеликоптер. Те бяха вече отлетели, но все още в обсега на онези, които той беше поставил на пост около базата — за да стрелят само по негов сигнал, само по негов. Един от по-малките хеликоптери завиваше, изкачвайки се колкото е възможно по-бързо, обикаляйки в голям кръг. „За да ни наблюдава — помисли си Ничак хан, — да види какво ще се случи. Както Бог пожелае.“

„Опасно е да се стреля по машините в небето — беше казала жена му. — Това ще ни навлече гнева долу. Терористите ще го направят — не ние. Младият пилот ни видя, а и говорещият фарси главен пилот знае. Те няма да избягат. Терористите нямат милост, не ги е грижа за законите и реда и кой може да докаже, че не съществуват? Не са ли тези планини свърталище на разбойници от стари времена? Не сме ли преследвали ние тези терористи, доколкото ни позволяват силите? Какво можем да направим, за да предотвратим трагедията?“

И сега пред него беше последният неверник, неговият главен враг, онзи, който го измами и го излъга, и измъкна другия дявол. „Поне този няма да избяга“ — помисли си той. Последните лъчи на слънцето изчезваха зад хоризонта. Докато го наблюдаваше, то се скри.

— Мир на душата ти, пилоте.

— И в твоята, каландар, Бог да те пази — рече Локхарт. — Дадох един плик на френския пилот. Видя ли ме?

— Да, да видях те.

— Това беше писмо, адресирано до Революционния комитет в Шираз, с копие до Иранския каландар в Дубай през Голямото море, подписано от младия пилот в мое присъствие. Вътре пише какво точно се е случило на площада в селото, кой какво е направил, на кого, кой е бил застрелян, броя на хората, скочили в камиона на Зелените ленти, преди да отиде в Дефилето на грохналите камили, за това как е бил убит Назири, за вашите…

— Лъжи, всичко е лъжа! В името на Пророка, каква е тази дума убийство? Убийство? Да не сме бандити? Човекът умря — така пожела Бог — каза намусено Ничак хан, съзнавайки, че селяните са зяпнали Локхарт. — Той беше известен поддръжник на сатанинския шах и със сигурност скоро ще се срещнете в ада…

— Може би да, може би не. Може би верният ми слуга, който беше убит тук от страхливия кучи син от засада, вече е казал на Единния Бог и той знае кой казва истината!

— Той не беше мюсюлманин, той не служеше на Исляма и…

— Но той беше християнин, а християните служат на Единния Бог, моят човек от племето беше убит от страхливци от засада — със сигурност лайнари и престъпници, и прокълнати! Истина е, че той беше убит като другия християнин на сондата. В името на Бога и Неговия пророк, тяхната смърт ще бъде възмездена!

Ничак хан повдигна рамене.

— Терористите — изрева той изплашено. — Терористите са го извършили, разбира се, че са били те! Колкото до писмото, всичко е лъжа, лъжа, пилотът беше лъжец, всички знаем какво се случи в селото. Всичко, което казва, е лъжа.

— Още една причина писмото да не се достави на място. — Локхарт внимателно подбираше думите си. — Затова, моля, пазете ме от терористите, докато летя. Само аз мога да спра получаването на писмото. — Сърцето му биеше силно, докато гледаше как старият каландар вади цигара, претегляйки шансовете за и против, и я пали със запалката на Джордан. Чудеше се как може да отмъсти за смъртта на Джордан, тази все още нерешена част от плана, който дотук беше сработил идеално: отвлякоха вниманието на прекалено бдителния Ничак хан, Скот Гавалан се вмъкна в импровизирания ковчег, за да го качат на борда на 212 на Жан-Люк, а увитото тяло на Джордан успяха да сложат в дълъг сандък, в който някога бяха опашните витла, и го натовариха на неговия 212; после беше номерът с писмото и трите хеликоптера излетяха заедно, всичко беше идеално, точно както беше планирано. А сега бе време да приключва. Еър кръжеше над главите им, далеч извън обсега на пушките им.

— Салаам, каландар, нека справедливостта на Бога да бъде с вас — каза той и се насочи към кабината си.

— Нямам контрол върху терористите! — И понеже Локхарт не спря, Ничак хан извика по-силно: — Защо ви трябва да спирате писмото?

Локхарт се метна в кабината. Искаше да избяга, мразеше това място, мразеше каландара.

— Понеже мразя лъжата.

— В името на Бога, няма ли да спрете писмото?

— В името на Бога, ще се погрижа това писмо да бъде изгорено. Справедливостта на Бога да е с вас, каландар, и с яздеките. — Той натисна стартера. Първият двигател се включи, витлата се завъртяха. Пак натисна. Сега се включи вторият двигател. Не откъсваше очи от Ничак хан. „Изгний в ада, старче — помисли си той. — Кръвта на Джордан тежи върху твоята съвест, и тази на Джани, сигурен съм в това, макар че никога не ще го докажа. А може би и моята.“

Изчака. Сега всички стрелки бяха на зелено. „Издигай се!“

Ничак хан гледаше как хеликоптерът се издига във въздуха, поколеба се, после бавно му обърна гръб. „Толкова е лесно да вдигна ръка — мислеше си той, — и толкова скоро неверникът и гърмящото му чудовище ще се превърнат в погребален огън, сипещ се от небето, а колкото до писмото — лъжи, само лъжи… Двама убити? Всички знаят, че сами са виновни за смъртта си. Да не би да сме ги канили? Не, те дойдоха да експлоатират земята ни. Ако не бяха дошли тук, щяха да са още живи в очакване да идат в ада, където им е мястото.“

Очите му не се откъсваха от машината. Имаше още много време. Той пушеше бавно, наслаждавайки се на цигарата, наслаждавайки се на съзнанието, че може да унищожи такава голяма машина само с едно повдигане на ръката. Но не го направи. Спомни си за съвета на каландарката, запали нова цигара от угарката и я изпуши. Чакаше. Скоро омразният шум на двигателите се отдалечи, заглъхна и той видя как малката машина в небето престава да кръжи и се насочва на югозапад.

Когато всички шумове от неверниците затихнаха, Ничак хан реши, че в неговия Загрос отново се е възцарил мир, и каза:

— Изгорете базата.

Скоро пламъците се издигнаха високо. Без съжаление той хвърли запалката в огъня и доволен тръгна към дома си.