Джеймс Клавел
Вихрушка (63)

63

Летището в Бахрейн: 11,28 преди обед.

 

Жан-Люк и Матиас Деларне бяха застанали до едно комби близо до хеликоптерната площадка и наблюдаваха пристигащия 212, засенчили очи срещу слънцето. Все още не можеха да разпознаят пилота. Матиас беше нисък и набит, с тъмна вълниста коса и половин лице — другата половина бе лошо обгорена при скок с парашут от запален самолет на алжирската граница.

— Дюбоа е — рече той.

— Не, грешиш. Шандор е. — Жан-Люк махна, за да му посочи да кацне напряко на вятъра. В момента, в който ските докоснаха земята, Матиас се втурна под роторите към лявата врата на кабината, без да обръща внимание на Шандор, който му викаше нещо. Носеше голяма четка и кутия бързосъхнеща бяла самолетна боя и бързо замаза иранските регистрационни букви точно под прозореца на вратата. Жан-Люк наложи шаблона, който бяха приготвили, нанесе черна боя с четката си и след това внимателно го отлепи. Сега вече хеликоптерът беше G-HXXI и напълно легален.

Междувременно Матиас отиде до опашката и изличи, а след това мина отдолу, за да направи същото и от другата страна. Шандор едва успя да дръпне ръката си от вратата — Жан-Люк нанесе и второто G-HXXI.

— Voila! — Жан-Люк върна материалите си на Матиас и той ги занесе в комбито, за да ги скрие под една мушама. Жан-Люк разтърси ръката на Шандор и му разказа за Руди и Кели, после попита за Дюбоа.

— Не зная, приятелю — каза Шандор. — След като едва не се блъснахме в танкера, Руди ни махна да се насочваме насам самостоятелно. След това вече не видях никого. Минах на минимален разход, залепих се за вълните и се молех. Последните минути летях с празен резервоар. Предупредителните лампи светеха… ужас! Ами другите?

— Руди и Кели кацнаха на плажа Абу Сабх, Род Родригес ще се погрижи за тях. Все още нищо от Скраг, Вили или Воси, а Мак е още в Ковис.

— Божичко!

— Oui, заедно с Фреди и Том Локхарт, или поне бяха преди десет-петнадесет минути. — Жан-Люк се обърна към Матиас, който идваше към тях. — На канала на кулата ли си?

— Да, няма проблеми.

— Матиас Деларне — Шандор. Джонсън, нашият механик.

Поздравиха се и си стиснаха ръце.

— Как пътувахте. Merde, по-добре не ми казвайте. — В същия момент Матиас видя приближаващата кола. — Неприятности — предупреди той.

— Остани в кабината, Шандор — нареди Жан-Люк. — Джонсън, върни се вътре.

Колата бе с надпис „служебна“ и спря на двадесетина метра успоредно на хеликоптера. От нея слязоха двама бахрейнци — униформен капитан от Имиграционната служба и офицер от кулата. Офицерът беше с широк развят бял дишдаш и покривало на главата, закрепено с усукано черно въже. Матиас отиде да ги посрещне.

— Добро утро, Саид Юсуф, Саид Бин Ахмед. Това е капитан Сесон.

— Добро утро — отвърнаха любезно и двамата и продължиха да оглеждат хеликоптера. — А пилота?

— Капитан Петрофи. Господин Джонсън, механикът, е в кабината. — На Жан-Люк му призля. Новата боя блестеше на слънцето, а старата — не, и от двата ъгъла в долната част на буквата I се бяха проточили черни струйки. Изчака неизбежната забележка, последвана от неизбежния въпрос:

— Кой е последният отправен пункт?

— Басра, Ирак — отговори безгрижно той. Това беше най-близкото възможно място. Беше толкова лесно обаче да се провери там, а и не беше необходимо — само да минат пет метра напред и да прокарат пръст по новата боя, щяха да открият отдолу старите букви. Матиас бе не по-малко смутен. „Лесно му е на Жан-Люк — помисли си той. — Не живее тук, не му се налага да работи тук.“

— Колко време ще остане G-HXXI, капитане? — попита офицерът от Имиграционната служба. Беше гладко обръснат, с тъжни очи.

Жан-Люк и Матиас изпъшкаха вътрешно, като чуха как натърти върху буквите.

— Трябва да замине веднага за Ал Шаргаз, саид — отговори Матиас, — за Ал Шаргаз, веднага, веднага щом зареди. Също и останалите, които, ъ-ъ, свършиха горивото.

— Много лошо са планирали, за да останат без гориво — въздъхна Бин Ахмед. — Къде им е задължителният резерв за тридесет минути?

— Ами, ъ-ъ, предполагам поради насрещния вятър, саид.

— Днес е силен, вярно. — Бин Ахмед погледна към залива, видимостта беше около миля. — Един 212 тук, два на плажа ни и четвъртият… четвъртият някъде там. — Тъмните очи отново се спряха на Жан-Люк. — Може би пилотът се е върнал обратно… в отправния пункт?

Жан-Люк се усмихна с най-очарователната си усмивка:

— Не зная, саид Бин Ахмед — отвърна внимателно той. Искаше да свършат с играта на котка и мишка, да заредят и да полетят за половин час назад, за да го потърсят.

Двамата бахрейнци погледнаха отново хеликоптера. Роторът вече бе спрял. Перките трепереха леко от вятъра. Бин Ахмед извади небрежно един телекс.

— Току-що получихме това от Техеран, Матиас, за някакви изчезнали хеликоптери — каза той любезно. — От Въздушния контрол на Иран. Пише: „Моля, следете за наши хеликоптери, които бяха изнесени незаконно от Бандар-е Делам. Моля, задръжте ги, арестувайте лицата на борда, информирайте най-близкото ни посолство, което ще уреди незабавното депортиране на престъпниците и репатрирането на нашето оборудване.“ — Той се усмихна отново и му го подаде. — Любопитно, а?

— Много — отговори Матиас. Прочете го, опули се и го върна.

— Капитан Сесон, били ли сте в Иран?

— Да, бил съм.

— Ужасно е. Толкова много смърт, целият този смут, всички тези убийства. Мюсюлмани убиват мюсюлмани. Персия винаги е била различна, създаваща неприятности за другите, които живеят в Залива. Нарича нашия залив Персийски, като че ли ние, от тази страна, не съществуваме — каза сухо Бин Ахмед. — А нима шахът не заяви, че нашият остров е ирански само защото преди три века персийците са ни завладели за няколко години, нас, които винаги сме били независими?

— Да, но той, ъ-ъ, той се отказа от претенциите си.

— А, да, да, така е — и окупира нефтените острови Тумс и Абу Муса. Персийските управници са много хегемонистични, много особени, които и да са, откъдето и да идват. Светотатство е моллите и аятоласите да стоят между човек и Бога. Нали?

— Те, ъ-ъ, те си имат свой начин на живот — съгласи се Жан-Люк, — а другите народи — друг.

Бин Ахмед погледна към задната част на комбито. Жан-Люк видя, че изпод мушамата се подава част от дръжката на четката.

— Много опасни времена настъпиха в залива. Много опасни. Съветите са настроени против Бога, приближават се с всеки ден от север, още по-настроени против Бога марксисти има на юг в Йемен, въоръжават се всеки ден, всички погледи са насочени към нас и нашето богатство — и исляма. Само ислямът стои между тях и световното господство.

„Ами Франция и, разбира се, Америка?“ — искаше да каже Матиас, но отвърна:

— Ислямът ще издържи. Както и държавите от Залива, ако са бдителни.

— С Божията помощ, съгласен съм. — Бин Ахмед кимна и се усмихна на Жан-Люк. — Тук, на нашия остров, трябва да бъдем много бдителни спрямо всички, които искат да ни създадат неприятности. Нали?

Жан-Люк кимна. С мъка се сдържаше да не гледа към телекса. Щом като в Бахрейн имаха такъв телекс, значи е бил изпратен до всяка кула от тази страна на Залива.

— С Божията помощ ще успеем.

Офицерът от Имиграционната служба кимна любезно.

— Капитане, бих искал да видя документите на пилота и на механика. И тях самите. Моля ви.

— Разбира се, веднага. — Жан-Люк отиде при Шандор. — Техеран им е изпратил телекс да следят за ирански регистрации — прошепна той бързо и лицето на Шандор посивя. — Не се паникьосвай, mon vieux, само покажи паспортите на офицера от Имиграцията, не проявявай инициатива, ти също, Джонсън, и не забравяйте, че сте G-HXXI от Басра.

— Господи! — рече дрезгаво Шандор. — Би трябвало да имаме изходни печати от Ирак, а аз на почти всяка страница имам печати от Иран.

— Значи си бил в Иран. Какво толкова? Почни да се молиш, mon brave. Хайде.

Офицерът от Имиграционната служба взе американския паспорт. Педантично огледа снимката, сравни я с Шандор, който с отмаляла ръка свали тъмните си очила, след това му го върна, без да прелиства останалите страници, и взе британския паспорт на Джонсън. Отново педантично изгледа само снимката. Бин Ахмед направи крачка към хеликоптера. Джонсън бе оставил вратата на кабината отворена.

— Какво носите?

— Резервни части — отговориха в хор Шандор, Джонсън и Жан-Люк.

— Ще трябва да минете през митницата.

— Но той е в транзитен полет, саид Юсуф — вметна любезно Матиас, — и ще отлети веднага щом зареди. Може би ще му разрешите да подпише транзитен формуляр, като гарантира, че няма да разтоварва нищо и че не носи оръжие, наркотици или муниции. — Той се поколеба. — Аз също бих гарантирал, ако това би било от полза.

— Вашето присъствие винаги е от полза, саид Матиас — отвърна Юсуф. На пистата беше горещо и прашно, той извади носна кърпа и издуха носа си, след това отиде при Бин Ахмед, който още държеше паспорта на Джонсън. — Предполагам, че за британски хеликоптер в транзитен полет ще е възможно, дори за другите два на брега. Нали?

— Защо не? — Служителят от кулата се обърна с гръб към хеликоптера. — Когато пристигнат другите два, ще ги уредим направо тук, саид капитан Сесон. Вие ги посрещнете с цистерната, а ние ще разрешим полета до Ал Шаргаз веднага щом заредят. — Той погледна отново към морето, тъмните му очи бяха загрижени. — А четвъртият, когато пристигне? Той, предполагам, също е с британска регистрация?

— Да, да, точно така — се чу да казва Жан-Люк и му съобщи новата регистрация. — С… с ваше позволение, трите хеликоптера ще се върнат назад по маршрута за около половин час и след това ще продължат за Ал Шаргаз. — „Струва си да опитат“ — помисли си той и любезно се сбогува с двамата бахрейнци. Не вярваше на чудото, че им се е разминало.

„Дали защото слънцето им светеше в очите, или защото не искаха да видят? Не зная, не зная, но благословена да е Мадоната за това, че пак се погрижи за нас.“

— Жан-Люк, по-добре се обади на Гавалан за телекса — каза Матиас.

 

 

В морето до Ал Шаргаз.

 

Скрагър и Бенсън бяха вперили погледи в приборите за маслото и налягането на двигател номер едно. Предупредителните лампи светеха, стрелката на температурния датчик бе на максимум, в най-горната част на червеното, стрелката за налягането на маслото бе почти на нула. Летяха на двеста метра, времето беше хубаво, но с лека мъгла. Международната граница при Сири и Абу Муса бе точно зад гърба им, а Ал Шаргаз — право напред. В слушалките си чуваха кулата на пет и три, която насочваше трафика.

— Ще го изключа, Бенсън.

— Да, не искам да се запали.

Шумът отслабна и машината се снижи с тридесетина метра, но когато Скрагър увеличи мощността на двигател номер две и направи корекциите, височината се запази. И двамата се безпокояха за другия двигател.

— Няма причина да прави така, Скраг, абсолютно никаква. Лично го проверих преди няколко дни. Как сме?

— Добре. Вече сме близо.

— Има ли къде да кацнем в случай на авария? — Бенсън бе много неспокоен. — Пясъчни плитчини? Сонда?

— Разбира се, разбира се, че има. Много места — излъга Скрагър. Очите и ушите му се напрягаха да доловят опасността, но не я откриваха. — Чуваш ли нещо?

— Не… не, нищо. По дяволите, чувам всеки прегрят зъбец.

— И аз — изсмя се Скрагър.

— Не трябва ли да се обадим на Ал Шаргаз?

— Има достатъчно време, синко. Чакам Воси или Вили. — Продължаваха да летят напред и всяко леко завихряне, всяка промяна, макар и с един децибел в шума на двигателя или трепване на някоя стрелка ги караше да се потят още повече.

— Колко още ни остава, Скраг? — Бенсън обичаше двигателите, но мразеше да лети, особено с хеликоптери. Ризата му бе лепкава и студена.

В този миг чуха в слушалките си гласа на Вили:

— Ал Шаргаз, тук EP-HBB, приближавам с EP-HGF на височина двеста, курс 140 градуса. Време на пристигане след дванадесет минути.

Скрагър изпъшка и затаи дъх — Вили автоматично бе дал пълните ирански позивни, а се бяха разбрали да опитат да минат само с последните три букви. Подчертано английският глас на диспечера бе висок и отсечен:

— Хеликоптерът, който вика Ал Шаргаз, разбрахме, че сте в транзитен полет по курс 140 градуса и, ъ-ъ, предаването ви има смущения. Моля, потвърдете дали сте, ъ-ъ, G-HYYR и G-HFEE? Повтарям, Голф Хотел Янки Янки Ромео и Голф Хотел Фокстрот Ехо Ехо?

— Очакват ни! — извика от радост Скрагър. Щеше да се пръсне от вълнение.

Гласът на Вили бе колеблив и Скрагър усети как вдига температура:

— Ал Шаргаз, тук… тук G-HY… YR…

В този момент Воси го прекъсна възбудено:

— Ал Шаргаз, тук Голф Хотел Фокстрот Ехо Ехо и Голф Хотел Янки Янки Ромео, чувам ви високо и ясно, ще бъдем при вас след десет минути, разрешете кацане на северната площадка, моля информирайте С-Г.

— Естествено, G-HFEE — отвърна диспечерът и Скрагър просто видя облекчението му. — Имате разрешение за северната площадка и се обадете на С-Г на 117.7. Добре дошли! Добре дошли в Ал Шаргаз, поддържайте същия курс и височина.

— Слушам, сър! Тъй вярно, 117.7 — отговори Воси. Скрагър веднага превключи на същия канал и го чу пак: — Сиера Едно, тук HFEE и HYYR, чувате ли ме?

— Високо и съвсем ясно, добре дошли всички, но къде е Голф Хотел Сиера Виктор Танго?

 

 

Офисът в Ал Шаргаз.

 

— Идва след нас, Сиера Едно — отговори Воси. Гавалан, Скот, Ногър и Старк слушаха по СВЧ на честотата на компанията, честотата на кулата също се прослушваше, всички много добре съзнаваха, че всяко предаване може да се подслуша, особено тяхното ВЧ — от Сиамаки в Техеран и Нумир в Бандар-е Делам.

— Идва на няколко минути след нас, той, ъ-ъ, ни нареди да летим самостоятелно. — Воси явно внимаваше какво ще каже. — Ние, ъ-ъ, не знаем какво стана. — В този миг Скрагър го прекъсна и всички усетиха радостта в гласа му: — Тук G-HSVT, по петите ви съм, така че разчиствайте терена…

В стаята избухнаха радостни възгласи, Гавалан избърса челото си и замаян от облекчение, промърмори:

— Слава Богу! После вдигна палец към Ногър: — Тръгвай, Ногър!

Ликуващ, младежът тръгна и едва не събори Мануела, която с вкаменено лице идваше от коридора с поднос студени напитки.

— Скраг, Вили и Ед кацат след малко — извика той на бегом, вече от другия край на коридора.

— О-о, чудесно! — Тя побърза да влезе в стаята. — Не е ли… — тя спря. Скрагър тъкмо казваше:

— … съм на един двигател, така че ще поискам разрешение да кацна направо, най-добре пригответе една пожарна, за всеки случай.

Веднага се чу гласът на Вили:

— Ед, направи завой на 180 градуса и се върни при Скраг, за да го придружиш до летището. Как си с горивото?

— Имам много. Тръгвам.

— Скраг, тук Вили. Аз ще се погрижа за разрешение за кацане направо. Как си с горивото?

— Имам много. HSVT, а? Това е много по-добре от HASVD! — Чуха смеха му и Мануела се почувствува по-добре.

Напрежението от тази сутрин, усилието, с което сдържаше сълзите си, й бяха дошли твърде много. Чуваше безтелесните гласове от толкова далеч, и все пак толкова близо; всички те бяха свързани с хора, които харесваше или обичаше, или мразеше — тези на врага. „Защото са врагове — бе казала тя ожесточено преди няколко минути и едва не се разплака, защото чудесните им приятели Марк Дюбоа и Фоулър бяха изчезнали, изчезнали, изчезнали и, о, Боже, би могъл да бъде Конроу и тогава може би… — Джахан е враг! Сиамаки, Нумир, всички те са врагове.“ А Гавалан бе казал кротко: „Не, не са, Мануела, не истински, те просто си вършат работата…“ Но тази кротост само я предизвика, вбеси я, засили безпокойството й от това, че Старк бе тук, а не в леглото в болницата — операцията бе направена едва снощи, и тя избухна: „Това е игра! За всички вас «Вихрушка» е игра, само една проклета игра! Вие сте просто тайфа момчета, които си играят на войници и мечтаят за слава и ти… и ти…“ И изтича навън, отиде в дамската тоалетна и се разплака. После бурята отмина и тя се ядоса на себе си за това, че е изпуснала нервите си, напомни си, че мъжете са глупави и инфантилни и никога няма да се променят. След това си издуха носа, оправи си грима и косата и отиде да вземе напитките.

Мануела тихо остави подноса. Никой не я забеляза.

Старк говореше по телефона с Надземен контрол — обясняваше им какво трябва да се направи. Скот беше на СВЧ:

— Ще се погрижим за всичко, Скраг.

— Сиера Едно. Как вървят нещата? — попита Скрагър. — Вашите Делти и Кило?

Скот погледна към Гавалан. Гавалан се наведе напред и каза бавно:

— Делта Три е добре, Кило Две… Кило Две са още на място, в известен смисъл.

Високоговорителите мълчаха. На честотата на кулата се чуваше как английският диспечер дава разрешение на някакви пристигащи полети. Пращене на статично електричество.

— Потвърдете Делта Три. — Гласът на Скрагър бе променен.

— Потвърждавам Делта Три — отвърна Гавалан, все още шокиран от новините за Дюбоа и телекса в Бахрейн, за който Жан-Люк им съобщи по телефона преди няколко минути; очакваше всеки момент да избухнат в собствената им кула, а и в Кувейт. На Жан-Люк бе казал: „Морската спасителна команда? По-добре да дадем сигнал за бедствие.“

— Ние сме спасителната команда, Анди. Други няма. Шандор вече отлетя да го търси. Щом заредят, Руди и Поп също отиват — разработих им план за претърсване по сектори, след това ще се насочат право към Ал Шаргаз, както и Шандор. Не можем да се мотаем тук. Mon Dieu, не можеш да си представиш как ни се размина! Ако е на повърхността, ще го намерят — има сто пясъчни плитчини, където може да кацне.

— Няма ли да повлияе това на радиуса на полета им?

— Ще се оправят, Анди. Марк не е подал сигнал за бедствие, така че сигурно е станало внезапно или пък радиото му е отказало, или пък най-вероятно е кацнал някъде. Има цял куп добри възможности: би могъл да кацне на някоя сонда за гориво, ако е паднал в морето, би могъл да го прибере някой кораб — цял куп такива неща… Не забравяй, че радиомълчанието бе едно от най-важните неща. Не се притеснявай, mon cher ami.

— Много се притеснявам.

— Нещо за останалите?

— Още нищо…

„Още нищо“ — помисли си той и отвътре го заболя.

— Кой е Делта Четири? — Въпросът бе зададен от Вили.

— Френският ни приятел и Фоулър — отговори сухо Гавалан. Не знаеше кой би могъл да подслушва. — Пълен доклад, като кацнеш.

— Разбрано. — Пращене, след това: — Ед, как си?

— За чудо и приказ, Вили. Качвам се на триста, всичко е наред. Ей, Скраг, какви са ти курсът и височината?

— 142, на двеста, и ако си отвориш очите и погледнеш към два часа, ще ме видиш, защото аз те виждам.

За миг настъпи тишина.

— Скраг, пак успя!

Гавалан се изправи да се протегне и видя Мануела:

— Как е, мила?

Тя се усмихна колебливо и му предложи една бутилка.

— Заповядай. Заслужаваш една бира и едно извинение.

— Без извинения, никакви. Ти беше права. — Той я прегърна и отпи с удоволствие. — Божичко, колко е хубаво! Благодаря, Мануела.

— Ами аз, миличка? — попита Старк.

— От мен, Конроу Старк, ще получиш само вода и шамар, защото между ушите ти има само мускули. — Тя отвори бутилка минерална вода и му я подаде, но очите й бяха усмихнати и тя леко отпусна ръка върху него. Беше изпълнена с обич.

— Благодаря ти, мила — рече Старк, спокоен, че тя е тук, в безопасност, и другите са в безопасност, въпреки че Дюбоа и Фоулър още бяха в неизвестност и имаше още толкова много въпроси. Рамото и гърдите го боляха много и все повече му се гадеше, болката пулсираше в главата му. Доктор Нът му беше дал болкоуспокояващо и каза, че то щяло да го държи два часа: „Ще те държи до обед, Дюк, не повече, а може би и по-малко. По-добре да се прибереш като Пепеляшка по обяд, иначе ще ти стане много неприятно… Имам предвид, че може и да кръвнеш.“ Той погледна през рамото на Мануела към часовника: дванадесет и четири минути.

— Конроу, моля те, миличък, няма ли да си легнеш?

Погледът му се промени.

— Нека да е след четири минути? — рече той тихо. Тя се изчерви, после се засмя, заби леко нокти във врата му и измърка като котка.

— Говоря сериозно, мили, не мислиш ли…

— И аз говоря сериозно.

Вратата се отвори и влезе доктор Нът.

— Време е за лягане, Дюк! Кажи лека нощ като добро момче!

— Здрасти, докторе. — Старк послушно се надигна, първия път не успя, едва прикри неуспеха си и се изправи, проклинайки наум. — Скот, имаме ли уоки-токи или радио с честотите на кулата?

— Разбира се, разбира се, че имаме. — Скот бръкна в едно странично чекмедже и му подаде малкото радио. — Ще държим връзка. Имаш ли телефон до леглото?

— Да. До скоро, мила — не, добре съм, ти остани за всеки случай, може да говорят на фарси. Благодаря. — В този момент погледът му се спря на нещо през прозореца. — Ей, я вижте!

За момент забравиха всичките си грижи. Остър като игла, несравним, с отпуснат нос за излитане, по пистата рулираше „Конкорд“, изпълняващ полет от Лондон за Бахрейн. При скорост 2500 километра в час, на височина 20 000 метра полетът от седем хиляди и сто километра траеше три часа и шестнадесет минути.

— Най-красивата птица на света — каза Старк, докато си тръгваше.

— Много бих искала поне веднъж да полетя с него — въздъхна Мануела.

— Така трябва да се пътува — рече сухо Скот. — Чух, че спират този полет от догодина, вярно ли е? — Вниманието му бе ангажирано главно с това да следи разговорите между Вили, Скрагър и Воси, там засега нямаше проблеми. От мястото си виждаше камиона с Ногьр, механиците, боята и шаблоните, който бързо се движеше към хеликоптерната площадка оттатък пистата. Там вече стоеше в готовност пожарна кола.

— Проклети идиоти! — каза с горчивина Гавалан. — Това шибано правителство не си знае интереса. Французите са същите. Трябва просто да отпишат разходите за изследвания и разработка — в действителност те са отписани — и при това положение самолетът ще си бъде съвсем добър бизнес за определени маршрути, при това безценен. От Лос Анжелос до Япония естествено, до Австралия, Буенос Айрес — също… някой видя ли вече нашите птички?

— Кулата има по-добър изглед, татко. — Скот пусна честотата на, кулата.

— „Конкорд“ 001, вие сте следващият за излитане. Bon voyage — говореше диспечерът. — Когато се издигнете, свържете се с Багдад на 119,9.

— Благодаря, на 119,9. — „Конкорд“ се движеше гордо, абсолютно уверен, че всички го гледат.

— Господи, струва си да го погледа човек.

— Кулата, тук „Конкорд“ 001. За какво е пожарната?

— Очакваме три хеликоптера на северната площадка, единият е на един двигател…

— … Искате ли да ги отклоним, докато излетите? — попита диспечерът от контролната кула. Казваше се Синклер, англичанин, бивш офицер от английските ВВС като мнозина от диспечерите на работа в залива.

— Не, благодаря, просто попитах.

Синклер — нисък, набит, оплешивяващ мъж, седеше на въртящия се стол зад ниско бюро с панорамен изглед към летището. На врата му висеше мощен бинокъл. Той го вдигна към очите си и го фокусира. Вече се виждаха трите хеликоптера, построили се във формата на буква V. Той бе разположил този с повредения двигател на върха на V — знаеше, че това е Скрагър, но се преструваше, че не знае нищо. Кулата около него бе изпълнена с първокласно радарно и комуникационно оборудване, телекси, трима стажанти от Шаргаз и един диспечер, също от Шаргаз. Диспечерът се беше съсредоточил върху екрана на радара, разполагаше другите шест самолета, които в момента бяха в системата.

Без да откъсва поглед от хеликоптерите през бинокъла, Синклер включи копчето за предаване.

— HSVT, тук кулата, как върви?

— Кулата, тук HSVT. — Гласът на Скрагър бе ясен и прецизен. — Няма проблеми. Всички индикатори на зелено. Виждам, че „Конкорд“ се приближава за излитане — искате ли да изчакам, или да избързам?

— HSVT, продължавайте захода при максимална безопасност. „Конкорд“, заемете позиция и чакайте. — Синклер се обърна към един от стажантите на Надземния контрол: — Мохамед, щом кацне хеликоптерът, ти го предавам, става ли?

— Да, саид.

— Имаш ли връзка с пожарната?

— Не, саид.

— Тогава веднага се свържи! Това е твое задължение. — Младежът започна да се извинява. — Не се безпокой, направил си грешка, минало е, действай сега!

Синклер регулира малко фокуса. Скрагър бе на петнадесет метра височина, заходът беше идеален.

— Мохамед, кажи на пожарната да действа. Хайде, за Бога, тия лекета трябва да са готови с пяната. — Синклер чу как младият диспечер ругае пожарникарите, видя ги как излизат и се нареждат, приготвяйки маркучите си. Отново насочи бинокъла към „Конкорд“, който чакаше търпеливо в средата на пистата, готов за излитане, далече от всякаква опасност, дори и трите хеликоптера да хвръкнеха във въздуха. Задържането на „Конкорд“ за тридесет секунди при шанс едно на милион, че турбулентността след него може да предизвика някаква случайна вихрушка, която да свали повредения хеликоптер, бе малка цена. „Вихрушка. Всемогъщи Боже!“

От два дни по летището се носеше слух, че С-Г ще организира нелегално изтегляне от Иран. Бинокълът му пак се насочи към хеликоптера на Скрагър. Ските му докоснаха пистата. Пожарникарите се приближиха. Нямаше пожар.

— „Конкорд“ 001, имате разрешение за излитане — каза той спокойно. — HFEE и HYYR, кацнете, когато ви е удобно. Пан Ам 116, имате разрешение за кацане, писта 32, вятър двадесет възела по курс 160.

Зад него изтрака телекс. Той се спря за миг да погледа как излита „Конкорд“, възхищавайки се на силата му и ъгъла на издигане, после отново насочи поглед към Скрагър, като нарочно не забеляза малките фигурки, които се наведоха под роторите с шаблони и боя. Ногър Лейн, който по нареждане на Гавалан го беше предупредил неофициално какво става, въпреки че той отдавна знаеше, махаше на пожарната да се отдалечи. Скрагър се беше превил от едната страна и повръщаше, а другият — той предположи, че е вторият пилот, пикаеше с огромна струя. Останалите два хеликоптера кацнаха на площадките си. Бояджиите ги наобиколиха. Какво ли правеха?

— Добре — промърмори той. — Няма пожар, няма фасони, няма за какво да се смърди.

— Саид Синклер, може би трябва да прочетете този телекс.

— А? — Той погледна разсеяно към младежа, който се опитваше неловко да погледне с резервния бинокъл към хеликоптерите. Един поглед върху телекса бе достатъчен. — Мохамед, използвал ли си някога бинокъл наопаки? — попита той.

— Саид? — Младежът изглеждаше озадачен. Синклер взе бинокъла му, разфокусира го и му го върна обърнат наопаки.

— Насочи го към хеликоптерите и ми кажи какво виждаш?

На младия човек му бе необходимо известно време, за да попаднат хеликоптерите в полезрението му.

— Толкова са далече, че едва ги различавам.

— Интересно. Ето, седни на моя стол за малко. — Младежът се подчини, изпълнен с гордост. — Сега повикай „Конкорд“ и поискай доклад за местоположението им.

Останалите стажанти бяха изпълнени със завист, забравили всичко останало. Пръстите на Мохамед трепереха от вълнение, когато хвана предавателя.

— „Конкорд“, тук… тук кулата в Бахрейн, моля вашия доклад за местоположението.

— Кулата, 001 на 11300, качвам се на 20 000, скорост 2500 километра в час, курс 290, напускам района ви.

— Благодаря, „Конкорд“, приятен ден… о, обадете се на Багдад на 119,9, приятен ден! — завърши той, сияейки, и сега вече, в подходящия момент, Синклер вдигна телекса и се намръщи.

— Ирански хеликоптери? — Той подаде на младежа резервния бинокъл. — Виждаш ли тук някакви ирански хеликоптери?

Младежът разгледа много внимателно трите новопристигнали непознати машини и поклати глава.

— Не, саид, тези са британски, другите, които са тук, са на Шаргаз.

— Точно така. — Синклер все още бе намръщен. Беше забелязал, че Скрагър продължава да клечи на земята, Лейн и останалите стояха около него. Нещо не беше наред. — Мохамед, изпрати лекар и линейка при британските хеликоптери, на бегом. — После вдигна телефона и набра: — Господин Гавалан, птичките ви кацнаха и са в безопасност. Когато имате време, бихте ли се отбили до кулата? — Каза го по онзи особено безучастен, сдържан начин, който може да бъде разбран само от друг англичанин и означава „спешно“.

 

 

В офиса на С-Г.

 

— Ще дойда веднага, господин Синклер. Благодаря — отвърна Гавалан.

Скот забеляза изражението му.

— Пак ли неприятности, татко?

— Не зная. Извикайте ме, ако стане нещо. — Гавалан се спря на вратата. — По дяволите, забравих за Нюбъри. Обадете му се и разберете дали е на разположение днес следобед. Ще отида при него вкъщи, където и да е, уговорете каквото можете. Ако иска да знае какво става, кажете му само: „Засега шест от седем, един очакваме и двама предстои да тръгнат.“ — И забързано излезе, добавяйки на тръгване: — Чао, Мануела. Скот, потърси пак Чарли и открий къде, по дяволите, е отишъл.

— Окей.

Скот и Мануела останаха сами. Рамото го болеше и му пречеше все повече и повече. Бе забелязал, че тя е потисната.

— Дюбоа ще се появи, ще видиш — каза той. Искаше гласът му да прозвучи уверено и да скрие собствените му опасения, че са се изгубили. — А и нищо не може да убие стария Фоулър.

— О, надявам се, че е така — отвърна тя и едва не се разплака. Бе забелязала как съпругът й се олюля и до болка разбираше колко му е зле. Скоро трябваше да тръгва за болницата, а фарсито да върви по дяволите. — Чакането ме измъчва.

— Само още няколко часа, Мануела, още две птички и пет човека. После можем да празнуваме — каза Скот, надявайки се на чудо, и си помисли: „После напрежението ще отслабне и Стария отново ще се усмихва и ще живее хиляда години.“

„Господи, да се откажа от летенето? Обичам да летя и не искам работа на бюро. В Хонконг през част от годината ще бъде добре, но Линбар? Не мога да се справя с Линбар! Старият ще трябва да се занимае с него — иначе съм загубен…“

Старият, досаден въпрос изскочи в мислите му: какво щях да нравя, ако го нямаше Стария? Студена тръпка премина през тялото му. „Не ако, а когато, все някой ден ще се случи. Би могло да бъде всеки ден. Ето примерно Джордан, Толбът, или Дюк, или аз. Няколко милиметра разстояние и си мъртъв — или жив. Божията воля? Карма? Джос? Не зная и няма значение! Сигурен съм само, че откакто ме раниха, съм друг, целият ми живот е различен, увереността ми, че нищо не би могло да ме засегне, изчезна завинаги и на нейно място остана само една проклета леденостудена увереност, че съм съвсем смъртен. Боже Господи! Така ли става винаги? Чудя се дали и Дюк се чувствува по същия начин?“

Погледна към Мануела. Тя го гледаше втренчено.

— Извинявай, не те чух. — Той започна да набира номера на Нюбъри.

— Попитах не са ли три птици и осем човека? Забравяш Ерики и Азадех, девет, ако броиш и Шаразад.

 

 

Техеран, домът на Бакраван: 1,14 по обед.

 

Шаразад стоеше гола пред високото огледало в банята си и разглеждаше корема си. Опитваше се да открие дали вече не е станал по-закръглен. Сутринта бе забелязала, че гърдите й като че ли са напрегнати, а зърната им по-чувствителни. „Не се тревожи — беше се засмяла жената на Мешанг. — Скоро ще заприличаш на балон и все ще плачеш, че никога няма да можеш да облечеш дрехите си и че изглеждаш много грозна! Не се безпокой, ще си влезеш в дрехите и няма да си грозна.“

Днес Шаразад бе много щастлива. Мотаеше се, гримасничеше срещу огледалото, наведе се по-близо към него, за да види дали няма бръчки, огледа се първо от едната страна, после и от другата, с вдигната коса и със спусната, събрана на кок или на една страна. Беше напълно удовлетворена от това, което видя. Белезите избледняваха. Тялото й изсъхна напълно след банята и тя се напудри и облече бельото си.

— О, принцесо, още ли не си готова? — втурна се в стаята Джари. — Негово превъзходителство брат ти ще се върне всеки момент от обед и цялата къща се бои, че пак ще е ядосан. О, моля те, побързай, не бихме искали да се вълнува, нали така…

Като някакъв автомат тя извади запушалката на ваната и започна да оправя. През цялото време мърмореше, правеше фасони и подканяше Шаразад. Шаразад се облече бързо. Чорапи — от месеци вече не се продаваха чорапогащници, дори на черна борса, сутиен не беше необходим. Топла рокля от син кашмир от Париж, в комплект със сако с къси ръкави и висока яка. Едно бързо прокарване на четката и естествено вълнистата й коса бе изрядна, съвсем леко червило, една линия, сенки около очите — и беше готова.

— Но, принцесо, знаеш, че брат ти не обича грим!

— О, но аз няма да излизам, а Мешанг не е… — Шаразад щеше да каже „баща ми“, но се спря, не искаше да го казва или да си спомня за трагедията. „Татко е в рая“ — рече си тя твърдо. До деня на оплакването му — четиридесетият ден след смъртта му, имаше още двадесет и пет дни, а дотогава, когато щеше да има плач и ридания, и разкъсване на дрехи, трябваше да продължат да живеят. И да обичат!

Не беше питала Джари какво бе станало в кафенето в деня, когато я изпрати да му каже, че съпругът й се е върнал и че това, което не бе започвало, свърши. „Къде ли е, ще продължи ли да ме навестява в сънищата ми?“

Долу настъпи някаква бъркотия и те разбраха, че Мешанг е дошъл. Тя се огледа за последен път и отиде да го посрещне.

След вечерта на сблъсъка му с Локхарт Мешанг се бе върнал отново в дома при семейството си. Къщата бе много голяма, Шаразад бе запазила стаите си и се радваше, че снаха й и трите й деца прогонваха потискащата тишина и меланхолията, които я бяха завладели. Сега майка й се бе уединила в нейното си крило, дори се хранеше там, обслужвана само от своята прислужничка, през по-голямата част от деня се молеше и плачеше. Никога не излизаше, никога не канеше някой от тях. „Оставете ме на мира! Оставете ме на мира!“ — само това проплакваше през заключената врата.

Когато Мешанг бе вкъщи, всички от семейството гледаха да го прилъжат и приласкаят. „Не се безпокой — бе казала снаха й. — Той ще се подчини съвсем скоро. Мисли си, че съм забравила как ме унижи и ме удари, и се осмелява да се показва с младата курва, с която го изкуши онзи злобен кучи син Киа! О, не се безпокой, мила Шаразад, аз ще си отмъстя — беше непростимо да се отнесе така с тебе и… твоя съпруг. Скоро пак можем да пътуваме… Париж, Лондон, дори Ню Йорк, съмнявам се дали ще има време да дойде с нас, и тогава, ах, тогава така ще се забавляваме, ще носим прозрачни дрехи и ще имаме по петдесетина ухажори!“

„Не знам за Ню Йорк — да се поставиш в такава опасност от Сатаната“ — бе отвърнала Шаразад. Но тайно в сърцето си потръпна от вълнение при тази мисъл. „Ще отида в Ню Йорк със сина си — обеща си тя. — Томи ще бъде там. Скоро ще се върнем към нормалния живот, моллите ще изгубят властта си над Хомейни, дано Бог отвори очите му, техният контрол над Зелените ленти ще бъде премахнат, Революционният комитет ще бъде разпуснат, ще имаме истинско, честно избрано демократично ислямско правителство с министър-председател Базарган, негов водач от Бога, правата на жените няма да бъдат отнемани никога вече, Туде вече няма да бъде забранена, а ще работи за всички и в страната ще има мир — точно както той каза, че ще стане.

«Радвам се, че съм тази, която съм» — помисли си Шаразад.

— Здравей, мили Мешанг, изглеждаш чудесно днес, но толкова уморен. О, не бива да работиш толкова много заради нас! Чакай, нека ти налея още лимонов сок и вода, точно както го обичаш.

— Благодаря. — Мешанг се беше излегнал на килимите, подпрян на възглавници, без обувки, и вече ядеше. Беше приготвен малък мангал за изпичане на шиш кебап, а край него имаше двадесет-тридесет чинии с хорищ, ориз, зеленчуци, пресни и захаросани плодове. Зара покани Шаразад да седне на килима до нея.

— Как се чувстваш днес?

— Чудесно, никак не ми е лошо.

— На Зара й беше лошо през цялото време и повръщаше, не като нормална жена. — Лицето на Мешанг помрачня. — Да се надяваме, че ти си нормална, но си толкова слаба… Иншаллах.

Двете жени се усмихнаха, прикривайки отвращението си. Разбираха се една друга.

— Горката — каза Шаразад. — Как мина сутринта ти, Мешанг? Сигурно е ужасно трудно да имаш толкова много работа, да се грижиш за всички нас.

— Трудно е, защото съм заобиколен от глупаци, скъпа сестро. Ако имаш способни служители, подготвени като мене, всичко би било толкова лесно. — «И много по-лесно, ако не беше подлъгала баща ни, измами го, провали се с първия си съпруг и ни опозори с избора си на втори. Толкова терзания си ми причинила, скъпа сестро, ти, с твоето охтичаво лице и тяло, и с глупостта си — на мене, който работех непрекъснато, за да те спася от самата тебе. Слава на Бога, че усилията ми дадоха такива плодове!»

— Сигурно ти е ужасно трудно, Мешанг, аз не бих знаела откъде да започна — рече жена му и си помисли: «Работата се върши лесно, ако знаеш къде са ключовете, банковите сметки и документите на длъжниците… и всички тайни. Не искам да имаме равенство или да гласуваме, защото тогава просто ще трябва да ви изхвърлим и да заемем най-добрите длъжности.»

Тлъстият агнешки хорищ и препеченият златист ориз бяха чудесни, с ароматни подправки — точно както ги обичаше, и Мешанг ядеше с удоволствие. «Не бива да ям прекалено много. Не бива да се уморявам много, преди да ида при малката следобед. Никога не бих си помислил, че една зинаат може да бъде толкова сочна, нито че може да стиска така здраво. Ако забременее, ще се оженя за нея, а Зара да пукне!»

Хвърли поглед към жена си. Тя веднага спря да яде, усмихна му се и му подаде салфетка да избърше мазнината и капките супа от брадата си.

— Благодаря — рече той любезно и пак се съсредоточи върху чинията си. «Като оправя малката, ще поспя един час и ще се върна на работа. Ех, това куче Киа да се беше върнал, имаме много да си поговорим, много неща да планираме. А Шаразад ще…»

— Мешанг, миличък, чу ли слуха, че генералите били решили да направят преврат — попита жена му — и че армията била готова да вземе властта?

— Разбира се, за това се говори по цялата чаршия. — Мешанг потръпна от безпокойство. Беше се застраховал възможно най-добре, в случай че е вярно. — Синът на Мохамед златаря се кълне, че братовчед му, който е телефонист в щаба на армията, чул, че изчаквали, за да дадат възможност на американската специална част да се приближи, и че превратът щял да бъде подкрепен с въздушен десант.

— Парашутисти? — Двете жени бяха шокирани. — Тогава трябва веднага да заминем, Мешанг — възкликна Зара. — В Техеран няма да е безопасно, по-добре да идем в нашата къща на Каспийско море и да изчакаме войната да свърши. Кога можеш да тръгнеш? Ще започна да пригот…

— Каква къща на Каспийско море! Нямаме къща на Каспийско море! — отвърна раздразнено Мешанг. — Нали я конфискуваха с всичката ни собственост, за която сме работили поколения наред? Бог да прокълне крадците! Какво ли не направихме за революцията и моллите през толкова поколения! — Лицето му почервеня. По брадата му покапа храна. — А сега…

— Прости ми, ти си прав, миличък Мешанг, ти си прав както винаги. Прости ми, говорих, без да мисля. Както винаги си прав, но ако нямаш нищо против, бихме могли да идем при чичо ми, ага Мадри, те имат свободна вила на брега, можем да останем там и можем да тръгнем утре…

— Утре? Не ставай смешна! Смяташ ли, че не съм получил достатъчно предупреждения? — Мешанг избърса брадата си, успокоен донякъде от унизителното й извинение, а Шаразад си помисли колко щастлива е била с двамата си съпрузи, които никога не бяха се отнасяли лошо с нея, нито пък й бяха викали. «Как ли е Томи в Ковис или където и да е? Горкият Томи, ако можех да напусна дома си и семейството си и да отида в изгнание завинаги!»

— Разбира се, че ние, търговците, сме предупредени! — повтори Мешанг. — Да не сме празноглави глупаци!

— Да, да, разбира се, мили Мешанг — рече успокоително Зара. — Извинявай, исках само да кажа, че се тревожа за безопасността ти и исках да бъда подготвена. — «Колкото и да е противен — помисли си тя, — той е единствената ни защита срещу моллите и отвратителните им Зелени ленти.» — Вярваш ли, че ще има преврат?

— Иншаллах — отвърна той и се оригна. «Каквото и да стане, ще съм подготвен, с Божията помощ. Във всички случаи, който и да победи, ще има нужда от нас, търговците. Винаги са имали нужда от нас и винаги ще имат — можем да бъдем модерни, като който и да е чужденец, и по-умни, поне някои от нас, да не говоря за себе си. Кучият му син Пакнури, дано той и предците му идат в ада, че ни докараха дотук!

Каспийско море? При чичо й Мадри е добра идея, идеално. И аз бих се сетил за това след малко. Зара може да е спаружена и нейната зинаат да е суха като летен прах, но тя е добра майка и съветите й, ако не обръщаш внимание на отвратителното й настроение, са винаги мъдри.»

— Другият слух е, че славният ни бивш министър-председател Бахтияр още се крие в Техеран под защитата и покрива на стария си приятел и колега министър-председателя Базарган — каза Мешанг.

— Ако зелените го хванат там… — ахна Зара.

— Базарган е безполезен. Жалко. Вече никой не му се подчинява и не го слуша. Революционният комитет ще екзекутира и двамата, ако ги хванат.

Шаразад трепереше.

— Джари каза, че тази сутрин на пазара разправяли, че негово превъзходителство Базарган вече бил подал оставка.

— Не е вярно — рече рязко Мешанг и им каза за друг слух, сякаш той беше някаква интимна тайна. — Мой приятел, близък до Базарган, ми каза, че той предложил оставката си на Хомейни, но имамът не я приел и му казал да си стои на мястото. — Той подаде чинията си на Зара да му сипе още. — Стига толкова хорищ, дай ориз.

Тя му сложи и той залапа отново, въпреки че беше почти преял. Най-интересният слух днес, предаван в пълна тайна от ухо на ухо, бе, че имамът бил близо до смъртта, или по естествени причини, или отровен от комунистически агитатори от Туде или муджахидини или ЦРУ, и че, нещо по-лошо — безброй съветски войски чакали на границата да минат отново в Азербайджан, а после към Техеран, веднага щом той умре.

«Очакват ни само смърт и нещастия, ако това е вярно — помисли си той. — Не, това няма да се случи, не може да се случи. Американците няма никога да оставят Съветите да ни завладеят, не могат да допуснат те да контролират Ормузкия проток — дори Картър ще разбере това! Не. Но да се надяваме, че първата част на слуха е вярна, че имамът бързо ще иде в рая.»

— Да бъде Божията воля — рече той набожно, махна на слугите да излязат и когато останаха сами, насочи цялото си внимание към сестра си. — Шаразад, разводът ти е уреден, остават само формалностите.

— О — възкликна тя и изведнъж застана нащрек. Мразеше брат си за това, че нарушава спокойствието й. Главата й забръмча: Не искам да се развеждам, Мешанг можеше да ни даде пари от всичките си швейцарски сметки и да не се държи така гадно с Томи, и можехме да заминем — не бъди глупава, не можеш да заминеш без документи и да идеш в изгнание, а Томи те остави, решението бе негово. Да, но Томи каза, че ще е само за месец, нали, че ще чака един месец. За един месец могат да станат много неща.“

— Разводът ти не е проблем. Нито пък да се омъжиш отново.

Тя го погледна изумена, безмълвна.

— Да, уговорих зестрата, много по-добра е, отколкото очаквах… — Понечи да каже: „за два пъти разведена жена с дете на неверник“, но тя му бе сестра, а партията беше чудесна, и не каза нищо. — Сватбата ще бъде следващата седмица, а той ти се възхищава от години. Негово превъзходителство Фаразан.

За миг двете жени не повярваха на ушите си. Шаразад почувства как я облива гореща вълна. Обърка се. Кейван Фаразан бе от богата търговска фамилия, двадесет и осем годишен, красив, неотдавна се бе върнал от Кеймбридж, винаги бяха приятели с него. — Но… но аз мислех, че Кейван ще се же…

— Не Кейван — отвърна Мешанг, раздразнен от глупостта й. — Всеки знае, че Кейван ще се сгодява. Дарануш! Негово превъзходителство Дарануш Фаразан.

Шаразад се вцепени. Зара ахна и се опита да прикрие неволния си жест. Дарануш беше бащата, овдовял наскоро, втората му жена бе умряла при раждане като първата. Беше много богат, държеше монопола за събиране на боклука в целия район на пазара.

— Не… не е възможно — промълви тя.

— О, да, възможно е — каза Мешанг, почти сияещ от удоволствие, без изобщо да я разбере. — Аз самият не повярвах, когато той повдигна въпроса, след като чул за развода ти. С неговите богатства и връзки двамата ставаме най-влиятелните хора на пазара, заедно ще…

— Но той е отвратителен, дребен и стар, стар, плешив и грозен, и харесва момчета, и всички знаят, че е педе… — избухна Шаразад.

— И всички знаят, че си два пъти разведена, използвана, че носиш дете от чужденец! — кресна Мешанг. — Че ходиш на демонстрации и не се подчиняваш, че главата ти е пълна със западни глупости и си тъпа! — В яда си той блъсна няколко чинии. — Не разбираш ли какво съм направил за тебе? Той е един от най-богатите мъже на пазара. Убедих го да те приеме — спасява се честта ти, а ти се…

— Но, Мешанг…

— Не разбираш ли, неблагодарна кучко! — изрева той. — Той дори се съгласи да осинови детето ти! В името на Бога, какво повече искаш?

Мешанг бе почти посинял, тресеше се от гняв, размахваше свит юмрук пред лицето на Шаразад, Зара гледаше втренчено ту него, ту нея, ужасена от неговия бяс, а той продължаваше да крещи.

Шаразад не чуваше нищо, не виждаше нищо — само онова, което Мешанг бе решил за нея: да прекара останалата част от живота си, свързана с това дребно човече, прицел на хилядите шеги на чаршията, което вонеше на урина! Да я опложда веднъж годишно, за да роди и да живее, и пак да роди, докато умре при раждане или след него — като другите му две жени. Девет деца от първата, седем от втората. Беше обречена. Нищо не можеше да направи. Принцеса Лайняна, докато умре.

Нищо.

Нищо, освен да умре веднага, не чрез самоубийство, защото тогава раят ще бъде забранен за нея и ще бъде прокълната в ада. Не самоубийство. Никога. Никога самоубийство — но смърт в изпълнение на Божието дело, смърт с Божието име на уста.

Но какво дело?