Джеймс Клавел
Вихрушка (29)

29

Техеран: 4,17 следобед.

 

Двамата бяха в таванската канцелария на С-Г и напрегнато наблюдаваха телексния апарат.

— Хайде, за Бога! — промърмори Макайвър и нетърпеливо погледна часовника си. Самолетът щеше да пристигне в пет и половина. — Скоро трябва да тръгваме, Анди. Човек никога не знае в какво задръстване може да попадне тук!

Гавалан унесено се поклащаше в старото поскърцващо кресло.

— Джени още я няма — отвърна той. — Ще тръгнем веднага щом се прибере. В най-лошия случай ще се обадя в Абърдийн от Ал Шаргаз.

— В случай че Джони Хог успее да се промъкне през въздушния контрол над Киш и Исфахан и в случай че разрешителното от Техеран още важи! — напомни му Макайвър.

— Тоя път ще кацне! — усмихна се уморено Гавалан. — Имам чувството, че нашият скъп молла Техрани много иска да има нови очила, дано Джони не е забравил да ги вземе!

— Дано!

Днес за пръв път комитетът ги допусна в сградата. По-голямата част от деня премина в разчистване и задействуване на генератора, който естествено беше останал без капчица гориво. Почти в секундата, в която телексът получи захранване, печатащото устройство побесня:

„Спешно! Моля потвърдете, че телексът ви работи, имам спешно съобщение за шефа. Той още ли е в Техеран? Съобщението е под код ЕЙВИСЯРД.“

Телексът беше от Елизабет Чен в Абърдийн, а ЕЙВИСЯРД бе рядко използван секретен код на компанията, който означаваше, че съобщението трябва да бъде получено лично от Макайвър и да бъде скрито от очите на всички останали сътрудници. Четири пъти се опитва да се свърже с Абърдийн и най-накрая успя. Сега чакаше обратната връзка.

— Добре поне, че все още не сме изгубили нито една машина — въздъхна тежко Гавалан.

— И аз това си мислех — изпъна рамене Макайвър. — Имаш ли представа какво налага използуването на ЕЙВИСЯРД?

— Не — отвърна Гавалан и с тъга си помисли за истинския ЕЙВИСЯРД — прекрасния замък, в който беше прекарал толкова щастливи години с Кати. „Не мисли за Кати в такъв момент! — заповяда си той. — Не мисли!“

— Мразя тия проклети телекси! — промърмори ядосано Макайвър; — Винаги нещо заплитат! — Причината за раздразнението му беше по-скоро снощният скандал с Джени, която упорито отказваше да замине със 125, а също и тревогата му за изчезналия без следа Том Локхарт. Като капак и днес на работа не се появи никой от служителите иранци, в офиса дойдоха само двама пилоти. Макайвър нареди на Петикин да бъде на разположение и освободи Ногър Лейн, който се мота около тях до обед, очевидно чудейки се какво друго да прави. Той докладва, че полетът му с моллата Техрани, шест гвардейци и пет жени преминал нормално.

— Мисля, че нашето приятелче моллата утре пак ще иска да се повози — заключи Лейн. — А днес точно в пет и четвърт ще ви чака на летището.

— Добре, Ногър, иди да смениш Чарли — нареди му Макайвър.

— Хайде стига, Мак, стига, приятел! Цяла сутрин работих като вол, извън всякакви графици! А Паула все още е в града!

— Тя може да бъде тук и следващата седмица, „приятел“! — подигра го Макайвър. — Това обаче не означава, че ще въртиш опашка край нея. Хайде, отивай да смениш Чарли! Искам да попълниш всички полетни документи до днешна дата, а кажеш ли още една дума, ще ти подпиша назначението за Нигерия!

После останаха да чакат с ясното съзнание, че телексните връзки се осъществяват частично по телефонната мрежа.

— Купища жици ни разделят от Абърдийн — промърмори нетърпеливо Макайвър.

— Тръгваме в момента, в който дойде Джени — повтори Гавалан. — Няма да се прибера в Абърдийн, преди да я настаня както трябва в Ал Шаргаз. Но и ти трябва да продължаваш да настояваш за нейното заминаване!

— Как не! — въздъхна Макайвър. — Аз зная, ти знаеш, целият проклет Иран знае, че е време за евакуация, само тя отказва да го признае!

— Жени! — дипломатично въздъхна Гавалан. — Нещо друго, което да искаш от мен?

— Не — поклати глава Макайвър. — Начинът, по който притисна последните ни двама партньори, беше напълно достатъчен.

Гавалан беше успял да ги открие — Мохамед Сиамаки и Туриз Бахтияр — един от множеството богаташи от рода Бахтияр, окупирали висшите ешелони на властта в Иран, включително и министърпредседателското кресло. Гавалан успя да им измъкне пет милиона риала в брой — малко над шестдесет хиляди долара, троха в сравнение с това, което им дължаха партньорите, но все пак нещо. Двамата иранци обещаха да внасят определени суми всяка седмица срещу написана на ръка разписка, в която Гавалан обещаваше „да ги подкрепи финансово в чужбина, ако това се наложи, и да им осигури място на борда на 125, също в случай на нужда.“

— Добре, но къде е Валик, как мога да се свържа с него? — попита ги накрая Гавалан, без да се издава, че знае всичко за бягството му.

— Вече ви казахме — на почивка със семейството си! — отсече Сиамаки, груб и арогантен както винаги. — Ще се свърже с вас в Лондон или Абърдийн, след като се оправим с бъркотията с банковите ни сметки на Бахамските острови.

— Те не са само ваши, а и наши, драги партньоре! — напомни му с твърд глас Гавалан. — Става въпрос за почти четири милиона долара, които ни дължите за вече свършена работа, отделно от вноските за изплащане на хеликоптерите, които бавите прекалено дълго!

— Ако банките работеха, вие щяхте да получите всичките си пари! Не ние сме виновни, че подлите съветници на шаха разрушиха тази страна! Нямаме никаква вина за тази катастрофа! А що се отнася до дълговете ни, нима забравихте как в миналото си плащахме всичко навреме?

— Не съм забравил. С шест месеца закъснение, но все пак плащахте. Но я ми кажете, скъпи приятелю, как възнамерявате да действате в случай, че всички съвместни предприятия бъдат закрити, както спомена моллата Техрани?

— Ще бъдат закрити някои съвместни предприятия, Гавалан, а не всички. Вашата информация е доста неточна и преувеличена. Ние имаме разрешение веднага да възобновим своята дейност и да сменим екипите по сондажите в момента, в който пристигнат новите. Петролните полета трябва час по-скоро да възобновят производството си. Няма проблеми. Но за сигурност ще извършим известни промени в състава на управителния съвет. Утре моят братовчед — министърът на финансите Али Киа, ще присъства на заседанието…

— Чакайте! — прекъсна го Гавалан. — Според договора всяка промяна в състава на управителния съвет трябва предварително да бъде съгласувана с мен!

— Тази власт вече я нямате, съветът гласува в този смисъл. Ако желаете да оспорвате това решение, можете да го сторите на следващото заседание в Лондон. Но при създалите се обстоятелства промяната е полезна и необходима. Министър Киа ни даде уверения, че ще бъдем поставени при особени данъчни облекчения… Естествено неговите хонорари и процент ще бъдат за сметка на вашата печалба…

Гавалан се опита да не гледа проклетия телекс, но му беше трудно да го стори.

— В един момент всичко изглежда наред, после нещата отново се объркват — изпъшка той.

— Така е, Анди — поклати глава Макайвър. — Но… Изведнъж млъкна, тъй като телексът остро прещрака и двамата се втренчиха с надежда в него. Но машината остана безмълвна и от гърдите им се изтръгнаха проклятия.

— Добера ли се до Ал Шаргаз, ще мога да позвъня в офиса и да разбера за какво става въпрос — рече Гавалан и се извърна към вратата, която рязко се разтвори. За тяхна изненада на прага застана Ерики, с когото се бяха разбрали да се срещнат направо на летището. На лицето му грееше обичайната усмивка, но зад нея прозираше загриженост.

— Здрасти, шефе, здрасти, Мак.

— Здрасти, Ерики, какво става? — погледна го дружелюбно Макайвър.

— Малка промяна в плановете. Двамата с Азадех трябва да отидем първо в Табриз.

Снощи Гавалан им бе предложил незабавно да напуснат Иран:

— Идвате с мен още утре, а в Лондон ще се опитаме да оправим документите на Азадех, става ли?

— Какво налага промяната, Ерики? — попита го сега той. — Да не би Азадех да се страхува да напусне Иран без редовни документи?

— Не. Преди един час получихме… по-скоро аз получих бележка от баща й. Ето, прочетете я. — Ерики я подаде на Гавалан и Макайвър се приближи да й хвърли един поглед.

„До капитан Йоконен от Абдула хан. Настоявам дъщеря ми Азадех незабавно да се върне тук и моля да й дадеш съответното разрешение.“ Отдолу имаше подпис: „Абдула хан“, а на обратната страна посланието беше повторено на фарси.

— Сигурен ли си, че това е неговият почерк? — попита Гавалан.

— Азадех е сигурна, освен това познава лично пратеника. Човекът не каза нищо повече, само добави, че в района се водят тежки боеве.

— Изключено е да стигнеш дотам с кола — рече Макайвър и се извърна към Гавалан. — Може би нашият молла Техрани ще издаде разрешение за полет? Според Ногър е бил като послушно кученце след тазсутрешния полет… Можем да качим допълнителни резервоари на машината 206 на Чарли. Ерики може да лети на отиване, а хеликоптера ще върне Ногър или някой от другите… Какво ще кажеш?

— Даваш ли си сметка на какъв риск се излагаш, Ерики? — попита Гавалан.

— Да — кимна Ерики. Все още не беше им казал за убийствата при бягството си заедно с Чарли Петикин.

— Обмислил ли си всичко, което преживя? Ракоци, патилата ви край пътя, състоянието на самата Азадех? Можем да пратим само Азадех, а ти да заминеш още днес със 125. Нея ще я качим в неделя…

— Хайде стига, шефе. Нито ти, нито аз бихме постъпили по този начин… Освен това аз не бих… никога не бих я оставил сама!

— Разбира се, но трябваше да ти посоча и тази възможност. Добре, ти ще имаш грижата за допълнителните резервоари, а ние ще се заемем с разрешителното. Предлагам да се върнете по най-бързия начин и да напуснете страната в събота на борда на 125. И двамата! Може би няма да е зле да заминеш някъде по-далеч — Австралия, Сингапур или Абърдийн, ако там не е прекалено студено за Азадех. Ще ми съобщиш по-късно какво си решил. — Гавалан се изправи и жизнерадостно му подаде ръка: — Приятно прекарване в Табриз!

— Благодаря — кимна Ерики, поколеба се за момент, после попита: — Някакви новини от Том Локхарт?

— Все още нищо. Не можем да се свържем нито с Ковис, нито с Бандар-е Делам… Защо, Шаразад ли се притеснява?

— Нещата са по-сериозни. Баща й е в затвора Евин…

— Боже Господи! — ахна Макайвър. Усмивката на Анди Гавалан бавно се стопи. И двамата знаеха какво става там. — Защо?

— За разпит. Никой не знае по какъв въпрос, нито пък колко дълго ще го държат…

— Дано да е само за разпит… — проточи притеснено Гавалан. — Какво се е случило, Ерики?

— Преди около половин час Шаразад се прибра у дома потънала в сълзи. Снощи група Зелени ленти прибрали емир Пакнури, ако си спомняте, това е бившият й съпруг, прибрали го направо от пазара, а на Бакраван наредили тази сутрин да се яви на разпит. Тръгнали на разсъмване, цялото семейство. Чакали до два часа на обед и щели да продължат да чакат, но Зелените ленти ги изгонили…

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Мак, опитай Ковис — примоли се след малко Ерики. — Накарай ги да се свържат с Бандар-е Делам… Том все ще знае нещо за бащата на Шаразад… — Забеляза погледите, които си размениха събеседниците му и попита: — Всъщност какво става с Том?

— Изпълнява чартърен полет до Бандар-е Делам.

— Зная, Мак ми го каза, Шаразад също. Том й казал, че ще се върне след няколко дни… — Изчака за момент, но двамата мълчаха. — Добре, сигурно имате основателни причини.

— Така е — кимна Гавалан. И двамата с Макайвър бяха твърдо убедени, че Том Локхарт няма да замине за Кувейт по своя воля, независимо от размера на подкупа, който ще му предложи Валик. Но знаеха и друго — имаше голяма опасност да са го принудили.

— Окей, вие сте шефовете — въздъхна Ерики. — Аз тръгвам. Съжалявам, че ви донесох лоши новини, но е по-добре да ги знаете. Ще се видим в Ал Шаргаз.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, Ерики! Ако видиш случайно Джен, не й казвай за бащата на Шаразад! — примоли се Макайвър.

— Добре — кимна Ерики и излезе.

— Бакраван е доста важна личност, за да го арестуват просто така — промълви Макайвър, след като изчака вратата да се затвори.

— Така е — кимна Гавалан. — Дано Ерики не попадне в капан, тая бележка хич не ми вдъхва доверие…

Телексът затрака и двамата подскочиха. Надвесиха се над него и зачетоха съобщението ред по ред. Гавалан започна да ругае и продължи дори след спирането на машината.

— Дано се провалят в ада тези гадове от „Импириъл Хеликоптърс“! — изрева той и откъсна пристигналото съобщение, а Макайвър начука позивните с предложение да чакат обратно послание.

Телексът беше от Лиз Чен и гласеше следното: „Скъпи шефе, опитваме се да установим връзка с теб още от момента, в който Джони Хог ни съобщи, че си останал в Техеран. Съжалявам за неприятната вест, но в понеделник сутринта «Импириъл Еър» и «Импириъл Хеликоптърс» известиха за съвместното си решение да провеждат «нова финансова политика, насочена към съживяване на конкурентоспособността в района на Северно море». ИХ получават опрощение на държавния заем в размер на 17,1 милиона лири стерлинги, капитализират други 48 милиона от дълговете си в размер на 68 милиона, като пускат акции на името на централата. Неофициално научихме, че 18 от всичките ни 19 договора в Северно море ИХ предоставя на други компании по костуема цена! Търстън Дел от «Екс Текс» иска да разговаря с теб по спешност. Операциите ни в Нигерия се нуждаят спешно, повтарям — спешно! — от три 212 — можеш ли да ги прехвърлиш от Иран? Очаквам, че днес ще заминеш за Ал Шаргаз или Дубай с Джон Хог. Чакам инструкции! Мак, обади се, ако шефът вече е заминал! Поздрави на Джени.“

— Ние сме съсипани! — ревна Гавалан. — Това си е чист обир, и то с парите на данъкоплатците!

— Дай ги под съд — промълви Макайвър, уплашен от яркоморавия цвят, покрил лицето на Гавалан. — Нелоялна конкуренция!

— Не мога, дявол да го вземе! — изрева още по-гръмогласно Гавалан. — Само правителството има право да изпищи! Без да обслужват дълга си, онези мошеници могат да свалят цените колкото си искат! Мамка му на онзи гъсок Калахан и неговите противни маймуни!

— Стига, Анди, не всички са маймуни…

— Зная, мамка им! — изрева отново Гавалан. — Но въпреки това не мога да ги понасям! — После вроденото му добродушие започна да надделява и той уморено се засмя: — Проклето правителство! Пълно е с невежи типове, които не могат да различат дупка в земята от собствения си задник! — Видя, че вратата се открехва и зад нея наднича разтревоженото лице на Ногър Лейн: — Ти пък какво искаш, по дяволите? — отново се разгневи той.

— Нищо, шефе, нищо… — смотолеви пилотът. — Просто ми се стори, че в кантората е избухнал пожар! — После побърза да изчезне.

Гавалан затвори очи и се отпусна назад. Макайвър седна срещу него и замълча, за да го остави на спокойствие. „Господи, помислих си, че ще получи инфаркт“ — уплашено въздъхна той, после тревогата отново го заля. Телексът предвещаваше нещастие не само за компанията, но и лично за него, тъй като всичките му спестявания бяха вложени в акции на С-Г.

— Анди — каза Макайвър, когато Ногър се махна. — „Струан“ няма ли да те отърват?

— Те биха могли, макар че едва ли още тази година, но Линбар — не. — Гавалан говореше с равен тих глас. — Когато чуе за всичко това, ще се побърка от радост. Моментът надали би могъл да бъде по-идеален за него. — Той се усмихна кисело, като си помисли за обаждането на Иън Дънрос и предупрежденията му. Не беше ги споделил с Макайвър, който, макар и стар приятел на Иън, не беше член на фамилията. — Откъде, по дяволите, Иън получава сведения?

Изглади с ръка телекса. Това беше кулминацията на много проблеми във връзка с „Импириъл хеликоптърс“. Преди шест месеца те нарочно бяха примамили един от старшите му управители, който знаеше много от секретите на С-Г. Само през последния месец Гавалан беше загубил много важна оферта на Търговския съвет за Северно море — след цяла година работа и огромни инвестиции. Заданието на Търговския съвет беше да се разработи електронно оборудване за морска спасителна операция от въздуха с хеликоптери при всякакви атмосферни условия, денем или нощем, така че хеликоптерите да могат безопасно да излязат на сто мили извън Северно море, да се повъртят във въздуха, да вземат осем души от морето и да се върнат в безопасност — в условия нула-нула и ураганни ветрове. В зимните месеци, дори с морски спасителен комплект, човек може да остане жив в тези морета най-много час.

При тайния ентусиазъм на Иън Дънрос: „Анди, не забравяй, че такива познания и оборудване отлично биха подхождали и за проектираните усилия в Китайските морета“ — Гавалан беше посветил половин милион лири стерлинги и една година работа на разработването на електронни и насочващи системи в една компания за електроника. После, когато дойде големият ден, официалният пилот изпитател беше установил, че не може да работи с оборудването, въпреки че шест от редовните пилоти на С-Г, включително Том Локхарт и Руди Луц, по-късно не бяха имали проблеми. Дори и така, С-Г не успя да получи необходимия сертификат навреме. „Нечестността на целия този прогнил бизнес — беше писал той на Макайвър — е в това, че ИХ получи договора, като използува «Гърни 661» с датско бордово оборудване без сертификат. За нас работата — за тях печалбите. Някое копеле ни прекара между другото, не мога да го докажа, но се обзалагам на каквото щеш, че са се добрали до пилота изпитател, той сега е в «дълга почивка». О, ще си върнем парите и договора след около година, защото нашето оборудване е по-добро, по-безопасно и е произведено във Великобритания. Междувременно мисля, че работата на «Импириъл» по безопасността може да се подобри.“

„Всъщност само това наистина има значение — помисли си той след повторното прочитане на телекса. — Безопасността, отначало докрай.“

— Мак, би ли изпратил от мое име отговор на Лиз: „Тръгвам за Ал Шаргаз и ще телефонирам, щом пристигна.“ Прати телекс на Търнстън и го попитай каква сделка ще предложи, ако удвоя поръчания брой хеликоптери Х–63.

— Е?

— Ами, нищо не пречи да попитаме. ИХ сто на сто ще чуят за нашите проблеми тук и нямам намерение да оставя тези въшкари да ни покажат среден пръст — по-добре да ги извадим от равновесие. Във всеки случай бихме могли да използуваме тук два Х–63 за обслужване на всички договори на „Гърни“ — ако нещата стояха другояче. Завърши телекса с „до скоро виждане“.

— Добре.

Гавалан се облегна в креслото и остави мислите си да текат свободно, събираше сили. „Ще се наложи да бъда много силен. И много умен. Този човек може да погребе и мен, и С-Г, и да даде на Линбар всичко, което му трябва — заедно с Иран. Да, глупаво беше да изпусна нервите си по този начин. Това, което ми трябва сега, е Катиното Дърво на ругатните… Ах, Кати, Кати.“

Дървото на ругатните беше стар обичай — специално дърво, избрано от най-стария във фамилията, някъде около дома, при което можеш да отидеш сам. Баба Дънрос, бабата на Кати, казваше: „Когато дяволът те е обхванал, можеш да отидеш там и да ругаеш, да викаш, да беснееш и пак да ругаеш, докато се умориш. После вкъщи винаги има мир и никога няма нужда наистина да се обижда съпруг, съпруга, любовник или дете. Да, просто едно мъничко дърво, защото едно дърво може да понесе всички ругатни, та ако ще да са измислени от самия дявол.“

Първият път, когато беше използвал Катиното дърво, беше в Хонконг. В градината на Голямата къща — резиденцията на тайпана на Струанови, имаше една джакаранда. Тайпан тогава беше братът на Кати — Иън. Той знаеше точно датата: тя му каза всичко в сряда, 21 август 1963.

„Бедна Кати, моя скъпа Кати“ — помисли той, все още с любов. Кати беше родена под нещастна звезда. Влюбила се в един от Малцината — Джон Селкирк, летец лейтенант от Кралските въздушни сили, награден с орден. Оженила се рано, преди да навърши осемнадесет, внезапно овдовяла само след три месеца — а той излетял в небесата и не се върнал. Скапани военни години и нова трагедия — двама обични братя, убити при акция. Гавалан я срещна в Хонконг през четиридесет и шеста, влюби се в нея от пръв поглед, надяваше се с цялото си сърце, че може да й помогне в нещастието. По-късно се родиха Мелинда и Скот, бяха много мили деца и се развиваха чудесно. Всичко вървеше добре, после, през шестдесет и трета, преди тридесет и осмия рожден ден на Кати, й откриха прогресивна склероза.

„Върнахме се у дома в Шотландия, както винаги си искала — аз да осъществя плановете на Иън, ти да си възвърнеш здравето. Но не би. Гледах те как умираш.

Гледах милата усмивка, с която прикриваше ада вътре в теб — толкова храбра, мъдра и любяща, но си отиде, ден по ден и час по час. Така бавно и все пак така бързо, така невъзвратимо. До шестдесет и осма в инвалидна количка, с все още кристално ясно съзнание, а останалото — просто обвивка, безсилна и трепереща. После дойде седемдесета година…“

Онази Коледа бяха в замъка Ейвисярд. А на втория ден от новата година, когато останалите си бяха отишли, а Мелинда и Скот бяха на ски в Швейцария, тя каза:

— Анди, мили, не мога да издържа още една година, нито още един месец, нито още един ден.

— Да — отвърна просто той.

— Скъпи, имам нужда от твоята помощ. Вече трябва да си отида и… съжалявам, че това продължи толкова дълго… трябва да си отида сега, Анди. Трябва да го направя сама, но имам нужда от помощта ти. Ще го направиш ли?

— Да, мила моя.

Целия ден и цялата нощ разговаряха за добрите времена, припомниха си всички щастливи мигове, говориха за това, какво да направи той за Мелинда и Скот и че тя би искала той да се ожени отново. Тя каза колко чудесен е бил животът й с него, и те се разсмяха — двамата, а сълзите му потекоха едва по-късно. Той държа парализираната й ръка — шепата й беше пълна със сънотворни таблетки, — държа и треперещата й глава до гърдите си, после й подаде чаша вода — с малко уиски в нея — и не я пусна, докато треперенето не престана.

Докторът му беше казал любезно:

— Не я обвинявам — ако бях на нейно място, щях да съм го направил преди години. Горката жена.

После отиде при Дървото на ругатните, но нямаше ругатни, нито проклятия, нищо — само сълзи.

— Анди?

— Да, Кати?

Гавалан вдигна очи и разбра, че го беше повикала Джени. Макайвър стоеше до вратата и двамата го гледаха.

— О, здравей, Джени! Извини ме, за момент се бях разсеял. — Той стана. — Замислих се за Ейвисярд.

Очите на Джени се разшириха.

— О, телекс от Ейвисярд? Да не е паднала някоя от машините?

— Не, не, благодаря на Бога, просто „Импириъл Хеликоптърс“ и вечните им номера.

— О, слава Богу — отвърна Джени с видимо облекчение.

Беше облечена в дебело палто и красива шапка. Големият й куфар беше във външната канцелария, където чакаха Ногър Лейн и Чарли Петикин.

— Е, Анди — каза тя. — Ако не възразяваш на Макайвър, мисля, че трябва да вървим. Аз съм готова, винаги съм готова.

— Хайде, Джен, недей да… — Тя властно вдигна глава и Макайвър млъкна.

— Анди, моля те, кажи на господин Макайвър, че съм влязла в битката.

— Джени! Нима…

— Влязла съм, за Бога! — Тя властно отмести Ногър Лейн от куфара си, вдигна го, малко се залюля под теглото му и излезе навън, като подхвърли през рамо: — Много ви благодаря, но мога сама да си нося куфара.

Стаята сякаш изведнъж опустя. Макайвър въздъхна. Ногър Лейн едва се сдържа да не се разсмее. Гавалан и Чарли Петикин решиха, че ще е по-добре да не взимат страна.

— Е, няма нужда да идваш с нас, Чарли — прегракнало каза Гавалан.

— Все пак бих желал, ако е възможно — отвърна Петикин. Всъщност никак не му се искаше, но Макайвър го беше помолил насаме да му помогне да укротят Джени. („Каква хубава шапка, Джени“ — й беше казал той веднага след приятната закуска с Паула. Джени се бе усмихнала мило: „Не се опитвай да ме разнежиш, Чарли Петикин, защото ще съжаляваш. Много добре ви познавам вас, мъжете — писнало ми е от вас…“)

Гавалан си облече якето. Вдигна телекса и го пъхна в джоба си.

— Всъщност, Чарли — каза той и сега пролича, че беше загрижен, — ако нямаш нищо против, предпочитам да не идваш — имам да довършвам някои разговори с Мак.

— Разбира се. — Петикин бързо протегна ръка и прикри усмивката си. Ако не отидеше на летището, щеше да получи няколко допълнителни часа насаме с Паула. „Светлата Паула“ — така мислеше за нея още от закуска, въпреки че тя беше брюнетка. — Ще се видим у дома — обърна се той към Макайвър.

— Защо не почакаш тук? Искам да вдигна всички бази веднага след мръкване и можем да се върнем заедно. Искам ти да държиш фронта тук. Ногър, ти си свободен. — Ногър Лейн засия, а Петикин изруга наум.

Макайвър караше колата, Гавалан седеше до него, а Джени се бе настанила отзад.

— Мак, да поговорим за Иран.

Обсъдиха възможностите, които стояха пред тях. Всеки път стигаха до едно и също мрачно заключение: трябва да се надяват, че ситуацията ще се нормализира отново, че банките пак ще отворят, те ще си получат парите, че на съвместното им предприятие няма да бъде наложен запор и че няма да ги обвинят за нищо.

— Просто трябва да продължим, Мак. Докато можем да действаме, ти трябва да продължиш, каквото и да се случи.

Макайвър беше не по-малко мрачен.

— Знам. Но как да действам без пари — и какво ще стане с вноските по лизинга?

— Все отнякъде ще намерим. До една седмица ще донеса пари в брой от Лондон. Мога да донеса лизинговата вноска за твоя самолет и резервна сума за още няколко месеца; ще опитам да направя същото за Х–63, ако успея да разсроча вноските, но, да ти кажа честно, не бях планирал да загубя толкова много договори. Може би ще успея да спася някои от тях. Както и да е, предпочитам да рискувам и за известно време да не се тревожа. Надявам се на Бога да разрешат на Джони да кацне; просто сега трябва да се прибера вкъщи, имам толкова задачи…

Макайвър едва избегна челен удар с някаква кола, която изскочи от една пряка, за малко не влезе в канавката, после отново се върна на платното.

— По дяволите! Добре ли си, Джени? — Той погледна в огледалото за обратно виждане и трепна, когато видя каменното й лице.

Гавалан също усети ледения полъх, накани се да й каже нещо, но се отказа. „Дали мога да се свържа с Иън — може би той ще успее да ме измъкне от тази каша“ и като си помисли това, си спомни за трагичната смърт на Дейвид Макструан. Толкова много от тези семейства — Струан, Макструан, Дънрос, враговете им Горнт, Ротуел, Брок, бяха умрели от насилствена смърт или изчезнали — загубени в морето, — или бяха загинали при странни злополуки. Досега само Иън беше оцелял. Но докога? Не му оставаха още много пъти. „Мисля, че съм стигнал до осмия, Анди“ — сподели Дънрос при последната им среща.

— Какво стана този път?

— Нищо особено. Бомба избухна в една кола в Бейрут почти под носа ми. Нищо, за което да се безпокоя. Казвал съм ти го и по-рано — няма определена схема. Просто живея интересен живот.

— Като в Макао?

Дънрос беше запален състезател и бе участвал в много от състезанията за Голямата награда на Макао. През шестдесет и пета — тогава състезанието все още беше аматьорско — почти беше спечелил, но изведнъж предната дясна гума на колата му се пръсна на последната права, колата му се удари в мантинелата и се преобърна на пистата. Другите коли се опитаха да го заобиколят, но една го удари странично. Извадиха го от останките, всичко по него беше цяло, незасегнато — липсваше само лявото му стъпало.

— Като в Макао, Анди — съгласи се Дънрос със странната си усмивка. — Просто злополука. И двата пъти. — Другият път двигателят му експлодира, но той остана невредим. Тръгнаха слухове, че някой е бърникал в мотора — сочеха врага му Куилън Горт, но не открито.

„Куилън е мъртъв, а Иън е жив — помисли си Гавалан. — И аз също. И Линбар — това копеле ще живее вечно… Всемогъщи Боже! Ставам болезнено подозрителен и глупав — трябва да престана. Мак и без това се тревожи достатъчно. Трябва да измисля някакъв изход.“

— Ако има нещо извънредно, Мак, ще пращам съобщения чрез Толбът, ти прави същото. Със сигурност ще се върна до няколко дни. Дотогава ще имам отговорите. Междувременно, 125 ще пътува — Джони може да ни бъде куриер. Това е най-доброто, което мога да направя засега…

Джени, която не беше произнесла нито дума и учтиво бе отказала да участвува в разговора, макар че слушаше внимателно, беше повече от разтревожена. „Ясно е, че за нас няма бъдеще тук и с голяма радост бих си вдигнала чуковете, ако Дънкан също дойде. Дори и тогава не можем просто да избягаме с подвити опашки и да оставим всичко, свършено от него, делото на живота му да бъде опропастено — това би го убило по-сигурно от всякакъв куршум. Уф! Трябваше да се пенсионира още миналата година, когато шахът беше на власт. Мъже! Ужасно са глупави, всички до един! Всемогъщи Боже! Колко глупави са мъжете!“

Движеха се съвсем бавно. На два пъти трябваше да се отклоняват поради барикади, издигнати напреки на пътя, охранявани от въоръжени Зелени ленти, които гневно им махаха да се върнат. Тук-там се търкаляха трупове, изгорели коли, имаше и един танк. Бродеха кучета. Веднъж наблизо се чу стрелба и те свиха по странична улица, за да избегнат разгорещена битка между фракции, чиито имена никога нямаше да узнаят. Заблуден снаряд от базука удари една близка сграда, но без опасност за тях. Макайвър заобиколи останките на един изгорял автобус. Радваше се, че беше настоял Джени да напусне Иран. Отново я погледна в огледалото за обратно виждане, видя бялото й лице под шапката и сърцето му затуптя развълнувано. „Дяволски хубава е — помисли си той гордо, — и е така смела, само да не беше толкова опърничава. Мразя тази глупава шапка. Шапките не й отиват. Защо, по дяволите, не иска да прави това, което й се казва, без да спори? Милата Джен. Ще си отдъхна едва когато е вече в безопасност.“

Близо до летището движението почти замря. Стотици коли, пълни с хора — повечето европейци: мъже, жени и деца, отиваха там заради слуха, че летището отново е отворено, а разгневените Зелени ленти връщаха всички обратно. По дърветата и стените бяха надраскани надписи на фарси и неправилен английски:

„ЛЕТЩЕ ЗАТВОРНО СЕГА. ЛЕТЩЕ ОТВОРЕНО ПУНДЕЛНИК — АКО ИМА БИЛЕТ И РАЗРЕШЕНО ЗА ЗАМИНАВАНЕ.“

Отне им час и половина да убедят въоръжената охрана да ги пусне отвъд бариерата. Накрая Джени беше тази, която го постигна. Както повечето от съпругите, които ежедневно трябваше да пазаруват и да се разправят със слугите, и тя можеше да говори малко фарси. И макар че не беше обелила нито дума през целия път, сега се наведе напред и заговори любезно Зелените ленти с приятния си глас. Веднага ги пуснаха да минат.

— Господи, Джен, чудесен номер — възхити се Макайвър. — Какво каза на онова копеле?

— Анди — обърна се тя към Гавалан. — Моля те, предай на мистър Макайвър, че казах на войниците следното: лекарите подозират, че съм заразена от едра шарка и са ми препоръчали незабавно да напусна страната.

Двамата весело се засмяха.

Пред портала, който водеше към карго-службата и собствената им канцелария, се бяха струпали още Зелени ленти. Тук очевидно ги очакваха, тъй като вдигнаха бариерата без много приказки. Самолетът на Джон Хог вече беше на пистата, заобиколен от въоръжени въстаници и тежки камиони. Двама младежи със зелени ленти им махнаха да ги последват и се качиха на стари мотоциклети.

— Защо закъсняхте? — ядосано попита молла Техрани, появил се на стълбичката на самолета, следван от двама въоръжени телохранители. Макайвър и Гавалан веднага забелязаха новите очила на носа му; зад въстаника с насочен автомат, който пазеше на входа, зърнаха за миг и лицето на Джони Хог. — Самолетът трябва да излети веднага! Защо закъсняхте?

— Много се извиняваме, ваше превъзходителство — кротко отговори Макайвър. — Но бяхме задържани от движението, такава е била волята на Аллаха. — От капитан Лейн научих, че вашата задача, поставена от аятолаха — Бог да го поживи — е била изпълнена задоволително…

— Нямах време да приключа с всичко, такава е била Божията воля… Утре… е… Утре ще се наложи пак да отида… Ще можете ли да уредите нещата, моля? За девет часа сутринта.

— С удоволствие, ваше превъзходителство. Ето ви списъка на пътниците. — Макайвър пристъпи напред и му подаде бланката. В нея бяха вписани имената на Гавалан, Джени и Армстронг, за последния пишеше, че отива в отпуск.

Техрани намести новите си очила с очевидно удоволствие и се взря в документа.

— А къде е този Армстронг?

— О, мислех, че вече е на борда…

— На борда е само екипажът! — ядосано отвърна Техрани, но всъщност беше доволен. Тези очила бяха направо дар Божи, а пилотът му обеща резервен чифт следващата седмица, плюс едни специално за четене. Такава е волята на Аллаха, той е вселил в главата на пилота това толкова примамливо предложение! Да пребъде Неговото име! — Самолетът трябва веднага да излети! — повтори той, все така строг и външно недостъпен.

— Армстронг е изключително точен човек, ваше превъзходителство — замислено каза Гавалан. Нито той, нито Макайвър имаха някаква вест от англичанина. Снощи не се появи въпреки обещанието си. Сутринта Толбът само сви рамене и каза, че Армстронг имал работа, но да не се безпокоят — щял да бъде на летището навреме. — Може би ни чака в офиса — добави Гавалан.

— Там няма външни хора! — сопна се моллата. — Самолетът трябва да излети незабавно, няма да чакам никого!

— Много добре — кимна Гавалан. — Такава е волята Божия. Между другото, ще ни трябва разрешение за кацане на 125 в събота, освен това за чартър на един 206 за утре до Табриз.

— Полет 125 може… може да се върне, но никакви чартъри!

— Но, ваше превъзходителство…

— Не! — твърдо повтори моллата, съзнаващ, че въоръжените въстаници наоколо следят разговора с неприкрит интерес. После нареди на камионите, блокиращи пистата, да се изтеглят, погледна слязлата от колата Джени и одобрително кимна с глава. Гавалан и Макайвър с изненада видяха, че тя беше прибрала косата си под плътен шал, а палтото й беше толкова дълго, че спокойно можеше да мине за мюсюлманска галабия. — Моля, качете се на борда! — галантно се поклони моллата.

— Благодаря, ваше превъзходителство — поклони се в отговор тя, после пристъпи към малката реч, която цяла сутрин беше готвила с помощта на речника. — С ваше разрешение искам да остана. Съпругът ми не е съвсем наред с главата и не може да взема, надявам се, временно, правилни решения. Човек е вашата интелигентност несъмнено ще разбере състоянието, в което се намирам — една съпруга не трябва да се противопоставя на волята на мъжа си, но в Светата книга пише, че дори самият Пророк е имал нужда от грижи!

— Това е истина — кимна моллата и хвърли замислен поглед към Макайвър, който объркано го гледаше, без да разбира нито дума. — Останете щом желаете…

— Благодаря, ваше превъзходителство — поклони се още веднъж Джени. — Благословена да е вашата мъдрост! — После, с мъка прикривайки тържеството си, тя се извърна към Макайвър: — Дънкан, молла Техрани казва да остана тук! — Без да чака недоумението от очите на съпруга й да изчезне, тя добави: — Ще те чакам в колата!

Но той стигна вратичката преди нея.

— Или се качващ на борда на това проклето хвърчило, или ще те кача насила! — изрева извън себе си Макайвър.

— Не ставай глупав, Дънкан — ледено го изгледа тя. — И не викай, защото това вреди на кръвното ти! — Забеляза, че Гавалан се приближава към тях, и изгуби част от самоувереността си. Наоколо имаше само мръсен сняг, оловно небе и дрипави хлапаци, които с интерес ги наблюдаваха. — Знаеш колко много обичам този град — весело добави тя. — Как бих могла да го напусна?

— Или ще заминеш, или ще те вземат дяволите! — изрева Макайвър и тя си помисли, че може би е прекалила.

— Ще замина само с теб! — твърдо рече Джени. — И то веднага! Анди, кажи на този господин… Ох, зная, че можете да ме натикате насила в този проклет самолет, но едва ли бихте си позволили това пред очите на толкова хора! Познавам душичките и на двама ви!

— Получи ли си го, Мак? — избухна в смях Гавалан.

Въпреки яростта, която го беше обзела, Макайвър също не успя да скрие усмивката си. Моллата озадачено ги наблюдаваше и леко поклащаше глава. Тези неверници май наистина са откачени!

— Джен, ти… ти си планирала всичко предварително! — запелтечи Макайвър.

— Аз ли? — учуди се тя. Беше самата невинност. — Опазил ме Бог!

— Е, добре — отстъпи Макайвър с все още потрепваща брадичка. — Печелиш, макар че се изложи, много повече от нас!

— Качвайте се! — подкани ги моллата.

— Ами Армстронг? — попита Макайвър.

— Той знае правилата — отвърна Анди, после прегърна Джени и стисна ръката на Макайвър. — Пазете се, скоро пак ще се видим.

Самолетът набра скорост и бързо се изгуби в небето. По дългия обратен път двамата с Джени изгубиха всякаква представа за времето. Ръката й почиваше на коляното му; тя се чувстваше изтощена, но доволна.

— Ти си добра жена, Джен — каза й той, когато останаха сами. — Но това няма да ти го простя!

— Добре, Дънкан — сладко отвърна тя като истински добра съпруга.

— Никога няма да ти го простя, да те вземат дяволите!

— Добре, Дънкан.

— Престани с това „добре, Дънкан“! — ревна той, после се задълбочи в шофирането. След малко добродушието му надделя, той пусна една крива усмивка и добави: — Предпочитах да си на сигурно място в Ал Шаргаз, но сега се радвам, че си тук.

Тя мъдро премълча, само се усмихна и пак сложи ръката си на коляното му. Мирът беше възстановен. Пътуването им отново беше кошмарно, с много заобикаляне, стрелба, трупове, кучета и разгневени тълпи по улиците. От месеци никой не се грижеше за боклука, отточните вади отдавна бяха задръстени. Нощта бързо встъпи в правата си, студът се засили. Край тях профучаваха раздрънкани коли и камиони, пълни с въоръжени мъже; никой не го беше грижа за разумно шофиране.

— Умори ли се, Дънкан? — попита го тя. — Искаш ли да те сменя?

— Не, добре съм, благодаря — отказа той. На практика беше смазан от умора и когато влязоха в тяхната улица — тъмна и зловеща като всички останали, той въздъхна с облекчение. Единствената светлина идваше от техните прозорци под покрива. Не му се искаше да оставя колата на улицата, тъй като беше сигурен, че ще му източат бензина въпреки ключалката на резервоара. Ако не му задигнат и цялата кола! Вкара я в гаража, заключи и двамата поеха нагоре по стълбите.

На партера ги пресрещна Чарли Петикин с побеляло като вар лице.

— Здрасти, Мак! — поздрави той. — Слава Богу, че… — Видя Джени и объркано млъкна. — Джени! Какво стана? Да не би 125 да не кацна?

— Всичко е наред — успокои го Макайвър. — Какво се е случило, Чарли?

Петикин затвори вратата на офиса и колебливо погледна Джени.

— Добре де, отивам в тоалетната — неохотно промълви тя, продължавайки да се чуди на мъжката глупост. Всички знаеха, че Дънкан споделя с нея абсолютно всичко, а дори и да не го стори, тя си имаше свои източници на информация.

— Не, Джен — спря я Макайвър. — След като сама реши да останеш… — Той сви рамене и тя с изненада откри, че това е нещо ново за него. Не можеше да определи дали е добро, или лошо… — Давай, Чарли!

— Само преди няколко минути Руди успя да се свърже с нас по радиото — напрегнато започна Петикин. — НВС е бил свален, няма оцелели с изклю…

— Господи! — простена Джени и се строполи в близкото кресло. Макайвър остана безмълвен с бяло като платно лице.

— Не зная какво става — безпомощно промълви Петикин. — Сякаш сънувам някакъв проклет кошмар! Въпреки свалянето на хеликоптера Том Локхарт е жив и здрав, в момента е при Руди в Бандар-е Делам!

— Том е жив?! — подскочи Макайвър. — Успял е да се измъкне?

— Човек не може да се измъкне от хеликоптер, улучен по време на полет, Мак — поклати глава Петикин. — Ако това не е някаква игра, аз отказвам да разбера каквото и да било! Том летеше без пътници, превозваше само няколко сандъка с резервни части, нали? А някакъв офицер ми дрънкаше, че хеликоптерът бил пълен с хора! Руди пък рече: „Съобщете на капитан Макайвър, че капитан Локхарт се е върнал от отпуска!“ — Чарли Петикин отново поклати глава и добави: — Господи, аз дори разговарях с него!

— Говорил си с него? — зяпна от удивление Макайвър. — Сигурен ли си? И за каква отпуска става дума, по дяволите?

— Не зная, Мак. Зная само, че наистина говорих с Том.

— Чакай малко, Чарли. Как Руди е успял да се свърже с нас? Той в Ковис ли е?

— Не. Каза, че се обажда от кулата на авиодиспечерите в Абадан.

Макайвър процеди една ругатня и се замисли. Беше доволен, че Том Локхарт е жив и здрав, същевременно изпитваше притеснение за съдбата на Валик и семейството му. Пълен с хора? Би трябвало да са само четирима! Трябваше му незабавен отговор поне на петдесет въпроса, съзнаваше, че и двамата с Том са загазили сериозно. Не беше казвал на никого, с изключение на Гавалан за мисията на Локхарт и собствените си проблеми, свързани с нея.

— Хайде да почнем отначало, Чарли — рече той и хвърли бегъл поглед към Джени, която беше замръзнала в креслото. — Добре ли си, Джен?

— Да, да — тръсна глава тя. — Ще ида да направя нещо топло. — Гласът й беше слаб и немощен, също такава изглеждаше и внезапно смалената й фигурка, отправила се към кухненския бокс.

Петикин седна на ръба на бюрото и започна:

— Спомням си, че Руди каза: „При мен има офицер от иранските ВВС и аз трябва да бъда официално уведомен…“, после в репродуктора се появи гласът на другия: „Аз съм майор Казани от военното разузнаване и искам веднага да получа отговор! Ваш ли е хеликоптер 212 НВС, или не?“ За да спечеля време, му рекох: „Чакайте малко да взема списъка“, мълчах известно време, дано чуя някакви указания от Руди. Нямаше такива указания, затова съобщих: „Да, ЕР-НВС е наша машина.“ В следващия миг Руди избухна в такива ругатни, каквито никога не бях чувал от устата му: „Господи, това е ужасно, защото НВС се е опитал да избяга през границата в Ирак и иранските ВВС съвсем правилно са го свалили, пращайки в ада всички на борда — там, където заслужават! Кой, по дяволите, е пилотирал, и кой, по дяволите, е бил на борда?“

Петикин избърса изпотеното си лице и продължи:

— Мисля, че се проклех, имах чувството, че припадам… не мога да ти кажа точно, Мак… После избърборих нещо от сорта: „Чакайте малко… ще проверя в полетното разписание“, отчаяно се надявах гласът ми да звучи нормално. Намерих разписанието и видях, че името на Ногър Лейн е задраскано със забележката „болен“, вписан е Том Локхарт, а отдолу се мъдрят неговият и твоят подпис, Мак! — Той хвърли безпомощен поглед към Макайвър: — Беше ясно, че Руди не иска да споменавам името на Том, затова рекох: „В полетното разписание не е отбелязано нищо…“

Макайвър почервеня:

— Но след като си…

— Това можах да измисля, Мак! Когато го съобщих, Руди отново започна да ругае, но гласът му прозвуча различно — някак по-облекчено… Сигурен съм, Мак! „Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?“ — така рече. „Капитан Луц — отвърнах, — съобщавам ви това, което е отбелязано в разписанието — според него НВС се намира в хангарите на Дошан Тапе! След като не е там, значи е бил отвлечен от някого!“ Надявах се това да прозвучи убедително. После отново прозвуча другият глас: „Това ще бъде незабавно проверено! Искам веднага да получа вашия полетен дневник!“ „Окей — рекох, — къде да ви го пратя?“ Това малко го обърка, защото е ясно, че няма начин да му го пратим веднага. Рече да го пазим на сигурно място, а той по-късно щял да прати инструкции. После Том взе микрофона и рече нещо от сорта на: „Капитан Петикин, предайте извиненията ми на капитан Макайвър за закъснението от отпуск, но бях задържан от силен снеговалеж в едно селце южно от Керманшах. Ще се прибера веднага щом намеря начин за транспортиране.“ — Петикин изпусна въздуха от дробовете си и хвърли поглед към Макайвър и изправилата се на вратата Джени — Това е всичко. Какво мислиш?

— За Том ли? Не зная. — Макайвър тежко пристъпи към прозореца и двамата забелязаха как видимо се прегърби. На перваза се беше натрупал сняг, вятърът се усилваше. Някъде далеч се стреляше, но никой не обръщаше внимание.

— Джени?

— Нищо не се връзва, Чарли… Особено по отношение на Том… — Тя с усилие вдигна чайника и наля гореща вода в каната. Чашите вече бяха на масата. Обзе я безпомощност, плачеше й се, искаше да крещи срещу цялата тази несправедливост. Знаеше, че Том и Дънкан са хлътнали до гуша — нейният съпруг лично беше подписал разрешението за полета! Едновременно с това знаеше, че не трябва да споменава нито дума за Ануш, Валик и децата, които положително са били на борда… Но кой, по дяволите, е пилотирал, след като Том не е бил в машината? Отвличане? Не, не става… Имената на Том и Дънкан са вписани в полетното разрешение, копие от него имат и техеранските власти… Не става!

— Сега ми е по-ясно, но в онзи момент ми хрумна само тая версия и ми прозвуча доста правдоподобно — промълви Петикин със свито сърце. Ръцете му повдигнаха дневника: — Ами ако това се изгуби, а, Мак?…

— Оригиналът е в контролната кула в Техеран, Чарли… Том е кацал за дозареждане, това също е отбелязано някъде…

— При нормални обстоятелства — да. Но сега, при цялата бъркотия?

— Не знам.

— Може би ще успеем да измъкнем оригинала?

— Хайде стига! Дори адът да замръзне, пак не можем да го направим!

Джени започна да налива чая в чашите; мълчанието надвисна над тях като буреносен облак. Петикин поклати глава и изпъшка:

— Все още не разбирам как Том… Излетял е от Дошан Тапе, кацнал е за дозареждане… Значи само по време на полета е станало нещо… — Раздразнено прокара пръсти през косата си: — Трябва да е било отвличане! Къде е дозаредил? В Ковис? Може би оттам ще могат да ни помогнат!

Макайвър не отговори, погледът му продължаваше да се рее в мрака. Петикин изчака малко, после се зае да прелиства дневника с полетните разрешения. Откри копието, което му трябваше, и вдигна глава:

— Исфахан? — в очите му имаше недоумение. — Защо точно в Исфахан?

Макайвър пак премълча.

Джени добави кондензирано мляко в чая и подаде една от чашите на Петикин.

— Според мен си се справил отлично, Чарли — рече тя. Не знаеше какво друго да каже. После занесе втората чаша на Макайвър.

— Благодаря, Джен.

Видя сълзите по бузите му; очите й веднага се навлажниха. Той обгърна рамото й с ръка и се замисли за Ануш и коледното парти, което двамата с Джени организираха за децата на своите приятели сякаш преди цяла вечност… Малките Сетарем и Джалал, сладки и чудесни деца, бяха сърцето на веселбата… А сега? Късчета обгорено месо за лешоядите!

— Добре, че Томи е оцелял, скъпи — прошепна през сълзи тя, забравила напълно за присъствието на Петикин. Притеснен, пилотът излезе и затвори вратата. Двамата изобщо не го забелязаха. — Добре е за Томи — повтори тя. — Единственото хубаво, нещо в цялата история!

— Да, Джен, единственото…

— Какво ще правим?

— Ще чакаме. Ще се молим на Бога да не са били на борда… но зная, че са били… — Той нежно избърса сълзите от лицето й. — После ще дойде събота, Джен… 125 ще кацне и ти ще отлетиш с него… Обещавам ти, че ще те последвам веднага щом се оправи тази неразбория, но сега вече трябва да заминеш!

Тя мълчаливо кимна, а той отпи глътка чай. Беше отличен. Мак се усмихна:

— Правиш страхотен чай с мляко, Джен.

Похвалата му обаче не можа да окаже обичайното си въздействие. Тя продължаваше да се разкъсва от страх и гняв. Толкова безсмислени убийства и жертви, толкова безцеремонна намеса в, личния живот на хората, толкова отвратителни проблеми, които състаряват съпруга й направо с часове! Тревогата ще го убие! Тя вече го убива!… После разрешението — единственото възможно разрешение, блесна в съзнанието й с кристална яснота.

Огледа се, за да се увери, че Петикин не е в стаята, и прошепна:

— Дънкан! Нали не искаш тези мръсници да ни лишат от бъдеще? Дай да заминем, като си вземем всичко!

— А?

— Всичко — самолети, резервни части, технически персонал!

— Не можем, Джен. Поне петдесет пъти съм ти го казвал!

— Напротив — можем, стига силно да го желаем и да имаме план! — Каза го толкова убедено, че Макайвър неволно усети как го заливат вълните на надеждата. — Анди ще ни помогне. Само той може да изготви плана, но само ти можеш да го реализираш! Щом не ни искат тук — така да бъде! Ще си отидем, но с нашите самолети, с нашите резервни части и с цялото си самоуважение! Трябва да действаме в дълбока тайна, но можем да го сторим. Можем, зная, че можем!