Джеймс Клавел
Вихрушка (57)

57

Ленгех: 6,50 вечерта.

 

Залезът беше зловещ, оловните, траурни по края облаци закриваха почти цялото небе.

— До сутринта съвсем ще се сгъстят, Скраг — каза американският пилот Ед Воси; тъмните му къдрави коси се развяваха от вятъра, който духаше откъм Ормузкия проток към Абадан. — Проклет вятър.

— Ние ще се оправим, приятел. Но Руди, Дюк и другите? Ако се задържи така или пък се влоши още повече, ще са като срещу поток без гребло.

— Дяволите да го вземат този вятър! Защо избра тъкмо днес да смени посоката? Сякаш боговете ни се присмиват.

Двамата стояха под флагщока на носа, обърнат към Залива; вълните се надигаха оловносиви, а далеч в пролива гребените им се белееха. Зад тях бяха базата и летището, все още влажни от преминалата тази сутрин внезапна дъждовна буря. По-надолу и надясно се намираха плажът и платформата, от която отплаваха. От деня, в който се появи акулата, никой не бе дръзнал да отиде там, а стояха в плитчините, в случай че някоя друга ги причаква наоколо.

— Ще бъда дяволски доволен, когато всичко свърши — изпуфтя Воси.

Скрагър кимна разсеяно. Мислите му продължаваха да са заети с изгледите за времето, мъчеше се да отгатне какво ще стане през следващите дванадесет часа — нещо, което винаги беше трудно през този сезон, когато обикновено ведрият залив избухваше във внезапна и чудовищна ярост. Триста шестдесет и три дни в годината преобладаващият вятър беше от североизток. Сега не беше. Базата беше утихнала. Бяха останали само Воси, Вили Ньорхтрайтер и двама механици. Всички други пилоти и механици заедно с британския им офисмениджър бяха тръгнали преди два дни, във вторник, когато той беше на път, завръщайки се от Бандар-е Делам с Касиги.

Вили ги беше измъкнал всичките от Ал Шаргаз по море.

— Слава Богу, нямахме никакви неприятности — му каза той с възторг, когато се приземи. — Твоят план свърши работа. Изпращането им с кораб беше умно — много по-добре, отколкото с хеликоптер, а и по-евтино. Комитетът само сви рамене и си присвои един от фургоните.

— Сега в базата ли спят?

— Някои от тях — трима или четирима. Погрижих се да ги нахраним добре с ориз и хорищ. Не са лоша група. Масуд се опитва да поддържа добри отношения с тях — Масуд беше техният мениджър от „Иран Ойл“.

— Защо остана, Вили? Знам какво изпитваш към това бягство, казах ти да останеш на кораба, няма нужда от теб.

— Разбира се, че има, Скраг! За Бога, ще имаш нужда от истински пилот до себе си — може да се загубиш.

„Добрият стар Вили — помисли си Скрагър. — Радвам се, че остана. И заедно с това съжалявам.“

Откакто се върна от Бандар-е Делам във вторник, Скрагър се чувствуваше много несигурен. Нямаше конкретна причина — само чувството, че природните стихии, над които нямаше контрол, дебнеха, за да се стоварят върху тях. Болката в корема му бе намаляла, но все още от време на време в урината му се появяваше кръв. Това, че не предупреди Касиги за „Вихрушка“, също допринасяше за безпокойството му. „По дяволите — помисли си той, — не можех да рискувам и да се раздрънкам за «Вихрушка». Направих най-доброто, което можах, като отпратих Касиги при Гавалан.“

Вчера, в сряда, Воси беше превозил Касиги отвъд Залива. Той беше дал на Воси поверително писмо до Гавалан, в което обясняваше какво се бе случило в Бандар-е Делам и своята дилема относно Касиги, оставяйки Гавалан да вземе решение. Освен това разказваше подробности от срещата си с Жорж дьо Плеси, който беше сериозно обезпокоен, че над комплекса Сири отново ще се изсипят неприятности:

„Щетите на Сири от добива и преноса по тръбопроводите са по-големи от първоначално очакваните и не мисля, че този месец комплексът изобщо ще добие нещо. Касиги е бесен и е изпратил вече три танкера в Сири да товарят през следващите три седмици съгласно споразумението, което имат с Жорж. Станалото станало, Анди. Много са малко шансовете ни да избегнем саботажите, ако терористите наистина прибегнат до тях. Разбира се, не съм казал нищо на Жорж. Направи каквото можеш за Касиги и до скоро виждане.“

Скраг

В разговора им по радиото тази сутрин, по време на полета от Ал Шаргаз, Гавалан бе съобщил само, че е получил доклада му и го преглежда. Иначе беше уклончив.

Скрагър не беше споменал за Макайвър, Гавалан също. Той се усмихна радостно. „Залагам си живота, че мръсникът Дънк е карал 206! Никога не бих предположил, че старият книжен плъх Макайвър ще го направи. Обзалагам се, че се е чувствал като прасе в кочина при този шанс и не бих се учудил. Аз бих направил същото…“

— Скраг!

Той се огледа. Един поглед към лицето на Вили Ньорхтрайтер му беше достатъчен.

— Какво става?

— Току-що разбрах, че Масуд е дал всичките ни паспорти на жандармите — всички до един!

Воси и Скрагър го зяпнаха.

— Защо го е направил, по дяволите? — изруга Воси. Скрагър се изрази по-вулгарно.

— Беше във вторник, Скраг, когато другите заминаха с кораба. Естествено имаше и един жандарм, който ги изпращаше, преброи ги и точно тогава поиска от Масуд паспортите ни. Тъй че Масуд му ги даде. Ако бях аз, щях да направя същото.

— За какво ги искаше, по дяволите?

— За да преподпише разрешителните ни за престой от името на Хомейни, Скраг, искаше да сме редовни. Нали и ти ги моли сто пъти! — Скрагър псува цяла минута и нито веднъж не използува една и съща дума два пъти.

— За Бога, Скраг, все ще си ги вземем — рече Воси неуверено. — Трябва да си ги вземем или „Вихрушка“ ще се провали.

— Знам бе, братче! — Скрагър мълчаливо пресяваше всички възможности.

— Може би ще можем да вземем нови в Ал Шаргаз или в Дубай — ще кажем, че сме ги загубили — обади се Вили.

— За Бога, Вили! — избухна Воси. — За Бога, така бързо ще ни набутат в пандиза, че няма да успеем да разберем кое е горе, кое е долу. Спомняш ли си Мастерсън?

Преди две години един от механиците им беше забравил да поднови алшаргазкото си разрешително и се беше опитал да измами имиграционните власти. А след това, въпреки че разрешителното му бе просрочено само с четири дни, а паспортът му — редовен във всяко отношение, имиграционните власти веднага го вкараха в затвора, където той гни сред ужасни несгоди шест седмици, а когато го пуснаха, беше изгонен завинаги. „По дяволите — беше казал служителят от британското консулство, — вие сте невероятен късметлия, че се отървахте така леко. Знаете закона. Втълпяваме ви го до посиняване…“

— Да пукна, ако замина без паспорта си — заяви Воси. — Не мога. Моят е зареден с проклетите визи за всички държави от Залива, Нигерия, Обединеното Кралство и всичко ще иде по дяволите — ще ми отнеме месеци, за да получа нови, месеци, ако изобщо някога… а какво ще кажете за Ал Шаргаз, а? Чудесно място, но без шибания паспорт и валидна виза директно ни прибират в пандиза!

— Прав си, Ед. Дяволски противно е, а утре е празник и всичко ще бъде затворено по-яко от гъз на комар.

— Вили, спомняш ли си кой беше жандармът? От редовните ли беше, или от Зелените ленти?

След минутен размисъл Вили каза:

— Не беше от Зелените ленти, Скраг, беше редовен. Онзи старият, със сивата коса.

— Кешеми? Сержантът?

— Да, Скраг. Точно той.

Скрагър отново изруга.

— Ако дъртият Кешеми каже, че трябва да чакаме до събота или до следващата събота, свърши тя! — В този район жандармите действаха все още както и преди, като военни, с изключение на това, че сега бяха свалили символите на шаха и си бяха сложили на ръцете ленти с надрасканото на тях име на Хомейни.

— Не ми поръчвайте вечеря — каза Скрагър и се изгуби в здрача.

 

 

В полицейския участък в Ленгех: 7,32 вечерта.

 

Жандармерийският ефрейтор се прозя и закима любезно, докато говореше на фарси на радиста на базата Али Паш, когото Скрагър беше довел със себе си, за да превежда. Скрагър чакаше търпеливо, свикнал прекалено добре с иранските нрави, за да ги прекъсва. Приказваха си вече половин час.

— О, вие питахте за паспортите на чужденците! Те са в сейфа, там, където трябва да бъдат — казваше жандармът. — Паспортите са ценни и ние ги държим под ключ.

— Съвършено правилно, ваше преподобие, но капитанът на чужденците би искал да си ги получи обратно, моля. Той казва, че са му необходими за смяната на екипажите.

— Разбира се, че може да си ги получи обратно. Нали са негова собственост! Нима той и неговите хора дълги години не са изпълнявали много милосърдни мисии в полза на нашия народ? Разбира се, ваше преподобие, веднага щом бъде отворен сейфът.

— А може ли да бъде отворен сега? Чужденецът би оценил много високо вашата любезност. — Али Паш беше също така учтив и бавен, чакаше жандармът да даде доброволно исканата информация. Той беше техеранец с приятна външност, към тридесетте, обучен в американското радиоучилище в Исфахан и работеше в „Иран Хеликоптърс“ в Ленгех от три години. — Без съмнение това ще бъде много учтиво.

— Разбира се, но той не може да ги получи, докато го няма ключът.

— А мога ли да се осмеля да попитам къде е ключът, ваше преподобие?

Жандармерийският ефрейтор махна с ръка към големия старомоден сейф, съвсем не на място в занемарената канцелария.

— Вижте, ваше преподобие, сам можете да се уверите, че ключът не е в ключалката. Най-вероятно сержантът го е взел да го съхранява.

— Изключително мъдро и правилно, ваше преподобие. Вероятно негово превъзходителство сержантът сега си е вкъщи?

— Негово превъзходителство ще бъде тук сутринта.

— В Свещения ден? Мога ли да изкажа радостта ни, че нашата жандармерия има толкова високо чувство за дълг, щом работи така усърдно? Предполагам, че няма да дойде много рано?

— Сержантът си е сержант, а канцеларията се отваря в седем и тридесет сутринта, въпреки че, разбира се, полицейският участък работи денонощно. — Жандармът изгаси цигарата си в пепелника. — Елате утре сутринта.

— О, благодаря, ваше преподобие. Ще имате ли нещо против още една цигара, докато обясня на капитана?

— Благодаря, ваше преподобие. Рядкост е да получиш чуждестранна цигара, благодаря ви. — Цигарите бяха американски и бяха високо оценени, но никой не го отбеляза.

— Мога ли да ви предложа огънче, ваше преподобие? — Али Паш запали и своята цигара и предаде на Скрагър това, което бяха говорили.

— Попитай го дали сержантът си е вкъщи сега, Али.

— Питах го, капитане. Той каза, че негово превъзходителство ще бъде тук сутринта.

Али Паш скри досадата си. Беше твърде учтив, за да каже на Скрагър, че още в първите няколко секунди беше разбрал, че този човек не знае нищо, няма да направи нищо и че целият този разговор и посещение са пълна загуба на време. И, разбира се, че жандармите биха предпочели да не бъдат обезпокоявани през нощта по такъв незначителен въпрос. Какво значение има? Губили ли са те някога паспорт? Разбира се, че не и какво ги интересува някаква си смяна на екипажи?

— Ако ми разрешите, ще ви дам един съвет, ага. Елате сутринта.

Скрагър въздъхна. „Сутринта“ можеше да означава и утре, и вдругиден. Нямаше смисъл да опитва отново.

— Благодари му от мое име и му кажи, че ще бъда тук рано-рано сутринта.

Али Паш се подчини. „Божа воля“ — помисли си жандармът. Беше уморен, гладен и притеснен, че беше изминала още една седмица, без да получат заплати, от месеци не получаваха заплати — а лихварите от пазара го притискаха да си плати дълговете и любимото му семейство беше на границата на гладуването.

— Shab bekhayr, ага — каза той на Скрагър. — Лека нощ.

— Shab be khayr, ага. — Скрагър чакаше. Знаеше, че сбогуването им ще бъде също толкова любезно и дълго усуквано, колкото и разговорът им.

Навън, по тесния път, който всъщност беше главният път на пристанищния град, той се почувствува по-добре. Любопитни зяпачи, всичките мъже, бяха заобиколили очуканото му комби с крилатата емблема на С-Г на вратата.

— Салаам — каза той живо и неколцина отговориха на поздрава му. Пилотите от базата бяха популярни, базата и петролните платформи бяха главният източник на много доходна работа, милосърдните им мисии бяха добре известни, а и Скрагър беше познат на мюезина.

— Това е шефът на пилотите — прошепна един добре осведомен старец на съседа си. — Онзи, който помогна на младия Абдула Турик да влезе в болницата в Бандар-е Аббас, където обикновено влизат само хора с благороден произход. Той дори отиде да посети селото му, точно край Ленгех, и даже отиде на погребението му.

— Турик?

— Абдула Турик, внукът на моята сестра. Младежът, който падна от петролната платформа и го изядоха акулите.

— А, да, спомням си. Младежът, за когото се говори, че е бил убит от леви терористи.

— Не толкова високо, не толкова високо, не се знае кой ни слуша. Мир на теб, пилоте, моите поздравления, пилоте!

Скрагър им махна сърдечно и подкара колата.

— Но базата е в другата посока, капитане. Къде отиваме? — попита Али Паш.

— Да посетим сержанта, разбира се. — Скрагър си подсвиркваше през зъби, без да обръща внимание на очевидното неодобрение на Али Паш.

Къщата на сержанта се намираше на мрачна, мръсна улица, все още разкаляна от сутрешната внезапна буря и на пръв поглед изглеждаше просто като поредната врата във високите зидове зад канавката. Вече притъмняваше, тъй че Скрагър остави фаровете да светят и слезе. Никакви признаци на живот по цялата улица. Само няколко от високите прозорци мъждиво светеха. Усещайки нервността на Али Паш, той каза:

— Ти остани в колата. Няма проблеми, вече съм бил тук и преди. — Той енергично затропа по вратата с желязното чукче, усещайки върху себе си многобройни очи.

Първия път, когато дойде тук, преди около година, беше донесъл огромна кошница с храна и две заклани овце, няколко торби ориз и консерви с плодове като подарък от базата за празника на „техния“ сержант по случай получаването на Бронзовия медал на шаха за проявена храброст в акция срещу пиратите и контрабандистите, които се бяха превърнали в напаст из тези води. Последния път, съвсем наскоро, той бе придружил разтревожен жандарм, който искаше от него веднага да докладва за трагедията на Сири Едно, когато бяха извадили Абдула Турик от гъмжащата от акули вода. Нито веднъж не го бяха поканили в къщата — стоеше в малкия двор, зад високата дървена врата. И двата пъти беше през деня.

Вратата се отвори със скърцане. Скрагър не беше подготвен за внезапно лумналата светлина, която го заслепи за момент. Светлинният кръг се поколеба и се насочи към колата, концентрирайки се върху Али Паш, който пъргаво изскочи навън, поклони се и извика:

— Поздрав, ваше преподобие главен офицер, мир вам. Извинете ме, че чужденецът нарушава вашето уединение и се осмелява да…

— Поздрав — прекъсна го грубо Кешеми, изключи светлината и насочи отново вниманието си към Скрагър.

— Салаам, ага Кешеми — поздрави Скрагър. Очите му свикнаха с тъмнината и той видя наблюдаващия го мъж — остри черти на лицето, разкопчана униформа и револвер в разхлабения кобур.

— Салаам, капитане.

— Съжалявам, че идвам тук, ага, и то нощем — каза Скрагър бавно и внимателно, тъй като знаеше, че английският на Кешеми е толкова ограничен, колкото и неговият фарси, тоест почти несъществуващ.

— Loftan, gozar nameh. Loftan. — Моля, нуждая паспорти. Моля.

Жандармерийският сержант изгрухтя от изненада, а после махна с яката си, жилава ръка към града.

— Паспортите в участък, капитане.

— Да, но извинете, няма ключ. — Скрагър показа с жестове отварянето на врата с ключ. — Няма ключ — повтори той.

— А, да. Разбирам. Да, няма ключ. Утре. Утре ти вземеш.

— Възможно ли е тази вечер? Моля. Сега? — Скрагър почувствува изпитателния, критичен поглед върху себе си.

— Защо тази вечер?

— Е-е, за смяна на екипажите. Хора до Шираз, смяна на екипажите.

— Кога?

Скрагър знаеше, че трябва да рискува.

— Събота. Ако имам ключ, отивам в станция и връщам веднага.

Кешеми поклати глава.

— Утре. — После заговори остро на Али Паш, който тутакси се поклони и отново му благодари разточително, извинявайки се за безпокойството.

— Негово превъзходителство казва, че можете да ги вземете утре. По-добре, ъ-ъ, по-добре ще е да тръгваме, капитане.

Скрагър се усмихна насила.

— Mamnoon am, ага — Благодаря ви. — Mamnoon am, ага Кешеми.

Искаше му се да помоли Али Паш да попита сержанта дали може да получи паспортите веднага щом отворят участъка, но не се осмели да безпокои повече ненужно жандарма.

— Ще дойда след първата молитва. Mamnoon am, ага. — Скрагър подаде ръка и Кешеми я стисна. И двамата почувстваха силата на другия. После Скраг се качи в колата и я подкара.

Кешеми замислен затвори вратата и я залости.

През лятото вътрешното дворче с високите си стени, асми и малко фонтанче беше прохладно и привлекателно, но сега беше скучно. Той го пресече и отвори отсрещната врата, която водеше към главната всекидневна, и отново я залости. Някъде отгоре се чу кашлица на дете. Горящите дърва намаляваха студа, но къщата като цяло беше студена, никоя от вратите и никой от прозорците не прилягаше плътно.

— Кой беше? — извика от стълбището жена му.

— Нищо, нищо важно. Чужденецът от въздушната база. Възрастният. Искаше паспортите.

— По това време на нощта? Аллах да ни пази! Всеки път, когато се чука на вратата, очаквам по-големи неприятности — ония проклетници Зелени ленти или подлите леви терористи! — Кешеми кимна разсеяно, но не каза нищо, просто топлеше ръцете си на огъня и едва ли чуваше нейното дрънкане. — Защо му е притрябвало да идва тук? Чужденците са толкова невъзпитани! За какво са му притрябвали паспортите по това време на нощта? Даде ли му ги?

— Те са заключени в сейфа ни. Обикновено нося ключа със себе си, но сега е загубен. — Детето отново се закашля. — Как е малката?

— Още има температура. Донеси ми гореща вода, това ще помогне. Сложи и малко мед.

Той сложи чайника на огъня и въздъхна, заслушан в мърморенето й.

— Паспорти по това време на нощта! Защо да не могат да чакат до събота? Толкова са невъзпитани и нетактични! Ключът е загубен, така ли каза?

— Да.

— Мохамед, за какво са му притрябвали паспортите на чужденеца по това време? През нощта?

— Не знам. Странно, много странно.