Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

59

Край летището на Ал Шаргаз: 8,01 вечерта.

 

Нощта беше красива и мека, изпълнена с благоухание на цветя. Гавалан и Петикин седяха на терасата на хотел „Оазис“, в самия край на пустинята. Пиеха бира преди вечеря, Гавалан пушеше тънка пура и се взираше в далечината, където небето, пурпурночерно и осеяно със звезди, се срещаше с още по-тъмната земя. Димът се виеше нагоре. Петикин се въртеше в шезлонга си.

— Така ми се иска да можех да направя нещо повече.

— Така ми се иска старият Мак да беше тук, бих му счупил проклетия врат — каза Гавалан и Петикин се засмя.

Няколко от гостите бяха вече в ресторанта зад тях, сред колосаните покривки и искрящите чаши, под високия таван с олющена боя. „Оазис“ беше стар и разнебитен, строен в стил ампир, бивша сграда на Британското дипломатическо представителство от времето, когато Англия е била единствената сила в Залива, държала в подчинение пиратите и поддържала мира. Музика, древна като комбото, долиташе иззад високите врати — пиано, виола и контрабас; две възрастни дами и господин с побеляла коса на пианото.

— Господи, това не е ли „Чу Чин Чоу“?

— Позна, Анди! — Петикин се обърна и видя между вечерящите Жан-Люк, който бъбреше с Ногър Лейн, Родригес и няколко други механици. Отпи от бирата си и забеляза, че чашата на Гавалан е празна. — Още една?

— Не, благодаря. — Гавалан зарея поглед в дима. — Смятам да намина към метеорологичната служба, а после да хвърля един поглед на офиса ни.

— Ще дойда с теб.

— Благодаря, Чарли, но защо не останеш за всеки случай, ако ни потърсят по телефона?

— Разбира се, както кажеш.

— Не ме чакай за вечеря, ще дойда за кафето. На връщане ще се отбия в болницата, за да видя Дюк. — Гавалан стана, мина през ресторанта, поздравявайки хората си там, и влезе във фоайето, видяло и по-добри дни.

— Мистър Гавалан! Извинете ме, ефенди, но ви търсят по телефона. — Мъжът на рецепцията посочи телефонната кабина отстрани. Тя беше тапицирана с червен плюш, но нямаше климатична инсталация и не осигуряваше уединение.

— Ало? Тук е Гавалан — каза той.

— Здрасти, шефе, тук е Лиз Чен… само да докладвам, че ни се обадиха за двете партиди от Люксембург и че ще пристигнат късно. — „Партиди от Люксембург“ беше кодовото наименование на двата товарни самолета 747, които той беше поръчал. — Не могат да пристигнат в петък — гарантират едва за неделя, 16 часа.

Гавалан беше обезсърчен. Тези, които правеха чартърите, го бяха предупредили, че графикът им е много претоварен и е възможно двадесет и четири часово закъснение. Беше му много трудно да уреди самолетите. Очевидно беше, че не можеше да се обърне към никоя от авиокомпаниите, поддържащи редовни линии, обслужващи Залива или Иран, и трябваше да изтъква мъгляви причини за чартърите и техните товари.

— Веднага се връщай при тях и се опитай да уредиш по-ранна дата. Ще бъде по-безопасно, ако пристигнат в събота, много по-безопасно. Какво има още?

— „Импириъл Еър“ предложиха да поемат полетите на новите ни Х-63.

— Кажи им да се гръмнат. Друго?

— „Екс Текс“ са ревизирали офертата си за новите договори за Саудитска Арабия, Сингапур и Нигерия и са ги намалили с десет процента.

— Потвърди офертата с телекс. Уреди ми обяд с тузарите в Ню Йорк във вторник. Друго?

— Имам списъка с номерата на частите, който искаше.

— Добре, почакай. — Гавалан извади тефтерчето, което винаги носеше със себе си, и намери страницата, която търсеше. Там бяха написани сегашните ирански регистрационни знаци на останалите им десет 212, всички започващи с EP, означаващо Иран, после H за хеликоптер и накрая последните две букви. — Готова ли си? Почвай.

— AB, RV, KI…

Докато му ги четеше, той записваше буквите в колонката от другата страна. За всеки случай не записваше новата пълна регистрация — „G“, означаващо Великобритания, и „Н“ за хеликоптер, а само двете нови букви. После й повтори списъка за по-сигурно.

— Благодаря, записах всичко. Ще ти позвъня за останалото довечера, Лиз. Обади се на Морийн и й кажи, че всичко е наред.

— Добре, шефе. Преди половин час се обади сър Иън, пожелава ви късмет.

— О, страхотно! — Гавалан безуспешно се бе опитвал да се свърже с него през цялото време, докато беше в Абърдийн. — Къде е той? Остави ли някакъв номер?

— Да. Той е в Токио: 73-73-84. Каза, че ще остане там малко и ако го изпуснете, ще се обади утре. Каза също, че ще се върне до две седмици и би искал да ви види.

— Още по-добре. Каза ли за какво?

— Петрол, за китайските лампи — каза секретарката му загадъчно.

Интересът на Гавалан се засили.

— Чудесно. Уреди ми среща с него колкото е възможно по-скоро. Ще ти се обадя по-късно, Лиз. Трябва да действам по задачите.

— Добре. Искам само да ви напомня, че утре е рожденият ден на Скот.

— Боже Господи, бях забравил. Благодаря ти, Лиз. Ще говорим по-късно. — Той затвори, щастлив, че е получил вест от Иън Дънрос, благославяйки телефонната система на Ал Шаргаз и преките телефонни връзки, после набра номера. В Токио беше пет часа напред. Точно след един през нощта.

— Да? — обади се сънено женски глас.

— Добър вечер. Извинявайте, че се обаждам толкова късно, но ми съобщиха да се обадя на сър Иън Дънрос. Тук е Андрю Гавалан.

— А, да. Иън го няма в момента и няма да се върне до утре, толкова съжалявам. Може би към десет часа. Можете ли да оставите телефонния си номер, мистър Гавалан?

Разочарован, Гавалан й го даде.

— Има ли друг номер, на който да го потърся?

— Съжалявам, но няма.

— Ако обичате, помолете го да ми се обади, по което и да е време. — Той й благодари отново и затвори замислено.

Отвън го чакаше взетата под наем кола. Той се качи и подкара към портала на летището.

Над главата му един 707 захождаше за кацане с включени светлини. Светлините на крилата и опашката премигваха.

— Добър вечер, мистър Гавалан — каза Сибълс, служителят в метеорологичната служба. Той беше англичанин, дребен, слаб, сух човечец, прекарал десет години в Залива. — Заповядайте. — Подаде му дългото копие на прогнозата за времето. — Тук времето през следващите няколко дни ще бъде променливо. — Той му даде още три страници. — Ленгех, Ковис и Бандар-е Делам.

— А последният ред какво е?

— Всичко е едно и също, десет-петнадесет възела вятър, неколкостотин фута долна граница на облаците — извинявам се, просто не мога да свикна с метричната система — около сто метра долна граница. Времето постепенно се подобрява. През следващите няколко дни вятърът би трябвало да се нормализира в безобиден северозападен. От полунощ нататък предвиждаме слаб дъжд, обширна ниска облачност и мъгла над по-голямата част от Залива, югоизточен вятър със скорост около двадесет възела, придружен от повсеместни гръмотевични бури, турбуленции тук-там. — Той вдигна поглед и се усмихна: — Искам да кажа вихрушки.

Стомахът на Гавалан се обърна, въпреки че думата беше произнесена съвсем обикновено и Сибълс не беше посветен в тайната. „Поне мисля, че не е“ — помисли си той. Това беше второто странно съвпадение за деня. Другото беше един американец, който обядваше на съседната маса с някакъв шаргазец и чието име не бе доловил. „Желая ви успех утре“ — беше казал мъжът добродушно с приятна усмивка, когато тръгваше.

— Моля?

— Да ви се представя — Глен Уесон, от „Уесон Ойл Маркетинг“, а вие сте Андрю Гавалан, нали? Чухме, че вие и вашите хора организирате… „надбягване с камили“ в оазиса Дез-ал утре, нали така?

— Не ние, мистър Уесон. Ние не се занимаваме много с камили.

— Наистина ли? Би трябвало да опитате, да, сър, много е забавно. Както и да е, желая ви успех.

Би могло да е и случайно съвпадение. Надбягванията с камили бяха развлечение за чужденците тук, весело и шумно развлечение, а Дез-ал беше любимо място за ислямския уикенд.

— Благодаря, мистър Сибълс, до утре. — Той сложи прогнозата в джоба си, слезе по стълбите в крайното фоайе и се отправи към офиса, който беше изолиран настрани. „Нито категорично «да», нито категорично «не» — мислеше си той. — В събота е по-сигурно, отколкото утре. Плащаш си парите и си теглиш късмета. Не мога да го отлагам повече.“

— Какво ще решиш? — беше го попитала жена му Морийн на тръгване завчера призори. Абърдийн беше почти наводнен от изливащия се порой.

— Не знам, девойче. Мак има добър нюх, той ще ми помогне.

И сега Мак го няма! Мак е пощурял, Мак лети без медицинско, Мак е удобно вързан в Ковис и няма друг изход, освен „Вихрушка“. Ерики е Бог знае къде, а бедният стар Дюк е бесен, че са го свалили от графика, но имаше страхотен късмет, че дойде тук. Доктор Нът беше прав. Рентгеновата снимка показа, че няколко парчета от костта са пробили левия му дроб, а около половин дузина други застрашават артерията. Той погледна към часовника във фоайето. Осем и двадесет и седем — вече трябва да е излязъл от упойката.

„Трябва скоро да взема решение. Заедно с Чарли Петикин трябва скоро да реша.“ Той мина през вратата с надпис: „Вход забранен“, и тръгна по коридора с двойно остъклени прозорци по цялата му дължина. На перона 707 следваше водещата кола към стоянката, надписът на колата беше на английски и фарси. Няколко четиридесетместни витлови „Фокервулфа“ бяха стройно паркирани в редица наблизо, един джамбо на „Пан Ам“, част от обичайната евакуация в Техеран, и половин дузина частни реактивни самолети, между които и техният 125. „Иска ми се да е събота — помисли си той. — А може би не.“

На вратата на служебния им апартамент пишеше: „С-Г Хеликоптърс, Шейк Ейвиейшън“.

— Здрасти, Скот.

— Здрасти, татко. — Скот се ухили. Беше дежурен сам и седеше пред радиостанцията с книга в скута и с превръзка на дясната си ръка. — Нищо ново, освен това, че ти поръчаха да се обадиш на Нюбъри вкъщи. Да го избера ли?

— Един момент, благодаря. — Гавалан му подаде метеорологичния доклад. Скот го разгледа набързо. Телефонът иззвъня. Без да спре да чете, той го вдигна.

— „С-Г“? — Заслуша се за момент. — Кой? О, да. Не, няма го, съжалявам. Да, ще му предам. Дочуване. — Той остави слушалката и въздъхна. — Новото момиче на Джони Хог, Александра — Мануела я нарича „Горещата каша“, защото е сигурна, че той ще си изгори човката. — Гавалан се засмя. Скот вдигна поглед от доклада. — Просто не знам. Може да стане много добре, но ако вятърът се засили, може да стане напечено. В събота е по-добре от петък.

Сините му очи бяха вперени в баща му, който се взираше през прозореца. Пътниците слизаха от реактивния самолет.

— Съгласен съм — каза Гавалан уклончиво. — Има нещо… — Той спря, тъй като радиостанцията оживя:

— Ал Шаргаз, тук е Техеран, кабинетът на директора, чувате ли ме?

— Тук е Ал Шаргаз, кабинет на директора, чуваме ви не много ясно, но силно, продължавайте — отвърна Скот.

— Директорът Сиамаки иска да говори с мистър Гавалан незабавно.

Гавалан поклати глава и прошепна:

— Няма ме.

— Мога ли аз да приема съобщението, кабинет на директора? — каза Скот в микрофона. — Малко е късно, но ще се свържа с него, щом стане възможно.

Очакване. Атмосферни смущения. После ненавистният за Гавалан арогантен глас.

— Тук е управляващият директор Сиамаки. Кажете на Гавалан да ми се обади довечера. Ще бъда тук до десет и тридесет тази вечер или по всяко време след девет утре. Непременно! Разбрано?

— Ясно, кабинет на директора — каза Скот мило. — Прието. Край!

— Гаден глупак — промърмори Гавалан. — Какво, по дяволите, прави в кабинета по това време на нощта?

— Сигурно слухти, а ако възнамерява да „работи“ и в Светия ден — това е доста подозрително, нали?

— Мак каза, че ще изчисти сейфа от важни материали и ще изхвърли своя и резервния ключ в канавката. Обзалагам се, че тези педерасти имат копия — каза Гавалан раздразнено. — Трябва да чакам до утре за удоволствието да си побъбря с него. Скот, има ли някакъв начин да го хванем, че подслушва разговорите ни?

— Не, не и ако използуваме честотите на нашата компания, а те са всичко, което имаме.

Баща му кимна.

— Когато дойде Джони, напомни му да бъде утре на разположение да излети по всяко време. — Част от плана на „Вихрушка“ беше да се използува 125 като височинен УКВ ретранслатор за връзка с онези хеликоптери, които бяха оборудвани единствено с УКВ. — От седем часа нататък.

— Значи стартът е утре?

— Още не. — Гавалан вдигна телефона и избра. — Мистър Нюбъри, моля, мистър Гавалан отговаря на обаждането му. — Роджър Нюбъри беше служител в Британското консулство, който им беше помогнал много, улеснявайки получаването на разрешителните. — Здравей, Роджър, липсвал съм ти? Извинявай, не вечеряш, нали?

— Не. Радвам се, че се обади. Имам да ти съобщя две неща. Първо, малко лоши новини — току-що чухме, че Джордж Толбът е бил убит.

— Мили Боже, как е станала?

— Боя се, че е доста гнило, просто инцидент. Бил в един ресторант, където били и няколко високопоставени аятоласи. Пластична бомба на терористи е хвърлила във въздуха цялата постройка и него заедно с нея, вчера на обед.

— Ужасно!

— Да. С него е бил капитан Рос. Той също е ранен. Мисля, че го познаваш, нали?

— Да, да, срещал съм го. Той помогна на съпругата на един от нашите пилоти да се измъкне от бъркотията в Табриз. Хубав млад мъж. Лошо ли е ранен?

— Не знам, всичко е малко объркано, но нашето посолство в Техеран вчера е уредило да го настанят в кувейтската международна болница, утре ще имам точен доклад и ще те осведомя. Сега, ти питаше дали можем да открием местонахождението на вашия капитан Ерики Йоконен… — Пауза и шумолене на хартия. Гавалан стискаше палци. — Тази вечер получихме телекс от нашия човек в Техеран, точно преди да тръгна от офиса. „В отговор на Ваше запитване относно капитан Ерики Йоконен Ви уведомяваме, че смятаме, че той се е измъкнал от похитителите си и сега заедно с жена си е в двореца на Хаким хан. Очакваме нов доклад утре, щом тези сведения се потвърдят.“

— Имаш пред вид Абдула хан, нали, Роджър? — Гавалан развълнувано покри с ръка микрофона и прошепна на Скот: — Ерики е спасен!

— Фантастично! — отвърна Скот, чудейки се каква е лошата новина.

— Телексът определено гласи Хаким хан — каза Нюбъри.

— Няма значение. Слава Богу, че е жив и здрав. — „И благодаря на Бога, че още едно голямо препятствие по пътя на «Вихрушка» е преодоляно!“ — Можеш ли да му предадеш едно съобщение от мен?

— Мога да опитам. Ела утре. Не мога да гарантирам, че ще стигне до него, положението в Азербайджан е доста неясно. Но, разбира се, можем да опитаме.

— Просто не знам как да ти се отблагодаря, Роджър беше много любезно от твоя страна, че ме осведоми. Ужасно съжалявам за Толбът и младия Рос. Ако има нещо, което мога да направя, за да помогна на Рос, кажи ми, моля те.

— Да, да, ще ти кажа. Между другото, думичката се знае — небрежно подметна Нюбъри.

— Моля?

— Да кажем, „Турбуленция“ — каза деликатно Нюбъри.

За момент Гавалан онемя, после се съвзе.

— О-о?

— Изглежда, че някой си мистър Касиги е искал да обслужвате от вчера „Иран-Тода“ и ти си му казал, че няма да можеш да му дадеш отговор до тридесет дни. Така че ъ-ъ… събрахме две и две и заедно с всички слухове ударихме в целта. Думичката се знае.

Гавалан се опиташе да запази хладнокръвие.

— Това, че не можем да обслужваме „Иран-Тода“, си е чисто делови въпрос, Роджър, нищо повече. Да се оперира, където и да било в Иран сега е дяволски трудно, знаеш го. Не мога да се занимавам допълнително и с бизнеса на Касиги.

— Наистина ли? — Тонът на Нюбъри беше унищожителен. После добави остро: — Ако това, което чуваме, е вярно, ние категорично, много категорично ви съветваме да не го правите.

— Сигурно не ме съветваш да подкрепям „Иран-Тода“, когато цял Иран се разпада, нали? — Галаван беше непреклонен.

Отново пауза. Въздишка. И после:

— Добре, не бива да те задържам, Анди. Може би ще обядваме заедно? В събота.

— Да, благодаря. Бих, бих искал — Гавалан затвори.

— Кое беше лошото? — попита Скот.

Гавалан му разказа за Толбът и Рос, а после и за „Турбуленцията“.

— Твърде близко е до „Вихрушка“, за да е шега.

— А какво е това за Касиги?

— Искаше два 212 от Бандар-е Делам веднага да започнат да обслужват „Иран-Тода“. Трябваше да се запъна.

Срещата им беше кратка и безцеремонна:

— Извинете, мистър Касиги, невъзможно е да ви обслужваме тази или следващата седмица. Не бих могъл да го обсъждам дори и за следващите тридесет дни.

— Моят президент би оценил това много високо. Разбира се, вие го познавате?

— Да, да, познавам го и ако можех да помогна, бих го направил. Извинете, но е просто невъзможно.

— Но тогава… можете да предложите някаква алтернатива? Аз трябва да получа хеликоптери.

— Какво ще кажете за някоя японска компания?

— Няма такива. Има ли… има ли някой друг, който да ми помогне?

— Не ми е известно. „Гърни“ никога няма да се върнат, но може би познават някого. — Беше му дал телефонния им номер и обърканият японец се беше втурнал да урежда нещо…

Гавалан погледна към сина си.

— Ужасен срам, но нищо не можех да направя, за да му помогна.

— Ако се знае думичката… — Скот издърпа вратовръзката през главата си. — Щом се знае думичката — знае се. И за това е още по-важно да се натисне копчето.

— Или да отменим цялата операция. Мисля да се отбия да видя Дюк. Намери ме, ако някой се обади. Ногър ли ще поеме дежурството от теб?

— Да. В полунощ. Жан-Люк още има резервация за ранния полет за Бахрейн, а Петикин — за Кувейт, потвърдил съм ги. — Скот го наблюдаваше.

Гавалан не отговори на неизречения въпрос.

— Добре си направил. — Той видя усмивката на сина си и кимването и сърцето му внезапно се изпълни с любов, загриженост, гордост и страх за него, примесени със собствените му надежди за бъдещето, което зависеше от способността му да измъкне всички от иранското тресавище. С изненада се чу да казва:

— Замислял ли си се да се откажеш от летенето, момчето ми?

— А?

Гавалан се усмихна на изненадата на сина си. Но сега, когато вече го беше казал, реши да продължи.

— Това е част от дългосрочен план, засягащ теб и семейството. Само между нас казано, всъщност имам два. Разбира се, и двата зависят от това, дали ще успеем да се задържим в бизнеса, или не. Първият е: ти зарязваш летенето и отиваш в Хонконг за две години, за да изучиш бизнеса на „Струан“, после в Абърдийн за около година, след което отново в Хонконг, където ще се установиш. Вторият е да отидеш на преквалификационен курс за Х-63 в Щатите за шест месеца, може би за година, да изучиш бизнеса, а после — в Северно море за един сезон. След това в Хонконг.

— Винаги завършва с Хонконг?

— Да. Много скоро Китай ще се отвори за петролни проучвания и Иън и аз искаме „Струан“ да са готови с цялостното хеликоптерно обслужване, сонди, пълното оборудване и въобще цялостната дейност. — Той се усмихна странно. „Петрол за лампите в Китай“ беше кодовото наименование на тайния план на Иън Дънрос, в който Линбар Струан не участвуваше. — Новата компания ще се казва „Еър Струан“ и нейният район на действия и сфера на отговорности ще бъде Китай, моретата на Китай и целият китайски басейн. Окончателното ни решение е ти да я оглавиш.

— Там няма особено големи възможности — каза Скот с престорено безразличие. — Мислиш ли, че „Струан“ има бъдеще? — А после пусна усмивката си.

— Всичко това е само между нас. На Линбар не сме казали нищо.

Скот се намръщи.

— Ще одобри ли той моето отиване там, присъединяването ми към „Струан“ и работата по всичко това?

— Той мрази мен, Скот, не теб. Няма нищо против срещите ти с неговата племенница, нали?

— Още не. Не се е противопоставил — поне засега.

— Сроковете са добри и ние трябва да имаме план за бъдещето — за семейството. Ти си на най-подходящата възраст и мисля, че би могъл да го направиш. — Очите на Гавалан светнаха. — Ти си наполовина Иън Дънрос, ти си пряк потомък на Дърк Струан и поради това имаш задължения, които са над и вън от собственото ти аз. Ти и сестра ти наследихте дяловете на майка ви, ти ще влезеш във Вътрешния съвет, ако си достатъчно умен. Това влечуго Линбар все ще трябва да се пенсионира някой ден — даже и той не е в състояние да съсипе напълно „Ноубъл Хаус“. Какво ще кажеш за моя план?

— Бих искал да го обмисля, татко.

„Какво има да му мислиш, момчето ми“ — помисли си Гавалан.

— Лека нощ, Скот, може да се отбия пак по-късно. — Той внимателно го потупа по здравото рамо и излезе. „Скот няма да ме провали“ — помисли си той с гордост.

В просторната зала на митницата и имиграционната служба се прецеждаха пътници, други чакаха багажа си. Таблото за пристигащите самолети съобщаваше, че полет 52 на „Гълф Еър“ от Маскат, столицата на Оман, е пристигнал навреме и ще продължи след петнадесет минути за Абу Даби, Бахрейн и Кувейт. Щандът за вестници беше още отворен и той го обиколи, за да види какво има. Посегна за лондонския „Таймс“, но забеляза заглавието: „Министър-председателят Калаган изказва похвала за трудови успехи“ и се отказа. „За какво ми е притрябвало това“ — помисли си той. После видя Джени Макайвър. Тя седеше сама, близо до изхода за качване, с малък куфар до себе си.

— Здравей, Джени. Какво правиш тук?

Тя му се усмихна мило.

— Отивам в Кувейт.

Той също се усмихна ласкаво.

— Защо, по дяволите?

— Защото имам нужда от почивка.

— Не ставай смешна. Копчето още не е натиснато и, във всеки случай, няма какво да правиш там. Ще пречиш. Ще бъдеш много по-добре и по-свободна, ако чакаш тук. Джени, за Бога, бъди разумна.

Безжизнената й усмивка дори не трепна.

— Свърши ли?

— Да.

— Аз съм разумна, най-разумният човек, когото познаваш. Дънкан Макайвър не е разумен. Той е най-заблуденият, най-жалкият глупак, когото някога съм срещала, и ще отида в Кувейт. — Всичко това беше казано с олимпийско спокойствие.

Гавалан благоразумно смени тактиката.

— Защо просто не ми каза, че ще отидеш, вместо да се измъкваш по такъв начин? Щях да се тревожа до смърт, като разберях, че те няма.

— Ако те бях питала, щеше да ме принудиш да остана. Помолих Мануела да ти каже по-късно кога ще излетя, името на хотела и телефонния номер. Но се радвам, че си тук, Анди. Можеш да ме изпратиш, мразя да се изпращам сама — о, много добре разбираш какво имам предвид!

Той забеляза колко е бледа.

— Добре ли си, Джени?

— О, да. Аз просто… е, просто трябва да ида там, трябва да ида, не мога да стоя тук, а и нали част от всичко това беше моя идея, аз също нося отговорност и не искам нищо, нищо да се провали.

— Няма да се провали — увери я Гавалан и двамата чукнаха на дървената седалка. После той я хвана под ръка. — Всичко ще бъде наред. Слушай, има една добра новина. — Той й каза за Ерики.

— О, това е чудесно. Хаким хан? — Джени се порови в паметта си. — Това не беше ли братът на Азадех, онзи, който живееше в… сети се де, аз забравих… някакво място близо до Турция. Не се ли казваше Хаким?

— Тогава може би телексът е бил верен и „Хаким хан“ не е случайно. Това е великолепно за тях.

— Да. Разправяха, че баща им бил ужасен старец. — Тя вдигна поглед към него. — Решил ли си вече? Ако е утре?

— Не, все още не, не окончателно.

— Ами времето?

Той й каза.

— То няма да бъде решаващото — каквото и да е — каза тя.

— Бих искал Мак да е тук. Той би решил най-мъдро в ситуация като тази — въздъхна Гавалан.

— Не по-мъдро от теб, Анди. — Говорителят повика пътниците за полет 52 и те погледнаха към таблото за заминаващите. Станаха.

— Не мога да ти гарантирам, но при тези условия Мак би решил да го направи утре.

— А? Откъде знаеш?

— Познавам Дънкан. Довиждане, скъпи Анди. — Тя бързо го целуна и не погледна назад.

Той изчака, докато тя не се изгуби от погледа му. После дълбоко замислен излезе навън, без да забележи Глен Уесон, който стоеше до щанда за вестници и прибираше писалката си.